Елис Питърс
Ръката на прокажения (6)

Глава шеста

Хуон де Домвил лежеше покрит с памучен покров в страничния параклис за покойници, а около него бяха застанали игуменът, приорът, наместникът на графството, племенникът на мъртвеца и негов оръженосец, сър Годфрид Пикар, който по това време трябваше вече да е станал негов вуйчо по венчило, и брат Кадфел.

Саймън Агилон все още бе с наметало и ръкавици, изморен от сутрешното дирене, и изглеждаше измъчен и разтревожен, както можеше да се очаква, от отговорността, която бе паднала на плещите му в положението му на най-близък родственик на мъртвеца. Пикар дъвчеше черния подрязан край на брадата си и разсъждаваше мрачно над своите загуби и над новите възможности, които му се откриваха. Без да казва нито дума, Радулфъс внимателно следеше обясненията на Кадфел.

Игуменът бе светски човек и в същото време дълбоко религиозен и отдаден на църквата — въобще мъж с жизнен опит, но не толкова богат, че да включва онези прояви на насилие, които бяха отворена книга за брат Кадфел, който в младостта си бе служил като моряк и войник. Но Радулфъс безпогрешно усещаше какви са празнините в познанията му, и държеше да бъде обучен. Манастирът бе основната му грижа и зад неговите стени игуменът не допускаше каквато и да било несправедливост. Колкото до приор Робърт, неговата норманска лоялност бе скандализирана, тъй като насилствено бе отнет животът на един нормански благородник. По свой начин той изискваше отмъщение така безапелационно, както и Годфрид Пикар.

— Раните по главата — говореше брат Кадфел с длан под току-що измитата и сресана глава — не биха представлявали опасност, ако бяха единствени. Но ударът го е зашеметил и го е направил беззащитен срещу по-нататъшното насилие. Ето вижте… — той дръпна платното и разголи мощните гърди на покойника и масивните му рамене. — Паднал е на гръб, с разперени ръце и крака и е ударил главата си в дънера. Прескот го видя в това положение, а също и брат Едмънд. Заради облеклото му тогава не успях да забележа всичко, което виждам сега. Погледнете тук под мишницата тези синини върху мускула. Обърнете внимание на разперените ръце и си помислете какво може да е паднало отгоре му, тъй както е бил в несвяст. Врагът е затиснал ръцете му с колене, после го е сграбчил за гърлото.

— И това не го е принудило да дойде на себе си? — попита игуменът сериозно, следейки с поглед мургавия пръст на Кадфел, който сочеше следите от смъртоносното насилие.

— Имало е някакво усилие — припомни монахът дълбоките следи в мекия торф, изровени от токовете на ботушите на Домвил, — но само от тялото, както човек се гърчи от раните си, когато вече няма сили за съпротива. Загубил е съзнание и не е бил в състояние да се бори със своя нападател. А тези ръце са били силни и решителни. Погледнете тук, където двата палеца, един върху друг, са потънали в плътта. Адамовата му ябълка е смазана.

До този момент той не бе имал възможност да огледа внимателно тази жестока рана. Под късата брада срезът от въжето представляваше тъмночервена линия, от която капките кръв вече бяха измити. Ясно личаха синините, оставени от ръцете на удушвача.

— Ето неоспорими доказателства за един обладан от жестокост нападател — отбеляза Прескот мрачно.

— Или обладан от страх — добави тихо Кадфел. — Отчаян от собственото си деяние, деяние противно на самия него, предприето внезапно и извършено с чудовищно престараване.

— Може би говорите за един и същи човек — обади се Радулфъс замислено. — Има ли още нещо, което това тяло може да ни каже за похитителя?

Изглежда, имаше. Отляво на врата на жертвата, там, където вероятно се бяха впили средните пръсти на дясната ръка и бяха оставили своите тъмни отпечатъци, синината се пресичаше от къса вдълбана рана, като че ли на това място плътта бе притисната от остър камък. Известно време Кадфел безмълвно обмисляше тази незначителна на вид следа и в крайна сметка заключи, че в никакъв случай не е маловажна.

— Малка резка от остър предмет — отбеляза той замислено, като я оглеждаше внимателно. — До нея има лека вдлъбнатина. Човекът, направил това, е носел пръстен на средния или на безименния пръст на дясната си ръка. Пръстен с голям камък… за да потъне така в плътта. И трябва да е бил твърде хлабав, защото се е завъртял навътре, докато онзи е стискал. На средния пръст с положителност… ако е бил на безименния, той е щял да го премести на средния. Не мога да си обясня по друг начин подобна рана — огледа напрегнатите лица около себе си. — Младият Луси носеше ли такъв пръстен?

Пикар сви рамене, неспособен да отговори на подобен въпрос. След кратък размисъл Саймън се обади: — Не си спомням някога да съм го виждал с пръстен. Но и не твърдя със сигурност, че не е носил. Мога да попитам Гай, ако знае.

— Ще се поинтересуваме — обади се наместникът. — Има ли още нещо, което заслужава внимание?

— Не, доколкото виждам. Ако не си струва да си зададем въпроса къде е бил този човек и по каква работа, за да се озове на пътеката в такъв час…

— Не знаем колко е бил часът — рече Прескот.

— Да, наистина. Не е възможно да се каже с точност откога един човек е мъртъв. И все пак торфът под него беше влажен. Има и друго. Всички следи сочат… по-добре да не се предоверяваме… та те по всяка вероятност подсказват… че когато е бил причакан, той е яздел обратно към дома си. А капанът, предназначен за него, е бил заложен предварително. Затова, който го е поставил, е знаел къде отива Домвил и по кой път е трябвало да се върне.

— Или го е проследил през нощта и е нагодил плана си според маршрута му — добави наместникът. — Сега вече сме сигурни, че Луси се е отправил към сеновала в градината на епископа и се е скрил там. Напълно е възможно, след като се е стъмнило, да е излязъл и да е проследил своя господар с това пъклено намерение. Бил е наясно, че Домвил ще вечеря в манастира, тъй като всички в дома му са го знаели. Не е било трудно да го причака в засада по обратния път и да се възползва от предоставилата му се възможност за отмъщение. Едва ли има съмнение, че Луси е човекът, когото търсим.

Нямаше какво да се добави. Наместникът се върна към претърсването, убеден в правотата си, а Кадфел не го винеше, защото случаят бе твърде съмнителен. Хуон де Домвил бе оставен на грижите на брат Едмънд и неговите помощници, а ковчегът му бе поръчан на Мартин Белкот, майстора дърводелец в града. Тук вече нямаше какво повече да се направи.

Или поне така си мислеше Кадфел, когато се съгласи да разкаже на брат Осуин за обстоятелствата около смъртта. Бяха в сушилнята и сортираха семената за сеитбата през следващата година. Младежът го изслуша много внимателно. Накрая каза без видима връзка:

— Чудя се как така е яздел в късна октомврийска нощ без качулка. А освен това е плешив!

Както бе взел шепа семена, Кадфел застина, втренчил озадачен поглед в своя събеседник:

— Какво каза?

— Ами възрастен човек да язди гологлав през нощта…

Той му сочеше нещо, което Кадфел бе пропуснал. Домвил не бе потеглил гологлав от портите на манастира, в това нямаше съмнение. Кадфел лично го бе видял да тръгва с фин ален капишон, подвит нагоре във формата на елегантна шапка с полюшващи се златни ресни! Как не се бе сетил за това! Трябваше да го потърси на мястото, където бяха намерили трупа, или да се запита за липсата му.

— Момко — възкликна Кадфел сърдечно, — аз непрекъснато те подценявам. Припомни ми го следващия път, когато започна да придирям за работата ти! Домвил наистина имаше капишон и най-добре да взема да го потърся.

И Кадфел реши да не губи повече време и да се върне на пътеката, където бе открит трупът на Хуон. Ако побързаше, все още имаше време до вечернята, а мястото бе отбелязано с набързо направения кръст. Пръстта под дъба все още пазеше неясните очертания на тялото, но тревата вече бе почнала да се изправя. Той претърси пътеката, вперил зорки очи в земята, огледа между дърветата от двете страни и не намери нищо. Внезапен поток слънчеви лъчи, процедили се през сплетените клони и проникнали в гъстия шубрак, накрая му показаха местонахождението на онова, което търсеше, като откроиха блестящия бордюр, с който бе обшит капишонът. Бе отхвръкнал от главата на собственика си, когато той е бил препънат и съборен от коня, и бе попаднал в един храсталак на около три метра от пътя. Това не бе никак трудно при подобен тласък заради модната му извивка и начина, по който трябваше да се носи. Кадфел го измъкна. Наборите като на тюрбан бяха все още стегнати, самата шапка изглеждаше добре и от едната страна краят бе оставен елегантно да пада към рамото. А в тъмночервените дипли грееше китка светлосини цветя. Някъде по време на нощната си езда Хуон де Домвил бе добавил към своите украшения малко букетче крехки прави стъбла с дълги фини зелени листа и небесносини венчелистчета, които все още искряха, въпреки че бяха лежали забравени цял ден. Кадфел измъкна китката от гънките и й се възхити, защото, макар и да имаше по-обикновени братовчеди, това растение представляваше истинска рядкост.

Познаваше го добре, въпреки че се намираше трудно дори по сенчести места в Уелс, където го бе зървал понякога. Не знаеше такова място тук, в Англия. Когато му трябваха семена за прахове или отвари срещу колики или камъни, трябваше да се задоволява с роднините на това рядко растение. Та така, какво търси по тези места китка синьо птиче просо, запита се той, вперил поглед в издръжливите, но вече започнали да вехнат цветове. Без всякакво съмнение на тръгване от манастира не бяха там.

Жалко, че нямаше време да продължи по-нататък, тъй като трябваше да се върне, за да посети Ивета и да отиде на вечерня. Нощните скитания на Домвил го бяха заинтригували силно. Впрочем Пикар не беше ли споменал, че баронът имал ловна хижа близо до Лонг Форест? От Форгейт тази пътека можеше да се окаже най-краткият път дотам. Действително въпросното място можеше да се намира, където и да е по протежение на няколкото мили покрай гората, но си струваше да проследи пътя, който бе изминал мъртвият. Само че не днес, за това сега не можеше да става и дума.

Кадфел мушна китката сини цветчета и капишона в пазвата на расото си и пое обратно. Без съмнение негово задължение бе да ги предаде на наместника със съответните обяснения, но далеч не бе сигурен, че ще постъпи по този начин. Шапката сама по себе си не добавяше нищо към онова, което вече знаеха. Но тази малка китка вехнеща красота беше наистина красноречива. Домвил е бил там, където растяха тези цветчета, и със сигурност в цялото графство не можеше да има само едно такова място. Кадфел знаеше цели три в Гуинед, където бе родният му дом, но тук бе удивен да открие дори едно. Прескот бе честен и справедлив човек, но деспотичен в решенията си и вече бе убеден във вината на Джослин. Кой друг имаше зъб на барона? Кадфел не беше сигурен. Общите приказки не можеха да го подведат. Има хора, които са способни на убийство от засада, и други, които не са, и нищо не беше в състояние да го убеди в обратното. Всеки човек може да бъде принуден да убие, но не всеки бе способен да извърши убийство чрез измама, с нож в гърба или с въже, опънато скришом на пътеката.

Той се върна прилежно в манастира, предаде капишона на сержанта, когото Прескот бе оставил при портите, и отиде в сушилнята да вземе сиропа от макове за Ивета.

Този път не го оставиха насаме с нея нито за миг. Слугинята Мадлен, явно предана до гроб на Агнес, стоеше над тях, отворила широко очи и уши, и всичко, което той можеше да даде на момичето, бе успокоението от продължаващото му пристрастие, изразено чрез самото му присъствие и помощта, която й предлагаше. Поне можеха да разменят погледи и да тълкуват видяното. А той беше в състояние да направи така, че тя да заспи и да спи дълго, дълго, докато той разсъждава как най-добре да й помогне. На Джослин Луси също.

После Кадфел отиде на вечерня, без да се разделя с малката повяхваща китка сини цветчета, все така скътана в пазвата на расото му.

 

 

През целия ден брат Марк изпитваше смътна, но постоянна тревога, породена от чувството, че контролът върху цялото му паство в приюта към манастира по някакъв начин му се изплъзва. Бе започнало на утренната, когато цялото домочадие — без едно или две деца, пристигна заедно в църквата. Не че някога ги броеше. Ако някой се разболееше или просто не се чувстваше добре, си оставаше у дома да си почива, никой не го принуждаваше да ходи, тъй че бройката им нямаше защо да бъде една и съща. Освен това дори по време на тази кратка служба имаше люде, които по основателни причини трябваше да облекчават страданията си с движение, затова цялата маса се движеше и местеше по малко. По-скоро той бе обсебен от чувство за неочаквано множество, ограничение на светлината вътре в църквата, която по всяко време бе пълна с хора и тънеше в сумрак. От неговите повереници имаше шест-седем едри мъже, но той познаваше маниера и стойката на всички, леките накуцвания и привеждания, които му даваха възможност да разпознае дори онези със забулени лица.

Веднъж-дваж по време на утренната той си помисли, че е забелязал вдигната високо глава с качулка и забулено лице, която му изглеждаше непозната, но все я губеше от поглед. Едва накрая му просветна, че тя изчезваше, защото цялото му страдалческо паство бе разположило людете си тъй, че множеството да погълне натрапника.

Всъщност натрапник изглеждаше тежка дума там, където вратите бяха отворени за всички, и все пак, ако новодошлият бе наистина прокажен, пристигнал тук да дири пореден пристан в доживотното си скиталчество, той щеше да съобщи името си и нямаше да има нужда от тези тайнствени движения и размествания. Пък и кой нормален човек ще избере да се крие тук? Трябва да е обзет от пълно отчаяние, за да го стори.

Марк почти се бе убедил, че му се привижда. Но когато започна да раздава хляба, овесената каша и малкото пиво на закуска, макар че отново не броеше — защото кой брои какво се дава на несретниците, — към края вече бе сигурен, че запасите му се изчерпаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Някой от поверениците му бе взел храна за още едно гърло!

Той знаеше, разбира се, че хората на наместника претърсват гората и градините между „Свети Джайлс“ и града, и още преди пладне новината за смъртта на Хуон де Домвил вече бе стигнала до него. Изолацията на низвергнатите тук съвсем не означаваше, че новините ги подминават. Каквото се случеше в града или в манастира, незабавно се научаваше и в приюта, та чак до най-малките подробности — като това, как точно е умрял баронът и какво е обвинението срещу неговия избягал оръженосец. Но брат Марк имаше работа и не бе мислил много за слуховете. Най-напред му предстояха всички сутрешни задължения и чак когато последната превръзка бе сменена и последната рана — намазана с мехлем, той се отдаде на разсъждения относно несъответствието, което го безпокоеше. Но отново го погълнаха други неща, които трябваше да свърши, и той се зае да запише даренията за лечебницата, да уреди група от по-здравите да отидат да събират дърва за зимата в имението Сътън, да помогне в приготвянето на обяда, да провери сметките на игумена и с още куп задачи. Едва след обяда се освободи, за да се помъчи да изпълни някои от задълженията, които по собствено желание си бе определил — да изчете службата отделно за един човек, твърде болен, за да стане от постелята си, и да проведе поредния урок с хлапето Бран. Обикновено уроците бяха съвсем елементарни, но жадното за четмо и писмо дете ги поглъщаше с всеотдайност и ентусиазъм.

Марк му бе пригодил нещо като чин, подходящ по големина, тъй като момчето бе доста поизточено на ръст за своите осем години. Но този ден подготви парче стара тънка телешка кожа, оставяйки изрязаните от краищата неравни парчета отпред на собствената си маса. Класната стая представляваше претъпкан ъгъл от помещението до тесния прозорец. Понякога приключваха, използвайки останалата част от парчето кожа за детски рисувани игри, в които Бран обикновено побеждаваше. Това парче после се почистваше и можеше да се използва отново, докато не изтънееше съвсем и не се прокъсаше.

Марк излезе да потърси своя ученик. Денят бе ясен, но слънчевата светлина бе някак влажна и лиха. Много от прокажените излизаха в такова време край пътищата, стиснали клепала, смирено се отдалечаваха от цялото движение, но пак умоляваха с викове минаващите. Близо до своето обичайно място при гробищната стена седеше Лазар, снажен, с изопнати плещи и вдигната глава с качулка и забулено лице. До него, настанил се удобно в скута му, седеше Бран, вдигнал две ръце с разперени пръсти, опнал плетеница от груба нишка, стиснал със зъби единия й край. Играеха на онази стара игра, котешка люлка, и момчето се заливаше от смях.

Беше приятно и забавно да се видят заедно старостта и детството във великолепна хармония и брат Марк се поколеба дали да се намеси и да наруши тяхното вглъбение. Точно се канеше да се отдръпне, когато детето го забеляза, пусна влакното и извика припряно:

— Идвам, брат Марк! Чакай! — момчето освободи пръсти от плетеницата, сбогува се сърдечно с другаря си, който безмълвно започна да разплита нишката, и хукна с охота да се здрависа с Марк. — Просто си запълвахме времето, докато се приготвиш за мен — обясни момчето.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш навън да си играеш, докато времето е така меко? Ако искаш, разрешавам ти. Можем да учим, като се свечери, предстоят ни дълги зимни вечери край огъня…

— О, не, искам да ти покажа колко добре пиша буквите…

Бран издърпа брат Марк вътре в помещението и застана до бюрото си. После тържествено и гордо разтвори новото парче кожа. Марк все още не се сещаше какво бе видял току-що. Мършавата предпазлива ръка, която потапяше перото, най-накрая донесе просветлението. Той си пое дъх тъй рязко, че Бран бързо вдигна поглед с мисълта, че прави нещо или твърде лошо, или неочаквано добре, та брат Марк бърза да го укори или похвали.

Как тъй не можа да разпознае онова, което бе видял? Височината съответстваше, изправената стойка и ширината на плещите под наметалото — също, всичко бе точно каквото трябваше да бъде. Само дето двете ръце, от които Бран преди малко се канеше да поеме плетеницата, си бяха с всички пръсти, гладки, силни и добре оформени — ръце на млад и здрав човек!

Въпреки всичко брат Марк не каза и дума на управителя на лечебницата или на някой друг за онова, което бе открил, нито направи опит да се изправи срещу натрапника. Онова, което го учуди най-много и го накара да възпре десницата си, бе дружелюбието, с което людете от неговото обречено паство бяха приели беглеца и даже бяха сключили редици около него в безмълвна солидарност. Нямаше да му е леко да обърне това течение или да оспори правотата на тази преценка.

 

 

С падането на мрака преследвачите се върнаха от безплодното си дирене. Гай, който изпълняваше службата си на воин с твърде голяма неохота, пристъпи тежко прага на стаята, която делеше със Саймън, изу ботушите си и се просна по гръб на леглото с дълбока въздишка на раздразнение:

— Добре, че успя да се измъкнеш от това наказание! Часове наред ровене из храсталаците, надничане по кочини и плашене на проскубани кокошки. Кълна се, че смърдя! Каноникът Юдо дойде от църквата, обзет от желание за действие, и ни погна навън, но не беше чак толкова разпален, че доброволно да се включи в мръсната работа, и бързо-бързо се върна към своите молитви!

— И изобщо не си го видял, а? Говоря за Джос? — попита разтревожен Саймън, застивайки с една ръка в най-хубавото си късо наметало.

— Ако бях, щях да изглеждам по друг начин и щях да си трая — Гай потисна една огромна прозявка и опъна удобно дългите си крака: — Само че не съм, няма и сянка от него. Наместникът е наредил да опашат града с кордон, така че да не може пиле да прехвръкне, а за утре замислят бавно да се придвижат в северна посока. Ако пак ударим на камък, на другия ден продължаваме покрай потока. Ето какво ще ти кажа, Саймън, те са твърдо решени да го заловят. Чу ли? Дори са претърсили тази къща и са открили, че някой се е крил в една от бараките до зида…

Саймън приключи с обличането на връхната си дреха мрачен и умислен:

— Да, чух. Но, изглежда, си е тръгнал оттам отдавна. Ако изобщо е бил той.

— Мислиш ли, че е възможно вече да се е измъкнал и да е далеч? Защо поне не оставим конюшнята на стареца отключена тази вечер? Или да преместим Брайър на двора? И най-малката възможност е по-добра от нищо.

— Ако само знаехме къде може да е… Но си мисля — свъси се Саймън, — че поне трябва да изкараме бедното животно навън и да му намерим някаква работа. Кой знае, ако Джос чуе за това, може да ни даде някакъв знак.

— Виждам, че и ти като мен не го смяташ за виновен — отбеляза Гай, вдигайки разчорлената си глава, за да удостои приятеля си с остър поглед: — Нито за убийството, нито за тази жалка история с огърлицата в дисагите му. Питам се кое ли презряно куче сред слугите е получило нареждане да я скрие там. А не допускаме ли, че старецът може сам да я е мушнал вътре? Доколкото го познавам, той изобщо не се страхуваше от собствените си мръсни дела… — Гай служеше на барона от единайсетгодишен, веднага след като напуснал бащиния си дом. Беше започнал от паж и дори питаеше своеобразна привързаност към своя господар. — И все пак, питам се… ако е обезумял от ярост… а той имаше причина за това… не, не мога да рискувам душата си и да се закълна, че Джос не го е убил. Макар и по този начин!

— Аз пък мога! — заяви убедено Саймън.

— Ах, ти! — Гай се надигна лениво и тупна приятеля си по рамото: — Там, където другите изразяват мнение, ти си повече от сигурен! Внимавай някой ден да не се препънеш от предоверяване. А сега, тъй както те гледам — добави той, подръпвайки яката на най-хубавата наметка на Саймън, — изглеждаш страшно добре тая вечер. Накъде си се запътил?

— При семейство Пикар в манастира. Обичайна любезност, след като най-лошото от деня е минало и пушилката вече се сляга. Те почти му станаха роднини, тъй че ще трябва да им се позволи дял от жалейката за него. Нищо не ми коства да отдам дължимото на човека, докато вуйчо ми бъде погребан. Ще трябва да пратят вест до леля ми в манастира Роксол, както и до един-двама далечни братовчеди. Юдо може да бъде полезен, може да ги напише, той има подходящ цветист език…

— Предупреждавам те — рече Гай, — наместникът и Юдо искат утре и ти да участваш в диренето. Твърдо са решили да го заловят и обесят.

— Добре, значи при претърсването ще гледам в другата посока също като теб — каза Саймън и излезе.

 

 

Ивета лежеше в леглото си. Отварата от мак на брат Кадфел, отмерена и готова, бе оставена до нея с обещанието, че ще й помогне да потъне в дълбок успокоителен сън. Но тя все още не искаше да спи. Изпитваше някакво вяло удоволствие в това да бъде съвсем сама в стаята, макар и да знаеше, че Мадлен е наблизо и само да я викнеше, веднага щеше да дотърчи. Толкова рядко я оставяха сама през всичките тези седмици, а бремето на присъствието им бе като сянка, която й затулваше слънчевата светлина. Само вчера, единствено в онези оскъдни мигове, но дори и тогава държана под око, я пуснаха да се появи там, където трябваше да бъде забелязана и би могла да бъде запитана, за да даде подходящите отговори и да прояви нужното невъзмутимо примирение с омразната си съдба. През цялото време са знаели, че Джослин не е в затвора, а някъде на свобода… Свобода на преследван човек.

Но край с това. Вече не бяха в състояние да я мамят по този начин. Сега поне разполагаше с възможността да потърси упование в две неща — Джослин продължаваше да е на свобода, а тя — неомъжена.

Чу едва доловим звук от ръка, докосваща вратата, и се сви, предпазлива и неподвижна. А когато вратата се отвори и Агнес се появи с почти благо лице и почти загрижен глас, явно заради посетителя, който пристъпи до нея в стаята, Ивета ги посрещна с втренчен поглед, озадачена от промяната.

— Още ли не спиш, дете? Тогава ето един добър приятел, който е дошъл да пита за теб. Може ли да влезе за няколко минути? Не си твърде изморена, нали? — Саймън вече бе влязъл, в безупречен вид и най-удачно поведение за пред роднините й. Очевидно бе направил нужното впечатление, защото го оставиха насаме с нея. Агнес се оттегли в най-добър светски маниер с благосклонна усмивка. — Само няколко минути. Не трябва да се напряга дълго тази вечер.

После си тръгна и вратата се затвори зад гърба й. Маската на умората тутакси изчезна от приятното момчешко лице на Саймън и той бързо се приближи до леглото на Ивета, дръпна едно столче и седна до нея. Тя се надигна с готовност, опря се на възглавниците и златистата й коса се разпиля по раменете й, скрити в ленена нощница.

— Тихо! — предупреди я той, поднасяйки пръст към устните си. — Не повишавай глас, твоят змей може да седи отвън и да подслушва. Пуснаха ме за кратко да изразя уважението си и да попитам как си. Бог ми е свидетел, че ми стана мъчно за теб, когато видях как се изненада. Изобщо ли не ти бяха казали, че е избягал?

Тя поклати глава, почти неспособна да говори:

— О, Саймън, има ли някакви новини?

— Нито добри, нито лоши — отвърна той припряно със същия приглушен и трескав шепот. — Нищо не се е променило. Той още е на свобода и, дай, Боже, да е все така. Ще го търсят, зная. И аз също — добави той многозначително и пое малката ръка, която немощно се пресягаше към него. — Не губи кураж! Претърсваха цял ден, но засега от него няма ни вест, ни кост. Кой знае дали отдавна вече не е извън обсадата. Той е силен и смел…

— Прекалено! — възкликна тя печално.

— И все още има приятели, независимо от обвиненията срещу него. Приятели, които не вярват във вината му!

— О, Саймън, толкова ми помагаш!

— Бих искал да направя повече и за теб, и за него. Не се безпокой, сега трябва само да се въоръжиш с търпение. Една заплаха срещу теб вече отпадна. Сега, стига да продължава да бъде на свобода, няма за какво да се бърза. Ти можеш да чакаш.

— Нали не вярваш, че кражбата е негово дело? Или убийството? — възкликна тя умолително и с копнеж.

— Убеден съм — отвърна Саймън твърдо с цялата самоувереност, за която Гай добродушно го бе укорил: — Единственото му прегрешение е, че се влюби там, където любовта не е позволена. О, зная! — побърза да добави той, когато я видя как се сви и извърна лице. — Прости ми, ако съм самонадеян, но той ми е приятел и е разговарял с мен като приятел. Аз наистина зная! — хвърли напрегнат поглед през рамо и се усмихна унило, за да й вдъхне кураж: — Вуйна ти ще започне да се мръщи. Трябва да тръгвам. Но помни, Джос не е останал без приятели!

— Ще запомня — отвърна тя пламенно, — за което благодаря на Бога и на теб. Саймън, ще дойдеш ли пак, ако можеш? Нямаш представа каква утеха си ми!

— Ще дойда — обеща той и бързо се наведе да й целуне ръка. — Лека нощ! Спи спокойно и не се бой!

Вече се бе отправил към вратата, когато Агнес я отвори, все така благосклонна, но и бдителна. Този млад човек бе племенник на Хуон де Домвил и един от неговите оръженосци, но също така възможен приятел на онзи обесник Луси.

Вратата се затвори. Ивета бе готова за сън. Сякаш камък й падна от сърцето. Тя изпи лекарството на брат Кадфел, сладко и гъсто като мед, и духна свещта.

Когато Мадлен влезе, дебнейки подозрително, Ивета вече спеше.

 

 

След вечерня брат Кадфел поиска аудиенция при игумен Радулфъс. Времето бе подходящо за сериозен разговор — най-накрая денят, изпълнен с толкова много страсти, бе отминал и настъпваше така необходимият покой на нощта.

— Отче, казах ви всичко, което знам по въпроса, с изключение на едно. Както ви е известно, аз имам някои познания за билките. В диплите на капишона, който донесох и предадох на наместника тази вечер, намерих едно изключително рядко растение, което е трудно да се намери дори и в Уелс, където все пак вирее по някои места. До този момент не го бях срещал тук. И все пак в последната нощ на своите земни дни Хуон де Домвил е бил там, където расте тази билка. Отче, смятам, че това обстоятелство е от изключителна важност, и възнамерявам да открия въпросното място, за да разбера каква работа е имал там покойният в навечерието на собствената си сватба. Смятам, че може да има връзка със смъртта му, с начина, по който е настъпила, и с онзи, който я е причинил.

Той положи в дланта си малкото букетче — съхнещи крехки стъбла, тънки като нишка зелени листа и повехнали ярки цветове, все още удивително сини.

— Дай да видя — рече игуменът и се взря в китката с учуден поглед. — Значи ти можеш да кажеш къде расте това нещо и къде не расте?

— Вирее само на ограничен, много ограничен брой места, където варовикът е излязъл на повърхността. До днес не го бях виждал в Англия…

— И смяташ, че по това можеш да определиш къде убитият е прекарал последната си нощ?

— Знаем по коя пътека се е връщал. Няма съмнение, че е поел по нея, след като се е разделил със своя оръженосец при портата. Стига да позволите, иска ми се да тръгна по нея и да открия това цвете. Смятам, че един живот, носещ единствено вината на младостта, глупостта и гнева… може да зависи от нещо тъй незначително.

— Има безброй такива случаи — отвърна игумен Радулфъс. — Нашата цел е правосъдие, а милостта е привилегия Божия. Брат Кадфел, разрешавам ти да тръгнеш по тази пътека и да я следваш, докато е необходимо. Разполагаш с доверието ми.

— Оценявам го, Бог ми е свидетел — отвърна искрено монахът. — И вие можете да разчитате на моето. Каквото и да намеря, ще го предоставя на вас.

— А не на наместника? — попита Радулфъс с усмивка.

— Разбира се, че и на него, но само чрез вас, отче.

Брат Кадфел се отпусна на леглото си в спалното помещение на манастира и заспа като младенец, за да се събуди чак когато камбаната удари за сутрешната молитва.