Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (9)

Осма глава
С голо острие

„При боя с голо острие не трябва да се спазва същото уважение и не бива да се пропуска каквато и да било възможност за защита, освен ако тя не противоречи на законите на честта.“

Към четири следобед дон Хайме излезе от Министерството на вътрешните работи. Беше задушно и горещо, и той остана за известно време под навеса на една близка книжарница, наблюдавайки разсеяно файтоните, които се движеха из центъра на Мадрид. На няколко крачки амбулантен търговец на бадемово мляко предлагаше гръмогласно стоката си. Хайме Астарлоа се приближи до количката и поиска една чаша. Млечната течност разхлади гърлото му и той изпита бегло облекчение. Под жаркото слънце една циганка предлагаше повехнали букетчета карамфили. Босоного дете се държеше за черната й пола. Момченцето се затича покрай един файтон, който мина, натоварен с изпотени пътници, и подплашено от камшика на кочияша, се върна при майка си, смъркайки шумно сополите си.

Паветата на улицата сякаш трептяха в горещия въздух. Учителят по фехтовка свали цилиндъра и избърса потта си. Остана така известно време, без да направи крачка. Всъщност не знаеше накъде да тръгне.

Помисли си да отиде до кафето, но не искаше да отговаря на въпросите, които несъмнено щяха да му зададат приятелите за случилото се в дома на Карселес. Спомни си, че не е спазил уговорките с учениците си, и тази мисъл като че ли го ядоса повече от всичко случило се през последните дни. Реши, че трябва незабавно да напише няколко писма с някакво извинение…

Един от безделниците, които разговаряха наоколо на групи, като че ли го наблюдаваше. Беше млад мъж, скромно облечен, с вид на работник. Когато Хайме Астарлоа го погледна, той отбягна погледа му и продължи да разговаря с други четирима, които бяха до него, на ъгъла на улица „Сан Херонимо“. Изпълнен с подозрение, учителят огледа недоверчиво непознатия. Следяха ли го? Първоначалната му боязън отстъпи пред вътрешно раздразнение от самия себе си. Истината беше, че всеки минувач му се струваше подозрителен, виждаше убиец във всяко лице, във всеки, който поради една или друга причина задържеше погледа си върху него.

Да напусне дома си, да замине от Мадрид. Така го беше посъветвал Кампильо. С една дума — да избяга. Да избяга. Замисли се над тази възможност с нарастващо безпокойство. „По дяволите“ — това беше единственият извод, до който стигна. Да вървят всички по дяволите. Вече беше прекалено стар, за да се крие като заек. Беше недостойно дори да обмисля въпроса. Животът му — дълъг и изпъстрен със събития — бе изпълнен с достатъчно спомени, за да го оправдае до този момент. Защо да променя в последния миг образа, който беше успял да запази за самия себе си, опетнявайки го с безчестието на едно бягство? Така или иначе не знаеше нито от кого, нито от какво трябва да бяга. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в постоянен страх и да се крие от всяко непознато лице. Носеше вече прекалено много години на гърба си, за да започне нов живот на друго място.

От време на време се връщаше онова тревожно и болезнено пробождане, което се появяваше при спомена за очите на Адела де Отеро, искрения смях на маркиз де лос Алумбрес, пламенните речи на Карселес… Реши да блокира в мозъка си всичко това, за да не се остави на меланхолията и безпокойството, зад които прозираше страхът, който по принцип отказваше да приеме. Нито възрастта, нито характерът му позволяваха да се страхува от нещо, каза си той. Смъртта беше най-лошото, което можеше да му се случи, и беше готов да я посрещне. Но не е само това, помисли си до Хайме с дълбоко задоволство. Всъщност вече й се беше противопоставил категорично през изминалата нощ, в една отчаяна схватка. Споменът за поведението му го накара да притвори очи под нежната милувка на гордостта. Старият вълк единак беше показал, че все още са му останали няколко зъба, с които да хапе.

Няма да избяга. Напротив, ще чака с открито лице, готов да даде отпор. „Към мен“ — така гласеше старият семеен девиз и именно това щеше да направи — да чака да дойдат при него. Усмихна се на себе си. Винаги беше твърдял, че на всеки човек трябва да му се даде възможността да умре прав. Сега, когато близкото бъдеще предлагаше единствено старост, упадък на организма, бавно гаснене в някой приют или отчаян куршум в главата, Хайме Астарлоа, учител по фехтовка с диплома от Парижката академия, имаше пред себе си възможността да изиграе мръсен номер на съдбата и да поеме доброволно това, което друг на негово място би отхвърлил ужасѐн. Не можеше да тръгне да ги търси, защото не знаеше кои са и къде се намират. Но Кампильо каза, че рано или късно ще се върнат за него — последната недокосната брънка от веригата. Спомни си нещо, което беше прочел преди няколко дни в един френски роман: „Стига душата му да останеше спокойна, дори и целият свят да се наговореше срещу него, това нямаше да му причини капчица тъга“… Щяха да видят онези нещастници колко струва кожата на един стар учител по фехтовка.

Посоката, която бяха поели мислите му, го накара да се почувства по-добре. Огледа се наоколо с усещането на човек, който хвърля предизвикателство към Вселената, изпъчи се и пое пътя към дома си, размахвайки бастуна. За тези, които се разминаваха с него, Хайме Астарлоа беше само един мрачен и слаб стар човек, облечен с демодиран костюм, който несъмнено правеше ежедневната си разходка, за да сгрее уморените си кости. Но ако погледнеха в очите му, щяха да открият с изненада сивия блясък на нечувана решимост, закалена като стоманата на рапирите му.

 

 

Вечеря варени зеленчуци и после сложи да си свари кафе в един чайник. Докато чакаше кафето да стане, извади книга от рафта и отиде да седне на вехтия диван. Трябваше му време, за да намери цитата, подчертан внимателно с молив преди десет или петнадесет години:

„Моралният характер е свързан с картините на есента: листата, които падат като нашите години, цветята, които повяхват като нашите часове, облаците, които бягат като нашите мечти, светлината, която отслабва като нашия ум, слънцето, което изстива като нашата любов, реките, които замръзват като нашия живот, изплитат тайни връзки със съдбата ни…“

Препречете няколко пъти редовете, движейки безмълвно устни. Каза си, че това разсъждение би могло да му послужи за епитафия. С ироничен жест, който сигурно никой, освен него нямаше да оцени, остави книгата на дивана, отворена на тази страница. Ароматът, който се носеше от кухнята, подсказваше, че кафето е готово. Отиде да си сипе една чаша и с нея в ръка се върна в дневната.

Мръкваше. Вечерницата блестеше самотна през прозореца, в необятното небе. Отпи глътка кафе под портрета на баща си. „Хубав мъж“, беше казала Адела де Отеро. След това се доближи до рамката с отличителните знаци на полка от Кралската гвардия, който беше началото и края на кратката му военна кариера. До него дипломата от Парижката академия вече беше пожълтяла от годините — влагата от многото зими беше образувала петна по пергамента. Спомни си без усилие деня, в който я получи от комисия, съставена от най-реномираните учители по фехтовка в Европа. Старият Люсиен дьо Монтеспан, седнал от другата страна на масата, бе погледнал ученика си със законна гордост. „Ученикът надмина учителя“, беше му казал той по-късно.

Погали с върха на пръстите малката кутия, в която имаше едно разтворено ветрило — единственото, останало му от жената, заради която някога напусна Париж. Къде ли е тя сега? Сигурно е достойна за уважение баба, все още представителна и мила, която се радва на внуците си. Толкова красивите някога ръце се занимават с някаква бродерия, а в мислите си тя милва тайно съкровените спомени от младостта.

Малко по-нататък, на стената висеше дървена броеница с изтъркани и почернели от пипане зърна. Амелия Бескос де Астарлоа, вдовица на герой от войната срещу французите, беше държала тази броеница в ръце до деня на смъртта си и един милостив роднина я изпрати по-късно на сина й. Когато я съзерцаваше, Хайме Астарлоа изпитваше странно усещане: споменът за чертите на майка му се беше замъглил с годините и сега не беше в състояние да си я спомни. Помнеше само, че беше хубава и паметта му беше съхранила докосването на едни фини и нежни ръце, които галеха косата му, когато беше дете; пулса на топлата шия, в която заравяше лице, когато се чувстваше нещастен. В паметта си пазеше и един блед като стара картина спомен: смалената фигура на приведена жена, която раздухваше жарта на голяма камина, а огънят разпращаше червеникави отблясъци по стените на тъмен и мрачен салон.

Учителят по фехтовка допи кафето, обръщайки гръб на спомените. Остана задълго неподвижен и никаква друга мисъл не наруши покоя, който цареше в душата му. После остави чашата на масичката, отиде до шкафа, дръпна едно чекмедже и измъкна от него дълга, плоска кутия. Отвори я и извади тежък, увит в сукно предмет. Разгърна плата и извади едрокалибрен револвер „Лефуше“ с дървена дръжка и капацитет от пет патрона. Макар да притежаваше това оръжие, подарък от клиент, от пет години, никога не му се беше приисквало да си послужи с него. Кодексът на честта не приемаше по принцип употребата на огнестрелно оръжие. За него то бе средство, с което си служат страхливците, за да убиват от разстояние. Сега обаче обстоятелствата позволяваха да бъдат загърбени някои скрупули.

Сложи револвера на масата и започна да го пълни, като поставяше внимателно патроните в гнездата им. Когато приключи операцията, претегли за миг оръжието в дланта на ръката си и след това отново го сложи на масата. Огледа се наоколо с ръце на кръста, отиде до един фотьойл и го обърна с лице към вратата. Примъкна масичката и постави на нея газената лампа и кутийка кибрит. След като отново се огледа, за да се увери, че всичко е наред, започна да гаси една след друга газените лампи из къщата, с изключение на тази, която гореше в малкото антре между входната врата и вратата на дневната. Намали леко пламъка, докато той започна да хвърля бледа синкава светлина, която оставяше в полумрак антрето и дневната. Тогава извади от ножницата бастуна шпага, взе револвера и ги постави на масичката пред фотьойла. Спря така за миг в полумрака, за да види резултата и остана доволен. След това отиде в антрето и дръпна резето на вратата.

Подсвиркваше си през зъби, когато мина през кухнята, за да напълни една кана с кафе от чайника и да вземе пътьом чиста чаша. Отиде до фотьойла и ги сложи на масичката, до газената лампа, кибрита, револвера и бастуна шпага. Тогава запали лампата със съвсем къс фитил, сипа в чашата кафе, поднесе я към устните си и се приготви да чака. Не знаеше още колко му остава, но беше сигурен, че за в бъдеще нощите му щяха да са много дълги.

Очите му се затваряха. Главата му клюмна и той почувства обтягаща болка в тила. Примигна смутено. Под бледата светлина на лампата протегна ръка към каната с кафе и сипа малко в чашата. Извади джобния часовник, за да погледне стрелките: два и четвърт след полунощ. Кафето беше изстинало, но го изпи на една глътка и направи гримаса. Наоколо цареше пълна тишина и си помисли, че в края на краищата, те може и да не дойдат. На масичката револверът и голото острие на шпагата отразяваха с матови отблясъци бледата светлина на газената лампа.

Шумът на файтон, който минаваше по улицата, стигна до него през отворения прозорец и привлече за известно време вниманието му. Затаи дъх, заслушан и в най-малкия звук, който може да предвещава опасност и остана така, докато шумът се отдалечи надолу по улицата и изчезна в далечината. След това му се стори, че чува скърцането на стълбата и остана задълго с очи вперени в синкавия сумрак на вестибюла докато докосваше с дясната ръка дръжката на револвера.

 

 

Някаква мишка скърцаше по тавана. Вдигна очи нагоре, заслушан в лекия шум, с който малкото животно се движеше между гредите. От няколко дни се опитваше да го хване и за целта беше сложил два капана в кухнята, до една дупка близо до комина, откъдето гризачът имаше обичая да осъществява нощните си набези в килера. Несъмнено мишката беше хитра, защото сиренето до пружината винаги беше нахапано, без да се задействат телените капани. Със сигурност насреща си имаше гризач с талант — фактор, който определяше разликата между това да ловиш и да бъдеш уловен. И докато го слушаше как се промъква по тавана, учителят по фехтовка се зарадва, че още не го е хванал. Присъствието на дребното животинче, там горе, облекчаваше самотата на дългото очакване.

Странни образи преминаваха през съзнанието му, застинало в напрегнато полусънно състояние. На три пъти му се стори, че вижда нещо в антрето, и подскачаше стреснат, но и трите пъти седна отново във фотьойла, след като се увери, че се е заблудил. Недалеко часовникът на „Сан Хинес“ удари три пъти.

Този път нямаше съмнение. Откъм стълбите се чу тихо шумолене. Той се наведе напред много бавно, съсредоточавайки се изцяло и се заслуша с изострено внимание. От другата страна на вратата нещо се движеше предпазливо. Затаявайки дъх, с гърло, свито от напрежение, загаси газената лампа. Сега слабото мъждукане от антрето беше единствената светлина. Без да става, взе револвера с дясната ръка, зареди го, заглушавайки звука на ударника между краката си и с лакти, опрени на масата, се прицели във вратата. Не беше стрелец, но от такова разстояние нямаше как да не улучи целта. В барабана имаше пет патрона.

С изненада чу леко почукване на вратата. Стори му се необичайно убиецът да иска разрешение, за да влезе в дома на жертвата. Остана неподвижен и мълчалив в тъмнината, в очакване. Може би убиецът искаше да провери дали не спи.

Ударите отново отекнаха — малко по-силни, но не прекалено енергични. Ясно беше, че тайнственият посетител не иска да събуди съседите. Хайме Астарлоа се почувства объркан. Очакваше да се опитат да разбият вратата, но не и някой да чука на нея в три часа през нощта. Така или иначе беше дръпнал резето и беше достатъчно да се натисне дръжката, за да се отвори. Почака затаил дъх, държейки здраво револвера с показалец на спусъка. Който и да беше, щеше да влезе.

Чу се метален звук. Някой беше натиснал дръжката. Последва тихо изскърцване, когато вратата се завъртя на пантите си. Учителят изпусна леко въздуха от дробовете си, отново вдиша дълбоко и пак задържа дъха си. Показалецът се опря по-силно на спусъка. Щеше да изчака първия силует да се появи насред приемната и тогава да му тегли куршума.

— Дон Хайме?

Гласът беше прозвучал шепнешком, въпросителен. Полярен студ бликна в самото сърце на учителя по фехтовка и се разнесе по вените, смразявайки цялото му тяло. Усети как пръстите му охлабват спусъка и как револверът пада на масата. Поднесе ръка към челото си, докато се изправяше, вдървен като труп. Защото този малко дрезгав глас, с лек чуждестранен акцент, който идваше от антрето, достигаше до него от мъглите на Отвъдното. Беше гласът на Адела де Отеро.

 

 

Женският силует се очерта в синкавия полумрак и се спря на прага на дневната. Чу се леко шумолене на поли и след това отново прозвуча гласът:

— Дон Хайме?

Той протегна ръка, търсейки пипнешком кибрита. Драсна една клечка и малкият пламък накара злокобни светлини и сенки да затанцуват по сгърченото му лице. Пръстите му трепереха, когато запали газената лампа, за да освети призрака, който току-що бе допуснал смъртта в душата му.

Адела де Отеро стоеше неподвижно на вратата с ръце, скръстени в диплите на черната си рокля. Беше с шапка от тъмна слама с черни панделки, а косата й бе събрана на тила. Изглеждаше плаха и несигурна, като непослушно момиче, което иска извинение за това, че се прибира по никое време.

— Мисля, че ви дължа едно обяснение, учителю.

Хайме Астарлоа преглътна и остави лампата на масата. През съзнанието му мина образът на обезобразената жена върху мраморната маса в моргата и помисли, че Адела де Отеро всъщност му дължи много повече от едно обяснение.

На два пъти отвори уста, за да проговори, но думите отказаха да се отронят от устните му. Остана така, опрян на ръба на масата, загледан как младата жена се приближава, докато кръгът от светлина стигна до гърдите й.

— Дойдох сама, дон Хайме. Можете ли да ме изслушате?

Гласът на учителя по фехтовка прозвуча с приглушено съскане.

— Мога.

Тя се премести леко и светлината на лампата стигна до брадичката, устните и малкия белег в ъгъла на устата.

— Това е дълга история.

— Коя беше мъртвата жена?

Тишина. Устните и брадичката се дръпнаха от кръга светлина.

— Имайте търпение, дон Хайме. Всяко нещо — с времето си — говореше съвсем тихо, нежно, с онази леко дрезгава модулация, която събуждаше в учителя по фехтовка толкова противоречиви чувства. — Разполагаме с всичкото време на света.

Хайме Астарлоа преглътна. Страхуваше се, че всеки момент ще се събуди, че ще затвори за миг очи и когато отново ги отвори, ще види, че Адела де Отеро вече не е там. Че никога не е била там.

Тя протегна бавно ръка към светлината, с опънати пръсти, сякаш нямаше какво да крие.

— Дон Хайме, за да разберете това, което съм дошла да ви кажа, трябва да се върна много назад във времето. Приблизително около десет години — сега гласът й прозвуча равен, далечен. Учителят по фехтовка не можа да види очите й, но си ги представи блуждаещи, приковани в една точка от безкрая. Или може би, помисли си по-късно, дебнещи, изучаващи в отражението на лицето му чувствата, които предизвикваха разказваните от нея спомени. — По онова време едно младо момиче изживя красива любовна история. Историята на вечната любов.

Замълча за миг, сякаш претегляше думите си.

— Вечната любов — повтори тя. — Ще спестя подробностите, които могат да ви се сторят израз на лош вкус и ще кажа, че красивата любовна история приключи шест месеца по-късно в една чужда страна, в зимен следобед, на брега на река, от чието корито се вдигаше мъгла, сред сълзи и в пълна самота. Онези сиви води бяха запленили момичето, знаете ли? Дотолкова я бяха запленили, че тя реши да потърси в тях това, което поетите наричат сладкия мир на забравата. Както виждате, първата част от моя разказ прилича на блудкав роман. При това доста посредствен.

Адела де Отеро направи пауза и се засмя с плътния си контраалт. В смеха й нямаше капка радост. Хайме Астарлоа не беше помръднал нито сантиметър и продължаваше да слуша в мълчание.

— И тогава стана така — продължи тя. — Когато младата жена се готвеше да прекрачи границата на мъглата, в живота й се появи друг мъж… — спря за миг, гласът й омекна едва забележимо и това беше единственият път, в който тя смекчи студения тон на разказа си. — Един мъж, без да иска нищо в замяна, воден единствено от чувство на състрадание, се погрижи за момичето, изоставено на брега на сивата река, излекува раните и върна усмивката му. Превърна се в бащата, когото тя никога не бе познавала, в брата, който никога не бе имала, в съпруга, който никога нямаше да има. Оставайки благороден докрай, той нито веднъж не се осмели да предяви към нея правата, които може би му принадлежаха… Разбирате ли какво ви казвам, дон Хайме?

Учителят по фехтовка продължаваше да не вижда очите й, но разбра, че Адела де Отеро го гледа настойчиво.

— Започвам да разбирам.

— Съмнявам се, че ще го разберете изцяло — каза тя толкова тихо, че дон Хайме по-скоро отгатна, отколкото чу думите й. Настана дълго мълчание, толкова дълго, че старият учител по фехтовка се уплаши да не би младата жена да не продължи разказа си, но след известно време тя проговори отново. — В продължение на две години този мъж се зае да създаде една нова жена, много различна от момичето, което трепереше, взряно в течението на реката. И продължи да не иска нищо в замяна.

— Алтруист, без съмнение.

— Може би не, дон Хайме. Може би не. — Тя помълча, сякаш разсъждаваше над въпроса. — Предполагам, че е имало още нещо. Всъщност, поведението му не беше лишено от егоизъм. Може би това бе удовлетворението от собственото произведение, гордостта, че чувстваш нещо като неупражнено право на собственост, което все пак съществува. „Ти си най-красивото ми произведение“, каза той веднъж. Може да е било вярно, защото не спести нищо за изпълнението на целта си: нито усилия, нито пари, нито търпение. Прелестни рокли, учители по танци, по езда, по музика… По фехтовка. Да, дон Хайме. Онова младо момиче, поради неочакван каприз на природата, се оказа доста даровита фехтувачка… Един ден, поради ангажиментите си, този мъж се видя принуден да се завърне в родината. Хвана младата жена за раменете, заведе я пред огледалото и я накара хубаво да се огледа. „Ти си красива и свободна — каза й той. — Погледни се. Ти си моята награда.“ Той беше женен, имаше семейство и задължения. Но въпреки всичко, бе готов да продължи да се грижи за произведението си. Преди да замине, й подари дом, в който тя можеше да живее удобно и достойно. И от много далеко благодетелят й продължи да се грижи съвестно нищо да не й липсва. Така минаха седем години.

Замълча за момент и след това повтори тихо „седем години“ и в същото време се раздвижи леко. Кръгът от светлина плъзна нагоре по тялото й и стигна до теменужените очи, които проблеснаха, когато в тях се отрази игривият пламък на газената лампа. Белегът на устата продължаваше да очертава незаличимата й загадъчна усмивка.

— Вие, дон Хайме, вече знаете кой е този човек.

Учителят по фехтовка примига изненадан и понечи да изрази объркването си на глас. Но едно внезапно предчувствие го накара да се въздържи от какъвто и да било коментар от страх да не прекъсне нишката на признанията. Тя го погледна, сякаш претегляше мълчанието му.

— В деня на сбогуването — продължи след малко — младата жена успя да изрази пред благодетеля безкрайния си дълг към него с едно изречение: „Ако някой ден имаш нужда от мен, обади ми се. Дори ако е, за да сляза в ада“… Сигурна съм, учителю, че ако бяхте имали възможност да опознаете характера на онази млада жена, тези думи нямаше да ви се сторят неуместни.

— Обратното би ме учудило — призна дон Хайме. Тя разтегна усмивката си и леко кимна с глава, като че ли приемаше похвала. Учителят по фехтовка прекара ръка по студеното си като мрамор чело. Нещата бавно и болезнено идваха на местата си. — И така, дойде денят — поде той — в който той поиска от нея да слезе в ада.

Адела де Отеро го погледна, изненадана от точната му забележка. Вдигна ръце и бавно ги събра в безшумен аплодисмент.

— Отлично определение, дон Хайме. Отлично.

— Само повтарям думите ви.

— Отлично, въпреки всичко. — Гласът й беше изпълнен с ирония. — Да слезе в ада… Точно това поиска от нея.

— Толкова голям ли е бил дългът?

— Вече ви казах, че е безкраен.

— Толкова неизбежно ли беше начинанието?

— Да. Младата жена дължеше на този човек всичко, което имаше. И което е още по-важно: дължеше му всичко, което тя беше. Нищо от това, което можеше да направи за него не би се сравнило с онова, което той вложи в нея… Но нека продължа. Мъжът, за когото говорим, заемаше висок пост в една голяма фирма. По причини, за които лесно ще се досетите, се забъркал в политическа игра. Много опасна игра, дон Хайме. Търговските му интереси го свързали с Прим и допуснал грешката да финансира един от несполучливите му опити за преврат, който претърпял пълен провал. За негово нещастие, бил разкрит. Това означавало изгнание, разорение. Но високото му социално положение и някои допълнителни фактори му позволили да се спаси — тук Адела де Отеро направи пауза. Когато отново заговори гласът й прозвуча меланхолично, по-твърдо и безстрастно. — Тогава решил да сътрудничи на Нарваес.

— И какво направил Прим, когато разбрал за предателството?

Тя прехапа горната си устна, замислена, разсъждавайки над въпроса.

— Предателство…? Да, мисля, че може да се нарече така — погледна го с лукаво изражение, като малко момиче, което споделя тайна. — Прим така и не научил, разбира се. И продължава да не знае.

Сега учителят по фехтовка беше искрено възмутен:

— Искате да ми кажете, че сте извършили всичко за един човек, който е предал своите?

— Не сте разбрали нищо от това, което ви казвам — сега теменужените очи го гледаха с пренебрежение. — Абсолютно нищо не разбирате. Все още ли вярвате в добрите и лошите, в справедливите и несправедливи каузи?… Какво ме интересува генерал Прим или който и да било друг? Дойдох тук тази нощ, за да ви говоря за човека, на когото дължа всичко, което съм. Нима не е бил винаги добър и лоялен към мен? Нима е предал мен?… Имайте добрината да запазите лицемерните скрупули за себе си, драги господине. Кой сте вие, че да ме съдите?

Хайме Астарлоа въздъхна. Беше много уморен и с удоволствие би се отпуснал на дивана. Жадуваше да поспи, да избяга, да сведе всичко до един лош сън, който изчезва с първите лъчи на зората. Вече дори не знаеше със сигурност дали иска да чуе остатъка от историята.

— Какво ще се случи, ако го разкрият? — попита той.

Адела де Отеро направи безразличен жест.

— Вече никога няма да го разкрият — каза тя. — Само двама души са били в течение на въпроса освен него: министър-председателят и министърът на вътрешните работи. За щастие и двамата са починали… от естествена смърт. И вече не е имало нищо, което да му попречи да продължи да държи връзка с Прим все едно, че нищо не се е случило. На теория, не са останали нежелани свидетели.

— А сега Прим и хората му печелят победи…

Тя се усмихна.

— Да. Печелят. И той е един от тези, които финансират начинанието. Представете си каква изгода ще извлече от това.

Учителят по фехтовка притвори очи и кимна с глава в ням жест на съгласие. Сега всичко беше ясно.

— Но се е появило непредвидено обстоятелство — промълви той.

— Именно — потвърди тя. — И това беше Луис де Аяла. По време на пребиваването си в политическия живот маркизът заемал важен пост при вуйчо си Вайеспин — министър на вътрешните работи, който имал вземане-даване с моя приятел. След смъртта на Вайеспин Аяла имал възможността да се сдобие с личния му архив и там се натъкнал на цяла поредица от документи, които съдържали немалка част от историята.

— Не разбирам какъв интерес е имал маркизът… Винаги е твърдял, че стои далеко от политиката.

Адела де Отеро вдигна вежди. Изглежда, че коментарът на дон Хайме я развесели.

— Аяла беше разорен. Дълговете му се трупаха и имаше неизплатени тежки ипотеки върху основната част от имотите си. Хазартът и жените — тук гласът на Адела де Отеро прозвуча с безкрайно презрение — бяха слабите му места, а и двете струваха много пари…

Това вече беше прекалено за Хайме Астарлоа.

— Да не би да намеквате, че маркизът го е шантажирал?

Тя се усмихна подигравателно.

— Не само го намеквам, а го твърдя. Луис де Аяла заплашил, че ще даде гласност на документите и дори ще ги изпрати направо на Прим, ако не бъдат погасени безвъзмездно част от кредитите му или нещо в този дух. Нашият скъп маркиз беше човек, който умее да продава скъпо мълчанието си.

— Не мога да повярвам.

— Все ми е едно дали вярвате или не. Но изискванията на Аяла създали много деликатно положение. Приятелят ми нямал избор: било необходимо да се неутрализира опасността, да бъде заставен маркизът да замълчи и да се вземат документите. Но Аяла беше предвидлив човек…

Учителят опря ръце на ръба на масата и сви глава между раменете.

— Беше предвидлив човек — повтори тя глухо. — Но обичаше жените.

Адела де Отеро му отправи снизходителна усмивка.

— И фехтовката, дон Хайме. И тук влязохме в играта ние с вас.

— Боже мой!

— Не го приемайте така. Вие нямаше как да предположите…

— Боже мой!

Тя протегна ръка, като че ли искаше да докосне неговата. Хайме Астарлоа се отдръпна, все едно, че вижда змия.

— На мен ми беше наредено да дойда от Италия — обясни тя след малко. — А вие бяхте средството, за да стигна до него без той да заподозре нищо. Но тогава не можехме да предположим, че в края на краищата ще се превърнете в проблем. Откъде да знаем, че Аяла ще ви повери документите?

— Значи смъртта му е била ненужна.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Ненужна? Напротив. Аяла трябваше да умре, с документите или без тях. Беше прекалено опасен и прекалено умен. Напоследък промени дори отношението си към мен, сякаш беше започнал да ме подозира. Проблемът трябваше да бъде елиминиран.

— Сама ли го направихте?

Погледът на младата жена се прикова в учителя по фехтовка като стоманена игла.

— Разбира се. — Гласът й прозвуча толкова естествено, толкова спокойно, че дон Хайме се ужаси. — Кой друг, ако не аз? Събитията ускориха ход и нямаше време… В онази нощ, както и по-рано, вечеряхме в салона. Сами. Помня, че Аяла беше прекалено любезен, беше очевидно, че ме подозира. Това не ме обезпокои особено, защото знаех, че се виждаме за последен път. Докато отваряше една бутилка шампанско, преструвайки се, че изпитва радост, която никой от нас не чувстваше, ми се видя особено хубав, с тази негова буйна коса, толкова мъжествен, с тези бели и съвършени зъби и вечната си усмивка. Дори си помислих колко е жалко това, което му е отредила Съдбата.

Вдигна рамене, прехвърляйки цялата отговорност на Съдбата.

— Предишните ми опити да му изтръгна тайната — добави тя след кратко мълчание — се бяха оказали безполезни, предизвиках единствено недоверието му. Вече беше все едно, така че реших да му поставя въпроса без повече заобикалки. Казах какво точно искам и му направих предложението, което бях упълномощена да направя: много пари в замяна на документите.

— Но той не прие — каза Хайме Астарлоа.

Тя го изгледа особено.

— Точно така. Всъщност, предложението беше хитрост, за да се спечели време, но Аяла нямаше защо да го знае. Но той ми се изсмя в лицето. Каза, че документите са на сигурно място и че приятелят ми ще трябва да продължи да му плаща за тях до края на живота си, ако не иска да попаднат в ръцете на Прим. Каза също, че съм мръсница.

Адела де Отеро замълча и последните й думи увиснаха във въздуха. Беше ги произнесла безпристрастно, непоколебимо и учителят по фехтовка веднага разбра, че през онази нощ, в двореца на маркиза, тя беше действала по същия начин: без пориви и темпераментни реакции. По-скоро с обмисления подход на човек, който поставя ефективността пред страстта. Умно и хладнокръвно като ударите й във фехтовката.

— Но вие не сте го убили заради това…

Младата жена погледна дон Хайме внимателно, сякаш изненадана от точния коментар.

— Прав сте. Не го убих заради това. Убих го, защото вече беше решено, че трябва да умре. Отидох спокойно в галерията и взех една рапира без топче на върха. Той изглежда го прие като шега. Беше уверен в себе си и ме гледаше със скръстени ръце, сякаш очакваше да види докъде ще стигна. „Ще те убия, Луис — му казах аз съвсем спокойно. — Може би ще искаш да се отбраняваш…“ Изсмя се, приемайки думите ми като възбуждаща игра и взе друга рапира за бой. Предполагам, че имаше намерение след това да ме отведе в спалнята и да ме люби. Приближи се с онази своя блестяща, цинична усмивка, красив, напет, по риза, и кръстоса стоманата си с моята докато с върха на пръстите на лявата ръка ми изпрати подигравателна целувка. Тогава го погледнах в очите, направих един финт и забих рапирата в гърлото му без повече заобикалки: къс удар със завъртане на китката. И най-големият пурист сред учителите не би направил никаква забележка, Аяла също не направи. Погледна ме изумен. Беше мъртъв, още преди да падне на земята.

Адела де Отеро погледна предизвикателно дон Хайме със спокойно безсрамие — все едно, че току-що е разказала някаква съвсем обикновена пакост. Той не можеше да откъсне очи от нея, пленен от изражението на лицето й: нито омраза, нито угризение, нито някаква страст. Единствено сляпа вярност на една мисъл, на един мъж. В страшната й красота имаше нещо хипнотично и в същото време плашещо, сякаш ангелът на смъртта се беше въплътил в чертите й. Вероятно отгатвайки мислите му, младата жена заотстъпва, докато излезе от кръга светлина на газената лампа.

— След това претърсих основно всичко, макар и без особена надежда — сега от мрака отново долиташе безликият й глас и учителят по фехтовка не можа да реши кое е по-обезпокоително. — Не намерих нищо, макар че останах там почти до зазоряване. Така или иначе въстанието вече беше избухнало в Кадис, и Аяла трябваше да умре, независимо дали се бяхме сдобили с документите или не. Нямаше друго решение. Трябваше само бързо да изляза от там и да се надяваме, че щом документите са така добре скрити, никой няма да ги открие, както не ги бях открила самата аз… След като направих всичко, което беше по силите ми, си тръгнах. Следващата стъпка беше да изчезна от Мадрид, без да оставя следа. Трябваше… — изглежда, че се поколеба, търсейки подходящите думи — трябваше отново да потъна в мрака, от който бях излязла. Адела де Отеро напускаше сцената завинаги. Това също беше предвидено…

Хайме Астарлоа не можеше повече да стои прав. Усещаше слабост в краката, а сърцето му едва биеше. Отпусна се много бавно на фотьойла, страхувайки се да не припадне. Когато заговори, гласът му беше само плах шепот, защото се досещаше за жестокия отговор.

— Какво стана с Лусия… Прислужницата?… — преглътна и вдигна лице, за да погледне сянката, която стоеше права пред него. — Беше приблизително на вашата възраст, със същия цвят на косата, същия ръст… Какво се случи с нея?

Този път мълчанието беше по-дълго. След известно време гласът на Адела де Отеро прозвуча — равен, без каквото и да било колебание:

— Вие не разбирате, дон Хайме.

Учителят по фехтовка вдигна трепереща ръка и посочи с пръст сянката. Сляпа кукла, плаваща по лице в едно езеро — ето какво се беше случило.

— Грешите — този път чу как собственият му глас трепери от омраза и разбра, че Адела де Отеро го усеща съвсем ясно. — Всичко разбирам. Вярно, че е прекалено късно, но разбирам всичко много добре. Вие нарочно сте я избрали, нали?… Заради физическата прилика… Всичко, дори тази ужасяваща подробност, е било планирано от самото начало!

— Виждам, че сме сгрешили, като сме ви подценили — в гласа й се прокрадна раздразнение. — В края на краищата се оказахте прозорлив човек.

Устните на учителя по фехтовка се изкривиха в горчива гримаса.

— И за нея ли се погрижихте вие? — попита той, процеждайки думите с безкрайно презрение.

— Не. Платихме на двама мъже, които въобще не знаят за какво става въпрос. Двама негодници. Същите, на които се натъкнахте в дома на приятеля си.

— Негодници!

— Може и да са се поувлекли…

— Съмнявам се. Сигурен съм, че са изпълнили старателно инструкциите, получени от вас и от вашия приятел.

— Така или иначе, ако това ще ви накара да почувствате облекчение, трябва да ви кажа, че момичето вече е било мъртво, когато са му направили… всичко това. Не се е мъчила.

Хайме Астарлоа я погледна с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си.

— Намирам го за много почтено от ваша страна, Адела де Отеро… Ако приемем, че това е истинското ви име. Много почтено. Казвате ми, че онази нещастница не се е мъчила? Това без съмнение прави чест на женските ви чувства.

— Радвам се да видя, че си възвръщате иронията, учителю.

— Не ме наричайте „учителю“, умолявам ви. Както виждате, и аз не ви наричам „госпожо“.

Този път тя се изсмя от сърце.

— Туш, дон Хайме. Засегнах ви, драги господине. Желаете ли да продължа или останалото ви е вече известно и предпочитате да приключим с историята?

— Искам да знам как разбрахте за горкия Карселес…

— Много просто. Ние приехме, че документите са изгубени. Естествено, през ум не ни беше минало, че може да са у вас. И изведнъж вашият човек се появява в дома на моя приятел и иска спешно да говори с него по някакъв много важен въпрос. Приемат го и той излага условията си: до него били стигнали едни документи и знаейки отличното финансово състояние на заинтересования, искал известна сума пари в замяна на документите и на мълчанието си…

Хайме Астарлоа прекара ръка през челото, зашеметен от рухването на своя свят, който се сриваше около него.

— И Карселес ли! — Думите излязоха от устата му като вопъл.

— А защо не? — попита тя. — Приятелят ви беше амбициозен и беден, като всеки друг. Предполагам, че би заложил на всичко, само и само да се измъкне от нищетата.

— Изглеждаше почтен — възрази дон Хайме. — Беше толкова краен… Толкова неотстъпчив… Аз му вярвах.

— Опасявам се, че за човек на вашата възраст сте вярвали на прекалено много хора.

— Права сте. Вярвах също и на вас.

— О, хайде — тя изглеждаше раздразнена. — Сарказмът ви в този момент няма да ни отведе доникъде. Не искате ли да научите и останалото?

— Искам. Продължете.

— Карселес бил отпратен с добро и един час по-късно нашите двама приятели отиват в дома му, за да вземат свитъка. Убеден по подходящия начин, приятелят ви им разказва всичко, което знае, като споменава и вашето име. И тогава пристигате вие и трябва да призная, че доста ни затруднихте. Аз чаках отвън в един файтон и ги видях как се носят като подгонени от самия дявол. Знаете ли, че ако положението не беше толкова сериозно, случилото се щеше да ми се види много забавно? За човек, който не е в първа младост, сте им отворили доста работа: на единия сте разбили носа, а другия го бяхте проболи на две места — в ръката и в слабините. Казаха, че сте се отбранявали като самия Луцифер.

Адела де Отеро замълча за миг и после добави заинтригувана:

— Сега аз съм тази, която иска да зададе въпрос… Защо забъркахте този нещастник?

— Не съм го забъркал. Искам да кажа, че го направих против волята си. Прочетох документите, но не успях да разгадая съдържанието им.

— Подигравате ли се с мене? — младата жена изглеждаше искрено изненадана. — Нали току-що казахте, че сте прочели документите!

Учителят по фехтовка кимна сконфузено.

— Да, но вече ви казах, че нищо не разбрах. Имената, писмата и всичко останало не съдържаха някакъв особен смисъл за мен. Никога не съм се интересувал от тези въпроси. Когато ги прочетох, единственото, което разбрах бе, че някой предава другиго и че се отнася до някакъв държавен въпрос. И се обърнах към Карселес именно защото не можах да разбера кой е човекът, за когото става дума. Без съмнение, той се е досетил — може би защото е помнел фактите, за които се споменава.

Адела де Отеро пристъпи леко напред и светлината отново освети лицето й. Малка бръчка на безпокойство се беше очертала между веждите й.

— Опасявам се, че има някакво недоразумение, дон Хайме. Да не би да искате да кажете, че не знаете кой е моят приятел?… Човекът, за когото говорим през цялото време?

Хайме Астарлоа вдигна рамене и честните му сиви очи издържаха на проверката, на която тя го подложи, без да мигнат.

— Не зная.

Младата жена наклони леко глава и го погледна удивена. Очевидно умът й работеше трескаво.

— Но вие трябва да сте прочели писмото, защото сте го извадили от свитъка…

— Какво писмо?

— Най-важното, от Вайеспин до Нарваес. Онова, в което се казва името на… Не сте ли го предали на полицията? У вас ли е още?

— Повтарям ви, че не знам за какво проклето писмо ми говорите.

Този път Адела де Отеро беше тази, която седна срещу дон Хайме — напрегната и недоверчива. Белязаната уста вече не се усмихваше. Изражението й беше объркано. За първи път учителят по фехтовка я виждаше такава.

— Вижте какво, дон Хайме. Вижте какво… Аз съм дошла тук тази нощ поради една конкретна причина. Измежду документите на Луис де Аяла има едно писмо, написано от министъра на вътрешните работи, в което се посочват личните данни на агента, който предава информация за заговорите на Прим… Същото писмо, от което самият Луис де Аяла е занесъл копие на приятеля ми, когато е започнал да го изнудва, липсва в свитъка, който взехме от дома на Карселес. Значи трябва да е у вас.

— Никога не съм го виждал. Ако го бях прочел, щях да отида право в дома на престъпника, организирал всичко това и да го пробода в сърцето. А горкият Карселес щеше да е още жив. Аз се надявах той да направи някакъв извод от всичките тези документи…

Адела де Отеро направи жест, за да покаже, че в този момент Карселес въобще не я интересува.

— Направил го е — поясни тя. — Дори без най-важното писмо всеки, който е в течение на политическите превратности през последните две години, би видял ясно нещата. Там се говори за сребърните мини в Картахена и става дума директно за моя приятел. Има също и един списък от заподозрени, които полицията трябва да следи, уважавани хора, сред които е посочен и той, но после името му го няма в списъците на арестуваните… С две думи, цяла поредица от факти, които, събрани, дават възможност човек да се досети без особено усилие кой е довереникът на Вайеспин и Нарваес. Ако вие не бяхте човек, който е загърбил заобикалящия го свят, щяхте да се досетите толкова лесно, колкото и всеки друг.

Младата жена стана и направи няколко крачки из стаята, потънала в мислите си. Въпреки ужаса на ситуацията, Хайме Астарлоа не можеше да не се възхити на хладнокръвието й. Беше участвала в убийствата на трима души, беше отишла в дома му, рискувайки да попадне в ръцете на полицията, разказа му съвсем непринудено тази ужасяваща история, а сега се разхождаше спокойно из дневната, без да иска да знае, че той е сложил револвер и шпага на масата, загрижена къде може да е някакво писмо… От какъв материал беше направена тази, която се представяше като Адела де Отеро?

Беше абсурдно, но учителят по фехтовка откри, че и той размишлява къде може да е тайнственото писмо. Какво се беше случило? Или може би Луис де Аяла не му се е доверил напълно? Беше сигурен в това, че не е прочел никакво…

Изведнъж притихна, без дори да диша, с полуотворена уста, опитвайки се да задържи частица от спомен, мярнал се за миг през паметта му. Успя — с усилие, от което чертите на лицето му се сгърчиха така, че Адела де Отеро се обърна и го изгледа учудена. Не можеше да бъде. Смешно беше да се мисли, че се е случило точно това. Беше абсурдно! И въпреки това…

— Какво има, дон Хайме?

Той се изправи много бавно, без да отговори. Взе лампата и остана за миг неподвижен. Гледаше наоколо, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Сега си спомни.

— Какво ви е? — Гласът на младата жена стигаше до него от много далеч, докато умът му трескаво работеше. След смъртта на Аяла, когато разгърна свитъка, преди да започне да го чете, се наложи да го подреди. Тогава той падна от ръцете му и листата се пръснаха по пода. Това стана в един от ъглите на дневната, до ореховия шкаф. Подтикнат от внезапен порив, дон Хайме мина покрай Адела де Отеро и се наведе пред тежката мебел, пъхна ръка под нея и опипа отдолу. Когато се изправи, държеше в ръка лист хартия. Погледна я съсредоточено.

— Ето го — промълви той и размаха писмото във въздуха. — Било е тук през цялото време… Колко съм глупав!

Адела де Отеро се приближи, гледайки писмото с недоверие.

— Да не би да искате да ми кажете, че сега го намирате… Че сте го изпуснали и то се е пъхнало отдолу?

Учителят по фехтовка беше пребледнял.

— За Бога… — промълви той много тихо. — Горкият Карселес! Колкото и да са го измъчвали, не е могъл да говори за нещо, чието съществуване не му е било известно. За това са се настървили толкова срещу него…

Остави лампата на шкафа и доближи писмото към светлината. Адела де Отеро стоеше до него и гледаше листа смаяна.

— Умолявам ви да не го четете, дон Хайме — в мрачния й глас имаше странна смесица от молба и заповед. — Дайте ми го, без да го четете, ако обичате. Моят приятел мислеше, че и вие трябва да бъдете убит, но аз го убедих да ме остави да дойда сама. Сега се радвам, че постъпих така. Може би още не е късно…

Сивите очи на стареца я погледнаха сурово.

— Не е късно за какво? Не е късно да върнем живота на мъртвите ли? Не е късно да ме накарате да повярвам във вашата невинност или в добрите чувства на благодетеля ви?… Вървете по дяволите.

Притвори клепачи и се зачете под димящия пламък на лампата. Наистина, там беше ключът към всичко.

Негово превъзходителство господин Рамон Мария Нарваес

Председател на Министерския съвет

Господин генерал,

Въпросът, по който онзи ден говорихме поверително, прие неочакван и по мое мнение обещаващ обрат. В историята с Прим е замесен Бруно Касорла Лонго, пълномощник на Италианската банка в Мадрид. Несъмнено името му ви е познато, защото той беше съдружник на Саламанка в бизнеса със Северната железница. Имам доказателства, че Касорла Лонго е отпускал щедри заеми на граф де Реус, с когото поддържа много тесни връзки от кабинета си на площад „Санта Ана“. Подложих на дискретно наблюдение хитреца за известен период от време и мисля, че работата вече е узряла и можем да играем силно. В ръцете ни е скандал, който ще го разори, ако му дадем публичност, и дори можем да го изпратим на някое прекрасно кътче във Филипините или на Фернандо По да постои там и да размишлява над грешките си, което за човек като него, свикнал с лукса, ще бъде несъмнено незабравимо преживяване.

Във връзка с разговора ни онзи ден относно необходимостта от повече информация за това, което крои Прим, си мисля, че можем да извлечем много по-голяма полза от този господин. Така че поисках среща с него и му поставих въпроса по най-хитрия начин. И понеже той е изключително умен човек, и либералните му убеждения не са толкова силни колкото са търговските, в края на краищата прояви готовност да ни оказва определени услуги. Той разбира колко много може да изгуби, ако подходим с твърда ръка към революционните му напъни и като добър банкер, се ужасява от думата банкрут. Така че е готов да ни сътрудничи, при условие, че всичко се извършва дискретно. Ще ни държи в течение на всички ходове на Прим и агентите му, на които ще продължава да отпуска средства, но отсега нататък ние ще знаем точно на кого и за какво.

Естествено, той поставя няколко условия. Първото е да сме в течение само вие и аз. Другото условие е да получава известна финансова компенсация. На човек като него не са му достатъчни тридесет сребърника, така че иска концесията, за която ще се вземе решение в края на месеца, за сребърните мини в Мурсия, от които са особено заинтересовани както той, така и банката.

По мое мнение, сделката е изгодна за правителството и за Короната, защото нашият човек поддържа отлични отношения с Прим и приближените му, а Либералният съюз го счита за един от основните си стълбове в Мадрид.

Темата има още много страни, но те не могат да бъдат изчерпани в писмена форма. Ще добавя само, че по мое мнение Касорла Лонго е умен и амбициозен. На разумна цена той ще бъде нашият агент, инфилтриран в самото сърце на заговора.

Тъй като не считам за благоразумно да споменавам темата по време на утрешния съвет, ще бъде уместно Ваше превъзходителство и аз да обсъдим въпроса насаме.

Приемете учтивите ми поздрави,

Хоакин Вайеспин Андреу

Мадрид, 4 ноември (единствен екземпляр)

Хайме Астарлоа привърши с четенето и мълчаливо поклати глава.

— Значи това е бил ключът към всичко… — промълви най-после едва чуто.

Адела де Отеро го гледаше неподвижно, следейки реакциите му със смръщени вежди.

— Това е ключът — потвърди тя с въздишка, сякаш съжаляваше, че учителят по фехтовка е стигнал до последното кътче на загадката. — Надявам се, че сте доволен.

Старецът изгледа младата жена странно, изненадан, че още е там.

— Доволен? — сякаш опита вкуса на думата и той не му хареса. — Много е тъжно удовлетворението, което може да се намери във всичко това… — вдигна писмото с два пръста и леко го размаха. — И предполагам, че сега ще ме молите да ви дам този лист… Нали не греша?

На светлината на лампата в очите на младата жена затанцува пламъче. Адела де Отеро протегна ръка.

— Моля ви.

Хайме Астарлоа я изгледа внимателно и още веднъж се възхити на характера й. Стоеше там, в сумрака на стаята, изправена пред него и изискваше съвсем хладнокръвно да й предаде писменото доказателство, в което се съдържаше името на човека, отговорен за тази трагедия.

— Нима мислите и мен да убиете, ако не изпълня желанието ви?

Подигравателна усмивка премина по устните на Адела де Отеро. Погледът й беше като на змия, която хипнотизира плячката си.

— Не съм дошла да ви убия, дон Хайме, а да стигнем до някакво споразумение. Никой не смята за необходимо вие да умрете.

Учителят по фехтовка повдигна едната си вежда, сякаш думите й го бяха разочаровали.

— Не мислите да ме убиете? — изглежда разсъждаваше сериозно над въпроса. — По дяволите, доня Адела! Това е много любезно от ваша страна.

Устата на младата жена се изкриви в нова усмивка, по-скоро закачлива, отколкото злобна. Дон Хайме почувства, че тя внимателно подбира думите си.

— Това писмо ми е необходимо, учителю.

— Помолих ви да не ме наричате така.

— Необходимо ми е. Както знаете, отидох твърде далеко заради него.

— Знам. Бих казал, че много добре знам. Мога да го потвърдя.

— Умолявам ви. Все още не е късно.

Старецът я погледна иронично.

— За втори път ми казвате, че още не е късно, но не мога да разбера за какво — погледна листа, който държеше в ръка. — Човекът, за когото става дума в това писмо, е истински подлец, мошеник и убиец. Надявам се да не поискате от мен да участвам в прикриването на престъпленията му. Не съм свикнал да бъда оскърбяван, още по-малко по това време на нощта… Знаете ли какво?

— Не. Кажете.

— В началото, когато не знаех какво се е случило, когато видях вашия… онзи труп на мраморната маса, реших да отмъстя за смъртта на Адела де Отеро. Затова тогава не казах нищо на полицията.

Тя го погледна замислена. Усмивката й стана по-нежна.

— Благодаря ви — в гласа й прозвуча далечен отзвук на откровеност. — Но сега виждате, че не се налага каквото и да било отмъщение.

— Мислите ли? — този път дойде ред на дон Хайме да се усмихне. — Грешите. Има още хора, за които трябва да се отмъсти. За Луис де Аяла, например.

— Той беше използвач и изнудвач.

— Агапито Карселес…

— Дребна душа. Погуби го алчността му…

Сивите зеници на учителя по фехтовка се заковаха в жената с безкрайна студенина.

— Онова нещастно момиче, Лусия… — каза бавно. — И тя ли заслужаваше да умре?

За първи път Адела де Отеро отклони поглед от дон Хайме. И когато заговори, го направи много предпазливо.

— С Лусия беше неизбежно. Моля ви да ми повярвате.

— Естествено. Вашата дума ми е достатъчна.

— Говоря ви сериозно.

— Разбира се. Би било непростимо предателство човек да се усъмни във вас.

Между двамата се възцари потискащо мълчание. Тя беше навела глава и привидно внимателно съзерцаваше собствените си ръце, кръстосани в скута. Двете черни панделки на шапката падаха върху голата й шия. Против волята си, учителят по фехтовка си помисли, че дори като превъплъщение на дявола, Адела де Отеро продължаваше да бъде влудяващо красива.

След малко младата жена вдигна лице.

— Какво мислите да правите с писмото?

Хайме Астарлоа вдигна рамене.

— Колебая се — отговори простичко. — Не знам дали да отида право в полицията или преди това да мина през дома на благодетеля ви и да му забия една педя стомана в гърлото. Да не вземете да ми кажете сега, че ви е хрумнала по-добра идея.

Долната част на роклята й от черна коприна прошумоля леко, плъзгайки се по килима. Тя се приближи до учителя и той усети съвсем близо аромата на розова вода.

— Имам по-добра идея — сега младата жена го гледаше в очите, с предизвикателно вдигната брадичка. — Имам предложение, което не може да отхвърлите.

— Грешите.

— Не — сега гласът й беше топъл и мек като мъркането на красива котка. — Не греша. Винаги има нещо скрито… Не съществува мъж, който да няма цена. Аз мога да платя вашата.

Пред смаяните очи на дон Хайме, Адела де Отеро вдигна ръце и разкопча първото копче на роклята. Учителят по фехтовка почувства как гърлото му внезапно пресъхна, докато съзерцаваше запленен теменужените очи, които не се откъсваха от неговите. Тя разкопча и второто копче. Зъбите й — бели и съвършени — блестяха леко в полумрака.

Той понечи да се отдалечи, но теменужените очи сякаш го бяха хипнотизирали. Най-сетне успя да отклони поглед, но остана прикован в съзерцанието на голата шия, ключиците, загатнати под кожата, сладострастното туптене на матовата плът, която се спускаше в лек триъгълник между гърдите на младата жена. Гласът отново прошепна нежно:

— Зная, че ме обичате. Винаги съм го знаела, от самото начало. Може би всичко щеше да бъде различно, ако…

Думите угаснаха. Хайме Астарлоа беше затаил дъх и усещаше как се носи далеко от действителността. Чувстваше на устните си близкия дъх. Устата й, отворена като кървяща рана, беше пълна с обещания. Тя разпусна връзките на корсета. Пръстите й развързваха лентите. После, неспособен да издържи на съблазънта, учителят по фехтовка почувства ръцете на младата жена, които търсеха неговата ръка. Докосването й сякаш изгаряше плътта му. Адела де Отеро бавно постави дланта му на голите си гърди. Там плътта туптеше, топла и млада, и дон Хайме потръпна от почти забравеното усещане, от което мислеше, че се е отказал завинаги.

Простена и притвори очи, оставяйки се на сладката отмала, която го упойваше. Тя се усмихна кротко, с необичайна нежност, пусна дланта му и вдигна ръце, за да свали шапката си. Бюстът й леко се повдигна и учителят по фехтовка доближи устни, много бавно, докато почувства страстната нежност на тези красиви голи гърди.

Светът остана някъде далеч. Съществуваше само неясен прилив на далечно море, което едва достигаше брега на пустия плаж, а звукът му потъваше в далечината. Не съществуваше нищо, освен безкрайното пространство, светло и сияйно, едно пълно отсъствие на действителност, на угризение, дори на усещания… Отсъствие толкова цялостно, че липсваше дори страст. Единственият тон, монотонен и непрекъснат, беше стонът на забравата, шепотът на самота, дълго време потискан, който се появи на устните на стария учител при допира с плътта й.

Изведнъж нещо в приспаното му съзнание извика, сякаш бдителен страж, останал нащрек. Сигналът се забави няколко секунди, докато си отвори път до двигателя на волята му. Щом усети чувството за опасност, Хайме Астарлоа вдигна очи, за да погледне лицето на младата жена. И тогава потръпна, като че през тялото му мина ток. Ръцете й бяха заети със свалянето на шапката, а очите й блестяха като горящи въглени. Устата й беше свита в напрегната гримаса, която белегът в ъгъла превръщаше в сатанинско изражение. Чертите й бяха сгърчени от невероятно съсредоточаване, което се беше запечатало незаличимо в паметта на учителя по фехтовка: това беше изражението на Адела де Отеро, когато се готвеше да се хвърли в атака, за да нанесе жесток и окончателен удар.

Дон Хайме отскочи назад, неспособен да потисне тъжния си вик. Тя беше оставила шапката да падне и в дясната си ръка държеше дългата игла, с която я беше закрепила за косата си, готова да я забие в тила на мъжа, който секунда преди това беше паднал на колене пред нея. Старият учител отстъпи, препъвайки се в мебелите на стаята и усети как кръвта във вените му замръзва. После, парализиран от ужас, видя как тя отметна глава назад и зловещият й смях отекна като погребален звън.

— Горкият учител — думите излязоха бавно от устата на жената, лишени от интонация, сякаш се отнасяха за трето лице, чиято съдба й е безразлична. В тях нямаше нито омраза, нито презрение, а само студено и искрено състрадание. — Наивен и доверчив до последния миг, нали?… Мой бедни стари приятелю!

Изсмя се отново и погледна дон Хайме с любопитство. Изглеждаше заинтересована сякаш искаше да разгледа подробно разстроения израз, който ужасът беше изписал върху лицето на учителя по фехтовка.

— От всички герои в тази драма, вие господин Астарлоа, се оказахте най-доверчивият, най-сърдечният и най-достойният за съжаление — думите бавно се отронваха в тишината. — Всички, живи и мъртви, ви разиграваха напълно съзнателно. А вие — както в слабите комедии, с вашия остарял морал, преодолял изкушението — в ролята на измамения съпруг, който научава последен. Погледнете се, ако можете. Вземете огледало и ми кажете къде е сега цялата ви гордост, самоувереност, самодоволство. За какъв, по дяволите, се мислехте?… Добре, наистина всичко беше трогателно. Можете, ако искате, да си изръкопляскате още веднъж, за последен път, защото вече е време да спуснем завесата. Време ви е да си починете.

Докато говореше, Адела де Отеро се обърна, без да забързва движенията си, към масичката, на която стояха револверът и шпагата и взе последната, след като хвърли на земята вече ненужната игла за шапка.

— Въпреки наивността си, вие сте благоразумен човек — каза тя, докато гледаше стоманеното острие сякаш оценява качествата му. — Затова разчитам, че ще разберете положението. В цялата тази история аз само изпълнявах ролята, отредена ми от Съдбата. Гарантирам ви, че не съм вложила нито частица злоба повече от необходимата, но такъв е животът… Животът, от който вие винаги сте се опитвали да стоите настрана и който днес, тази нощ, се промъкна неочаквано в дома ви, за да ви поиска сметка за грехове, които не сте извършили. Схващате ли иронията?

Продължаваше да се приближава, без да спира да говори, като сирена, която омайва с гласа си мореплавателите, докато корабът им се разбие в скалите. С едната ръка държеше газената лампа, а с другата — шпагата. Стоеше пред него непоколебима като ледена статуя и се усмихваше, сякаш вместо заплаха жестовете й изразяваха любезна покана за мир и забрава.

— Трябва да си кажем сбогом, учителю. Без злоба.

Когато направи крачка напред, готова да забие шпагата, Хайме Астарлоа отново видя в очите й смъртта. Едва тогава излезе от вцепенението си и си възвърна присъствието на духа достатъчно, за да отскочи назад, да обърне гръб и да избяга през най-близката врата. Намираше се в тъмната галерия за фехтовка. Тя беше по петите му, светлината на лампата освети стаята. Дон Хайме се огледа наоколо търсейки отчаяно някакво оръжие, с което да се защити от преследвачката си и успя да се добере единствено до шкафа с учебните рапири, всички с топче на върха. Помисли си, че по-лошо ще е да бъде с голи ръце и взе една от тях, но допира с дръжката му даде само слаба утеха. Адела де Отеро вече беше на вратата на галерията и огледалата умножиха светлината на лампата, когато тя се наведе, за да я сложи на пода.

— Подходящо място, за да разрешим нашия спор, учителю — каза тихо, успокоена от това, че рапирата в ръката на дон Хайме беше безопасна. — Сега ще имате възможност да се убедите колко надарена ученичка съм — пристъпи няколко крачки към него, с ледено спокойствие, без да се смущава ни най-малко за голата си гръд под разкопчаната рокля и зае боева стойка. — Луис де Аяла изпита върху себе си превъзходството на чудесния удар за двеста ескудос. Сега идва ред на създателя му… Ще се съгласите с мен, че това си има своето очарование.

Още не беше свършила да говори когато протегна ръка напред с изненадваща бързина. Хайме Астарлоа отстъпи, защитавайки се в четвърта и кръстоса заобления връх на оръжието си с острата шпага. Старите, познати фехтовални движения му върнаха полека-лека изгубената самоувереност, измъкнаха го от ужасеното вцепенение, което го беше завладяло само до преди миг. Веднага разбра, че с учебната си рапира няма да може да нанесе никакъв сериозен удар. Трябваше да се ограничи до отразяването на колкото се може повече атаки, заемайки неизменно защитна позиция. Сети се, че в другия край на галерията има един затворен оръжеен шкаф с половин дузина бойни рапири и саби, но противничката му нямаше никога да му позволи да стигне до него. При всички случаи времето не стигаше, за да се обърне, да го отвори и да грабне някоя. А може и да успееше. Реши да се защитава и да отстъпва към другия край на салона, в очакване на удобна възможност.

Адела де Отеро изглежда беше отгатнала намеренията му и прегради пътя, като го притискаше към един ъгъл на салона, покрит с две огледала. Дон Хайме разбра намерението й. Там, лишен от поле за действие, без възможност да отстъпва, щеше да бъде неизбежно прободен.

Тя се хвърляше в атаки, със смръщени вежди и стиснати в тънка линия устни, и откровено се опитваше да го принуди да се защитава с онази част от острието, която е най-близка до дръжката, а това силно ограничаваше движенията му. Хайме Астарлоа беше на три метра от стената и не искаше повече да отстъпва, когато тя му нанесе удар в ръката, който доста усложни положението му. Защити се, съзнаващ неспособността си да отвърне, както би го направил ако въртеше бойна рапира и Адела де Отеро осъществи с изключителна лекота завъртане на китката, променяйки посоката на върха, когато двете остриета се докосват и едното се насочва към тялото на противника. Нещо хладно разряза ризата на учителя по фехтовка и проникна от дясната му страна, между кожата и ребрата. Той отскочи моментално назад със стиснати зъби, за да сподави вика на ужас, който се бореше да излезе от гърлото му. Беше твърде абсурдно да умре така, от ръката на жена и то в собствения си дом. Отново застана в стойка и почувства топлата кръв, която напояваше ризата под мишницата му.

Адела де Отеро свали леко шпагата, спря, за да поеме дълбоко дъх и го погледна злобно.

— Не беше зле, нали? — попита с игриво пламъче в очите. — Нека сега да преминем към удара за двеста ескудос, ако нямате нищо против… За бой!

Отекна звукът на стоманата. Учителят по фехтовка знаеше, че е невъзможно да се защити с рапира, чийто връх не може да заплашва противника. От друга страна, ако той се опитва непрекъснато да прикрие горната си част срещу този вид конкретна атака, Адела де Отеро можеше да се възползва и да му нанесе друг, различен удар, нисък, също с фатален резултат. Намираше се в задънена улица и усещаше, че стената зад гърба му е много близо — с крайчеца на окото можеше да види огледалото вляво. Реши, че единственият му изход е да се опита да обезоръжи младата жена или непрекъснато да я атакува в лицето, където оръжието му можеше да нанесе удар, въпреки че беше със заоблен връх.

Избра първия вариант, който беше по-лесен за изпълнение, като остави ръката свободна и пренесе тежестта на лявото бедро. Изчака Адела де Отеро да атакува на четвърта, защити се, обърна ръка към върха на шпагата и нанесе камшичен удар с твърдата част на рапирата си по противниковото острие, за да се увери отчаян, че младата жена не отстъпва. Тогава атакува без особена надежда над ръката от четвърта, застрашавайки лицето й. Ударът му се получи малко къс и топчето се доближи едва на няколко сантиметра, но беше достатъчно, за да я накара да отстъпи една крачка.

— Я виж ти — каза младата жена със злобна усмивка. — Значи господинът иска да ме обезобрази… В такъв случай, ще трябва да приключим бързо.

Смръщи вежди и устните й се свиха в гримаса на дивашка радост докато, стъпвайки здраво, дон Хайме й нанесе лъжлив удар, който го принуди да свали рапирата си на пета. Разбра грешката си на средата на движението, преди тя да раздвижи китка, за да се хвърли в решителната атака и успя единствено да препречи с лявата ръка противниковото острие, което се беше насочило към гърдите му. Отклони го с удар по фланга, и усети как острата шпага разряза дланта на ръката му. Тя веднага дръпна оръжието от страх учителят да не го грабне и да й го отнеме, а Хайме Астарлоа погледна за миг окървавените си пръсти, преди да застане отново в стойка, за да отблъсне новата атака.

Внезапно по средата на движението учителят по фехтовка усети малък лъч на надежда. Беше нанесъл нов удар, застрашавайки лицето на младата жена, което я принуди да се защити леко на четвърта. Докато заставаше отново в стойка, инстинктът на Хайме Астарлоа му подшушна с мимолетността на светкавица, че там, само за миг, се беше отворила една дупка, един мъртъв темп, който откриваше лицето на Адела де Отеро само за секунда и интуицията, а не очите му, беше доловила за първи път наличието на това слабо място. В следващите няколко мига тренираните професионални рефлекси на стария учител по фехтовка се задействаха автоматично с хладната точност на часовников механизъм. Забравил неизбежната опасност, с напълно избистрен ум след внезапното просветление, осъзнал, че не разполага нито с време, нито със средства, за да се убеди напълно, реши да повери живота си на дългия си опит на фехтувач. И докато започваше за втори и последен път движението, все пак успя да запази необходимото спокойствие, за да разбере, че ако сгреши, няма да му се удаде възможност да съжалява за грешката си.

Пое дълбоко дъх, повтори движението по същия начин, като предишния път и Адела де Отеро, сега по-уверено, се защити на четвърта в леко форсирана позиция. И тогава, вместо да застане веднага в стойка, както би било логично, дон Хайме само се престори, че ще го направи и в същото време повтори удара си в същото движение, пресегна се над ръката на младата жена, отметнал назад глава и рамене, и насочи заобления връх нагоре. Острието се плъзна леко, без да срещне съпротива и металното топче, което предпазваше върха на рапирата влезе през дясното око на Адела де Отеро и потъна до мозъка.

 

 

Четвърта. Четвърта защита. Сгъване на четвърта над ръката. В напад.

Съмваше. Първите лъчи на слънцето се процеждаха през процепите на затворените капаци и сияйната им следа се умножаваше до безкрай в огледала на галерията.

Трета. Трета защита. Атака на трета над ръката.

По стените имаше стари колекции с оръжия, където спеше вечен сън осъдена на забрава ръждива стомана. Меката златиста светлина, която осветяваше салона, вече не можеше да изтръгне блясък от старите гардове, потънали в прах, потъмнели от времето, нащърбени от някогашни белези.

Четвърта в напад. Полукръгова защита. Атака на четвърта.

Няколко пожълтели дипломи висяха на една стена в разкривени рамки. Мастилото, с което бяха написани, беше избеляло. Ходът на годините го беше превърнал в бледи следи, които едва можеха да се разчетат върху пергамента. Бяха подписани от мъртви мъже преди много години в Рим, Париж, Виена, Санкт Петербург.

Четвърта. Раменете и главата назад. Четвърта ниска.

На пода имаше захвърлена шпага с блестяща дръжка от полирано сребро, изтъркана от употреба, където се виеха фини арабески до красиво гравирания девиз: Към мен.

Четвърта над ръката. Първа защита. В напад от втора.

На избелелия килим имаше газена лампа, която вече едва гореше, почти без пламък. Изгорелият фитил димеше и пращеше. До лампата беше проснато тялото на красива жена, облечена в черна копринена рокля, а под неподвижния й тил, до косите, събрани със седефена шнола с формата на орлова глава, имаше локва кръв, която беше напоила края на килима. Отразеният тънък лъч светлина изтръгваше от нея меки червеникави отблясъци.

Четвърта навътре. Четвърта защита. Атака на първа.

В един тъмен ъгъл на салона, върху стара еднокрака кръгла маса от орехово дърво, блестеше тънка ваза от гравиран кристал, в която беше клюмнала увехнала роза. Сухите листа на цвета й, пръснати по масата, смачкани и патетични, представляваха миниатюрна картина на упадъчна меланхолия.

Втора навън. Противникът се защитава в осма. Атака на трета.

От улицата се носеше далечен шум, подобен на напора на морска буря, когато пяната се разбива бясно в скалите. През капаците се чуваха приглушени викове. Хората се радваха на новия ден, който им носеше свобода. Ако някой се вслушаше внимателно, би доловил съдържанието на виковете: говореха за кралицата, която заминава в изгнание, и за справедливи мъже, които идват отдалеко със своите смачкани куфари, пълни с надежда.

Втора навън. Осма защита. Атака на четвърта над ръката.

Чужд на всичко това, в галерията, в която времето беше спряло своя ход и останало неподвижно и невъзмутимо като предметите, които пазеше в своята тишина, един старец стоеше прав пред голямо огледало — слаб и спокоен, с леко гърбав нос, открито чело, бяла коса и сиви мустаци. Беше по риза и голямото кафеникаво петно засъхнала кръв от едната страна на гърдите му сякаш не го притесняваше. Стойката му беше достолепна и горда. В дясната ръка държеше с изящна непринуденост рапира с италианска дръжка. Краката му бяха леко сгънати и бе вдигнал лявата си ръка под прав ъгъл спрямо рамото, отпуснал китката напред в изчистения стил на стар фехтувач, без да обръща внимание на дълбоката рана, която пресичаше дланта му. Сравняваше се мълчаливо със собственото си отражение, съсредоточен в движенията, които изпълняваше, докато бледите му устни сякаш ги изреждаха беззвучно, повтаряйки последователността — отново и отново, методично, без умора. Потънал в мислите си, той се опитваше да си спомни нещо, подреждайки в съзнанието си — чуждо на цялата Вселена наоколо — всички етапи, които, навързани в абсолютна последователност, с математическа точност, сега вече го знаеше, водеха до най-съвършения удар, роден от човешкия ум.