Елис Питърс
Един труп в повече (10)

Глава десета

Всеки реагира според природата си. Брат Анселм се огледа крадешком за своята тояга, ала тя се оказа далече, брат Луи изпълни заповедта и вдигна настрани ръце, но веднага дясната започна неуловимо да се доближава към кръста му, където под расото се криеше камата. Годит в първия миг застина втрещена и веднага след това я овладя такъв гняв, че всичката кръв се дръпна от лицето й и очите й запламтяха. Отец Кадфел, един вид примирен с неизбежното, седна на вързопа и го покри с расото си, ако все още не е бил огледан с преценяващи очи. Торолд потисна инстинкта си да сграбчи дръжката на подарената от Кадфел кама, показа празните си ръце, втренчил непоколебимо очи в Берингар, и направи две дълги решителни крачки, като се озова между Годит и двамата стрелци. Отец Кадфел му се възхити и се усмихна в себе си. Във възбудата си момчето и не помисли, че ако бяха възнамерявали да пронижат целта си, стрелците имаха достатъчно време да го сторят, преди да се изпречи неговото тяло.

— Жестът е извънредно благороден — великодушно призна Берингар, — но едва ли е от особена полза. Съмнявам се, че допринася особено за щастието на дамата. Тук всички сме разумни хора и няма нужда от безсмислено геройство. Всъщност от това разстояние Матю спокойно може да наниже и двамата на стрелата си, но това няма да е от полза за никого, дори и за мен. Просто за момента ще трябва да приемете, че аз нареждам какво да стане.

И той го правеше. Хората му се въздържаха да приемат съвсем буквално заповедта и да стрелят при най-малкото движение, но нямаше съмнение, че всеки опит да се предприеме нещо срещу Берингар не би довел до нищо добро. От такова разстояние стрелата бе много по-бърза от всяка кама. Торолд протегна назад ръка, за да придърпа Годит по-близо, но тя се дръпна рязко встрани и излезе предизвикателно напред.

— Що за тон! — сопна се тя. — Ето ме, щом съм ви нужна, но за какво съм ви? Да не би заради земите ми? Може би възнамерявате да отстоявате правата си и да ме направите своя жена заради тях? Кралят лишава от именията моя баща и ме дава заедно с тях на един от новите си военачалници! Това ли представлявам за вас? Или искате просто да си купите благосклонността на Стивън, а мен да ме използват като примамка за по-доблестни мъже?

— Нито едното, нито другото — отвърна спокойно Берингар. Той с явно одобрение наблюдаваше опънатите й рамене и вдигнатото горделиво лице. — Признавам, скъпа моя, че мисълта да се оженя за вас никога не ме е изкушавала толкова. Та вие сте съвсем различна от дебелото момиченце, което помня. Но, от изражението ви съдя, че сте готова да се омъжите по-скоро за дявола, а и моите намерения са вече други. Не, ако всеки от вас се държи като разумно същество, няма за какво да се караме. И за да се успокоите съвсем, Годит, ще ви кажа, че нямам намерение да насочвам хрътките по дирите на вашия герой. Защо да изпитвам злост спрямо един достоен съперник, след като се уверих, че е ощастливен с вашата благосклонност?

Той й се надсмиваше, тя го разбра и настръхна. Но и в обидата си не можеше да не долови, че присмехът не е злобен. Въпреки доволството си звучеше леко и шеговито, почти приветливо. Годит отстъпи крачка назад и неволно хвърли умолителен поглед към отец Кадфел, но той седеше отпуснат, навел глава, сякаш ставащото не го засягаше. Тя отново се вгледа, този път по-внимателно, в Хю Берингар, чиито черни очи я наблюдаваха с безстрастна възхита.

— Струва ми се, че може да се вярва на думите ви — зачудено промълви тя.

— Не е трудно да се уверите. Вие сте тук, за да намерите коне за пътуването си. Ето ги! Можете да ги яхнете с вашия рицар и да потеглите, когато пожелаете. Никой няма да тръгне след вас. Никой, освен мен и моите хора не знае, че сте тук. Но ще ви е по-лесно и по-сигурно да пътувате, ако сведете товара си до най-необходимото — лукаво добави Берингар. — Този вързоп, на който отец Кадфел е приседнал нехайно като на удобен камък, ще задържа за спомен от вас, мила ми Годит, когато ме напуснете.

Годит едва се сдържа да не погледне отново към Кадфел при тези думи. С мъка успя да запази неподвижно лицето си, да не се разсмее ликуващо и бе сигурна, че същото изпитва и Торолд няколко крачки зад нея, като в светкавица проумял всичко. Значи затова окачиха дисагите на дървото при брода, та да ги чакат на една миля по пътя им към Уелс. Цената, която сега им искаха, щяха да платят с леко сърце, но не биваше нищичко от тази лекота да проличи и да постави под заплаха успеха им. Отец Кадфел й предоставяше възможност да затвърди победата и това беше най-голямото изпитание, пред което се беше изправяла досега, решаващо за собственото й самоуважение. Този мъж пред нея струваше повече, отколкото бе предполагала, и изведнъж й се стори, че нейният отказ от него е почти толкова благороден жест, колкото и неговият — връщането на свободата и щастието й с друг мъж срещу някакъв си вързоп злато в замяна. За два прекрасни коня и свободен път към Уелс! И още за една благословия, не църковна, и все пак ценна.

— Значи ни пускате — каза тя. Не питаше, просто заявяваше. — Можем да потегляме!

— И то незабавно, ако смея да ви дам съвет. Нощта още не е превалила, но все пак утрото не е далеч. Чака ви доста път.

— Бъркала съм по отношение на вас — великодушно заяви Годит. — Никога не съм ви познавала. Ваше право беше да се опитате да спечелите този трофей. Ще признаете, надявам се, че ние също имахме право да се борим за него. В честна битка, с честна победа и загуба, не бива да има огорчени сърца. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм! — кимна той с удовлетворение. — Вие сте ми по сърце като противник и няма да е зле вашият млад рицар да ви отведе по-скоро, преди да съм променил решението си. Товарът ще оставите, разбира се…

— Няма какво да се прави, ваш е — каза Кадфел, докато се изправяше неохотно. — Какво мога да кажа, освен че го спечелихте в честна борба.

Без да бързат, очите на Берингар обхождаха увития в чували вързоп. Това наистина беше познатият му товар, който Кадфел бе домъкнал тук от Севърн.

— Тръгвайте тогава и добър път! Остават ви няколко часа до разсъмване.

Погледът му най-сетне се спря и на Торолд. Разгледа го от главата до петите. Младежът с похвално самообладание се бе въздържал от намеса, оставяйки Годит да се оправи сама в обстоятелства, които отчасти му убягваха.

— Извинете ме, не зная вашето име.

— Казвам се Торолд Блънд, рицар на Фицалън.

— Съжалявам, че нямаме време да се опознаем по-добре. Но не съжалявам, че не се срещаме с оръжие в ръка, опасявам се, че в такъв случай щях да си намеря майстора.

Думите му бяха изречени с усмивката на човек, постигнал своето, а и едва ли толкова се плашеше от по-дългите ръце на Торолд и по-голямото му тегло.

— Пазете добре съкровището си, Торолд, а аз ще пазя моето.

Усмирена и стихнала, Годит се взираше в него с големи очи.

— Целунете ме и ме благословете, както аз ви благославям — каза тя.

— От все сърце! — каза Берингар, придърпа с две ръце лицето й и я целуна продължително, навярно не без намерение да предизвика Торолд. Но в погледа на Торолд не се появи никакво раздразнение, навярно той възприемаше ставащото като нежно сбогуване между брат и сестра. — Сега скачайте на конете и бързайте!

Тя пристъпи към отец Кадфел и помоли и него да я целуне с неудържимо треперещ глас, а по лицето й, което никой друг не видя, сякаш всеки миг щяха да потекат сълзи или да затрепти усмивка, а може би и двете едновременно. С накъсан от същите вълнения глас изрече кратки благодарности към него и към двамата монаси, после побърза да се обърне, за да не я гледат. Торолд посегна да хване стремето й, но брат Анселм я повдигна като перце и я постави внимателно на седлото. Стремената й бяха въздълги, той се захвана да ги скъси и й метна с усмивка един кос поглед отдолу, от който тя разбра, че и той е наясно какво става, и в себе си се смее неудържимо заедно с нея. Ако бяха посветени от самото начало в целия план, събратята едва ли биха успели да изиграят ролята си убедително, но явно и те бързо проумяха какво всъщност ставаше.

Торолд възседна дорестия кон на Берингар и погледна от висотата на седлото си цялата група. Стрелците бяха отпуснали тетивите, стояха отстрани и наблюдаваха с нехаен интерес ставащото, което може би ги и забавляваше, докато третият отваряше широко портите, за да пусне пътниците.

— Отец Кадфел, всичко дължа на вас. Никога няма да забравя това.

— Каквото смяташ, че ми дължиш — благо каза Кадфел, — плати го на Годит. И внимавай, докато я върнеш на баща й — добави той строго. — В ръцете ти е неприкосновена пратка, не злоупотребявай с нея.

Усмивката на Торолд блесна ослепително за миг, преди той да пришпори коня. След него и Годит препусна през отворената врата и окъпаното в звездна светлина сечище към черната сянка на гората. Бързо щяха да стигнат до широката пътека и брода с окачените на клона кожени дисаги. Кадфел стоеше, заслушан в стихващия тропот на копитата по тревата и рядкото изшумоляване на някое клонче, докато всички звуци се стопиха в нощната тишина. Когато се размърда от напрегнатата си неподвижност, забеляза, че и останалите край него се бяха ослушвали внимателно. Спогледаха се безмълвно, за миг като че ли на никого не му се говореше.

— Ако стигне до баща си девственица — обади се Берингар, — значи нищо не разбирам от мъже и от жени.

— Вярвам — отвърна сухо Кадфел, — че ще стигне при баща си като съпруга, при това съвсем истинска. Свещеници колкото искаш от тук до Нормандия. По-трудно ще й е да убеди Торолд, че има право да я вземе без подобаващо разрешение, но тя ще си намери начин.

— Познавате я по-добре от мен — каза Берингар. — Аз я бях виждал само като момиченце. Жалко… — добави той замислено.

— Но според мен я разпознахте още когато я видяхте с мен в двора на манастира.

— О, да, усъмних се от пръв поглед, но не бях съвсем сигурен. След два-три дни се убедих окончателно. Не се е променила чак толкова, само се е източила в стройна млада девойка — той улови погледа на Кадфел и се усмихна: — Да, тогава дойдох нея да търся, но не за да я предам като нечия играчка. Не и за себе си я исках, но на мен се падаше отговорността за нея, тя лежеше на ръцете ми като неприкосновена пратка съгласно вашия израз. Трябваше да й осигуря безопасност, длъжен бях заради годежния съюз, сключен от наше име.

— Е, да се надяваме, че сега изпълнихте желанието си — каза Кадфел.

— Да се надяваме! И дано у никого не са останали лоши чувства!

— Не са. Отмъщение не бива да има, играта свърши — той осъзна внезапно, че гласът му звучи глухо и примирено, но това беше само приятната отпуснатост след възбудата.

— Тогава ще ми правите ли компания по обратния път до манастира? Имам два коня. Момчетата си заслужиха почивката и ако милосърдните братя ги подслонят и ги нахранят, ще могат да се приберат спокойно утре. Ето тук в дисагите ми има две шишета вино и печен бут, за да подсладят гостоприемството им. Бях се приготвил за по-дълго чакане, но пък знаех, че не може да не дойдете.

— Още от вечерта подуших — обади се брат Луи, потривайки доволно ръце, — че тази нощ има да става нещо, но че не е страшно. А за две шишета вино и печен бут с радост ще ви приютим, че и на домино можем да поиграем, ако ви се прииска. Тук рядко се отбива някой.

Единият от стрелците изведе от тъмното останалите два коня на Берингар, високия кокалест петнист и набития кафяв жребец. Монасите и стрелците, без да бързат, се заеха да разтоварят храната и напитките и закрепиха по нареждане на Берингар обемистия вързоп върху задницата на петнистия, наместиха го и го овързаха с каишите на брат Анселм, приготвени за малко по-различна употреба.

— Не че нямам доверие да го натоваря на вашия жребец — заяви Берингар на Кадфел, — но този великан изобщо няма да усети тежестта. И трябва да бъде воден с твърда ръка, защото устата му е неспокойна и е опърничав, а аз съм му свикнал. Да си призная, обичам го. Разделих се с два по-добри от него, които изобщо не са за изхвърляне, но с този змей сме си лика-прилика и не ми се дава.

Не можеше по-добре да се изрази онова, което Кадфел мислеше за него. С този змей сме си лика-прилика и не ми се дава! Той проведе свое разследване, великодушно подари два скъпи коня, за да изпълни дълга си към годеница, която никога не бе желал истински, изчака търпеливо и потайно, докато момичето замина в безопасност далеч от него, а съкровището остана в ръцете му като честно спечелен трофей, каквато Годит не би била. Какво пък, цял живот се учим да разчитаме в душата на ближния.

Отново двамата сами яздеха по познатия път, сега много по-открити един към друг. Не бързаха. Поеха по заобиколната пътека, онази, която бяха хванали на идване към хамбара. Нощта беше топла, спокойна и ласкава, сякаш противопоставяше на бурните и свирепи времена достойнството на своята стихнала неизменност.

— Опасявам се, че заради мен ще пропуснете първите утринни служби — съчувствено каза Берингар. — Да не беше забавянето, което причиних, щяхте да се върнете преди полунощ. Сега двама трябва да делим покаянието, което ви се полага.

— Ние с вас вече делим едно покаяние — загадъчно каза Кадфел. — Е, аз поне не си пожелавам по-добра дружина. Можем да възмездим моята простъпка, като яздим спокойно. Не се случват често такива нощни разходки, безопасни и мирни.

Помълчаха известно време, всеки отдаден на мислите си, но, изглежда, след някое време нишките се преплетоха, защото Берингар каза уверено:

— Тя ще ви липсва.

Думите му прозвучаха рязко, но с истинско съчувствие. В края на краищата през последните дни той също бе видял и научил много.

— Като къс, изтръгнат от сърцето ми — призна си отец Кадфел без учудване, — но други ще запълнят празнотата. Добро момиче е, а и добро момче беше, ако ми позволите тази шега. Бързо схващаше и здравата работеше. Надявам се, че ще бъде също толкова добра съпруга. А и младежът е като нея. Забелязахте ли, че пази едното си рамо? Някакъв кралски стрелец го бе изкарал от строя, но сега с помощта на Годит ще се оправи. Ще стигнат до Франция — и след като помисли малко, попита с искрено любопитство: — А как щяхте да действате, ако някой от нас не се беше подчинил на заповедта ви и се бе нахвърлил върху вас?

Хю Берингар се изсмя високо.

— Просто щях да се покажа като последния глупак, защото хората ми имаха заповед да не стрелят. Но лъкът сам по себе си е убедителен довод, а кой може да е сигурен дали опасен човек като мен се шегува, или не. Защо, изобщо ли не допускахте мисълта, че съм в състояние да нараня момичето?

Кадфел си помисли дали е разумно да отговаря искрено, и заяви уклончиво:

— И да съм я допускал, бързо разбрах, че греша. Те имаха възможност да стрелят още преди Торолд да беше пристъпил напред. Да, веднага разбрах грешката си.

— А не се ли изненадахте, че знам какво сте донесли в хамбара и какво се канеха да отнесат?

— Вашите прозрения не могат вече да ме изненадат — отвърна Кадфел. — Проследили сте ме, предполагам, по целия път от реката през нощта, когато го донесох. Мисля си също, че когато ми поискахте помощ за укриването на конете, целта ви е била двойна: да ме подтикнете да извадя златото от скривалището му и да дадете възможност на двамата млади да избягат, оставяйки съкровището за вас. Лявата ръка в дуел с дясната, това много ви отива. Но откъде бяхте толкова сигурен, че тъкмо тази нощ ще стане всичко?

— Бога ми, поставих се на ваше място и разбрах, че при цялото бързане няма по-удобен момент от този, непосредствено след неуспешното претърсване. Само глупак би пропуснал такава възможност. А вече имах случай да се убедя, че вие не сте глупак, отец Кадфел.

— Всъщност в някои неща си приличаме — съгласи се Кадфел замислено. — Добре де, след като знаехте, че товарът е в хамбара, защо просто не си го прибрахте, без да го оставяте в неизвестност? Щяхте да пуснете двамата да заминат без него по същия начин, както направихте сега.

— И да спя в леглото, докато те тръгват? И никога да не се сдобря с Годит, а да я оставя да стигне до Франция, мислейки, че съм й враг, изпълнен с коварство? Не, това не бих понесъл, суетата ми щеше да се засегне. Исках чиста развръзка, без докачени. Освен това съм и любопитен, щеше ми се да зърна младежа, спечелил сърцето й. Съкровището нямаше къде да ходи, преди вие да го изпратите, защо да се тревожа за него? Така стана много по-добре.

— Вярно е — съгласи се радушно Кадфел.

Стигнаха до края на гората и пресякоха открития път за Сътън, продължавайки на север към „Свети Джайлс“ в дружелюбно настроение, което, изглежда, не изненадваше никого от двамата.

— Този път ще влезем през портата като обикновени обитатели на манастира дори и часът да не е съвсем обичаен — каза Берингар. — И ако не възразявате, можем да отнесем този вързоп във вашата колиба и да поразгледаме съдържанието му, докато се съмне. Иска ми се да науча как е живяла Годит под вашите грижи и какви умения е усвоила. Докъде ли са стигнали?

— Трябва да са минали половината разстояние до Пул или може би повече. Пътят, общо взето, е с добра настилка. Да, заповядайте, елате. Вие ходихте в града да разпитвате за нея, нали? В къщата на Едрик Флешър? Петронила ви няма вяра.

— Има си хас! — със смях се съгласи Берингар. — Нейното пиленце никой не го заслужава! Намрази ме още от първия миг. Е, сега вече ще можете да я успокоите.

Бяха стигнали потъналото в безмълвие абатство Форгейт и яздеха между тъмните къщи, съпроводени от тайнственото чаткане на копитата в тишината. Неколцина неспокойни жители бутнаха полека кепенците и крадешком надникнаха през процепа, но видът на двамата конници бе толкова миролюбив, че никой не ги заподозря в лоши намерения. Бдителните граждани се мушнаха успокоени обратно под завивките. От лявата им страна над оградата се подаде голямата църква, а в тъмния масив на портата вече светлееше тесният отвор на вратичката. Вратарят, един от иноците, се изненада, че го вдигат в такъв час, за да пусне двама конници, но след като ги позна, реши, че в тези смутни времена хората имат какви ли не основания да ходят навън по всяко време. Спеше му се и не прояви повече любопитство, не ги проследи как излязоха от оборите, след като се погрижиха за животните, и се отправиха към колибата с големия вързоп. Лицето на Берингар се изкриви в гримаса, докато го мяташе на рамо.

— И вие мъкнахте това на гръб през целия път? — попита той с повдигнати вежди.

— Мъкнах го — отвърна Кадфел, — както се уверихте сам.

— На това му се вика благородно усилие. Не искате ли отново да го поемете за последните крачки?

— Не мога да си го позволя. Сега товарът е ваше владение.

— Хм, от това се опасявах.

Но Берингар беше в прекрасно разположение на духа, след като доказа възможностите си, оправда се пред Годит и се добра до наградата, към която се стремеше. А жилестото му тяло беше много по-яко, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото с лекота отнесе тежкия вързоп до сушилнята.

— Изчакайте да намеря огнивото и кремъка — каза Кадфел, влизайки пред него в колибата. — Вътре е пълно с чупливи неща.

Той намери кутийката и чатка известно време, докато запали плаващия фитил на малкото кандило. Пламъчето прихвана с пращене, после се успокои и се извиси равномерно нагоре. Бледото му сияние заигра върху причудливите очертания на всевъзможните хаванчета, шишета и гърненца, както и върху китките съхнещи билки, които насищаха въздуха с уханията си.

— Вие сте алхимик! — каза Берингар с широко отворени очи. — А откъде да знам дали не сте и магьосник? — той пусна товара си в средата на помещението и се огледа. — Значи тук е прекарвала нощите си? — беше забелязал постелята, разхвърляна от неспокойния нервен сън на Торолд. — Сигурно още първия ден сте я разкрили и затова сте я прибрали тук.

— Така стана. Не беше трудно да разбера, аз съм прекарал много време по широкия свят. Ще опитате ли от моето вино? Правя го от круши, когато годината е добра.

— С удоволствие. Ще пия за вашия успех срещу всички противници, с изключение на Хю Берингар.

Той бе коленичил и разхлабваше възела на въжето, пристегнало неговия трофей. След единия чувал се показа друг, след втория — трети. Ръцете му действаха, без да треперят, а и с нищо не показваше особена алчност, ако изобщо я изпитваше. Водеше го по-скоро изострено любопитство. От третия чувал се изтърколи стегнат вързоп от тъмно платно, което се оказа дреха. Двата й ръкава легнаха разперени на пръстения под, а от пазвата излезе бяла мъжка риза. В нея бяха загърнати три големи речни камъка, навит кожен колан, къса кама и кожена кания. Последно се изтърколи нещо твърдо и малко, хвърляйки жълти отблясъци, и спря в краката на Берингар, обвито в мрачновато златно сияние.

Друго нямаше.

Все още на колене, той не откъсваше очи в няма почуда, черните му вежди бяха вдигнати почти до косата, тъмните му очи се блещеха в невярващо изумление. Изражението му, за пръв път толкова красноречиво, не издаваше нищо друго: било страх, било тревога, или вина. Протегна ръка и с един замах разбърка загадъчните дрехи, разхвърля ги по пода, съзерцавайки ги все така озадачено, после погледът му се спря на камъните. Веждите му трепнаха и се върнаха на обичайното си място, в очите му се появи разбиране. Той хвърли блеснал поглед към Кадфел и изведнъж избухна в смях, разтресе се целият в толкова гръмогласен и весел хохот, че чак снопчетата билки над главата му заподскачаха. Откритият чистосърдечен смях зарази и Кадфел, той също потрепери целият и прихна.

— А аз ви съчувствах през цялото време — не можеше да си поеме дъх Берингар, бършейки сълзите си с опакото на ръката като дете, — докато пазехте това за мен! Какъв глупак съм бил, да си помисля, че съм по-хитър от вас и мога изцяло да предвидя намеренията ви.

— Ето, изпийте това до дъно — настоя Кадфел, като му подаде пълната чаша. — За вашия успех, срещу всички противници, с изключение на Кадфел!

Берингар я пое и я пресуши от сърце.

— Е, заслужавате го! Запазихте си правото да се смеете последен, но поне ми заехте малко от вашия смях. Никога не съм се забавлявал така. Как го направихте? Какво точно стана? Честна дума, не свалих за миг очи от вас. Вие наистина извадихте онова, което младежът беше потопил там, много добре чух как водата се отцеждаше на камъните.

— Точно така направих, но после веднага го потопих обратно, колкото може по-безшумно. А този вързоп си стоеше в лодката. Истинския го изтеглиха Годит и нейният рицар, след като аз и вие по петите ми отминахме.

— И сега е у тях? — за миг Берингар стана сериозен.

— Да. У тях, а те, надявам се, вече са в Уелс, при Оуейн Гуинед.

— Значи през цялото време сте знаели, че ви наблюдавам и ви следя?

— Реших, че сте длъжен да го правите, ако искате да сложите ръка на вашето съкровище. Само аз можех да ви отведа при него. И когато човек не може да се отърве от надзора — поучително каза отец Кадфел, — не му остава друго, освен да го обърне в своя полза.

— Вие го направихте блестящо. Моето съкровище! — повтори Берингар, погледна го отново и се затресе в нов пристъп на смях. — Е, сега разбирам по-добре Годит. В честна битка честната загуба не бива да носи огорчение! И не носи!

Той отново се вгледа, този път по-внимателно, в предметите, разпръснати пред него на пода, и след като помисли напрегнато известно време, вдигна също толкова напрегнат поглед към Кадфел.

— Камъните, чувалите и останалото, сложено за тежест, разбирам — бавно изрече той. — Но тези дрехи защо са? Какво общо имат с мен?

— Вече съм напълно уверен, че тези неща не ви говорят нищо, за ваша и за моя радост. Това — Кадфел вдигна и изтупа ризата, куртката и панталоните — са дрехите, които Никълъс Фейнтри е носил, когато е бил удушен през нощта в една горска хижа при Франкуел и хвърлен при обесените под крепостната стена, за да се потули деянието.

— Вашият мъртвец в повече… — тихо промълви Берингар.

— Същият. С Торолд Блънд са яздили заедно, но са се разделили, преди да стане това. Убиецът е дебнел и него, но не е успял да се справи с втората си жертва. Торолд е избягал с товара.

— Това го знам — каза Берингар. — Беше последното, което чух онази вечер, когато вие разказвахте във воденицата.

Той дълго разглежда скромното облекло, тъмнокафявите панталони и червеникавата куртка, премяната на един млад рицар. Вдигна очи към Кадфел и ги впери в него, този път без следа от смях.

— Сега разбирам. Опаковали сте ги, за да се изтърсят ненадейно пред мен и да ме сварят неподготвен, когато очаквам нещо съвсем различно. Да се стресна и да издам вината си. Ако е станало през първата нощ след падането на крепостта, аз тогава излизах сам, ясно си спомням. Следобеда бях в града и, да си призная, научих от Петронила повече, отколкото тя си мисли, че ми е казала. Разбрах, че двама души изчакват във Франкуел да се стъмни, за да тръгнат на път. Това ми дойде в повече, защото се ослушвах да науча нещо за Годит. И научих каквото ми трябваше. Да, ясно ми е, че подозрението е падало и върху мен. Но нима ви приличам на човек, който ще извърши подло убийство само заради някакви дрънкулки, които момчетата са носили към Уелс?

— Дрънкулки? — повтори Кадфел кротко и замислено.

— Дума да няма, приятно е да ги притежаваш и носят полза. Но след като вече имаш колкото ти е необходимо, останалото са дрънкулки. Можеш ли да ги ядеш, да ги обличаш, да ги яздиш, да те предпазват от дъжд и студ, да ги четеш, да свириш на тях и да се любиш с тях?

— Можеш да си купиш благосклонността на краля с тях — съвсем благо подметна Кадфел.

— Та аз притежавам благосклонността на краля! Съветниците му могат да го въртят насам-натам с приказките си, но остане ли сам, той си дава сметка, кой е искрен с него. Случва се да издава недостойни заповеди, когато е разгневен и го души жаждата за мъст, но презира блюдолизците, които насъскват отмъстителността му. Вчера привечер бях в стана му и той прие да управлявам от негово име моите замъци и да охранявам границата с право да набирам средства и хора. По-добро от това не мога и да желая. Затова пак ви питам, Кадфел, приличам ли ви на човек, който ще удуши за пари?

— Не! Отпърво някои обстоятелства включваха и тази възможност, но бързо я отстраних. Не сте вие. Твърде много се уважавате, за да поставите вързоп златни дрънкулки над собствената си чест. Бях съвсем сигурен, че желаете доброто на Годит и ми поднасяте на тепсия средството тя да избяга, още преди да ви подложа на изпитанието тази нощ. А опитът да приберете златото беше честна сделка. Не, не сте вие. Мисля си, че не са много нещата, които не можете да направите — призна той замислен, — но особено сега, след като ви опознах, нареждам сред тях и убийството от засада. Това означава, че можете да ми помогнете. Нито една от тези вещи ли не познавате?

— Нищо не познавам, но пък… — Берингар вдигна жълтия топаз в счупения сребърен нокът и го заобръща замислено в пръстите си. Изправи се и го приближи до кандилото, за да го разгледа по-подробно. — Не съм го виждал, но нещо ме човърка. Сещам се за нещо, докато го гледам. Присъствах, докато Ейлин приготвяше тялото на брат си за погребението. Тя събра всичките му дрехи и ако не се лъжа, ви ги донесе да ги раздадете като милостиня. Остави само ризата, напоена с предсмъртната му пот. Но спомена, че нещо липсвало, а трябвало да е при тялото: една кама, която в техния род се давала по наследство на най-големия син, когато навърши определена възраст. Както ми я описа, мисля, че това може да е големият камък от края на дръжката — той вдигна глава със сбърчено чело. — Къде го намерихте? Сигурно не у покойника?

— Не, не у него. Беше се забил в пръстения под, там, където Торолд се е търкалял и се е борил с убиеца. И не е от камата на Торолд. Само от убиеца може да е изпаднал.

— Да не би да твърдите — запита Берингар с разширени очи, — че братът на Ейлин е убил Фейнтри? И това ли ще трябва да понесе тя?

— Ето че и вие веднъж не преценихте времето — успокои го Кадфел. — Джайлс Сиуърд е загинал няколко часа преди убийството на Никълъс Фейнтри. Не се бойте, Ейлин не е заплашена от допълнителна вина. По-скоро убиецът на Никълъс Фейнтри първо е обрал тялото на Джайлс и после е тръгнал към засадата с камата, която е задигнал като най-долнопробен мародер.

Берингар рязко седна върху одъра на Годит и се хвана за главата с две ръце.

— За Бога, дайте ми още вино, мозъкът ми отказва да работи.

Пое от ръцете на Кадфел напълнената чаша и я пресуши жадно, после взе топаза и го претегли в дланта си.

— Значи разполагаме с някаква улика срещу онзи, когото търсите. Той със сигурност е присъствал, поне отчасти, на онова мръсно дело в крепостта, защото излиза, ако сме на прав път, че тогава е отмъкнал прекрасното оръжие, от което е отчупен камъкът. Но се е измъкнал по някое време, защото екзекуциите са продължили цялата нощ, а той, както изглежда, е отишъл да дебне отвъд Франкуел. Как е научил? Дали някой от онези нещастници в крепостта не се е опитал да откупи живота си, като издаде пратениците? Убиецът е бил там в началото, но много бързо си е тръгнал. Прескот със сигурност е останал докрай, Тен Хейт и фламандците му са свършили цялата работа. Дочух, че Курсел се бил измъкнал при първа възможност, защото предпочел да се заеме с по-чиста работа, като претърсването на града, за което не мога да го виня.

— Повечето фламандци не говорят английски — обади се Кадфел.

— Но някои говорят. А от деветдесет и четиримата осъдени поне половината са знаели френски. Който и да е от фламандците е могъл да вземе камата. Оръжието е ценно, мъртвецът вече не се е нуждаел от него. Кадфел, и аз мисля същото като вас за тази смърт: тя не бива да остане невъзмездена. Този предмет не може да донесе повече скръб или срам на Ейлин и се питам дали да не й го покажа, за да разберем от нея наистина ли е от камата на брат й?

— Можете да го направите, струва ми се — отвърна Кадфел. — Ако искате, да се видим пак след сбора. Разбира се, при условие че не ми наложат покаяние, което да ме отдалечи от хорските очи за цяла седмица.

 

 

В крайна сметка нещата се развиха другояче. И да е било забелязано отсъствието му от утринната, до сбора вече беше напълно забравено и никой, дори приор Робърт, не отвори дума за това и не поиска покаяние. Защото след вчерашните притеснения и тревоги се очертаваше по-обнадеждващо събитие. Крал Стивън с новопостъпилите си войни, с реквизираните коне и провизии се канеше да настъпи на юг към Устър и да нападне граф Робърт Глостърски, доведен брат на императрица Мод и неин верен съюзник. Челният отряд тръгваше на следващия ден, а самият крал с личната си стража се местеше за две нощи в крепостта на Шрусбъри, за да осигури сам реда в нея, преди да потегли на свой ред. Изглежда, беше доволен от насъбраното и бе склонен да забрави сърденето си, защото игумен Херибърт и приор Робърт бяха сред поканените този вторник вечерта на кралската трапеза. В суетнята около приготовленията дребните прегрешения бяха подминати.

Кадфел се върна с поолекнала душа в сушилнята, легна в постелята на Годит и спа, докато не се появи Берингар. Хю носеше топаза, лицето му беше помрачняло и уморено, но спокойно.

— Позна го. Веднага го пое зарадвана от ръката ми. Две такива ками не може да има. Сега отивам в крепостта, приближените на краля вече се разполагат там, самия него го придружават Тен Хейт и фламандците. Ще се опитам да открия човека, откраднал камата от мъртвия Джайлс, все едно кой е. Тогава ще знаем, че се доближаваме до убиеца. Кадфел, не можете ли да накарате игумен Херибърт да ви вземе със себе си в крепостта довечера? Той винаги към вас се обръща, когато изпадне в затруднение. Дори ще се зарадва, ако го помолите. Така ще сте ми подръка, ако се наложи да ви кажа нещо.

Отец Кадфел се прозя, изсумтя и с усилие задържа погледа си върху младото мургаво лице, надвесено над него. Лице с изопнати чисти черти, страстно и сурово — лице на ловец. Беше си спечелил ревностен съюзник.

— Първо, заслужавате едно малко пращане по дяволите, че ме събудихте — измърмори той. — Второ, ще дойда.

— Случаят си беше ваш — усмихнат му напомни Берингар.

— Случаят си е мой. Сега, за Бога, оставете ме да поспя, докато минат и обедът, и следобедът, защото и без това съкратихте живота ми с достатъчно часове, напаст такава.

Хю Берингар се засмя, макар сега това да бе глух и невесел смях, направи с върха на пръстите си кръстен знак над широкото загоряло чело на Кадфел и го остави да почива.