Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (4)

Трета глава
Неопределен темп за лъжлива атака

„При неопределения темп, както при всяко друго рисковано движение, този, който умее да атакува, трябва да предвиди намеренията на противника, като проучи внимателно движенията му и се запознае с резултатите, които могат да имат.“

Половин час по-рано погледна за шести път образа си в огледалото и остана сравнително доволен. Малко от познатите му изглеждаха по този начин на неговата възраст. От далече можеха да го вземат за младеж, заради слабата фигура и пъргавината на движенията, запазени поради непрестанното упражняване на професията. Обръсна се старателно със стария си английски бръснач с дръжка от слонова кост и подряза по-внимателно от обикновено тънките сиви мустаци. Бялата си коса, леко къдрава на тила и слепоочията, среса назад с изключителна прилежност: направи пътя — високо и отляво — безупречно, сякаш с помощта на линия.

Беше в добро настроение, въодушевен като кадет, който отива на първата си среща с униформа. Това почти забравено усещане не само, че не го безпокоеше, но той дори му се наслаждаваше със задоволство. Взе единственото шише с одеколон и сипа няколко капки на ръцете си, след което леко потупа бузите си с дискретния аромат. Бръчките, които опасваха сивите му очи, се откроиха в нежна усмивка.

Беше сигурен, че не очаква от срещата нищо двусмислено. Хайме Астарлоа прекрасно осъзнаваше положението, за да таи глупави блянове. Въпреки това, му се струваше, че във всичко това се криеше някаква особена привлекателност. Това, че за първи път в живота си има жена за клиент и че тя е именно Адела де Отеро, придаваше на ситуацията особен оттенък, който той смяташе за естетически, макар и да не му беше много ясно защо. Прие факта, че новият му клиент принадлежи на другия пол: овладяна бе първоначалната съпротива, отхвърлени в ъгъла предразсъдъците и сега оттам едва се чуваше тихият им протест. На тяхно място дойде приятното усещане, че в неговото досега монотонно съществувание се случва нещо ново. И учителят по фехтовка се беше оставил със задоволство на това, което му се струваше само безобиден есенен прилив, изкусна игра на току-що пробудени чувства, в която той щеше да бъде единственият осъзнат участник.

В пет без петнадесет направи последен преглед на къщата. В дневната, която служеше и за приемна, всичко беше наред. Портиерката, която чистеше стаите три пъти седмично, беше излъскала внимателно огледалата в галерията за фехтовка, където тежките завеси и полуоткрехнатите врати създаваха приятна обстановка на златист сумрак. В пет без десет се погледна за последен път в огледалото и пооправи едно-две неща по облеклото си, които му се видяха небрежни. Беше облечен както обикновено, когато работеше у дома: риза, панталони по тялото, чорапи и меки кожени обувки за фехтовка — всичко безупречно бяло. За случая си беше сложил тъмносиня куртка от английско сукно, демодирана и поизтъркана от носене, но удобна и лека, за която знаеше, че му придава небрежна елегантност. На врата си върза фино шалче от бяла коприна.

Когато малкият стенен часовник се канеше да удари пет пъти, дон Хайме седна на дивана, кръстоса крака и разтвори разсеяно книга, която стоеше на съседната масичка — едно смачкано издание малък формат на „Спомени от Света Елена“. Прехвърли две-три страници, без да обръща внимание на това, което чете, и погледна стрелките на часовника: пет часа и седем минути. Помисли си нещо за женската неточност и след това го обзе страхът, че тя се е отказала. Беше започнал да става неспокоен, когато на вратата се позвъни.

Теменужените очи го гледаха, иронични и развеселени.

— Добър ден, учителю.

— Добър ден, госпожо де Отеро.

Тя се обърна към прислужницата, която чакаше пред площадката на стълбите. Дон Хайме разпозна мургавото момиче, което му беше отворило вратата на апартамента на улица „Рианьо“.

— Добре, Лусия. Мини да ме вземеш след един час.

Прислужницата подаде на господарката си малка пътна чанта и след като се поклони, слезе на улицата. Адела де Отеро свали дългата игла, с която беше забодена шапката й и я подаде заедно с чадъра в услужливите ръце на дон Хайме. След това направи няколко крачки из стаята и се спря както предния път пред портрета на стената.

— Бил е хубав мъж — повтори тя, както предишния ден.

Учителят по фехтовка беше размишлявал доста върху приема, който трябваше да окаже на дамата и накрая реши да се придържа към чисто професионалното поведение. Покашля се, давайки на Адела де Отеро да разбере, че не е там, за да изследва чертите на предците му и с жест, който трябваше да бъде едновременно студен и учтив, я покани да минат в галерията, без да се бавят повече. Тя го погледна за миг весело учудена, след което кимна в знак на съгласие, като послушна ученичка. Малкият белег в десния ъгъл на устата й поддържаше онази загадъчна усмивка, която толкова безпокоеше дон Хайме.

Веднъж стигнали в галерията, учителят дръпна една от завесите, за да влезе светлината, която нахлу умножена от големите огледала. Слънчевите лъчи паднаха върху младата жена и обрамчиха фигурата й в златен ореол. Тя се огледа, видимо доволна от обстановката в помещението. Върху муселина на роклята й блестеше виолетов камък. Учителят забеляза, че Адела де Отеро винаги си слага бижу, което да е в тон с очите й, от които несъмнено умееше да извлича полза.

— Възхитително е — каза тя с искрено вълнение.

Дон Хайме погледна на свой ред огледалата, старите шпаги, подиума и вдигна рамене.

— Съвсем обикновена галерия за фехтовка — отвърна той, тайно поласкан.

Тя поклати глава — съзерцаваше собствения си образ в огледалата.

— Не, това е нещо повече. С тази светлина и старинното оръжие по стените, тези стари завеси и всичко останало — очите й се задържаха прекалено дълго в очите на учителя по фехтовка, който отклони поглед с известно стеснение. — Сигурно е удоволствие да се работи тук, дон Хайме. Всичко е толкова…

— Праисторическо?

Тя сви устни, без да обърне внимание на шегата.

— Исках да кажа… Не става въпрос за това — леко дрезгавият й глас търсеше подходящия израз. — Исках да кажа… Декадентско — повтори думата, сякаш й доставяше особено удоволствие. — Декадентско в красивия смисъл на думата, като цвете, което увяхва в чаша, като хубава антична гравюра. Когато се запознах с вас, си помислих, че домът ви сигурно е в такъв стил.

Хайме Астарлоа размърда неспокойно крака. Близостта на младата жена, самоувереността й, която почти граничеше с безсрамие, виталността, която излъчваше привлекателната й фигура, предизвикваха у него странно смущение. Реши да не се поддава на магията и се опита да върне разговора към темата, която ги занимаваше. За да успее, изрази на висок глас надеждата, че тя си е донесла подходящи дрехи. Адела де Отеро го успокои и му посочи малката си пътна чанта.

— Къде мога да се преоблека?

На дон Хайме му се стори, че усеща в гласа й скрит оттенък на предизвикателство, но отхвърли тази мисъл, ядосан на себе си. Може би започва да се чувства прекалено увлечен от играта, каза си той, и се приготви да отхвърли с максимална строгост всеки признак на старческо бленуване. С абсолютна сериозност посочи на младата жена вратата на малка стая, подходяща за тази цел, а той внезапно прояви особен интерес към здравината на една от дъските на подиума. Когато тя мина покрай него на път за съблекалнята, я погледна крадешком и му се стори, че забеляза едва доловима усмивка, но веднага си наложи да мисли, че това е от малкия белег, който придаваше на устата й толкова измамно изражение. Тя дръпна вратата зад себе си, като я остави леко открехната. Дон Хайме преглътна и се опита да не мисли за нищо. Малкият процеп привличаше вниманието му като магнит. Задържа погледа си, закован на върховете на обувките, борейки се с онзи неясен магнетизъм. Чу шумолене на фусти и за секунда през съзнанието му се мярна проблясък на мургава кожа в топлия сумрак. Незабавно пропъди този образ и се почувства жалък.

„За Бога! — стонът му се изтръгна като гореща молитва, макар да не беше много сигурен към кого я отправя. — Та тя е дама!“

Тогава направи две крачки към един от прозорците, вдигна глава и успя да изпълни мислите си със светлина.

Адела де Отеро беше сменила роклята от муселин с кафява пола за езда, лека и без каквито и да било украшения, достатъчно къса, за да не пречи на движенията на краката и достатъчно дълга, за да открие само няколко сантиметра от глезените, обути в бели чорапи. Беше си сложила обувки за фехтовка, без ток, които придаваха на движенията й грацията, която можеше да се открие само в стъпките на балерина. Облеклото й се допълваше от бяла блуза, закопчана отзад до кръглата якичка без дантели, достатъчно прилепнала в бюста, за да изпъкнат формите й, които се сториха на стария учител вълнуващо нежни. Когато ходеше, ниските обувки придаваха на тялото й животинска грация, с известен оттенък на мъжественост, който дон Хайме вече беше забелязал у нея. Учителят си помисли, че без обувки на ток младата жена се придвижва като котка.

Теменужените очи го изгледаха внимателно, дебнейки ефекта. Дон Хайме се постара да изглежда непроницаем.

— Каква рапира предпочитате? — попита я той, като сведе клепачи, заслепен от светлината, която сякаш я обгръщаше похотливо. — Френска, испанска или италианска?

— Френска. Обичам да чувствам пръстите си свободни.

Учителят леко я поздрави с доволно кимване на главата. И той предпочиташе френската рапира без напречник, с дръжка свободна, до гарда. Приближи до стената и се загледа внимателно в наредените оръжия. Изчислявайки височината на младата жена и дължината на ръцете й, избра подходящата рапира, отличен екземпляр с толедско острие, гъвкаво като тръстика. Адела де Отеро пое оръжието и го разгледа много внимателно: стисна дръжката с дясната ръка, претегли рапирата, после се обърна към стената и изпробва в нея острието, като го натисна докато то се огъна и върхът дойде на четирийсетина сантиметра от гарда. Доволна от качеството на стоманата, тя погледна дон Хайме: пръстите й галеха закаления метал с непогрешимото възхищение на човек, който умее да оцени качеството на такова оръжие.

Хайме Астарлоа й подаде капитонирана жилетка и услужливо помогна на младата жена да си облече защитната дреха, като й закопча телените копчета на гърба. Докато го правеше, докосна неволно с върха на пръстите си финия плат на блузата и почувства лекия аромат на розова вода. Довърши задачата си някак припряно, смутен от близостта на тази красива шия, която се навеждаше напред и чиято матово мека голота просветваше под косата, прибрана със седефена шнола. Когато закачи последното метално копче, учителят по фехтовка видя с отчаяние, че пръстите му треперят и за да го прикрие, веднага се зае да разкопчава копчетата на куртката си и направи някакъв банален коментар относно ползата от жилетката при боя. Адела де Отеро, която си слагаше кожените ръкавици, го изгледа, изненада от този порив на неоснователна словоохотливост.

— Никога ли не ползвате жилетка, учителю?

Хайме Астарлоа засука мустак с доволна усмивка и отвърна:

— Понякога.

Свали си куртката и шалчето, отиде при оръжията и взе една френска рапира с леко закривена четвъртита дръжка. С нея под мишница отиде и застана пред младата жена, която чакаше на подиума, изправена и опряла в пода върха на оръжието си, до краката, поставени под прав ъгъл, петата на десния крак пред глезена на левия, в безупречна позиция, готова да заеме стойка. Дон Хайме я изгледа и за най-голямо свое съжаление не откри ни най-малка грешка в положението на тялото й. Направи одобрителен жест, сложи ръкавиците си и посочи предпазните маски, подредени на една полица. Тя тръсна презрително глава.

— Мисля, че трябва да покриете лицето си, госпожо де Отеро. Знаете, че фехтовката…

— Може би по-късно.

— Това е ненужен риск — настоя дон Хайме, възхитен от хладнокръвието на новата си клиентка. Несъмнено тя знаеше, че един неподходящ удар, прекалено висок, можеше да остави на лицето й непоправима следа. Адела де Отеро, сякаш отгатнала мисълта му, се усмихна или може би малкият белег създаваше такова впечатление.

— Разчитам на вашата ловкост, учителю, за да не бъда обезобразена.

— Доверието ви е чест за мене, драга госпожо. Но бих се чувствал по-спокоен, ако…

Сега в очите на младата жена имаше златни отблясъци, които искряха странно.

— Първият бой — с открито лице. — Изглежда, че допълнителният риск имаше за нея особена привлекателност. — Обещавам ви, че ще бъде само този път.

Учителят по фехтовка не можеше да скрие изненадата си — тази млада жена беше дяволски упорита. И невероятно горда.

— Госпожо, отхвърлям всякаква отговорност. Ще съжалявам дълбоко…

— Моля ви.

Дон Хайме въздъхна. Първата схватка беше безвъзвратно загубена. Беше време да минат към фехтовката.

— Да не говорим повече.

И двамата поздравиха и се приготвиха за боя. Адела де Отеро се покри съвършено правилно: беше хванала рапирата здраво, но не прекомерно стегнато, с палец върху дръжката, а безименния пръст и кутрето стиснати. Държеше гарда на височината на гърдите, а върха — малко над дръжката. Стойката й беше съвсем по правилата, в италиански стил, обърнала към учителя по фехтовка само десния си профил, с рапира, ръка, рамо, бедро и стъпала на една линия, леко сгънати колене, вдигната лява ръка и пръсти, отпуснати с привидна небрежност над китката. Дон Хайме се възхити на грациозния вид на младата жена, готова за атака като котка, която се готви за скок. Очите й бяха полуотворени, блестящи като в треска, челюстта — стисната. Устните, обикновено красиви, въпреки белега в десния ъгъл, сега бяха свити в тънка линия. Цялото тяло изглеждаше под напрежение, като пружина, която всеки миг ще отскочи и старият учител по фехтовка разбра смутен, само с един поглед, че за Адела де Отеро това означаваше много повече от едно обикновено развлечение на капризна ексцентричка. Беше достатъчно да сложи оръжие в ръката й, за да се превърне красивата млада жена в агресивен противник. И свикнал да разпознава човека по този вид действия, Хайме Астарлоа усети, че загадъчната жена криеше някаква привлекателна тайна. За това, когато протегна рапирата и от своя страна застана в стойка срещу нея, учителят по фехтовка го направи със същата премерена предпазливост, която би приложил срещу противник с истинско оръжие. Предчувстваше, че отнякъде го дебне опасност, че играта съвсем не е невинно забавление. А старият му професионален инстинкт никога не го лъжеше.

Едва бяха кръстосали шпаги и той разбра, че Адела де Отеро беше имала щастието да се обучава при изключителен учител. Дон Хайме направи два финта с единствената цел да изпробва реакциите на противничката си и забеляза, че тя отвръща спокойно, поддържа дистанция и се отбранява внимателно с ясното съзнание, че противникът й е изключително опитен в боя. На стария учител обикновено му беше достатъчно да види позициите, които заема един фехтувач и да изпробва здравината на стоманата му, за да го определи на мига, но тази млада жена несъмнено знаеше да се бие. Действаше с любопитна комбинация от агресивно спокойствие, беше готова да се хвърли в напад, но беше достатъчно хладнокръвна, за да не подценява опасния противник, въпреки че той непрекъснато й предоставяше привидни поводи, за да се опита да му нанесе решителен удар. За това Адела де Отеро стоеше благоразумно на четвърта и гледаше да базира отбраната си на горната трета на острието, готова да се измъкне, когато учителят сменеше тактиката и я притиснеше прекомерно. Като опитен фехтувач, не гледаше остриетата на рапирите, а право в очите на противника.

Дон Хайме маркира мушкане на трета, което предполагаше лъжлива атака, преди да премине на четвърта, преди всичко, за да изпита реакциите на младата жена, защото все още не искаше да я докосне с върха на оръжието. За негова изненада, Адела де Отеро остана уверена и учителят видя как върхът на неприятелската рапира проблесна едва на няколко сантиметра от стомаха му, когато тя нанесе с неочаквана бързина един нисък удар на втора, като в същото време от стиснатите й устни се изтръгна тихо възклицание. Учителят се измъкна не без известно затруднение, ядосан на себе си, че се е оставил така небрежно да бъде изненадан. Младата жена се съвзе, отстъпи две крачки и после направи една напред, отново на четвърта, със стиснати устни, като гледаше противника в очите през полуотворените си клепачи, в пълна концентрация.

— Отлично — промърмори дон Хайме на достатъчно висок глас, така че тя да може да го чуе, но младата жена не показа някакво задоволство от похвалата. Лека отвесна бръчка се бе появила между веждите й и една капка пот се стичаше по бузата й от корените на косата при слепоочието. Полата изглежда не пречеше особено на движенията й. Държеше рапирата с леко сгъната в лакътя ръка, нащрек и за най-малкото движение на Хайме Астарлоа. Той си помисли, че в това положение не беше толкова красива. Привлекателността й беше неизменна, но сега тя се състоеше в онова напрежение, което сякаш всеки момент щеше да накара тялото й да вибрира. Да, в нея имаше нещо мъжко. Но също и нещо тъмно и диво.

Адела де Отеро не се придвижваше странично, а държеше линия напред и назад, поддържайки правилния темп, който пуристите така възхваляваха и самият дон Хайме препоръчваше на учениците си. Учителят направи три крачки напред, на което тя отговори, като отстъпи три назад. Той нанесе удар на трета и младата жена отвърна с безупречна защита на четвърта, описвайки с рапирата си малък кръг около стоманата на противника, която беше отклонена в края на маневрата. Учителят мълчаливо се възхити от чистото изпълнение на тази защита, считана за основна сред основните. Който владееше тайната й, бе изпълнил най-голямото изискване на фехтовката. Изчака Адела де Отеро да го атакува незабавно на четвърта, което тя направи, неутрализира атаката и й нанесе удар по ръката, който щеше да достигне целта си, ако той не го беше спрял съзнателно на няколко сантиметра от целта. Младата жена видя маневрата, отстъпи крачка без да сваля рапирата и го погледна с горящи от ярост очи.

— Не ви плащам, за да играете с мене като с някой начинаещ, дон Хайме! — Гласът й трепереше от едва сдържан гняв. — Ако трябва да ми нанесете удар, направете го.

Учителят измънка някакво извинение, изумен от гневната реакция. Тя се ограничи отново да смръщи вежди, упорито съсредоточена и неочаквано се хвърли напред така необуздано, че учителят едва смогна да постави рапирата си на четвърта, макар силата на атаката да го принуди да отстъпи. Остана на четвърта, за да поддържа дистанция, но тя продължи напред като атакуваше, мушкаше, удряше и напредваше с невиждана бързина, като в същото време бележеше всяко от движенията си с дрезгав вик. Смутен не толкова от атаката, колкото от страстното упорство, с което младата жена я осъществяваше, дон Хайме отстъпваше и наблюдаваше като хипнотизиран страховитото изражение, което свиваше чертите на противничката му. Увеличи дистанцията, но тя продължи да напредва. Отново увеличи дистанцията, заставайки на четвърта, но Адела де Отеро отново продължи напред с атаки и удари на пета. Учителят отново отстъпи и този път тя атакува на пета и мина на втора „Е, стига толкова“, помисли си дон Хайме, готов да сложи край на абсурдната ситуация. Но младата жена продължи да настъпва на трета и атакува на четвърта ръката му, преди той да се съвземе напълно. С усилие се измъкна от затрудненото положение и застанал здраво на крака, изчака тя да посегне с рапирата, за да я обезоръжи с един рязък и силен удар по острието. Почти със същото движение той вдигна заобления връх на рапирата и го спря пред гърлото на Адела де Отеро.

Оръжието й се изтърколи на земята, а тя отскочи назад, гледайки заплашителния връх на рапирата на учителя, сякаш беше змия, която се канеше да я ухапе.

Измериха се с очи продължително и мълчаливо. За негова изненада, учителят по фехтовка забеляза, че младата жена вече не изглежда ядосана. Гневът, който беше сгърчил чертите й по време на боя, беше отстъпил на една леко иронична усмивка. Забеляза, че е доволна, защото го е накарала да се почувства зле, и това го подразни.

— Какво целяхте с това?… При бой с истинско оръжие такова нещо може да ви коства живота, драга госпожо. Фехтовката не е игра.

Тя отметна глава назад и се изсмя с безкрайна радост, като момиченце, което е направило прелестна пакост. Бузите й бяха червени от положеното усилие, а върху горната й устна имаше миниатюрни капчици пот. Миглите й също изглеждаха влажни и през ума на дон Хайме мина мисълта — незабавно пропъдена — че такова трябва да е изражението й, след като се е любила.

— Не ми се сърдете, учителю — гласът и изражението й бяха напълно променени, изпълнени с нежност и й придаваха медено очарование, топла хубост. Дишаше все още на пресекулки — гърдите й повдигаха защитната жилетка. — Исках само да ви покажа, че няма причина да се държите бащински. Когато съм с рапира в ръка, ненавиждам вниманието, с което обикновено се отнасят към жена. Както можахте да се убедите, напълно съм способна да нанасям добри удари — добави с тон, в който на учителя му се стори, че усеща някаква смътна заплаха. — А ударът си е удар… независимо кой го нанася.

Хайме Астарлоа нямаше друг избор, освен да отстъпи пред довода й:

— В такъв случай, госпожо, моля да приемете извиненията ми.

Тя се поклони от своя страна с изключително изящество.

— Приемам ги, учителю — косата й, събрана на тила малко се беше разрошила и един черен кичур падаше на раменете й. Вдигна ръце и отново го прибра със седефената шнола. — Можем ли да продължим?

Дон Хайме кимна, взе рапирата от пода и я подаде. Възхищаваше се на издръжливостта на младата жена. По време на боя металното топче на върха на оръжието му беше докоснало опасно лицето й на няколко пъти, но тя нито за миг не се стресна или смути.

— Сега трябва да си сложим маските — каза той. И Адела де Отеро се съгласи. Двамата нахлузиха защитните маски и застанаха в стойка. Дон Хайме съжали, че металната решетка скриваше почти изцяло чертите на младата жена. Въпреки това, долавяше блясъка на очите и бялата линия на зъбите, когато тя престанеше да стиска устни и поемаше дълбоко дъх за миг, преди да се впусне в атака. Този път упражнението мина без инциденти: младата жена се биеше съвършено спокойно, отбелязваше темпа безупречно и с голяма прецизност на движенията. Макар че нито веднъж не успя да докосне противника си. Той трябваше да използва всичките си умения, за да избегне две мушкания, които без съмнение щяха да постигнат целта си срещу някой по-неопитен фехтувач от него. Докато металното тракане на рапирите изпълваше галерията, старият учител си помисли, че Адела де Отеро беше на висотата на всеки от най-достойните фехтувачи, които той познаваше. От своя страна, дори без да се подчинява на желанията на младата жена, Хайме Астарлоа в края на краищата се видя принуден да погледне сериозно на атаките. На два пъти се наложи да докосне с рапирата противничката си, за да не бъде докоснат той. В края на краищата Адела де Отеро получи този следобед пет туша по жилетката, което не беше прекалено, като се имат предвид качествата на опитния й противник.

Когато часовникът удари шест, двамата спряха задъхани от топлината и усилието. Тя свали маската си и попи потта с една кърпа, която дон Хайме й даде. После го погледна с питащи очи в очакване на присъдата.

Учителят се усмихваше.

— Въобще не предполагах — призна си той честно и младата жена притвори доволно клепачи, като погалена котка. — От много време ли се фехтувате?

— От осемнайсетгодишна — дон Хайме се опита да изчисли на ум възрастта й въз основа на този факт, но тя отгатна намерението му. — Сега съм на двадесет и седем.

Учителят направи галантен жест на изненада, давайки да се разбере, че я е мислел за по-млада.

— Все ми е едно — каза тя. — Винаги съм считала за глупаво човек да крие възрастта си или да се опитва да изглежда по-млад, отколкото е. Да се отречеш от възрастта си е все едно да се отречеш от живота си.

— Мъдра философия.

— Само благоразумие, учителю. Благоразумие.

— Това не е особено характерно женско качество — усмихна се той.

— Ще се изненадате, ако разберете колко са много женските качества, които не притежавам.

На вратата се позвъни и Адела де Отеро направи недоволна гримаса.

— Сигурно е Лусия. Казах й да дойде да ме вземе след час.

Дон Хайме се извини и отиде да отвори. Наистина беше прислужницата. Когато се върна в галерията, младата жена вече се преобличаше в съблекалнята. Отново беше оставила вратата притворена.

Учителят върна рапирите по местата им на стената и вдигна маските от земята. Когато Адела де Отеро се появи пак, беше облечена отново в муселин и сресваше косата си докато държеше седефената шнола между зъбите. Косата й беше дълга, доста под раменете, много черна и добре поддържана.

— Кога ще ме научите на вашия удар?

Хайме Астарлоа трябваше да признае, че тази жена има право да научи удара за двеста ескудос.

— Вдругиден по същото време — каза. — Услугите ми включват да се научите как да нанасяте удара и как да го неутрализирате. С вашия опит ще са достатъчни два-три урока, за да го овладеете напълно.

Тя изглеждаше доволна.

— Мисля, че бих искала да практикувам с вас, дон Хайме — каза тя с непринуден тон като внезапно признание. Удоволствие е да се биеш с човек, който е… такъв очарователен класик. Очевидно е, че принадлежите на старата френска школа по фехтовка: изправено тяло, опънат крак и напад само когато е необходимо. Вече няма много фехтувачи с вашия стил.

— За нещастие, драга госпожо. За нещастие.

— Забелязах също — добави тя, — че вие притежавате едно особено качество на фехтувачите… Това, което експертите наричат… Как беше? Sentiment dufer.^[1] Нали? Както изглежда, го притежават единствено фехтувачите с талант.

Дон Хайме направи лек потвърдителен жест, като да омаловажи комплимента, макар в себе си да беше поласкан от проницателността на младата жена.

— То е плод единствено на много работа — отговори той. — Това качество представлява нещо като шесто чувство, което позволява да се удължи до върха на оръжието чувствителността на пръстите, които държат рапирата… Това е особен инстинкт, който те предупреждава за намеренията на противника и понякога ти позволява да предвидиш движенията му с частица от секундата, преди да ги направи.

— Бих искала да науча и това — каза младата жена.

— Невъзможно. Това вече е въпрос на практика. В него няма никаква тайна, нищо, което да може да се заплати с пари. За да се придобие, е необходим цял един живот. Живот като моя.

Тя сякаш си спомни нещо.

— Относно хонорара ви, бих искала да знам дали предпочитате плащане в брой или с платежно нареждане в някоя банка. Италианската банка, например. Когато усвоя удара, искам да продължа да се фехтувам с вас известно време.

Учителят учтиво възрази. Предвид обстоятелствата, ще е удоволствие за него да предложи услугите си на госпожата безвъзмездно и т.н. Така, че е неуместно да се говори за пари.

Тя го погледна студено и му съобщи, че се ползва от професионалните услуги на учител по фехтовка, които трябва да бъдат заплатени. След това, считайки темата за приключена, прибра косите си на тила с бързо и точно движение и ги закопча с шнолата.

Хайме Астарлоа си облече куртката и придружи новата си клиентка до дневната. Прислужницата чакаше на стълбата, но Адела де Отеро не бързаше да си ходи. Поиска чаша вода и се забави, разглеждайки с неприкрито любопитство заглавията на книгите, подредени на рафтовете.

— Бих дал най-добрата си шпага, за да узная кой е бил учителят ви по фехтовка, госпожо де Отеро.

— И коя е най-добрата ви шпага? — попита тя, без да обръща глава, докато прокара деликатно пръст по гърба на мемоарите на Талейран.

— Една миланска шпага, изработка на Д’Аркади.

Младата жена стисна устни, сякаш преценяваше развеселена въпроса.

— Предложението е изкусително, но го отхвърлям. Ако една жена иска да запази част от привлекателността си, трябва да се обгради с известна тайнственост. Нека да се огранича, като кажа, че имах добър учител.

— Видях. А вие сте се оказала отлична ученичка.

— Благодаря.

— Това е самата истина. Така или иначе, ако ми позволите да изкажа едно мнение, бих се заклел, че е италианец. Някои от движенията ви са характерни за тази толкова уважавана школа.

Адела де Отеро нежно поднесе пръст към устните си.

— Ще говорим за това някой друг ден, учителю — каза тихо с тон на човек, който споделя тайна. Огледа се и посочи дивана. — Мога ли да седна?

— Моля ви.

Отпусна се на изтърканата кожа в тютюнев цвят и полите й изшумоляха. Хайме Астарлоа остана прав и се почувства малко неудобно.

— Къде бяхте посветен във фехтовката, учителю?

Старият учител я погледна лукаво.

— Очарован съм от вашата безцеремонност, драга госпожо. Отказвате да говорите за живота си на млада жена, и веднага след това ме разпитвате за моя… Не е справедливо.

Тя му отправи прелъстителен поглед.

— Никога не сме достатъчно несправедливи с мъжете, дон Хайме.

— Това е жесток отговор.

— И откровен.

Учителят по фехтовка погледна замислено младата жена.

— Доня Адела — каза след известно време, внезапно сериозен, с толкова изумителна простота, че в думите му не се долавяше и помен от ласкателство. — Бих дал всичко, за да изпратя картичка и секундантите си на човека, който е сложил в устата ви тази горчива мисъл.

Тя го погледна, развеселена в началото и приятно изненадана после, когато изглежда разбра, че събеседникът й не се шегува. Понечи да каже нещо, но се спря с полуотворени устни, доволна, сякаш се наслаждаваше на това, което току-що беше чула.

— Това е — каза тя след малко — най-галантният комплимент, който някога съм получавала.

Хайме Астарлоа се облегна на един фотьойл. Беше смръщил вежди и разсъждаваше, леко смутен. Истината е, че намерението му не беше да изглежда галантен, а да изрази на глас едно чувство. Сега се опасяваше, че се е изразил нелепо. На неговите години.

Тя си даде сметка за притеснението му и му се притече на помощ, като върна непринудено разговора към първоначалната тема.

— Щяхте да ми разкажете как се захванахте с фехтовката, учителю.

Дон Хайме се усмихна с благодарност и направи примирено жест сякаш сваля гарда.

— Когато бях във войската.

Тя го погледна с възобновен интерес.

— Военен ли сте бил?

— Да. В един кратък период от живота си.

— Сигурно сте изглеждали много добре в униформа с тази фигура. И сте я запазили.

— Госпожо, умолявам ви да не галите суетата ми. Ние, възрастните, сме много чувствителни към тези неща, особено когато са казани от красива млада жена, чийто съпруг, несъмнено…

Не довърши думите си и остана нащрек, но без резултат. Адела де Отеро само го погледна в очакване да довърши фразата. След това извади ветрилото от чантата и го задържа между пръстите си, без да го отваря. Когато проговори, очите й бяха придобили сурово изражение.

— Като красива млада жена ли ви изглеждам?

Учителят по фехтовка се поколеба, объркан.

— Разбира се — каза след миг, с възможно най-голямата искреност, на която беше способен.

— Така ли бихте ме определили пред приятелите си в казиното? Красива млада жена?

Хайме Астарлоа се изправи, сякаш го бяха оскърбили.

— Госпожо де Отеро, мисля, че е мой дълг да ви съобщя, че нито посещавам казиното, нито имам приятели. И считам за уместно да добавя, че дори и да се случи невъзможното и да се осъществят и двете обстоятелства, никога не бих паднал толкова ниско, че да произнеса там името на една дама.

Тя го изгледа дълго, сякаш премисляше искреността на думите му.

— Така или иначе — добави дон Хайме — преди малко определихте фигурата ми като елегантна и аз не се засегнах. Нито ви попитах дали бихте ме определили така пред приятелките си на чай.

Младата жена се засмя добронамерено и Хайме Астарлоа направи същото. Ветрилото се свлече на килима и учителят по фехтовка побърза да го вдигне. Подаде го, все още с едното коляно на пода и в този момент лицата им се оказаха само на няколко сантиметра едно от друго.

— Нито имам приятелки, нито пия чай — каза тя и дон Хайме се наслади на теменужените очи, които никога не беше гледал толкова отблизо. — Вие имали ли сте някога приятели? Искам да кажа истински приятели, хора, на които бихте поверили живота си…

Той се изправи бавно. Отговорът на въпроса не изискваше никакво усилие на паметта.

— Веднъж, но не беше точно приятелство. Имах честта да прекарам няколко години до учителя Люсиен дьо Монтеспан. Той ме научи на всичко.

Адела де Отеро повтори тихо името, очевидно беше, че й е непознато. Хайме Астарлоа се усмихна.

— Разбира се, вие сте много млада… — погледна за миг в празното пространство, а после нея. — Той беше най-добрият. Никой по негово време не успя да го надмине — премисли за миг собственото си твърдение. — Абсолютно никой.

— Вие във Франция ли сте работили?

— Да. Единадесет години като учител по фехтовка. Върнах се в Испания в средата на века, през хиляда осемстотин и петдесета.

Теменужените очи го погледнаха съсредоточено, сякаш собственичката им изпитваше някакво болезнено удоволствие да измъква на бял свят носталгичните спомени на стария учител по фехтовка.

— Сигурно ви е било мъчно за родината. Знам какво е.

Хайме Астарлоа се забави с отговора. Прекрасно разбираше, че младата жена го кара да говори за себе си, привичка, към която природата му не беше особено склонна. Но Адела де Отеро излъчваше странна привлекателност, която го приканваше, нежно и опасно, да се изповядва всеки път.

— Имаше нещо такова, да — каза накрая, отстъпвайки пред магията на събеседничката си. — Но всъщност беше нещо по-сложно. В известен смисъл може да се нарече бягство.

— Бягство? Не личи да сте от хората, които бягат.

Дон Хайме се усмихна неспокойно. Чувстваше как спомените полека изплуват, а това вече бе нещо, което не искаше да споделя с Адела де Отеро.

— Казах го в преносен смисъл — сякаш премисли той. — Всъщност може би не толкова. В края на краищата може би става въпрос за истинско бягство.

Тя прехапа долната си устна, заинтригувана.

— Трябва да ми разкажете, учителю.

— Може би по-нататък, драга госпожо. Възможно е по-нататък… Всъщност, споменът за тази история не ме прави щастлив — спря се, сякаш току-що си е спомнил нещо. — И грешите, когато казвате, че не изглеждам от тези, които бягат: всички бягаме понякога. И аз включително.

Адела де Отеро остана замислена, с полуотворени устни, наблюдавайки дон Хайме, сякаш му взимаше мярка. След това кръстоса ръце в скута си и го погледна със симпатия.

— Може би ще ми я разкажете някой ден. Имам предвид историята ви — направи пауза, за да наблюдава видимото смущение на учителя по фехтовка. — Не разбирам как човек с вашата слава… Нямам намерение да ви оскърбявам. Доколкото ми е известно, сте преживели и по-добри времена.

Хайме де Астарлоа се изправи високомерно. Може би, както току-що беше казала младата жена, тя нямаше намерение да го оскърбява. Но се чувстваше оскърбен.

— Нашето изкуство излиза от употреба, госпожо — отвърна със засегнато самолюбие. — Дуелите с хладно оръжие стават все по-редки, защото пистолетът е по-лесен за боравене и не изисква толкова строга дисциплина. От друга страна, фехтовката се е превърнала в лекомислено забавление — наслади се на презрението в собствените си думи. — Сега я наричат спорт… Сякаш става въпрос за гимнастика по фланелка!

Тя отвори ветрилото, чийто пейзаж, изрисуван на ръка, беше осеян с белите петна на стилизирани цъфнали бадеми.

— Вие, разбира се, отказвате да погледнете на въпроса от този ъгъл…

— Разбира се. Преподавам изкуство и го правя така, както съм го научил: със сериозност и уважение. Аз съм класик.

Младата жена изтрака със седефените пръчици на ветрилото и поклати глава някак разсеяно. Може би през съзнанието й преминаха образи, които само тя можеше да види и разбере.

— Късно сте се родили, дон Хайме… — каза накрая с равен глас. — Или не сте умрели в подходящия момент.

Той я погледна, без да скрива изненадата си.

— Странно е, че го казвате.

— Кое?

— Това, че не съм умрял в подходящия момент — учителят по фехтовка направи уклончив жест, сякаш се извиняваше, че е още жив. Обратът на разговора изглежда го забавляваше, но беше очевидно, че не се шегува. — В този век и след една определена възраст става все по-трудно да умреш, както подобава.

— Много бих искала да знам кое наричате да умреш „както подобава“, учителю.

— Не мисля, че ще го разберете.

— Сигурен ли сте?

— Не, не съм. Може и да го разберете, но ми е все едно. Не са неща, които могат да се разкажат на…

— На една жена?

— Да, на една жена.

Адела де Отеро затвори ветрилото, вдигна го бавно и докосна с него белега на устата си.

— Вие сигурно сте много самотен човек, дон Хайме.

Учителят по фехтовка погледна съсредоточено младата жена. В сивите му очи вече нямаше закачка, блясъкът беше потъмнял.

— Самотен съм — гласът му прозвуча уморено. — Но мисля, че сам съм си виновен. Всъщност самотата има свое очарование, състояние на егоистично вътрешно блаженство, което се постига единствено когато кръстосваш по старите, забравени пътища, по които никой не минава… Сигурно ви приличам на абсурден старец?

Тя поклати отрицателно глава. Сега очите й бяха нежни.

— Не. Просто съм ужасена от вашата непрактичност.

Хайме Астарлоа направи гримаса.

— Практичността е една от многото добродетели, които се гордея, че не притежавам, госпожо. Несъмнено вече сте го разбрали… Но нямам намерение да ви карам да мислите, че в това има някаква морална подбуда. Умолявам ви да го приемем като чисто естетически въпрос.

— Човек не може да се храни с естетика, учителю — промърмори тя с подигравателен жест, сякаш подтиквана от мисли, които се въздържаше да изрази на глас. — Гарантирам ви, че разбирам доста добре тези неща.

Дон Хайме погледна върховете на обувките си и се усмихна плахо. Изражението му беше на момче, което си признава провинението.

— Ако вие, за нещастие, разбирате доста от тези неща, повярвайте, че съжалявам — каза той тихо. — Що се отнася до мене, нека ви кажа, че ако не друго, това ми позволява да се гледам спокойно в лицето, когато се бръсна пред огледалото всяка сутрин. А това, драга госпожо, е повече, отколкото могат да заявят много от мъжете, които познавам.

 

 

Започваха да палят първите фенери, които осветяваха на интервали улиците със слабата си светлина. Снабдени с дълги прътове, общинските служители изпълняваха задачата си, без много да бързат, като от време на време се отбиваха в някоя кръчма да утолят жаждата си. Към двореца „Ориенте“ все още оставаше следа от светлина и на нейния фон се очертаваха силуетите на покривите, съседни на кралския театър. През прозорците, отворени за хладния вечерен бриз, мъждукаше светлината на газени лампи.

Хайме Астарлоа промърмори едно „добър вечер“, когато мина покрай група съседи, които приказваха на ъгъла на улица „Бордадорес“, седнали на хладина върху тръстикови столове. Сутринта близо до Пласа Майор^[2] беше имало студентски безредици, нищо особено по думите на събеседниците му от кафе „Прогресо“, които го бяха уведомили за инцидента. Според дон Лукас, групата размирници, които крещели „Прим, Свобода, долу Бурбоните“ била разпръсната незабавно от силите на реда. Естествено, версията на Агапито Карселес беше коренно различна — разказана с пренебрежителен тон и анархистична въздишка — от тази на сеньор Риосеко, свикнал да търси размирници там, където имаше единствено патриоти, жадни за правосъдие. Репресивните сили — единствена опора, на която се крепеше клатушкащата се монархия на Госпожата — Карселес направи злобна гримаса — и зловещата й камарила — отново бяха потушили с удар и меч борбата за свещената кауза. Но както можа да се убеди дон Хайме, двойка жандармеристи на коне, с лачени тривърхи шапки, все още се навъртаха наоколо като злокобни сенки. Това не вещаеше нищо добро.

Като стигна до Двореца, учителят по фехтовка хвърли поглед на почетния караул, който стоеше на пост и отиде да се облакъти на балюстрадата, която гледаше към градините. Каса де Кампо беше едно голямо тъмно петно. На хоризонта вечерният мрак притискаше последната тънка линия синкава светлина. Тук-таме, също като дон Хайме, някои минувачи стояха неподвижно, съзерцавайки последните издихания на деня, който гаснеше в този миг с кротко смирение.

Без да знае точно защо, учителят по фехтовка бе обзет от меланхолия. Поради характера си, по-склонен да се наслаждава на миналото, отколкото да се занимава с настоящето, старият учител обичаше да милва насаме носталгичните си спомени, но това обикновено ставаше без драматизъм и горчивина, даже напротив — поставяше го в състояние на приятно блаженство, което можеше да се определи като сладко-горчиво. Почиваше си напълно съзнателно по този начин и когато случайно решеше да даде конкретна форма на лутанията си, обикновено ги обобщаваше като оскъден личен багаж, единственото богатство, което беше успял да натрупа в живота и щеше да отнесе със себе си в гроба. В този багаж беше затворена цяла вселена, един живот от грижливо пазени усещания и спомени. На него разчиташе Хайме Астарлоа, за да запази онова, което той определяше като спокойствие — душевния мир, единственото късче мъдрост, към което човешкото несъвършенство можеше да се стреми. Целият негов живот минаваше пред очите му, спокоен, широк и твърдо определен, толкова малко подчинен на колебания, колкото и река в последното си течение преди устието. И въпреки това, беше достатъчна случайната поява на едни теменужени очи, за да се прояви обезпокояващата крехкост на този вътрешен мир.

Оставаше да се разбере дали бедствието можеше да се избегне, като се знаеше колко далеч бе вече духът му от страстите, които в други времена щеше да се проявят на мига. Сега откриваше в себе си само усещане за есенна нежност, забулена от лека тъга. „Това ли е всичко?“… се питаше той, разкъсван между облекчение и разочарование, докато си почиваше, опрян на балюстрадата и наблюдаваше тържеството на мрака на хоризонта. „Това ли е всичко, което вече мога да очаквам от моите чувства?“… Усмихна се замислен за себе си, за собствения си образ, за своята залязваща вече сила, за духа си, който макар и стар и уморен, се опълчваше по този начин срещу апатията, наложена от бавния упадък на организма. И в онова усещане, което го опияняваше и изкушаваше със сладкия си риск, учителят по фехтовка успя да разпознае нежната лебедова песен, която звучеше като последен, патетичен бунт на все още гордия му дух.