Елис Питърс
Ръката на прокажения (4)

Глава четвърта

Саймън Агилон се възползва от единия час, в който неговият господар уталожваше със сън гнева си и обилния си обяд, и се измъкна навън. Бързо прекоси задната градина на епископа, спусна се надолу покрай хамбарите и овощните градини, промъкна се през пролуката в стената и навлезе в гората, която опасваше Форгейт. Надолу по течението, така бяха казали свидетели, Джослин изчезнал и някъде съвсем близо до мястото, на което е бил видян за последен път, трябва да е излязъл на сушата. Без съмнение на десния бряг, по-далеч от замъка. Защо да се излагаш на риск в самото гнездо на врага, та било то и в търсене на прикритие? Брегът на манастира представляваше по-добра възможност.

Преследваха го, разбира се, но методично, без да бързат. Първата стъпка бе да се поставят стражи на всички пътища, които излизаха от града, а между тях подвижни патрули, за да образуват обръч, който Джослин трудно би могъл да пробие. След като го бяха сторили, вече можеха да си позволят да бъдат бавни и усърдни в претърсването на местността, заключена в пръстена. Той нямаше нито кон, нито оръжие, нито средство за придвижване. Домвил, веднъж уведомен за бягството му, бе наредил да преместят сивия кон от общата конюшня, където го бе отвел Саймън, и да го заключат отделно от страх, че неговият собственик можеше да опита да се промъкне през нощта, за да го вземе и с негова помощ да се опиша да избяга. Беше само въпрос на време, докато бъде заловен отново.

Саймън навлезе навътре в гората надолу по течението, докато реши, че е стигнал близо до мястото, където Джослин бе излязъл на сушата. Тук навътре от брега растителността бе гъста, имаше много храсталаци и той откри два отделни малки потока, които се промъкваха към реката. Несъмнено мокрият до кости Джослин можеше да си позволи да използва коритото на единия като своя пътека, в случай че изкарат кучета да го погнат по следите му. Саймън пое по втория поток навътре в гъстата гора. Когато спря, за да се ослуша, около него не се долавяше нито звук, освен случайната песен на някоя и друга птичка. Той постоя, наострил слух, и започна да си свирка една мелодия за танц; бяха я научили от свещеника на Домвил, който имаше дарба на музикант и създаваше светски песни в добавка към литургиите.

Саймън постепенно си проправи път още четвърт миля навътре от реката, като все още си подсвиркваше в очакване на отговор. Гъстите храсти вдясно от него помръднаха, една ръка се протегна, за да ги раздели, и той долови унилия поглед на нечии очи, които се взираха навън.

— Джос? — прошепна той. Макар че преследвачите не се бяха насочили насам, някой бдителен селянин, дошъл за дърва, би могъл да вдигне тревога и да провали всичко. Но засега тук в гората цареше пълен покой.

— Саймън? — той не бързаше да се довери. — Нали не са те пратили като примамка? Не съм докосвал проклетото му злато.

— Не съм го и помислял. Тихо, не се показвай! — Саймън се приближи още повече, за да бъде чут и да чува шепота на приятеля си. — Сам съм. Дойдох да те търся. Не бива ga лежиш на открито тази нощ, целият подгизнал от водата. Още не мога да ти докарам коня, залостили са го на друго място. А всички пътища са завардени. Ще трябва да поседиш още ден-два в скривалището си, докато им омръзне и станат по-немарливи. Той ще престане да иска кръвта ти след утре сутрин.

Храстите се заклатиха заедно с Джослин, който потрепери от несъгласие и презрение, защото след утрешния ден всичко щеше да бъде загубено.

— Господ ми е свидетел — рече той през зъби, — няма да се откажа. Омъжат ли я насила, насила ще я направя вдовица.

— Млъкни, глупако, не говори такива неща! Ами ако и други са те чули? С мен си в безопасност, ще ти помогна, доколкото ми позволяват силите, ала… Не мърдай сега и ме остави да помисля!

— Мога и сам да се грижа за себе си — каза Джослин и предпазливо се изправи в прикритието си, изцапан и кален. Русата коса все още бе залепнала за главата му, ала съхнеше по слепоочията му на своеволни златни кичури. — Ти си добър човек, Саймън, но те съветвам да не се излагаш така глупаво на опасност заради мен.

— Какво искаш? — подразни се Саймън. — Да си кротувам и да оставя да те заловят? Виж сега, най-безопасното място за теб в този момент, мястото, където никога не би им хрумнало да те търсят, е в земите на епископа. О, не в къщата, конюшните или двора, разбира се. Ала домът и градината му ще бъдат подминати при тази хайка. Хамбарите и краварниците на всички други ще бъдат претърсени. В края на земите има една колиба — близо до вратата, през която излязох, — където събират сеното от задната нива. Там ще лежиш на сухо, а аз ще ти донеса храна. Вратичката в стената ще залостим отвътре, за да не може да влезе никой. После, ако успея по някакъв начин да ти доведа Брайър… Какво ще кажеш?

Планът бе доста разумен и Джослин го прие с жар и благодарност. Онова, което премълча, бе, че в този миг липсата на кон не означаваше нищо за него, тъй като нямаше никакво намерение да ходи, където и да било, преди да намери начин да спаси Ивета или поне, преди да е загубил надежда и вяра, а вероятно и живота си в опит да го стори.

— Ти си добър приятел и няма да го забравя. Ала се погрижи за себе си, един от нас в тази каша е напълно достатъчен. Слушай! — той хвана Саймън за китката и я разтърси пламенно: — Ако нещата тръгнат на зле и бъда заловен, ти не знаеш нищо. Сам съм се оправял. Отречи се от мен, имаш благословията ми. Ако видят месо или нещо друго, за което ще ми потърсят сметка, ще кажа, че съм го откраднал, ти няма да се забъркваш. Обещай ми! Ще се срамувам от себе си, ако стана причина да се усъмнят в теб.

— Няма да те хванат — каза твърдо Саймън.

— Не, обещай ми!

— Е, добре, щом толкова искаш. Ще те оставя да се пържиш… или поне ще се опитам да те измъкна по заобиколен път. И аз като повечето хора обичам кожата си цяла. Добре ще се погрижа за нея, по един или друг начин. Хайде тогава! Докато всичко е спокойно и все още съм до теб — пътят назад се оказа по-къс, тъй като можеха да се насочат направо към задната стена на градините на епископа, а и гъсталакът наоколо им служеше за прикритие. Веднъж-дваж Саймън, който вървеше напред, подсвирваше тихичко и Джослин влизаше в храстите. Ала тревогата бързо отминаваше, тъй като поводът за тия мерки се оказваше или плясък от птичи криле, или прошумоляване на див звяр в гъсталака. Вратичката в стената стоеше открехната, както я бе оставил Саймън. Той избърза напред, за да я отбори предпазливо и да огледа наоколо. Сетне даде знак на своя приятел, който, признателен за помощта, бързо мина през нея, след което я затвори и залости зад гърба си. Вътре до стената имаше ниски ясли. Носеше се дъх на сено. Ситната прах, която разнесоха нозете им, гъделичкаше ноздрите им. — Никой няма да дойде — рече тихо Саймън. — Конюшните в двора са добре запасени. Тук вътре е удобно, можеш да легнеш. Стой си вътре и мирувай. Тази вечер ще ходя с вуйчо на вечеря при игумена, ала преди това ще ти донеса месо и нещо за пиене. Тъкмо ще поизсъхнеш в сламата.

— Това си е цял палат! — възкликна сърдечно Джослин и стисна ръката на приятеля си с гореща благодарност. — Няма да забравя добрината ти. Каквото и да се случи оттук нататък, слава на Бога, ще знам, че има един човек, който отказва да приеме, че съм крадец, и ми е приятел, на когото мога да разчитам. Ала имай предвид, че стигне ли се дотам, по-добре да потъна сам, отколкото да те завлека със себе си…

— Не се занимавай с моето благополучие — отвърна му Саймън с усмивка, — а се погрижи за собствената си кожа. Аз отговарям за своята. Сега тръгвам. Иначе онзи ще се развика, че ме няма. Трябва да му помогна да се облече за вечерята с игумена!

 

 

Брат Кадфел отбеляза присъствието им на ранната вечерня — Хуон де Домвил в строго великолепие за трапезата на игумена, пременен в наситено червено и черно; каноник Юдо — невъзмутимо скромен и аскетичен също като много по-младия приор Робърт, който учи за светец, но въпреки това не изпуска от очи светските перспективи около себе си. Обслужвани от младия оръженосец Саймън Агилон — къдрокос, атлетичен и дискретен, със смугло открито лице, придобило необичайно сериозен вид поради събитията от деня.

Семейство Пикар също дойдоха, но без бъдещата невеста. Кадфел на два пъти бе зърнал Ивета през късния следобед, но отново с охрана от двете й страни. Тя бе запазила спокойното си и сдържано поведение, беше със същото бледо, но гордо и самоуверено изражение, леката усмивка бе готова да докосне устните й при нужда; но само онзи път, разсъждаваше Кадфел, тя бе безспорно сама, без да я наблюдават, свободна да изрече онова, което мисли, без някой да я притеснява. И тя го стори. Опроверга всички очаквания. Нямаше какво да се направи. Тя бе повярвала най-лошото за младия Джослин Луси и го бе лишила от чувствата си с решителност, която изглеждаше твърде непривична за нея. Беше се примирила с брака си и бе решена да го понесе.

Само че тя бе твърде наивна, реши Кадфел, прекалено лесно се остави да бъде убедена. Нима нямаше чаша, скрита в торбата на Вениамин^[1] от библейската история, за да му попречи? И нима оттогава същата хитрина не бе използвана многократно? Но Ивета бе съвсем млада и вероятно така невинно влюбена, че съвсем не бе трудно да преобърнат твърде необузданите й чувства. И все пак бедата с така явно подозрителни на пръв поглед неща е, че в края на краищата могат да се окажат истина.

Той наблюдаваше благородниците, докато пресичаха двора към покоите на игумена след ранната вечерня, и забеляза как Агнес Пикар се отправи обратно към крилото за гости. Нямаше никаква възможност за действие, нищо не можеше да се направи. Кадфел отиде на вечеря в трапезарията и после на четенията в съборната на ордена, ала по някаква причина бе загубил и апетита, и вглъбеността си.

Гостите на игумена несъмнено вечеряха добре, ала не останаха много до късно. Кадфел бе отишъл да затвори сушилнята си, преди да се оттегли доста след късната вечерня, и тъкмо се връщаше към спалните помещения, когато на светлината на фенера, окачен на портата, видя Домвил и неговия оръженосец да се качват на конете си, за да се върнат в дома на епископа. Пикар си вземаше довиждане с тях. Каноникът Юдо очевидно прекарваше вечерта с игумена, за да се увери, че всички приготовления за идния ден са извършени.

По приповдигнатите им гласове можеше да се отсъди, че бяха добре почерпени, без, разбира се, да са прекалявали, тъй като самият Радулфъс бе въздържан човек и си осигуряваше всичко онова, което смяташе за правилно и подобаващо, ала никога не прекрачваше поставените от самия него граници. Ярката жълтеникава светлина ги открояваше отчетливо. Баронът изглеждаше едър и себеугодлив, ала все още силен в кесията, имотите, тялото и ума — в никакъв случай дребен или незначителен. Пикар бе по-слаб във всяко отношение. Бе тъмен, непочтен, лукав човек, чиято изтънченост добре допълваше бруталната сила на Домвил. Двамата можеха да представляват страховито съчетание за всеки противник. Младият мъж до тях стоеше търпеливо, усърден, ала безучастен; вероятно мислите му бяха нейде другаде, ала характерът му се отличаваше с умереност. Нямаше да изпитва угризения, ако можеше да се пъхне в леглото си.

Кадфел ги наблюдаваше как яздят. Видя как момъкът хвана стремето на коня на господаря си, и почти чу стаената му прозявка. След това оръженосецът се метна на своя кон весел и доволен и потегли плътно до Домвил, хванал с една ръка юздите. Без съмнение бе напълно трезв и сигурно си даваше сметка за собственото си уязвимо положение, тъй като негово задължение бе да отведе господаря си у дома и да се погрижи да си легне. Пикар изостана от тях с вдигната за поздрав ръка. Двата коня минаха вяло през портите и равномерното потракване на подковите им по калдъръма на Форгейт постепенно заглъхна в безмълвната нощ.

 

 

По Форгейт всичко беше тъмно, ако не се смяташе бледото сияние на звездите. Макар и безлунно, небето искреше след няколкото мъгливи дни, въздухът бе свеж и почти мразовит. Зад един-два прозореца горяха свещи. Пред къщата на епископа, там, където колоните на портата бяха разположени по-навътре, крайпътните дървета хвърляха тъмнозелени сенки от двете й страни.

Двамата ездачи забавиха ход и за момент спряха на пътя пред портите. Гласовете им, макар и приглушени, се чуваха отчетливо в кристалната тишина.

— Влизай вътре, Саймън — подкани го Домвил. — Аз искам да подишам малко чист въздух. Прати прислугата да си ляга.

— А камериерите ви, сър?

— Освободи ги. Кажи им, че тази вечер няма да ми трябват. Утре сутрин, ако не ги повикам, да дойдат един час след утренната. Увери се, че са разбрали заповедите ми.

Момъкът се поклони покорно, без да каже дума. Сред пълната тишина, която цареше наоколо, движението бе осезателно. Мъжът, който се криеше в сянката, замръзнал неподвижно, за да не издаде незаконното си присъствие така близо до града, долови леко шумолене на плащ и тих звън на сбруи, когато конят се размърда. После Саймън се отдалечи покорно и подкара към двора, а Домвил дръпна юздите и продължи нататък към „Свети Джайлс“, първо ходом, а после в енергичен и устремен тръс.

Една сянка в мрака го последва по тревистата пътека край пътя с големи неравномерни крачки, които не издаваха нито звук. За хром човек, който се движи на един крак, осакатен от болест, напредваше изненадващо бързо, но не можеше да издържи твърде дълго. Ала докато долавяше равномерния тропот на копита, той ги следваше по пустия Форгейт, покрай лечебницата и църквата и оттам по широкия път отвъд. Разпозна момента, когато звукът, който равномерно се отдалечаваше, внезапно секна, и прецени към коя страна на пътя ездачът е свърнал по тревната пътека. После продължи към същото място, вече, без да бърза.

Вдясно от пътя теренът се спускаше рязко към долината на потока Меол и воденичния улей, който отбиваха от него. Тук рехави горички и разпилени шубраци покриваха склона, а там в долината дърветата растяха по-нагъсто. През тази обширна гориста местност минаваше тревиста пътека, достатъчно широка и гладка, за да се язди по нея през нощта под обсипано със звезди небе и сред дървета с полуокапали листа. Хуон де Домвил се беше спуснал по нея, но сега бе потънал в нощта и от него не се долавяше нито звук.

Старецът се обърна и бавно тръгна обратно към „Свети Джайлс“, където събратята му отдавна спяха в помещенията; само той бе неспокоен и буден. Не влезе вътре, въпреки че външната врата никога не се заключваше, в случай че някой нещастник потърсеше подслон от мразовитата нощ. Преди зазоряване тази нощ можеше да се окаже доста студена, но беше ясна, със сладък аромат и притежаваше чистия покой, подходящ за размисъл в самота, пък и възрастният човек не чувстваше студ. Извън оградата, в ъгъла на гробищната стена, имаше голяма купа сено от последната коситба на склона между лечебницата и пътя. След ден-два щяха да го отнесат вътре в хамбара, за да го струпат за фураж и сламена постеля за животните. Старецът се загърна в плаща си и седна на тревата, като се зарови в купата, за да почувства меката й топлина около себе си. Клепалото, което висеше на колана му, постави на земята до себе си. Сега около него нямаше живо човешко същество, което да се нуждае от предупреждение, че наблизо има прокажен.

Той не заспа. Стоеше с вдигната глава и ръце, отпуснати в скута му, осакатената лява положена в здравата дясна. Нищо друго в нощта не бе така неподвижно.

 

 

Джослин спа известно време в своето легло от сено. Саймън му бе донесъл хляб, месо и вино, както му бе обещал, а дрехите му бяха изсъхнали върху него; много пъти бе лежал доста по-неудобно. Само мисълта му не можеше да намери покой. Саймън говореше как под предлог, че сивият кон има нужда от раздвижване, ще го измъкне оттам, където го бяха заключили, и след ден-два ще помогне на приятеля си да избяга. Но каква полза? След ден-два Ивета ще бъде омъжена, а бягството без нея не влизаше в плановете му. Добре, че Саймън му предостави това убежище. Джослин му беше безкрайно благодарен, но нямаше намерение да се вслуша в съвета му и да избяга. Трябваше да действа преди десет часа на следващото утро.

И ето го тук сам, осъден да бъде преследван, без оръжие, без ясен план в главата си и само с няколко часа милост, които му оставаха.

Във всеки случай и за слепите бе ясно, че тук не може да направи нищо, а ако трябва да се придвижи донякъде, ще трябва да го стори пеша и през нощта. Дори и да успее да се сдобие с кинжал и да се придвижи незабелязано до къщата, до леглото на спящия Домвил покрай многобройните слуги, едва ли би могъл да се възползва от преимуществото си. В пристъп на ярост е лесно да говориш за убийство, но да го извършиш, е съвсем друга работа. При това така коварно, крадешком. Ако ставаше въпрос за открит двубой, за честна схватка… Но не, Домвил ще му се изсмее в лицето, преди да го хвърли обратно на наместника. И то не от страх, даде си сметка Джослин. Твърде малко бяха нещата на този свят, от които Домвил се страхуваше. Не от предпазливост, а от презрение ще ме отхвърли, рече си момъкът. Освен… освен ако успея да го пипна за брадата пред игумена, каноника, гостите и всички… и го зашлевя през лицето — нещо, което достойнството му няма да понесе, нещо, направено публично, което трябва да се измие с кръв пак публично. За да може да се отнесе грубо към наместника и закона, за да може да се откаже да ме унищожи по-бавно, за да пожелае единствено сърцето ми, набучено върху острието на меча си, за да забрави и за Ивета, и за брака, докато не отмъсти за обидата… Да! Ако успея да го докарам до това състояние, той ще бъде добросъвестен докрай, ще ме остави да си поема дъх, ще ми даде меч, дълъг колкото неговия, след което ще ме убие прецизно и ритуално. Трябва да му се отдаде дължимото, с оръжие той се бие честно дори когато не вижда причина да разпростира тези скрупули до въпроси като лъжливи обвинения, подкрепени с фалшиви доказателства.

И кой знае… Кой знае? С молитвите на Ивета на моя страна и с цялата мощ на негодуванието ми — защото той постъпи подло с мен, — кой знае, може пък аз да надвия? Тогава, дори и ако ми извият врата заради неговите лъжливи показания, тя ще бъде спасена.

Честно казано, този извод не му се понрави особено. Защото Ивета трябваше да бъде спасена не само от този отвратителен брак, а и от своя попечител, който застрашаваше с еднаква сила и наследството й, и самата нея. Какво би му коствало да я продаде на следващия сговорчив купувач така безцеремонно, както се бе спогодил с този. Макар че… понякога закъснението е равно на спасение. Може пък нещата да се променят, Пикар да умре… Само да не беше утрешният ден!

Ако възнамеряваше да свърши нещо, трябваше да излезе оттук и някак да се промъкне незабелязано обратно в манастира. Пътят при Форгейт вероятно бе заварден, стражницата и вратата за енориашите — охранявана, в това не можеше да има съмнение. От три страни земите на манастира бяха оградени с висока стена. Последната, четвъртата, граничеше с потока Меол, който напояваше градините, но лесно можеше да се премине през някой брод или да се преплува. Водата не плашеше Джослин. Ако можеше да прекоси Форгейт, после щеше да се спусне в долината и оттам през потока да се озове край манастира. Наоколо имаше горички и шубраци, които щяха да му послужат за прикритие. А наместникът най-напред щеше да го търси надолу по течението. Той се обърна, шумолейки в своето легло от сено. Доста кураж трябва да имаш, за да се изправиш срещу барона на областта и дръзко да го предизвикаш! Но това бе единствената надежда на Джослин. А за да я съхрани, се налагаше да се измъкне оттук и да се озове в долината, докато е още нощ.

Нямаше как да разбере кое време е, но когато открехна вратата на колибата и надзърна в градината, навън бе тъмно като в рог. Мъртвата тишина, която цареше наоколо, бе твърде неприятна, но трябваше да стане или незабавно, или никога, а всичко изглеждаше неподвижно и безмълвно. Той вдигна резето на портичката, измъкна се навън и се плъзна покрай стената, която ограждаше градината на епископа. Тесен пояс дървета и малка пътечка отделяха къщата от съседната и го отведоха до Форгейт. Там спря, ослуша се и установи, че всичко е спокойно. Но по бледото сияние, което съзря над открития път, разбра, че зората е по-близо, отколкото му се искаше. Най-добре беше да побърза.

Той се устреми напред през откритото пространство с леки стъпки и вече почти беше стигнал тревата от другата страна, когато един камък се търкулна под крака му с кратък стържещ звук. Някъде по протежение на Форгейт откъм града един глас възкликна високо, друг му отговори с приглушен вик, след което се разнесе тропот на нозе, които все повече приближаваха. Това бяха стражи, които продължаваха да завардват пътищата, извеждащи извън града. Джослин се втурна напред, надолу по стръмния склон към воденичния яз, после се спря и се гмурна в прикритието на храстите, тъй като долови ехтящ вик отдолу. Онзи път също бе заварден. Двама от подвижния патрул бяха нейде там пред него и сега се изкачваха бързо нагоре, за да го пресрещнат.

Все още никой не го бе забелязал, ала той имаше едно-единствено упование — да увеличи, доколкото бе възможно, разстоянието между себе си и преследвачите, а това означаваше да тръгне по пътя, където можеше да се надява, че ще се окаже по-пъргав от тях. Бързо се запровира през гъсталака назад и пое към затревения край на пътя, тичайки към „Свети Джайлс“ с бързината на елен. Зад гърба си ги чу да подвикват на другарите си, а после и ответния глас:

— Крадецът се показа от скривалището си! Насам, тук горе!

Двамата на пътя го гонеха, пъхтейки зад гърба му, ала той имаше добра начална преднина и бе сигурен, че може да им се изплъзне и да намери място, където да се скрие от постовете на всеки изход. В следващия миг обаче Джослин чу звук, от който кръвта му изстина — ненадеен глух тропот на копита премина от трева на твърда почва. Двамата стражи от долината бяха на коне.

— След него! Тича към полето, пресечете му пътя! — изрева единият.

И те се понесоха към него в галоп, а тях вече не можеше да се надява да надбяга. Нямаше да успее да избегне задълго четиримата, ако на това място свърнеше от пътя. Той стигна до „Свети Джайлс“ в отчаян бяг, огледа се трескаво за някакво скривалище, но не можа да намери нищо. Вляво тревистият склон се издигаше до плета и стената на гробището. Зад него преследвачите ставаха победоносно гласовити, въпреки че все още не го бяха догонили. Извивката на пътя го беше скрила от погледите им.

Внезапно от мрака при стената прозвуча тих, но настоятелен глас:

— Ела тук! Бързо! — Джослин свърна инстинктивно в тази посока, дишайки тежко, и почти се строполи нагоре по тревистия склон върху дългата ръка, протегната към него. Мършава висока фигура в широко расо бе станала от земята и бързо отваряше тунел в купата съхнещи билки в ъгъла на стената. — Тук! — нареди гласът, безизразен като лицето. — Скрий се тук!

Джослин се гмурна с главата напред в купата и трескаво се зарови в нея. Почувства как възрастният човек отново се настани на земята, разпростря расото си и се облегна на купата. Усети гръбнака му изправен и кокалест през одеждите му и тревата. Без съмнение бе възрастен мъж. Тихият глас можеше да е на всеки, както бе приглушен, но раменете, притиснати към него, бяха широки колкото неговите собствени. Една ръка се протегна и го стисна за коляното през шумолящите стебла, за да го накара да замръзне, и той незабавно се подчини. Мъжът, който го прикриваше, седеше неподвижен и невъзмутим. Неговата доброжелателност незабавно повлия на Джослин и уталожи тревогата в сърцето и душата му.

Те идваха. Чуваше тропота на копита все по-близо, долови как предният кон се закова на място, а подковите му се плъзнаха по чакъла. Помисли си, че са видели наблюдателя до стената; просветляването преди съмване беше достатъчно за това, а пред тях се простираше права отсечка от пътя и без съмнение съвсем пуста. Той чу как единият от ездачите слезе от коня си, и притаи дъх, сигурен, че другият ще се изкатери по склона.

— Зараза! — извика старецът предупредително и удари клепалото, което стискаше в ръка. Настъпи унила тишина. Катерачът се беше стреснал.

Долу на пътя вторият конник се изсмя:

— Оня трябва да е луд, за да предпочете дом за прокажени пред тъмницата — после повиши глас убеден, че старците и болните задължително не чуват. — Ей, човече! Преследваме един престъпник, обвинен в кражба. Беше хукнал насам. Да си го виждал?

— Не — отвърна старецът. Освен че гласът му бе приглушен зад покривалото, той изговаряше думите бавно, сякаш говоренето го затрудняваше; но с усилие и търпение успя да отвърне: — Не съм виждал никого.

— Откога седиш там? Забеляза ли някакъв човек да минава оттук?

— Цяла нощ — отвърна тежкият глас. — Но никой не е минавал.

Доколкото можеше да се съди по шума, двамата пешаци също пристигнаха, останали без дъх. Четиримата снишиха гласове и започнаха да се съвещават.

— Вероятно е свърнал между дърветата и се е втурнал обратно — рече единият. — Да тръгнем по пътя вдясно. Ще яздим до преградата, за да се уверим, че не се е промъкнал напред незабелязан, а после ще се върнем и ще поемем наляво.

Конете се раздвижиха и се понесоха в тръс напред. Двамата пешаци вероятно бяха тръгнали след тях между дърветата, като пътьом претърсваха храстите за плячката си. Настъпи продължителна тишина, която Джослин се страхуваше да наруши.

— Протегни се и се отпусни — каза накрая старецът, без да извръща глава. — Все още не можем да се движим.

— Трябва да свърша нещо важно — каза Джослин, като се наклони към скритото под качулката ухо, за да бъде чут. — За този отдих Господ знае, че ви благодаря с цялото си сърце, но трябва някак да се добера до манастира преди съмване или свободата, на която ме обрекохте, ще се окаже ненужна. Кълна се, че трябва да направя едно нещо за друг човек…

— Какво? — попита старецът спокойно.

— Да предотвратя, ако мога, брака, който ще се сключва днес.

— А-а! — възкликна спокойният и решителен глас: — Защо? И по какъв начин? Все още не можеш да мърдаш, скоро ще се върнат и пак ще погледнат насам. Трябва да видят, че всичко си е, както преди. Един прокажен старец, предпочел нощ под звездите вместо под покрив… и нищо повече — тревата прошумоля; можеше да бъде едва доловимо трепване като от въздишка. — Ти разбра ли къде си попаднал? Страхуваш ли се от проказата, момко?

— Не — отвърна Джослин, после се поколеба и размисли: — Да! Страхувах се, или поне така си мислех. Не зная. Сигурен съм, че повече се страхувам да не се проваля в онова, което трябва да извърша.

— Имаме време — каза старецът. — Ако искаш да ми разкажеш, слушам те — и Джослин му изля целия товар, който тежеше на сърцето му. Изведнъж му се стори съвсем естествено да сподели мъката си без задръжки, да не скрие нищо от своята скандална любов, да разкаже за бедите, които му бе докарала, и още по-големите беди, причинени на Ивета. Беше преполовил историята, когато внезапно властната ръка притисна коляното му, призовавайки към мълчание и неподвижност, докато двамата конници отминат обратно в посока към града. Когато потънаха в мрака и последното ехо от копита заглъхна в далечината, той продължи, сякаш нишката изобщо не бе прекъсвала. — И си решил да се скриеш някъде около клостера — попита възрастният човек накрая, — после да изскочиш, за да предизвикаш бившия си господар на битка, и така да се изправиш лице в лице срещу него, за да не може да те отхвърли, без да се опозори?

— Това е единственото, което мога да измисля — каза Джослин, въпреки че така ясно описан, собственият му план не вдъхваше особени надежди.

— Тогава не бързай — каза Лазар, — преди да се е съмнало, защото, ако имаш клепало, качулка и покривало на лицето, ще станеш толкова безлик и безименен, колкото всеки друг прокажен. Едно мога да ти кажа: Хуон де Домвил не си е лягал тази вечер. Яхна коня си и потегли насам, оттук зави надясно и ако не знае друг обратен път, все още не се е върнал. Мисля, че трябва да мине по същия път, по който излезе с коня си, и докато не прекоси това място, пред олтара няма да застане младоженец. А ние двамата можем да наблюдаваме на смени. Стига да дойде! Защото кой знае, може и повече да не се появи?

Бе най-странната нощ, последвана от най-странното разсъмване, които Джослин бе изживявал. Със светлината дойде и лека омара. Изгряващото слънце надникна през нея, както се бе разстлала на големи кръпки в долината отвъд пътя. Ала Хуон де Домвил не се задаваше откъм къщата на епископа.

— Не излизай от укритието си — каза най-сетне Лазар, — докато не се върна.

Сетне се изправи и отиде в приюта, откъдето донесе едно расо с качулка като неговото и синя ленена кърпа за лицето.

— Можеш да изпълзиш навън и да ги облечеш. Освен ако не се боиш да носиш расото на мъртвец. Той лежи там, в гробището. Трябва да е бил едър мъж, ще ти е доста широчко.

Джослин изпълни всичко, както му бе заръчано, също като дете или като човек в толкова непредвидим сън, че трябва да разчита на своя наставник. В подобно състояние вече не му се струваше странно, че се налага да отвори сърцето си пред прокажен, да приеме закрилата на качулката на друг прокажен смъртник и без страх или отвращение да се остави да бъде отведен в лечебницата, където преживяваха клетниците. Това беше протегната към него десница и той я пое с топлота и благодарност. Дори не попита как да мине за обитател на приюта. Със сигурност броят на пребиваващите тук бе известен, а самият той бе твърде едър, за да остане незабелязан. Дали Лазар вече бе подшушнал някоя и друга дума в нечие ухо, или нещастните люде по инстинкт разбираха кога един себеподобен се намираше в нужда, и недоловимо раздвижваха своите редици, за да го приемат и погълнат, ала всички тези мъже и жени се сбраха около Джослин и го скриха, когато се събраха в църквицата за утренна.

Край себе си той видя всевъзможни обезобразявания и поражения от болестта и откри, че ненадейно го бе обладало всепоглъщащо и неподозирано до този миг смирение. От много отдавна не бе обръщал такова благочестиво внимание на думите от службата, нито пък се бе чувствал тъй погълнат в паството по време на литургия.

Що се отнася до наблюдението на пътя навън, Лазар го бе поверил на малкия Бран, който много добре помнеше външния вид на човека, за чието появяване следеше. Вършеха вместо Джослин всичко необходимо и в настоящия миг той не можеше нито да се противопостави, нито по какъвто и да било начин да се отплати; единственото, което му оставаше, бе пламенно да склони глава сред другите и да благодари сърдечно за предоставеното му благоволение. Това и стори.