Елис Питърс
Един труп в повече (4)

Глава четвърта

Ейлин взе със себе си куртката и панталоните на брат си, както и плаща, с който бе покрит, и грижовно ги изчетка и сгъна, когато се прибра. Никой не можеше да носи ризата му, нея щеше по-късно да изгори и да я забрави, но останалите дрехи от здрав хубав плат не биваше да се похабяват залудо в свят, където толкова хора мръзнат полуоблечени. Тя взе малкия вързоп и тръгна към портата на манастира, не намери никого в двора и свърна към рибарниците и градината, за да потърси брат Кадфел. Нямаше го. Изкопаването на голям гроб и полагането на шейсет и шест души в него отнемат много повече време от отварянето на каменна гробница за поредния родственик. Всички монаси се бяха включили и работиха неуморно до два часа.

Кадфел го нямаше, но неговият помощник беше в градината и усърдно почистваше прегорелите цветове, береше стръковете цъфнала чубрица, за да се сушат. Цялата стряха на колибата беше окичена със съхнещи билки. Работливото момче се трудеше босо, покрито с прах от песъчливата пръст, а едната му буза бе зацапана в зелено. Щом чу шум от стъпки, надигна глава сред растенията, обгърнато от уханен облак, който трептеше около него и струеше от грубата му туника като чудодейното благовоние, излъчвано от светец. Отметна чевръсто с ръка един кичур и още повече замаца челото и другата си буза.

— Търсех отец Кадфел — почти извинително каза Ейлин. — Ти сигурно си Годрик, неговият помощник?

— Да, почитаема — дрезгаво каза Годрик. — Отец Кадфел е зает, още не са свършили.

И тя искаше да отиде, но той не й разреши: по-благоразумно беше да не я виждат на дневна светлина.

— О! — сепна се Ейлин. — Разбира се, трябваше сама да се сетя. Тогава мога ли да те помоля да му предадеш нещо? Донесох това… дрехите на брат ми. Той вече не се нуждае от тях, а те не са за изхвърляне и може да зарадват някого. Ще кажеш ли на отец Кадфел да ги даде на нуждаещите се? Той да реши точно на кого.

Годит отри ръце о туниката си и пое вързопа. Стоеше неподвижна, притискаше дрехите на покойника и гледаше девойката срещу себе си с такова вълнение, че за миг забрави да преправя гласа си:

— Вече не се нуждае от тях… Имали сте брат там, в замъка? Божичко, каква мъка!

Ейлин погледна ръцете си. Сега, когато и това последно задължение бе изпълнено, се чувстваше олекнала и самотна.

— Да. Един от многото. Той направи своя избор. Мен ме научиха да мисля, че е бил погрешен, но не можех да го оставя накрая. Баща ми може и да му се сърдеше, но не би се срамувал от него.

— Много е тъжно! — Годит притисна сгънатите дрехи до гърдите си, без да може да намери по-подходящи думи. — Ще предам дарението ви на отец Кадфел веднага щом дойде. Навярно мога от негово име да ви благодаря за милосърдното деяние.

— Предайте му и тази кесия. Да отслужат литургия за всички. Нека не забравят да споменат и онзи, неизвестния, който не е трябвало да бъде там.

Годит гледаше с изненада и недоумение.

— Нима и такъв има? Външен човек? Не знаех!

Тя се видя с Кадфел само за няколко минути снощи, когато той се прибра капнал от умора и не му се говореше. Знаеше само, че непотърсените тела са докарани в манастира, за да бъдат погребани, и сега интригуващата вест, че сред тях е имало един, който не би трябвало да бъде засегнат от общата трагедия, я изненада.

— Така каза той. Били деветдесет и петима, а трябвало да са деветдесет и четирима. Единият не бил въоръжен. Брат Кадфел молеше всички, които идваха, да погледнат и да кажат дали не го познават, но, изглежда, не се е намерил такъв.

— Къде е той сега? — попита Годит.

— Не знам. Вероятно са го докарали тук, в манастира. Едва ли обаче отец Кадфел ще позволи да го погребат с останалите, след като до този миг още не е известно кой е. Ти сигурно познаваш отеца повече от мен. Отдавна ли работиш с него?

— Не, съвсем отскоро — отвърна Годит, — но вече започвам да го опознавам.

И тя се завъртя неспокойно, притеснена от изпитателния поглед на ясните теменужени очи. Една жена можеше да бъде по-опасна за тайната й от всеки мъж. Тя погледна назад към билките, сред които допреди малко работеше.

— Не бива да те откъсвам от работата ти — разбра намека й Ейлин.

Годит се загледа след нея и за миг съжали, че не си бе поприказвала повече с друга девойка сред толкова много мъже. Тя остави вързопа с дрехите на одъра в колибата и се върна в градината, тръпнеща в очакване на отец Кадфел. Но когато най-сетне си дойде, той беше съвсем изнемощял, а още не беше приключил с всичките си задачи за деня.

— Трябва да отида в кралския стан. Изглежда, наместникът е сметнал за нужно да осведоми краля за едно странно обстоятелство и той ме вика да му докладвам. Ах, да, забравих, че не ми остана време да ти разкажа всичко — каза той, прокарвайки ръка по хлътналите си бузи, — ти не знаеш за…

— Знам — прекъсна го Годит. — Ейлин Сиуърд беше тук, търсеше те. Донесе ей това, за да го раздадеше като милостиня, където намерите за добре. А тези пари са за заупокойна служба, но и онзи в повече да не се забравя. Каква е тази загадка?

Той трябваше да поседне поне за миг, колкото да си поеме дъх, затова се отпусна до нея и й разказа. Тя слушаше внимателно и когато отец Кадфел свърши, попита веднага:

— Къде е сега този неизвестен мъж?

— В църквата, положен е пред олтара. Искам всеки, които влезе, да мине покрай него, дано го познае някой. Не можем да го държим повече от един ден — допълни той нервно, — много е горещо. Но и да се наложи да погребем този клетник, преди да сме научили кой е, смятам да стане така, че да се извади лесно при нужда. Ще запазя и дрехите му, ще направим и рисунка на лицето му.

— Вие наистина ли сте убеден, че са го убили? — запита тя уплашено. — И че после са го хвърлили при жертвите на краля, за да се прикрие престъплението?

— Нали ти казах, дете мое! Удушен е отзад със специално приготвена примка. И това е станало същата нощ, когато обесиха другите. Какво по-добро прикритие за убиеца от това да го хвърли при тях! Кой ще седне да брои и да задава въпроси? Умъртвен е почти по същото време, екзекуцията е трябвало да послужи за прикритие.

— Но не е послужила! — в очите й гореше отмъстителен пламък. — Защото сте се появили вие! Кой друг може да го открие между деветдесет и петима? Кой друг ще седне да се застъпва сам срещу всички за правата на неосъдения, за убития без присъда? О, отец Кадфел, вашата непримиримост заразява и мен. А дори не съм виждала този младеж. Кралят нека почака малко, нека и аз да отида да го видя! Елате с мен, ако трябва, но искам да му хвърля едно око.

Кадфел помисли и изпъшка глухо, докато се изправяше на крака. Годините му вече не бяха малко, а и бе преживял тежка нощ и тежък ден.

— Така да бъде. Защо да спирам теб, след като каня другите? Сега църквата сигурно е празна, но за всеки случай стой през цялото време по-близо до мен. Трябва колкото може по-скоро да измисля как да те измъкна оттук, моето момиче.

— Бързате да се отървете от мен значи? — нацупи се тя. — И то тъкмо когато започнах да различавам градинския чай от ригана! Какво ще правите сам?

— Ще обуча друг помощник, който няма да остане само няколко седмици. И понеже за билки си говорим — брат Кадфел измъкна малка кожена торбичка от расото си и показа едно десетсантиметрово изсушено клонче с тънко право стъбълце, широки листа на двойки с малки кафяви топчици в основата, — знаеш ли какво е това?

За няколко дни Годит беше научила това-онова за билките и сега се загледа с любопитство.

— Не. Май тук не го отглеждаме. Но може и да го позная, ако го видя, преди да е изсушено.

— Викат му гъша трева или още лепка. Една такава особена пълзяща трева с малки кукички за закрепване. Виждаш ли как е прекършено стъблото в средата?

Обзе я любопитство. Тук явно имаше нещо повече от онова, което се виждаше с очи. Стръкчето беше кафеникаво, спаружено и сухо, прегънато почти на две.

— Какво е това? Къде го намерихте?

— Извадих го от браздата в шията на оня клетник — каза го съвсем тихо, за да не я стресне. — Пречупено е от примката на удушвача. Този стрък е миналогодишен. Лепката расте сега и пръска навред семената си. Стръкът е бил в сено или слама, косена миналата година, изсъхнала. Внимавай много с билките! Тази помага при незарастващи рани, но като всяко стръкче в пущинака има свой характер и не се ли отнасяш към него правилно, може да ти донесе зло — той внимателно пъхна сухото стръкче обратно в пазвата си и сложи ръка на рамото й. — Върви тогава да ти покажа онзи младеж.

Имаше още часове до залез, по това време монасите работеха, а учениците и послушниците играеха, след като бяха свършили каквото можеше да им се възложи. Докато стигнаха църквата и влязоха в хладния сумрак, двамата не срещнаха никого, освен няколко залисани в играта си хлапета.

Загадъчният младеж от рова при крепостта бе положен с носилката му пред олтара покрит до брадичката. Бледа, но ясна светлина падаше отгоре му — само след няколко минути окото се нагаждаше към меките сенки на летния следобед. Годит застана до него и го загледа мълчаливо. В църквата нямаше никого, освен мъртвеца и можеха да си говорят. И когато Кадфел попита тихо „Познаваш ли го?“, вече беше сигурен в отговора. Без да обръща глава, Годит прошепна едва доловимо:

— Да.

— Ела!

Той я изведе навън, без да ускорява крачка. Щом излязоха на светло, тя си пое въздух продължително и дълбоко. Не каза думица, преди да стигнат сигурното убежище на сушилнята. Седнаха на сянка в колибата, къпани от летните ухания.

— Е, кой е този младеж, който тревожи и мен, и теб?

— Името му е Никълъс Фейнтри — каза тя много тихо и замислено. — Познавам го от дванайсетгодишна, но оттогава рядко съм го виждала. Той е от рицарите на Фицалън, от северните му имения. Няколко пъти му е служил като пратеник през последните години. Не вярвам да е имал близки в Шрусбъри. След като са го убили от засада наблизо, значи е изпълнявал поръчка на господаря си. Но пък Фицалън бе почти приключил с делата си по тия места.

Тя хвана главата си с две ръце и се замисли дълбоко.

— Все пак няколко човека от Шрусбъри са могли да го разпознаят, ако са се явили. Знам кого можем да попитаме какво е правил тук през онзи ден и нощта след това. Сигурен ли сте, че нищо лошо няма да му се случи?

— Не и от мен — увери я Кадфел, — обещавам ти!

— Моята бавачка, която ме доведе тук и ме представи за свой племенник, се казва Петронила. Цял живот служи на моето семейство, ожени се късно и си няма свои деца. Мъжът й Едрик Флешър, старейшината на месарската гилдия в града, е предан на семейството на Фицалън и на нашето. И двамата знаеха какво има да става, когато Фицалън взе страната на императрица Мод. Ако отидете при тях от мое име — каза тя уверено, — ще ви кажат всичко, каквото знаят. Ще познаете дюкяна на касапската чаршия по фирмата, на нея има глиганска глава.

Кадфел се почеса замислено по носа.

— Ако взема игуменската ослица, ще стигна по-бързо и ще пощадя нозете си. Хем няма да карам краля да ме чака дълго, хем на връщане ще мога да спра в дюкяна. Дай ми някакъв знак или белег, за да знаят, че ми имаш доверие и че могат да говорят без страх.

— Петронила е грамотна и ще разпознае почерка ми. Ще й напиша няколко реда, ако ми дадеше хартия. Стига ми и съвсем малко листче — тя пламтеше от възбуда, той също. — Никълъс беше веселяк и доколкото ми е известно, с никого не се е карал, никога не е обезумявал от ярост. Много се смееше… Но ако кажете на краля, че е бил на страната на враговете му, той няма да преследва убиеца, нали? Ще заяви, че си е заслужил участта, и ще ви забрани да търсите истината за убийството.

— Ще кажа на краля — рече Кадфел, — че един човек очевидно е убит и че ние знаем как и кога, но не знаем точно къде и защо. Ще му кажа още, че сме научили името му, а то е достатъчно скромно и няма да му говори нищо. Засега нямам повече за казване, защото нищо друго не знаем. И дори ако кралят ми нареди да не се занимавам повече с тази работа, няма да я изоставя. С моя помощ, с Божията или и с двете заедно на Никълъс Фейнтри ще бъде въздадена справедливост и чак тогава ще приключа със случая.

 

 

Отец Кадфел получи ослицата на игумена и взе вързопа, оставен от Ейлин. Обичаше да върши докрай работата си, да не я отлага за другия ден, а по пътя през града щеше да срещне достатъчно просяци. Панталоните даде на един старец с бели, ослепели от перде очи, който седеше в сянката на градската врата с протегната длан, стиснал тояжка в другата. Изглеждаше подходящ на ръст, а окърпените му износени панталони сякаш щяха да се разпаднат всеки миг. Хубавата кафява куртка отиде у едно скелетоподобно създание, не повече от двайсетгодишно, което просеше на големия кръстопът — нещастен слабоумник с увиснало чене и треперещи схванати ръце, вкопчен в дребна бабичка, чиито пискливи благословии следваха Кадфел чак до крепостната врата. Плащът беше още с него, когато стигна въоръжения пост пред кралския стан и зърна дървената количка на сакатия Озбърн недалеч до едно дърво. Забеляза сухите негодни крака и ръцете, обезобразени, но яки от избутването на тази мъртва тежест. Дървените колчета, с които се придвижваше, лежаха до него в тревата. Щом зърна монаха в расо да се задава на хубава ослица, Озбърн ги грабна и чевръсто се примъкна до пътя. Бързината му бе наистина невероятна, макар че очевидно не можеше да стигне надалеч и му се налагаше често да си почива, но колко ли мръзнеше и в най-меките нощи този полуподвижен нещастник с наполовина изсъхнало тяло — за зимата да не говорим.

— Милосърдни отче — примоли се Озбърн, — дай нещо на бедния сакат и Господ ще те възнагради!

— Така и ще направя, приятелю — каза Кадфел, — ще ти дам нещо и то няма да е дребна парица. А пък ти се помоли за благочестивата дама, която ти го праща чрез моята ръка.

И той пусна в изкривените ръце на смаяния клетник плаща на Джайлс Сиуърд.

 

 

— Добре е, че дойдохте съвестно да ми доложите — с угрижено лице каза кралят. — Моят интендант е зает до гуша и затова нищо чудно, че не е в течение на случая. Значи според вас един младеж е бил нападнат в гръб и удушен с примка? Това е коварство! Особено ми е противно, че тялото е хвърлено при екзекутираните, за да се прикрие престъплението! Кой е посмял да превърне мен и офицерите ми в съучастници! Няма да търпя такава обида за короната, искам мерзавецът да бъде заловен и осъден. Момъкът се казва Фейнтри, така ли?

— Никълъс Фейнтри. Научих го от един човек, който видя тялото в църквата. Родът му е от северните краища на графството. Друго не знам засега.

— Вероятно е идвал насам, за да постъпи в моята войска — предположи кралят. — Неколцина такива младежи от Севера се присъединиха тук към нас.

— Много е възможно — съгласи се Кадфел, защото нищо не биваше да се изключва, хората се променят.

— Може някой да го е затрил в гората, за да го обере, това се случва за съжаление. Иска ми се да заявя, че пътищата ни са сигурни, но с тия новоизбухнали безредици, Господ ми е свидетел, не смея. Добре, вие продължете проучването, щом такова е желанието ви, и ако откриете кой е убиецът, обърнете се към моя наместник, за да наложи възмездие. Той знае за моята воля. Не ми се нрави да бъда използван за прикритие на едно подло убийство!

Можеше да му се вярва и Кадфел си помисли, че кралят едва ли би променил отношението си дори да знаеше, че Фейнтри е бил рицар и пратеник на Фицалън, дори да се докажеше — което съвсем не бе така, — че е загинал, помагайки на Фицалън в бунта му. Изглежда, много кръв имаше да се лее в близкото бъдеще, без Стивън да се терзаеше от особени угризения, но пък той приемаше за смъртна обида промъкването на един подъл убиец в неговата сянка и искаше разплата. У крал Стивън се редуваха за голямо недоумение на околните порив и отпуснатост, великодушие и злопаметство, тънко пресметнати ходове и непонятно бездействие. Но дълбоко в този висок, красив и простодушен мъж се криеше зрънце чисто благородство.

— Приемам и ценя подкрепата на негово величество — искрено заяви отец Кадфел — и ще положа всички усилия правдата да възтържествува. Човек не може да захвърли дълга, който Бог е вложил в ръцете му. Знам името на този младеж и видях лицето му, открито и невинно, знам още, че не е обвинен в престъпление, че никой не го е уличил. Мисля, че тази несправедлива смърт не се харесва на негово величество, както не се харесва и на мен. Ще направя всичко, каквото мога.

 

 

Под фирмата с глиганска глава го приеха с учтивата сдържаност, която гражданите обикновено проявяваха спрямо монасите от манастира. Пищната благодушна и посивяла Петронила го покани да влезе и понечи да пусне в ход обичайните дребни любезности, издигащи стената на недоверието пред един подозрителен посетител, ала той побърза да пъхне в ръката й омачканото листче, на което Годит старателно бе изписала, че приносителят е неин доверен човек. Петронила се вторачи в буквите, зачерви се от вълнение и вдигна очи, плувнали в радостни сълзи, към немладия, но як и приветлив монах.

— Значи мойто агънце е добре, да ми е живо и здраво момичето! И вие се грижите за нея! Ей го, туй тя го е писала и аз край нея се научих. Кажи-речи от раждането го поех, миличкото, но само остана за жалост, няма си братя и сестри. Затова все покрай нея се въртях, все гледах да й помагам дори като се учеше на четмо и писмо. Сядайте, отче, и ми разкажете как е тя, от какво има нужда, какво да й пратя? И как ще я измъкнем? Може ли да остане няколко седмици при вас, ако се наложи?

Кадфел успя все пак да вмъкне няколко думи в неспирния поток и увери добрата жена, че храненицата й е добре и че той и занапред ще се грижи за нея. Досега не се бе сетил да се попита как това момиче успява да спечели всички сърца, без да си го поставя за цел. Едрик Флешър бе излязъл да види как вървят работите в града, и преди да се върне, Кадфел вече бе за Петронила близък човек, на когото можеше да се вярва. Едрик отпусна едрото си тяло в един широк стол и заяви с въздишка на облекчение:

— Има късмет градът, утре отварям дюкяна. Мен ако питат, той съжалява, че погуби толкова хора, защото не успя да пипне онези, които му избягаха. Забранил е всякакво плячкосване! Да бяха справедливи претенциите му и да беше повече мъж, може би и аз щях да съм за него. Не е лесно да се правиш на герой, а пък да не си — той прибра крака, погледна жена си, после Кадфел. — Тя вика, че нашето момиче пише хубави работи за вас. Това стига. Поискайте каквото ви трябва: имаме ли го, ваше е.

— Момичето ще стои, докато не се отвори случай да замине на сигурно място — каза живо Кадфел. — А на мен наистина можете да помогнете. В църквата на нашия манастир има един мъж, когото утре ще погребем, и вие, изглежда, го познавате. Убили са го в нощта след падането на крепостта, когато обесиха пленниците и хвърлиха телата в рова. Но са го убили другаде, а после са го хвърлили при обесените, за да го заровят с тях, без да го познаят. Знам как е бил убит и кога. Не знам къде, защо и кой е убиецът. Годит каза, че името на младежа е Никълъс Фейнтри и че е бил рицар на Фицалън.

След думите му настана мълчание. Явно беше, че знаеха нещо, но също толкова явно беше, че сега научават за тази смърт, защото новината ги порази като гръм.

— И още нещо мога да ви кажа — додаде той. — Възнамерявам да извадя наяве истината и младежът да получи възмездие. Имам позволението на краля да открия убиеца. И на него никак не му се нрави това подло престъпление.

След дълга пауза Едрик попита:

— Само един ли е убит по този начин? Няма ли и друг?

— Защо да има и друг? Един не е ли достатъчен?

— Те бяха двама — отсече Едрик. — Двама тръгнаха с една задача. Как е излязла наяве тази смърт? Само вие, изглежда, знаете за нея.

Отец Кадфел се облегна назад и без да бърза, им разказа всичко. Май щеше да пропусне вечернята, но така да бъде. Ценеше и изпълняваше задълженията си, но когато се наложеше, знаеше кое от тях да предпочете. Годит нямаше да мръдне от колибата без него преди вечерните занимания.

— Най-добре да ми разкажете всичко — заключи той. — Имам да се грижа за Годит и да отмъстя за смъртта на Фейнтри и се опитвам по най-добрия начин да се справя и с двете.

Двамата съпрузи се спогледаха и мъжът започна:

— Една седмица преди падането на града и крепостта, след като Фицалън изпрати семейството си, а ние намислихме да отведем Годит в манастира, Фицалън се замисли какво ще стане, ако загине. Нали знаете, той тръгна едва когато почнаха да разбиват вратата — преплуваха реката с Адъни и се спасиха, слава на Господа! Но предния ден се разпореди какво да правим. Цялото му съкровище беше оставено тук при нас и той поиска да бъде изпратено на императрицата, каквото и да стане с него самия. Същия ден ние го пренесохме във Франкуел, в една наша нива там, тъй че да не се минава през мост, като тръгнем да го пращаме. Уговорихме си знак. Ако се яви някой от неговите хора с една такава малка рисунка, която само ние знаехме, да му кажем къде е съкровището, да му дадем коне и всичко, от което има нужда, да го отведем там и да му помогнем да избяга през нощта с имането.

— И вие направихте ли го?

— Да, същата сутрин, когато падна крепостта. Дойдоха двама. Изпратихме ги през моста, за да изчакат до вечерта. Какво да направят по светло?

— Разкажете ми по-подробно. Точно по кое време дойдоха, какво казаха, кой ги беше пратил? Кой друг е могъл да узнае какво се готви? Кога за последен път ги видяхте живи?

— Дойдоха на зазоряване. Вече се чуваше голямата врява, атаката беше почнала. Показаха пергаментово листче с главата на светец, рисувана с мастило. Казаха, че имало съвет през нощта и Фицалън им рекъл да тръгнат другата вечер. Живи или мъртви да занесели съкровището на императрицата, за да го използва за правото си дело.

— Значи всички, които са били на съвета, са знаели, че двамата ще отпътуват следващата вечер веднага щом се стъмни. Дали са знаели и по кой път ще тръгнат? И къде е скрито съкровището?

— Не. Знаеше се само, че е във Франкуел, но не и точно къде. Това само на нас двамата с Фицалън ни беше известно. Пратениците трябваше да дойдат при мен.

— Значи, ако някой е бил решил да сложи ръка на съкровището, е знаел кога то ще отпътува, но не е можел да го прибере преди това, а е трябвало да причака носителите му на пътя. А че пътят е от Франкуел на запад към Уелс, не е било тайна за офицерите на Фицалън. Миля и нещо отначало е само един заради завоите на реката от двете страни.

— Значи според вас някой от онези хора е решил да вземе съкровището за себе си, като извърши убийство! — възкликна Едрик. — Някой от приближените на Фицалън? Не мога да повярвам! Та те всички или почти всички останаха докрай и загинаха. Двама мъже в нощта могат да бъдат нападнати и от горски разбойници…

— На една миля от градските стени? Не забравяйте, че, който е убил младежа, го е направил съвсем близо до крепостта и до Шрусбъри, така че да успее да пренесе тялото и да го хвърли при другите мъртъвци в рова доста преди разсъмване. При това е бил сигурен, че обесените ще са там. Добре, значи двамата идват, показват знака и обясняват, че предната вечер се е решило нещо и че то трябва да стане на всяка цена. Но случилото се случва по-рано, по-мощно, отколкото се е очаквало, и с по-голяма бързина. И тогава какво? Отидохте с тях във Франкуел, така ли?

— Да. Ние там имаме нива и плевня и те изчакаха в нея с конете, докато мръкне. Съкровището беше в две кожени дисаги, тежко беше за един кон. Дисагите бяха пуснати в сухия кладенец в нивата. Скрих хората и ги оставих към девет часа сутринта.

— По кое време се канеха да тръгнат?

— По мръкнало. Наистина ли мислите, че Фейнтри са го убили почти веднага след като са тръгнали?

— В това няма съмнение. Ако е станало по-далече, убиецът е щял да се отърве от тялото по друг начин. Хитро е било замислено и все пак не достатъчно. Вие сте познавали добре Фейнтри, така ми каза Годит. Кой беше другият? И него ли познавахте?

— Не! — бавно и натъртено каза Едрик — Двамата с Никълъс изглеждаха отдавнашни другари, но той така щеше да се държи и с някой нов приятел. Не съм го виждал преди това този момък. Бил от някакъв друг северен замък на Фицалън. Представи се като Торолд Блънд.

Бяха му казали всичко, което знаеха, а и още нещо, което не се изразява с думи. Смръщеното чело на Едрик говореше достатъчно красноречиво. Младият мъж, когото познаваха и в когото вярваха, беше убит, непознатият беше изчезнал, а с него и съкровището на Фицалън, златни слитъци, монети и накити, предназначени за хазната на императрицата. Достатъчни, за да изкушат човек. Убиецът явно е знаел нужното, за да тури ръка на имането, а кой би могъл да каже какво точно е знаел вторият пратеник? Разбира се, не беше изключено някой да ги е нападнал по пътя. Но на Торолд Блънд не се е налагало да изчаква толкова. Двамата са се крили цял ден в плевнята на Едрик. Възможно е Никълъс Фейнтри да е излязъл оттам увит и преметнат през коня за кратката разходка обратно до рова, преди двата коня с един-единствен ездач да потеглят на запад към Уелс.

— И още нещо се случи този ден — каза Петронила, когато Кадфел се изправи да си върви. — Към два часа, след като кралските хора вече вардеха мостовете, а подвижният беше спуснат, дойде той, Хю Берингар, онзи, който отдавна е сгоден за моето момиче. Направи се на много загрижен за нея, питаше къде да я намери. Дали съм му казала? Не, вие за каква ме смятате? Рекох му, че са я отвели една седмица преди да падне градът. Че не знаем точно къде е, но че вероятно е някъде на сигурно място, далеч от стана на Стивън. Веднага разбрахме, че идва по негова поръка, иначе нямаше да го пуснат толкова рано. Трябва да е бил в кралския стан, преди да дойде да търси моята Годит, и не го е направил от любов. Тя сигурно струва много като стръв за баща си, ако не и за самия Фицалън. Не допускайте да зърне агънцето ми, чух, че сега бил в манастира.

— Значи е бил тук същия следобед? — повтори Кадфел угрижен. — Да, да, ще се погрижа да стои настрани от него, тази опасност вече ми е ясна. Не е ставало дума, докато е бил тук, за Фейнтри, нали? Нещо, което да го накара да наостри уши? Той е много бърз и много потаен! Не, не, моля да ме извините, знам, че няма да кажете думица. Е, добре, благодаря за помощта, ще научите, ако стигна до нещо.

Беше вече на вратата, когато Петронила каза тъжно:

— А изглеждаше толкова мил младеж този Торолд Блънд! Откъде да знае човек какво може да се крие зад едно обикновено, приятно лице?

 

 

— Торолд Блънд! — каза Годит, като изговаряше името бавно, сричка по сричка. — Това е саксонско име. Такива старинни благороднически фамилии често се срещат из северните замъци. Не го познавам. Май не съм го виждала. И Никълъс е бил близък с него? Никълъс беше доверчив, но не и глупак. Щом са били връстници, сигурно са се знаели отдавна. И все пак…

— Да — каза Кадфел. — И все пак! Мило момиче, прекалено съм уморен, за да мисля повече. Отивам на късната литургия, а след това — право в леглото. И ти трябва да направиш същото. А пък утре…

— Утре — каза тя, докато се изправяше — ще погребем Никълъс. Той донякъде ми беше приятел и трябва да присъствам.

— Ще го погребем, мило — каза Кадфел с прозявка и я поведе за ръка, за да се помолят с благодарност, болка и надежда, изпращайки този ден.