Елис Питърс
Един труп в повече (8)

Глава осма

Още преди да изгрее слънцето този августовски понеделник, кралските офицери завардиха с постове всички пътища, извеждащи от Шрусбъри, а навред из града вече бяха разположени отряди, готови да тръгнат по улиците и да претърсят всяка къща. Носеше се слух, че освен коне и храна щяло да се търси още нещо, при това най-старателно.

— По всичко личи, че момичето се крие наоколо — беше настоял Прескот пред краля, когато се яви да му докладва за издирванията. — Поне единият от заловените коне несъмнено е от оборите на Фицалън, а мъжът, който се хвърли в Севърн, явно е имал спътник, на когото още не сме хванали дирите. Тя е сама и едва ли е стигнала далеч. Всичките ви съветници са единодушни: ваше величество не бива да я оставя да се измъкне. Попадне ли в наши ръце, Адъни със сигурност ще дойде да я освобождава, той няма друго дете. Нищо чудно и Фицалън да се яви, за да не носи срама, че я е оставил да загине…

— Да загине? — повтори кралят, настръхнал заплашително. — Нима някой смята, че аз убивам млади девойки? Кой говори за смърт?

— За нас може и да звучи нелепо — сухо отвърна Прескот, — но нищо чудно един разтревожен баща, който тръпне в очакване, да си помисли най-лошото. Вие, разбира се, няма да се отнесете безчовечно с девойката. Можете да пощадите и баща й, ако се окаже ваш пленник, че дори и Фицалън. Но негово величество трябва да направи всичко възможно, за да не им позволи да се присъединят към императрицата. Това не е отмъщение за Шрусбъри, а просто една разумна мярка, за да осигурите собствената си мощ и да отслабите врага си.

— Така е — призна Стивън без особено въодушевление. Сега, след като гневът и омразата бяха стихнали, го бе завладяло по-привичното му безразличие, ако не и леност. — И все пак не съм съвсем убеден, че трябва да използвам по този начин девойката.

Спомни си, че бе поставил условие на младия Берингар да издири годеницата си, ако иска да спечели кралското благоразположение, но младежът, макар и да се явяваше от време на време, за да изрази почитанията си, като че ли не проявяваше особено рвение в диренето. Нищо чудно, помисли си кралят, да е разгадал намеренията ми по-добре от мен самия.

— Тя трябва да бъде доведена тук, за да избегне негово величество сблъсъка с войските на баща й, ако не и на неговия сюзерен. Отстраняването на тези вражески сили ще спести усилия и ще запази живота на мнозина. Не бива да се пренебрегва тази възможност.

Съветът беше разумен и кралят го знаеше. Целта оправдаваше средствата: Адъни можеше да постои затворен при по-лек режим, когато го заловят.

— Добре! — каза той. — Претърсете навред, и то старателно.

Приготовленията наистина бяха старателни. Адам Курсел се придвижи към манастира откъм Форгейт със своите войници и с една дружина фламандци. Докато Вилем Тен Хейт установяваше охранителен пост при „Свети Джайлс“, за да спира ездачите и да претърсва колите, които излизаха от града, а помощникът му завардваше пътеките и бродовете през реката, Курсел любезно, но безкомпромисно зае вратарската къщичка на манастира и заповяда никой да не бъде пускан нито навътре, нито навън. Това стана десетина минути преди утринната, вече по светло. Почти не се вдигна шум, но приор Робърт долови някакво необичайно раздвижване и неспокойствие при портите, накъдето гледаха прозорците на килията му, и слезе бързешком да види какво става.

Курсел се поклони, с което не заблуди никого, и почтително помоли за правомощия, които, както всички знаеха, вече бе получил. И все пак любезността донейде уталожи възмущението на приора.

— Пресвети отче, имам заповед от негово величество крал Стивън да поискам свободен достъп навсякъде във вашия манастир, една десета от провизиите, събрани тук, и здравите коне, които все още не са взети за нуждите на войската. Заповядано ми е също да разпитам и да претърся не се ли крие някъде наоколо Годит, дъщерята на изменника Фълк Адъни, която вероятно все още се намира в Шрусбъри или недалеч от него.

Приорът вдигна тънките си посребрели вежди и погледна надолу иззад дългия си аристократичен нос.

— Нима наистина се надявате да откриете това лице тук? Мога да ви уверя, че няма подобна особа в сградите за гости, единственото място, където би могла да се намира.

— О, това е просто формалност — каза Курсел, — но имам заповед и не мога да показвам по-голяма благосклонност към едни, за разлика от други.

Неколцина иноци вече се бяха скупчили отстрани и тревожно остреха уши, а също и един-двама ученици, сънени и уплашени. Учителят на послушниците дойде да прибере питомците си, но също остана и се заслуша.

— Това трябва веднага да се докладва на игумена — каза приорът с възхитително хладнокръвие и тръгна към килията на отец Херибърт. Зад гърба му фламандците залостиха портата и поставиха охрана, преди да се насочат към хамбарите и оборите.

Отец Кадфел, който две нощи поред бе пропускал дълги часове от първия сън, проспа нахлуването на кралските хора и се събуди чак когато камбаната удари за утринна, тоест когато бе прекалено късно, за да направи друго, освен да се облече набързо и да слезе с останалите братя в църквата. И едва тук от глухото шушукане, от вида на залостената порта, от сновящите фламандци и уплашените ококорени лица на момчетата, от суетнята и тропота на копита в оборите разбра, че събитията го бяха изпреварили, отнемайки инициативата от ръцете му. Сред разтревожените и объркани младежи в църквата нямаше и помен от Годит. Той се измъкна веднага след края на утринната и забърза към колибата. Вратата зееше отключена, снопчетата съхнещи билки, редицата хавани и гърненца си стояха в абсолютен порядък, одеялата ги нямаше на пейката, а вместо тях се мъдреха небрежно поставена кошница със свежа лавандула и едно-две шишета. Годит не се виждаше нито в колибата, нито в градините, нито в граховата нива, в чийто край се мержелееше бледата като восък купа слама, приготвена за прибиране в хамбарите. Нямаше и следа от обемист вързоп, увит в чувал и вероятно още мокър от речната вода, почти сигурно прекарал нощта под сухите билки, както и от лодката, с която бе захлупен. Всичко това — лодката, съкровището на Фицалън и Годит — се бе стопило яко дим.

 

 

Годит се събуди малко преди утринната с тревожното съзнание за тежката задача, която й предстоеше. Тревогата я поведе навън и тя изтича да види какво става при портата. Колкото и безшумно и съгласувано да действаха войниците, във въздуха се усещаше някаква необичайна възбуда, дочуваха се по-различни гласове, лишени от благопристойното монашеско смирение на братята. Малко преди да надигне глава над градинския зид, съзря фламандците да слизат от конете и да затварят портите, а Курсел — да се покланя на приора. Замръзна при звука на собственото й име, произнесено съвършено невъзмутимо. При едно щателно претърсване нямаше начин да не я открият. Подложеха ли я на разпит с останалите момчета, нямаше да успее да изиграе комедията под множеството изпитателни погледи. При това, ако се разбереше коя е, навярно щяха да проучат всичко около нея и да намерят онова, което пазеше. А трябваше също да прикрива отец Кадфел и Торолд. Младежът се беше върнал послушно във воденицата, след като я бе изпратил благополучно до колибата заедно със съкровището. Снощи тя за малко не го помоли да остане с нея и сега се радваше, че между него и опасността лежи цялата местност Гей, че гората е наблизо, а острите му сетива отдалеч ще доловят тревогата и навреме ще го предупредят да изчезне.

В съзнанието й предишната вечер бе като весел приключенски сън, незнайно защо зареден с неизразима сладост. Двамата едновременно задържаха дъха си в прикритието, докато Кадфел не отведе своята сянка далеч от моста, после отвързаха лодката, измъкнаха оцеждащите се дисаги и ги увиха в сухи чували, за да направят нов вързоп, досущ еднакъв с този на Кадфел, а ръцете им се докосваха върху веригата, докато я опъваха по-далеч от каменния стълб, за да не дрънчи, след което загребаха безшумно срещу течението покрай граховата нива. Лодката също да се скрие, бе заръчал Кадфел, защото ще потрябва и утре вечер, ако имаме късмет. Снощното приключение беше сън, тази сутрин дойде събуждането и ето че в този миг на нея наистина й трябваше лодката.

Не можеше да се види с отец Кадфел, за да получи наставления. Вързопът трябваше да се изнесе веднага, и то не през портата. Нямаше с кого да се посъветва, трябваше сама да вземе решение. Слава Богу, фламандците първо щяха да плячкосат конюшните, хамбарите и избите и чак тогава да се насочат към градината, значи разполагаше с известно време.

Тя побърза да се върне в колибата, сгъна одеялата и ги смуши под пейката зад редицата гърнета и хавани, така че леглото й се превърна в обикновена полица за разни предмети, после остави вратата невинно отворена, за да влиза светлина. Промъкна се към купата слама и измъкна лодката от скривалището и, а с нея и вързопа. Истински късмет беше, че нивата, леко наклонена, бе покрита с подрязани стъбла и лодката се хлъзгаше гладко по тях, та успя без особени усилия да я довлече до потока. Завърза я за брега и се върна да примъкне и съкровището, което натовари в нея. До вчера никога не се беше качвала в такава лодка, но Торолд й показа как да върти веслото, а и постоянното течение на потока й помогна.

Вече й беше ясно какво може да направи. Нямаше никаква надежда да се промъкне незабелязано по течението до Севърн: постовете вече със сигурност бяха завардили главния път, моста, вероятно и двата бряга. Но съвсем наблизо един широк канал се отдалечаваше надясно от реката към яза на главната манастирска воденица. Оттам течението минаваше през рибарниците, въртеше колелото и се устремяваше към езерото, за да се слее отново в него с потока и да го придружи до реката. Непосредствено зад воденицата трите къщички за високи гости с малки градинки се издигаха до самата вода, още три подобни скриваха яза от погледите. В най-близката до воденицата къща бе настанена Ейлин Сиуърд. Курсел наистина бе обявил, че ще претърсва навред, но със сигурност можеше да се очаква, че от всички сгради в района на манастира най-повърхностно щеше да бъде огледана къщичката на Ейлин.

Може и да сме от две враждуващи страни, мислеше си Годит, докато въртеше несръчно, но упорито греблото, за да завие в по-спокойните води на широкия канал, но едва ли жена с лице като нейното ще ме хвърли на вълците! И наистина ли сме от две страни? Не сме ли вече от една и съща? Тя поднесе на Стивън всичко, което притежаваше, а той обеси брат й! Баща ми постави живота и земите си в ръцете на императрицата, но тя следва свой си път и не ми се вярва особено да се е загрижила какво ще стане с него или с когото и да е друг. Според мен братът на Ейлин й е бил много по-скъп, отколкото някога ще бъде крал Стивън, а за мен без всякакво съмнение баща ми и Торолд значат повече, отколкото императрица Мод. Защо ли му трябваше на сина на стария крал да се дави на оня кораб, та сега Стивън и Мод да се дърпат за наследството, наместо да си седят в замъците и да ни оставят на мира!

Воденицата вече се издигаше от дясната й страна. Днес колелото не се въртеше и водата от улея се изливаше свободно в яза, образувайки малки насрещни вълни в отсрещния бряг, които се връщаха към канала. Отсамният бряг се издигаше право нагоре около половин метър до най-ниската част на тесните градинки. Ако успееше да повдигне вързопа догоре, все някак щеше да изтегли и лодката. Коренът на една надвиснала върба се потапяше оголен във водата и тя омота на него въжето, след което се зае да вдигне съкровището към стърчащия над ръба гребен на тревата. Тежко й беше, но все пак успя да го подхване удобно. Лодката се наклони опасно, но миг преди да се обърне, вързопът се закрепи по някакъв начин и Годит усети, че й олеква. Опря ръце с благодарност от двете му страни и за пръв път в очите й избиха сълзи и потекоха надолу по бузите.

Защо толкова мъка за тези дрънкулки! — бунтуваше се душата й. Пет пари не давам за тях, интересуват ме само Торолд и татко. И отец Кадфел! Ще бъде предателство спрямо него, ако запокитя вързопа на дъното на яза и го оставя там. Той положи толкова усилия дотук, сега аз трябва да продължа. А и Торолд изгаря от желание да изпълни задачата, която му е възложена. Това е по-важно от златото. Иначе вързопът не ме интересува…

Тя избърса решително страните и очите си и понечи да прекрачи на брега, но това се оказа не толкова лесно, защото краката й оттласкваха навътре лодката и въжето се опъваше. Най-сетне успя и с това да се справи, вече ругаейки, наместо да плаче, но пък установи, че едва ли ще успее да извлече и лодката, без да я пробие в стърчащите корени. По-добре да я остави във водата. Легна по корем, скъси въжето и се увери, че възелът е здрав, после помъкна омразния си товар нагоре към сянката на къщата и почука на вратата.

Отвори й Констанс. Годит си даде сметка, че е едва осем часа, а Ейлин обикновено ходеше на службата в десет и може би още си беше в леглото. Но явно раздвижването в манастира бе стигнало вече и дотук, Ейлин беше на крак и облечена, защото веднага изникна зад рамото на прислужничката.

— Какво има, Констанс? — в този миг видя оплесканата и раздърпана Годит, запъхтяна под тежестта на големия вързоп. Пристъпи напред с неподправена тревога: — Годрик? Какво се е случило? Отец Кадфел ли те праща? Нещо не е наред ли?

— Познавате ли това момче, госпожо? — учудено попита Констанс.

— Познавам го, това е помощникът на отец Кадфел.

Искрящият й поглед обходи Годит от главата до петите, спря се на зацапаните бразди от сълзи, на тежко повдигащите се гърди и тя избута назад прислужничката. Момчето несъмнено бе в отчаяно положение, макар че от устата му не излизаше зов за помощ.

— Влизай бързо! Дай да ти помогна, няма да те питам какво съдържа товарът ти. Констанс, затвори вратата!

Годит най-сетне се озова на сигурно място, между дървените стени. Ясното утринно слънце грееше през отворения източен прозорец. Двете стояха и се гледаха: Ейлин, така женствена в синята си рокля, с бухнала като облак край лицето й златна коса, и Годит, омърляна и дрипава в смешната си, извънредно широка туника и неугледните панталони, с чорлави орязани кичури и лице, зацапано с пръст, трева и пот.

— Дойдох да моля за подслон — каза просто Годит. — Хората на краля ме търсят. Голяма ще им е печалбата, ако ме хванат. Аз не съм Годрик, аз съм Годит. Годит Адъни, дъщерята на Фълк Адъни.

Сепната и заинтригувана, Ейлин плъзна поглед от изящния овал на лицето към изваяните, макар покрити в бозаво крайници. После отново вдигна глава към решителното предизвикателно изражение и в очите й пламна искра.

— Да влезем в моята спалня — кимна тя делово към отворения прозорец, — по-далеч от пътя. Там няма никой да ни безпокои и ще можем да си поговорим спокойно. Внеси си и багажа, аз ще ти помогна.

Двете хванаха от двата края вързопа със съкровището на Фицалън и го внесоха във вътрешната стая, където никой, дори и Курсел не би посмял да си пъхне носа. Ейлин притвори тихо вратата. Годит седна на един стол до леглото и усети как всички жили в тялото й потрепват, а мускулите й се отпускат. Тя облегна глава о стената и погледна Ейлин.

— Навярно си давате сметка, госпожо, че мен ме знаят като враг на краля? Не бих искала да ви създавам неприятности. Нямам какво да ви кажа, ако решите, че дългът ви повелява да ме предадете.

— Уважавам прямотата ви — отвърна Ейлин — и не ми създавате никакви неприятности. Не съм сигурна какво би помислил за мен кралят, ако ви предам, но знам какво би отсъдил Господ, а и собственото ми мнение за мен не би било по-високо. Можете да останете тук. Двете с Констанс ще се погрижим никой да не ви безпокои.

 

 

Външно отец Кадфел успя да запази самообладание по време на утринната, на първата литургия и на твърде съкратения дневен сбор, докато вътрешно кършеше пръсти и се косеше за необяснимото самодоволство, с което си бе позволил да се успи, позволявайки на врага да го изненада. Порталът беше залостен, оттам и пиле не можеше да прехвръкне. Дори за него изходът бе невъзможен, за Годит да не говорим. Отвъд потока не се виждаха войници, но едва ли речният бряг бе оставен без наблюдение. Дори ако Годит бе успяла да тръгне с лодката, къде можеше да отиде? Във всеки случай не срещу течението, защото отначало коритото на потока се виждаше отвсякъде, а после ставаше твърде стръмно и каменисто за такъв съд. Очакваше всеки миг да се разнесе врявата, която щеше да означава, че са я заловили, и всеки миг, който минаваше без тази тревога, му носеше огромно облекчение. Момичето имаше ум в главата и може би се бе измъкнало, един Господ знае как. При това заедно със съкровището, което трябваше да стигне невредимо до получателя си!

На сбора игумен Херибърт произнесе кратко, измъчено и невесело слово, за да обясни нахлуването в манастирските предели, и даде наставления на братята с достойнство да съблюдават нарежданията на кралските офицери, без да престават крепко да следват всекидневните си задачи, доколкото им е позволено. Лишението от мирски блага е жадувано изпитание за онзи, чието упование е насочено към отвъдното. На отец Кадфел поне му остана частичната утеха, че кралят едва ли ще пожелае да прибере една десета от неговите билки и мехлеми, макар че едва ли би се отказал от някое шише вино. Игуменът ги разпусна със заръката да вършат мирно работата си до голямата литургия в десет часа.

Отец Кадфел се върна в градините и разсеяно подхващаше ту това, ту онова, докато мислите му все още блуждаеха другаде. Дори и по светло Годит можеше сравнително безопасно да прецапа потока и да се мушне в най-близката горичка, но нямаше как да е замъкнала тежкия вързоп със себе си. Внимателно бе заличила всички следи от престоя си в колибата, тръгнала бе със съкровището и с лодката. Нямаше как да е стигнала по потока до реката, защото щеше вече да е заловена. Всяка минута без лошата новина го изпълваше с увереност. Но където и да се намираше, тя се нуждаеше от помощта му.

Не биваше да забравя и Торолд в изоставената воденица отвъд ожънатата нива. Можеше само горещо да се надява, че е успял овреме да чуе какво става и че е избягал в гората. Междувременно той самият не можеше да направи нищо, освен да чака и да не се издава. Ох, само да свърши това мъчение преди края на деня и той да открие изгубените си чеда след заник-слънце! Още тази нощ ще ги изпрати на запад. Всъщност тогава сгодата може би щеше да е най-голяма: навред ще е претърсено, преследвачите ще са уморени и ще разслабят бдителността си, всеки ще е погълнат от своите загуби и ще тича да сподели с другите какво му е отнел кралят, братята ще се отдадат на горещи благодарствени молитви, че и това изпитание е отминало.

Кадфел се появи в главния двор навреме за литургия. Навсякъде бе задръстено с войскови каруци, натоварени с чували, около оборите се суетяха фламандци. Изненаданите гости на манастира разпалено се опитваха да запазят конете си от изземване, но това се удаваше единствено на онези, които успееха да докажат, че вече са на кралска служба. Само няколко грохнали кранти бяха пощадени. Една от манастирските коли също бе конфискувана заедно с впряга й и натоварена със зърно от хамбарите.

Някакво раздвижване настана при портата. Широките крила бяха залостени и до тях стоеше охрана, но ето че някой с уверена дързост чукаше отвън на малката вратичка и искаше да влезе, фламандците решиха, че може да е някой от техните, пратен от поста при „Свети Джайлс“ или от кралския стан, и открехнаха вратичката. На прага се появи смирената фигура на Ейлин Сиуърд с молитвеник в ръка, благочестиво покрила златната си коса с бяла жалейна забрадка и с шапчица.

— Имам разрешение да присъствам на службата — с мила усмивка заяви тя.

И понеже войниците почти не разбираха английски, повтори същото с нежен глас на френски. Думите й не им направиха никакво впечатление, но в мига, когато се канеха да захлопнат вратата под носа й, един офицер зърна молителката и забърза към нея.

— Имам позволение от мосю Курсел да присъствам на литургията — търпеливо повтори Ейлин. — Името ми е Ейлин Сиуърд. Ако се съмнявате, попитайте го, той ще ви каже.

Изглежда, наистина си бе осигурила тази привилегия, защото след няколко бързи реплики вратичката се разтвори докрай, стражата се отдръпна и я пусна да влезе. Тя прекоси суетнята в главния двор, все едно не виждаше нищо необикновено, и се отправи към клостера и южната врата на храма. Но забави крачка, когато видя отец Кадфел да си проправя път сред сновящите войници и роптаещите пътници, така че пътищата им се пресякоха на вратата. Тя го поздрави смирено, но в мига, когато се разминаваха, прошепна:

— Бъдете спокоен, Годрик е на сигурно място в моята къща.

— Хвала на Господа и на вас! — на един дъх изрече Кадфел. — Щом мръкне, ще дойда за нея.

Ейлин бе изрекла мъжкото име, но по леката й заговорническа усмивка той позна, че думата не я изненада.

— Лодката? — попита безшумно.

— Под моята градинка, готова!

Тя влезе в църквата, а Кадфел с внезапно олекнало като перушинка сърце отиде благопристойно да се нареди в шествието на братята.

 

 

Сврян в клоните на едно дърво в края на гората източно от крепостта, Торолд дояждаше къшея хляб, който си носеше, и няколко ранни ябълки, откъснати в покрайнините на манастирските градини.

Отправеше ли поглед на запад през реката, виждаше не само зъберите на крепостните стени и кули, но и надясно от тях, едва забележими между върховете на дърветата, палатките на кралския стан. Там едва ли имаше много хора сега, когато почти всички бяха пръснати из манастира и града.

Торолд с радостна изненада установи, че тялото му вече доста добре се справя с възникналите изпитания. Повече се измъчваше съзнанието му. Не че бе извървял много път, нито пък се бе напрегнал особено, като се махне катеренето на това удобно и листато дърво, но движенията на контузените мускули го изпълниха със задоволство, зарасналият разрез на бедрото почти не се усещаше, ранената в рамото ръка постепенно се раздвижваше. За сметка на това сърцето му се свиваше от тревога за Годит, този малък брат, който така внезапно се бе превърнал наполовина в сестра, наполовина в нещо повече. Разбира се, имаше вяра в отец Кадфел, но не биваше да стоварва цялата отговорност за нея върху монашеските плещи, колкото и широки и крепки да бяха. Торолд се терзаеше и се гризеше отвътре, продължавайки обаче да отхапва от откраднатите ябълки. Нуждаеше се от цялата възможна сила, която можеше да събере.

По брега на Севърн, между него и реката, с методична равномерност преминаваше патрул и всеки път той замираше неподвижен, докато не отминеха и не се изгубеха по посока на манастира и моста. Не знаеше колко трябва да се отдалечи от града, за да заобиколи веригата.

Сутринта го събуди някакъв шум откъм моста, който не можеше да се сбърка, усилен от водата, с натрапчив ритъм. Множество мъже, конници и пешаци, трополяха по каменната дъга високо над речната повърхност и екотът от стъпките им се носеше стремително по цялото корито. Дървените стени на воденицата, каналите поемаха такта и му го предаваха. Той скочи и се облече бързешком, като инстинктивно грабна всичко, което можеше да издаде присъствието му. Едва тогава се осмели да надникне. Видя дружините да се разгръщат след моста и почака да разбере повече, защото му стана ясно, че е добре обмислена операция. Огледа още веднъж дали не е оставил нещо, хвърли в реката каквото не можеше да носи, и се измъкна през покрайнините на манастирската земя към гората от другата страна на крепостта, далеч от напредващия по брега на реката патрул.

Не знаеше за кого или за какво са тръгнали, но му беше ясно кой можеше да попадне в лапите им, и сега единствената му мисъл беше как да намери Годит, където и да се намираше, и как да се изправи между нея и опасността. Разбира се, най-добре беше да я отведе далеч оттук, в Нормандия.

Отначало войниците тръгнаха на групички по брега, проправяйки си път в гъсталака, където го бе открила Годит. Претърсиха запустялата воденица и очевидно нищо не намериха, слава Богу! Сега се бяха разпилели, той се почувства в безопасност, смъкна се предпазливо от дървото и хлътна навътре в горския гъстак. Между моста и „Свети Джайлс“ кралският път за Лондон бе осеян с множество дюкяни и къщи, та трябваше да се държи по-далеч от него. Кое бе по-добре: да заобиколи още на изток и да пресече пътя някъде след „Свети Джайлс“ или да изчака и да се върне обратно по същия път, след като шумотевицата отмине? Бедата беше, че не се знаеше кога ще стане това, а тревогата за Годит не му даваше мира. Заобикалянето на „Свети Джайлс“ щеше да отнеме време, след пресичането на пътя потокът не би бил пречка, но пък от манастирските градини можеха да изскочат всякакви изненади. Стигнеше ли без препятствия дотам, щеше да се потули някъде и да наблюдава, докато му се удаде възможност да се шмугне в купата грахова слама. И ако всичко бе спокойно, можеше да се добере до сушилнята, в която не бе проверявал, и колибата, приютила Годит през последните седем нощи. Така е, по-добре беше да продължи и да направи този кръг. Връщането назад неминуемо щеше да го изведе близо до моста, където до мръкнало ще има войници, а вероятно и през цялата нощ.

Забавянето го измъчваше, той жадуваше за бързи действия. Внезапният набег бе изкарал навън множество уплашен, възмутен и неспокоен народ и Торолд трябваше да полага усилия, за да се промъква незабелязано. Тук всички се познаваха и странник като него не можеше да не привлече вниманието и да не предизвика тревога. На няколко пъти му се наложи да се дръпне навътре в гората и да лежи неподвижно, докато опасността отмине. Онези, които живееха покрай главния път и първи бяха понесли удара, вече се разпръсваха, всеки в самотата си. Другите, които гледаха добитък или обработваха земя по-надалеч, се стичаха да разберат какво става, привлечени от глъчката. Притиснат между тези две вълни, Торолд прекара един злощастен ден, запълнен с тревоги и изчакване, докато най-сетне успя да отмине поста с безкомпромисните грубияни на Вилем Тен Хейт, вече успели да натрупат цяла камара чували, които иззеха от роптаещи пътници заедно с десетина яки коня. Тук свършваха последните къщи на града, нататък се простираше полето с по някоя колиба тук-там. Движението по пътя половин миля отвъд поста беше слабо, Торолд пресече лесно и веднага отново залегна в един храст до потока, за да се огледа.

На това място потокът се раздвояваше, при бента срещу течението се отклоняваше воденичният улей. Двете сребърни ленти блестяха в заревото на слънцето, което много бавно се спускаше на запад. Сигурно наближаваше времето за вечерня. Крал Стивън трябва вече да бе свършил с манастира, след като имаше да претърси цял Шрусбъри.

Долинката тук беше тясна и стръмна, нямаше къщи и тревата бе оставена за паша. Торолд се стрелна през нея, прескочи с лекота воденичния улей и мина потока по камъните. Насочи се по течението на прибежки, от прикритие на прикритие, и горе-долу по времето, когато се четеше вечернята, бе излязъл в по-равните поляни до ожънатата грахова нива на отец Кадфел. Тук обаче беше много открито, наложи се да се отдалечи от потока, за да се мушне в една китка храсти. Оттук добре се виждаха покривите на манастирските постройки, стърчащи над синорите, високата кула и върхът на църквата, но не и онова, което ставаше под тях. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно — голият ожънат склон, купата слама, където с Годит бяха скрили лодката и съкровището преди някакви си деветнайсет часа, червеникавите зидове на градините, полегатият покрив на един хамбар. Трябваше или да изчака още малко, докато се смрачи, или да поеме риска и при първа възможност да се метне през потока и да се навре в купата. Но пък непрекъснато минаваха хора, всеки по работата си — някакъв овчар водеше стадото си, жена се връщаше от гората с кошница гъби, две деца прибираха ято гъски. Можеше просто да мине покрай тях с поздрав и те щяха да приемат това за естествено, но не и да пресече пред очите им брода и да кривне в манастирските земи. Така неминуемо щеше да привлече вниманието, а над нивите все още издалеч ехтяха необичайни шумове, подвиквания, заповеди и скърцане на каруци. А и един конник се виждаше от неговата страна на потока, на известно разстояние надолу по течението, и той полека идваше насам, сякаш беше поставен тук да пази единствения неограден изход от манастирските земи. Вероятно точно така и беше, макар да не влагаше особено старание, ако се съдеше по бавния ход на коня. И един мъж стигаше. Достатъчно бе да извика или да свирне с пръсти, за да довтасат на часа десетина фламандци.

Торолд залегна ниско в храстите, без да откъсва поглед от него. Конят беше висок и кокалест, як, но някак непривлекателен, нашарен на петна от кремаво до тъмносиво, а ездачът — млад тъмнокос човек със смугла кожа, със самоуверено насмешливо лице и небрежно-предизвикателна стойка на седлото. Тъкмо непринудената му осанка, както и цветът на коня привлякоха вниманието на Торолд. Това беше същото животно, което видя при изгрев-слънце начело на дружината по брега на реката, този мъж бе слязъл от него, влизайки пръв в напуснатата воденица. После го настигнаха пет-шестима пешаци, той ги изчака на прага да свършат претърсването и всичките тръгнаха. Торолд не се лъжеше: сутринта бе наблюдавал внимателно сцената, защото се опасяваше, че въпреки всичко вътре може би бе останало нещо, което да събуди подозренията. Същият кон и същият ездач. Сега бавно се приближаваше, привидно нехаен, но Торолд вече бе наясно. Този мъж не пропускаше нищо наоколо, очите, които се стрелкаха с безразличие насам-натам, бяха живи, съобразителни и много зорки.

В този миг обаче конникът направи обратен завой и освен него нищо не помръдваше във вечерното поле. Само още малко да се отдалечеше, и Торолд можеше да се опита да пресече потока. Дори да се намокреше целият в бързината, нямаше да се удави, а нощта щеше да е топла. Трябваше на всяка цена да се добере до Годит, да успокои тревогата си.

Кралският офицер безгрижно отминаваше все по-надалеч, без да обръща глава. Освен него не се виждаше жива душа. Торолд се изправи и се затича през откритата поляна, после прецапа потока, стъпвайки безпогрешно, случайно или по инстинкт, накрая влезе в бледнеещата ожъната нива на другия бряг. Хвърли се и се зарови като къртица в купчината слама. След всичките страхове на този ден не се изненада да открие, че лодката и съкровището са изчезнали, и нямаше време да се замисли добър знак ли е това, или лош. Придърпа разпилените стъбла, загърна се в тях като в бодлива жълтеникава дантела, изплетена от слънчеви лъчи и топлина, и се просна треперещ, с обърната навън глава, за да може да гледа през мрежата към своя безгрижно яздещ враг.

Врагът също се беше обърнал и сега стоеше на място, загледан в потока, като че инстинктивно бе доловил нещо. Няколко минути стоя, все толкова невъзмутим, но и все толкова нащрек, после, без ни най-малко да променя ритъма, потегли насам.

Торолд съвсем затаи дъх, докато го гледаше как приближава. Конникът не бързаше, лениво отдаден на ритъма, сякаш просто си убиваше времето с това безкрайно сноване напред-назад. Но когато стигна до края на граховата нива, задържа коня и дълго и напрегнато се взира в потока. После очите му се спряха на рехавата купа и я обходиха. Торолд като че ли забеляза върху мургавото лице едва доловима усмивка. Даже му се стори, че както стискаше повода, едната ръка леко се повдигна в движение, напомнящо поздрав. Не, това беше глупост, просто му се бе сторило! Ездачът вече отминаваше, загледан по течението на воденичната вада към вливането й в реката. Повече не се обърна.

Торолд се отпусна под леката си завивка, обхвана уморената си глава, намести хълбоците си в ровката пръст и заспа от изтощение. Когато се събуди, беше почти съвсем тъмно и много тихо. Полежа известно време напрегнато заслушан, после изпълзя навън в сумрачната самота и се запромъква неспокойно по склона към манастирските градини, сам сред хилядите билки на Кадфел, поели слънчевия пек и безброй ухания. Намери колибата с гостоприемно отворена врата и надникна боязливо в топлия й здрач.

— Слава на Господа! — прозвуча гласът на отец Кадфел, който се надигна от пейката, за да го вкара вътре. — Предполагах, че ще се опиташ да стигнеш дотук, оглеждах се навън всеки половин час и ето че най-сетне дойде. Сядай сега и се отпусни, най-мъчното отмина!

С тих настойчив глас Торолд попита единственото, което имаше значение:

— Къде е Годит?