Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (7)

Шеста глава
Форсирана атака

„Форсирана наричаме атаката, с чиято помощ противникът е взел надмощие.“

След като приключиха официалните работи, началникът на полицията изпрати дон Хайме до вратата и му определи среща на следващия ден в кабинета си в Министерството на вътрешните работи. „Ако събитията позволят“, беше добавил той с примирена гримаса, намеквайки недвусмислено за критичните мигове, които преживяваше страната. Учителят по фехтовка се отдалечи мрачно. Изпитваше облекчение, че е оставил зад себе си мястото на трагедията и неприятния полицейски разпит, но в същото време се изправяше пред нещо неизбежно и неприятно: сега щеше да има време да размишлява насаме върху последните събития, но перспективата да освободи потока на мислите си не го правеше особено щастлив.

Спря до оградата на парка Ретиро и опря чело в решетката от ковано желязо. Погледът му се зарея из дърветата в парка. Уважението, което беше изпитвал към Луис де Аяла, болезненото вцепенение след неговата смърт не бяха достатъчни, за да го изпълнят с възмущение. Сянката на една жена, несъмнено свързана по някакъв начин със събитията, нарушаваше неговата обективна оценка на фактите. Дон Луис беше убит, а дон Луис беше човек, когото бе уважавал. Това, помисли си той, трябваше да бъде достатъчна причина, за да пожелае възмездието да застигне извършителите на престъплението. Защо тогава не беше искрен с Кампильо и не му разказа всичко, което знаеше?

Поклати глава обезкуражен. Всъщност, не беше сигурен, че Адела де Отеро е виновна за случилото се… Мисълта остана само за няколко мига, след което отстъпи под тежестта на очевидното. Нямаше смисъл да се самозаблуждава. Не знаеше дали младата жена беше пробола с рапира гърлото на маркиз де лос Алумбрес, но не можеше да се отрече, че пряко или непряко е замесена в убийството. Неочакваното й появяване, желанието й да се запознае с Луис де Аяла, поведението й през последните седмици, нейното подозрително и навременно изчезване… Сега изглеждаше, че всичко, до последната подробност, до последната дума, произнесена от нея, е следвало един план, осъществен с жестоко коравосърдечие. Освен това и ударът. Неговият удар.

С каква цел? Сега вече нямаше никакво съмнение, че го бяха използвали за средство, чрез което да се стигне до маркиз де лос Алумбрес. Но защо? Едно престъпление не можеше да бъде самоцел. Зад него имаше, трябваше да има, такава мащабна цел, която да оправдае от гледна точка на престъпника, опасната стъпка. И съвсем логично мислите на учителя литнаха към запечатания плик, скрит зад книгите в дневната му. Обзет от силна възбуда, той се отдръпна от решетката и тръгна оживено и забързано към портата на „Алкала“. Трябваше да се прибере вкъщи, да отвори плика и да прочете съдържанието му. Без съмнение там беше ключът към всичко.

Спря един файтон и каза адреса си, макар че за миг помисли дали не е по-добре да остави всичко в ръцете на полицията и да присъства на развръзката на историята като обикновен зрител. Но веднага разбра, че не може да го направи. Някой го беше принудил да играе във всичко това една неприятна роля — с равнодушието на човек, който дърпа конците на марионетка. Вроденото му достойнство се бунтуваше и искаше удовлетворение. Никой никога не беше се осмелявал да си играе с него по такъв начин и това го караше да се чувства унизен и разгневен. Може би по-късно щеше да отиде в полицията, но преди това трябваше да узнае какво се беше случило. Искаше да разбере дали ще му се удаде случай да разчисти сметката, която Адела де Отеро беше оставила. Всъщност не ставаше въпрос да отмъсти за маркиз де лос Алумбрес. Това, което Хайме Астарлоа искаше, бе да получи истинско удовлетворение за предадените си чувства.

Разлюлян от клатушкането на наетия файтон, той се облегна назад. Постепенно го обземаше някакво спокойно просветление. С чисто професионален рефлекс, внимателно си припомняше събитията по своя класически метод — с помощта на движенията от фехтовката. Обикновено това му помагаше да въведе ред в мислите си, когато трябваше да се анализират сложни ситуации. Противникът, или противниците, начертали плана, са започнали с финт, с лъжлива атака. Дошли са при него с друга цел — лъжливата атака не е нищо повече от заплаха, че ще нанесеш удар, различен от този, който имаш намерение да нанесеш. Не са се целели в него, а в Луис де Аяла, и Хайме Астарлоа се оказа толкова непохватен, че не можа да предвиди дълбочината на движението и допусна непростимата грешка да го улесни.

Така, всичко започваше да се намества. След първото движение бяха минали към второто. За красивата Адела де Отеро не беше много трудно да изпълни срещу маркиза това, което във фехтовката се нарича форсиране на атаката: да форсираш рапирата на противника означава да я отклониш откъм слабата й страна, с цел да разкриеш неприятеля, преди да му нанесеш удара. А слабото място на Луис де Аяла бяха фехтовката и жените.

Какво се беше случило след това? Маркизът, добър фехтувач, беше усетил по интуиция, че противникът му го предизвиква и се опитва да го извади от отбранителната му позиция. Като съобразителен човек, веднага беше застанал в боева стойка, поверявайки на дон Хайме това, което несъмнено беше предметът, търсен от противника: онзи тайнствен свитък, запечатан с червен восък. Но макар да си даваше сметка за опасността, Луис де Аяла беше играч, не само фехтувач. Познавайки стила му, дон Хайме беше сигурен, че маркизът е злоупотребил със собствения си късмет и не е пожелал да прекрати боя, докато не види как ще приключи всичко това. Без съмнение е разчитал, че в последния момент ще отклони рапирата на противника, когато той, веднъж разкрил играта си, се хвърли в напад. Но в това е била грешката му. Един опитен фехтувач като Аяла е трябвало пръв да се досети, че е опасно да се прибягва до удар по фланга за спиране на атаката. Особено ако е замесена жена като Адела де Отеро.

Ако, както подозираше дон Хайме, целта на атаката е била да бъдат отнети документите на маркиза, несъмнено убийците не бяха изпълнили цялото движение. По чиста случайност неволното участие на учителя по фехтовка беше провалило успеха на маневрата. Това, което по принцип е трябвало да бъде приключено с обикновен удар на четвърта в гърлото на Аяла, се беше превърнало в промушване на трета, което не се изпълнява със същата лекота. Жизненоважният въпрос, който сега засягаше самото оцеляване на учителя, се състоеше в това да се разбере дали противниците са в течение на решаващата роля, която той беше изиграл благодарение на предвидливостта на покойния маркиз. Дали те знаеха, че документите се намират на сигурно място в дома му?… Замисли се дълбоко над въпроса и стигна до успокоителния извод, че това е невъзможно. Аяла не би бил толкова непредпазлив, че да разкрие тайната на Адела де Отеро, нито на когото и да било друг. Той самият беше заявил, че Хайме Астарлоа е единственият човек, на когото можеше да повери тази деликатна задача.

Конете се изкачиха в тръс по улица „Сан Херонимо“. Дон Хайме беше нетърпелив да се прибере у дома, да разкъса плика и да разкрие загадката. Едва тогава щеше да реши следващите си ходове.

Когато слезе от колата на ъгъла на улица „Бордадорес“, отново беше започнало да вали. Влезе във входа, отърси водата от шапката си и се качи право на последния етаж по скърцащата стълба, чийто железен парапет се люлееше под ръката му. На площадката си спомни, че е забравил калъфа с рапири в двореца Виляфлорес, и се намръщи ядосано. Каза си, че ще мине да ги прибере по-късно, извади ключа от джоба, отключи и отвори вратата. За свое най-голямо съжаление, не успя да избегне известна боязън, когато влезе в празното и тъмно жилище.

Поддавайки се на безпокойството, хвърли поглед в стаите, преди да се успокои напълно. Както можеше да се очаква, там нямаше никой друг, освен него и той се засрами, че беше допуснал да стане жертва на въображението си. Остави шапката си на дивана, свали редингота, отвори капаците на прозореца и в стаята нахлу сивкава светлина. Тогава се приближи до етажерката, пъхна ръка зад една редица от книги и извади плика, който му беше дал Луис де Аяла.

Ръцете му трепереха, усещаше стомаха си свит, когато счупи восъчния печат. Пликът беше с размер на лист хартия, дебел около два сантиметра. Разкъса обвивката и извади папка, завързана с панделки, която съдържаше листове, изписани на ръка. От бързане да развърже възлите отвори рязко папката и листовете се пръснаха по пода, до шкафа. Наведе се да ги събере, проклинайки непохватността си, и отново се изправи с тях в ръце. Имаха официален вид, повечето бяха писма и документи с гриф. После седна на писалищната маса и постави документите пред себе си. В първия момент, заради възбудата, редовете сякаш танцуваха пред очите му — не беше в състояние да прочете нито една дума. Затвори очи и преброи до десет. След това пое дълбоко дъх и зачете. Наистина по-голямата част бяха писма. И учителят по фехтовка изтръпна, когато прочете някои от подписите.

Министерство на вътрешните работи

Г-н Луис Алварес Рендруехо

Главен инспектор по сигурността и националната полиция

Мадрид

С настоящето разпореждам да бъдат наблюдавани отблизо лицата, посочени по-долу. Съществуват основателни подозрения, че същите участват в конспирация срещу Управлението на Нейно величество Кралицата, Бог да я пази.

Предвид положението, което заемат някои от предполагаемите заподозрени разчитам, че задачата ще бъде изпълнена с необходимите дискретност и такт и че ще бъда пряко осведомен за резултатите от разследването.

Рамон Мартинес Кармона. Адвокат.

Ул. „Прадо“ 16, Мадрид.

Домисиано Миравалс Ернандес. Индустриалец.

Ул. „Коредера баха“, Мадрид.

Бруно Касорла Лонго. Пълномощник на Италианската банка.

Площад „Санта Ана“ 10. Мадрид.

Фернандо Канябате Руис. Железопътен инженер.

Ул. „Леганитос“ 7. Мадрид.

Кармело Порлиер и Осборне. Финансист.

Ул. „Инфантас“ 14. Мадрид.

За по-голяма сигурност е уместно лично да движите всичко, свързано с този въпрос.

Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид, 3 октомври 1866

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид

Скъпи Хоакин,

Размишлявах над разговора, който проведохме вчера следобед. Предложението, за което ми говориш, изглежда приемливо. Ще ти призная, че изпитвам известно колебание да подпомагам този негодник, но резултатът си заслужава. В днешно време нищо не става гратис!

Въпросът с минната концесия в планината до Картахена е решен. Говорих с Пепито Самора и той няма нищо против, макар че не съм му казал никакви подробности. Сигурно си мисли, че се опитвам да отмъкна по-голям дял, но ми е все едно. Вече съм прекалено стар, за да се притеснявам от нови клевети. Между другото, осведомих се надлежно и мисля, че нашият хитрец ще се нагуши. Казва ти го човек от Лоха — за такива неща имам страхотен нюх.

Дръж ме в течение. Разбира се, нито дума по въпроса пред Съвета. Извади също и Алварес Рендруехо от тая работа. Отсега нататък въпроса можем да го движим двамата с тебе.

Рамон Мария Нарваес

8 ноември

Министерство на вътрешните работи

Г-н Луис Алварес Рендруехо

Главен инспектор по сигурността и националната полиция

Мадрид

Чрез настоящето разпореждам да се издаде заповед за задържане на лицата посочени по-долу, заподозрени в престъпна конспирация срещу Управлението на Нейно величество Кралицата, Бог да я пази:

Рамон Мартинес Кармона

Кармело Порлиер и Осборне

Домисиано Миравалс Ернандес

Фернандо Канябате Руис

Мануел-Мария Масараса Санчес

Всички те да бъдат задържани поотделно и незабавно изолирани.

Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид, 12 ноември

Главна инспекция за осъдените и метежниците

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид

Ваше превъзходителство,

Чрез настоящето ви уведомявам, че лицата именувани Мартинес Кармона, Рамон, Порлиер и Осборне, Кармело, Миравалс Ернандес, Домисиано и Канябате Руис, Фернандо са постъпили с днешна дата в затвора в Картахена и очакват да бъдат прехвърлени в каторгите в Африка, където ще излежат присъдите си.

Оставам с удоволствие на заповедите на Ваше превъзходителство, Бог да ви пази.

Ернесто де Мигел Марин

Главен инспектор по осъдените и метежниците

Мадрид, 28 ноември 1866

Негово превъзходителство г-н Рамон Мария Нарваес

Председател на Съвета

Мадрид

Господин Генерал,

Имам удоволствието да ви информирам за вторите резултати във връзка със списъка, приложен към настоящето писмо, които получих тази нощ. Оставам на ваше разположение за повече подробности.

Хоакин Вайеспин Андреу

Мадрид, 5 декември (единствен екземпляр)

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид

Скъпи Хоакин,

Намирам само една дума: отлично. Това, което ни даде нашият хитрец, е най-големият удар, който ще нанесем на интриганта Х.П. Изпращам ти на отделен лист точните инструкции за това как трябва да се подходи към въпроса. Днес следобед, когато се върна от двореца, ще говорим за подробностите.

Твърда ръка. Друг начин няма. Що се отнася до военните, които са замесени, мисля да препоръчам на Сангонера най-голяма суровост. Трябва да послужат за назидание.

Кураж и да бъдем винаги нащрек.

Рамон Мария Нарваес

6 декември

Министерство на вътрешните работи

Г-н Луис Алварес Рендруехо

Главен инспектор по сигурността и националната полиция

Мадрид

Чрез настоящето разпореждам да бъде издадена заповед за задържане на лицата посочени по-долу, по обвинение за държавна измяна и престъпна конспирация срещу правителството на Нейно величество Кралицата, Бог да я пази:

Хосе де ла Мата Ордонес. Индустриалец.

„Ронда де Толедо“ 22. Мадрид.

Хулиан Фернандес Гаре. Държавен служител.

Ул. „Серваятес“ 19. Мадрид.

Олегарио Гал Руперес. Капитан от инженерни войски.

Казарма Хариля. Алкала де Енарес.

Хосе-Мария Гал Руперес. Лейтенант от артилерийски войски.

Казарма Колехиата. Мадрид.

Сантиаго Себриан Лусиентес. Подполковник от пехотни войски.

Казарма Тринидад. Мадрид.

Мануел Амброна Паес. Майор от инженерни войски.

Казарма Хариля. Алкала де Енарес.

Хинес Фигеро Робледо. Търговец.

Ул. „Сеговия“ 16. Мадрид.

Хайме Еспландиу Касала. Лейтенант от пехотни войски.

Казарма Викалваро.

Онофре Ромеро Алкасар.

Управител на имение „Лос Росиос“. Толедо.

Висенте Вилягордо Лопес. Майор от пехотни войски.

Казарма Викалваро.

Спрямо военните, които фигурират в този списък, ще се действа съгласувано със съответните военни органи, на които са дадени необходимите заповеди от страна на негово превъзходителство г-н Министъра на войната.

Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид, 7 декември 1866 (копие)

Главна инспекция по сигурността и националната полиция

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Ваше превъзходителство,

Уведомявам ви, че тази сутрин, в изпълнение на инструкциите получени с вчерашна дата, е направено необходимото от страна на служители от този отдел, съгласувано с военните органи, и бяха задържани всички необходими лица. Бог да пази Ваше превъзходителство дълги години.

Луис Алварес Рендруехо

Главен инспектор по сигурността и националната полиция

Мадрид, 8 декември 1866

Главна инспекция за осъдените и метежниците

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Ваше превъзходителство,

Чрез настоящето ви уведомявам, че с днешна дата са постъпили в затвора в Кадис, в очакване да бъдат депортирани във Филипините, лицата изброени по-долу:

Хосе Де ла Мата Ордонес

Хулиан Фернандес Гаре

Хинес Фигеро Робледо

Онофре Ромеро Алкасар

Приемете учтивите ми поздрави.

Ернесто де Мигел Марин

Гл. инспектор по осъдените и метежниците

Мадрид, 19 декември 1866

Министерство на войната

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Скъпи Хоакин,

Нека това писмо да се счита за официално уведомление, че днес следобед на борда на параход „Родриго Суарес“ отплаваха депортирани на Канарските острови подполковник Себриан Лусиентес и майорите Амброна Паес и Вилягордо Лопес. Капитан Олегарио Гал Руперес и брат му Хосе-Мария Гал Руперес остават във военния затвор в Кадис в очакване на следващото изпращане на депортирани на о-в Фернандо По.

Прегръщам те силно,

Педро Сангонера Ортис

Министър на войната

Мадрид, 23 декември

Министерство на войната

Г-н Хоакин Вайеспин Андреу

Министър на вътрешните работи

Мадрид

Скъпи Хоакин,

Отново имам задължението, този път неприятно, да взема перото, за да те уведомя официално, че тъй като Н.В. Кралицата не даде помилване и в изпълнение на постановеното в присъдата, днес в четири часа сутринта беше разстрелян край рова на замъка Оняте лейтенант Хайме Еспландиу Касала, осъден на смърт за организиране на метеж, държавна измяна и престъпна конспирация срещу правителството на Н.В.

Педро Сангонера Ортис

Министър на войната

Мадрид, 26 декември

Следваше поредица от официални писма, както и някои по-кратки бележки от поверителен характер, разменени между Нарваес и министъра на вътрешните работи, в които ставаше въпрос за различни дейности на агентите на Прим в Испания и в чужбина. След като ги прочете, Хайме Астарлоа заключи, че правителството е следило съвсем отблизо нелегалните движения на конспираторите. Непрекъснато се цитираха имена и места, препоръчваше се наблюдение над едни и арестуване на други, съобщаваше се името, под което някой агент на Прим се готвеше да се качи на кораб в Барселона… Учителят по фехтовка се върна назад в прочетеното, за да сравни датите. Кореспонденцията, която се съдържаше там, обхващаше период от една година и после прекъсваше внезапно. Дон Хайме напрегна паметта си и успя да си спомни, че това прекъсване съвпада със смъртта на министъра на вътрешните работи Хоакин Вайеспин, който изглежда беше в центъра на този свитък. Помнеше добре, че Вайеспин беше един от най-омразните хора на Агапито Карселес, ако се съдеше по разговорите им в „Прогресо“. Човек, считан за верен докрай на Нарваес и монархията, изтъкнат член на умерената партия, той се прояви с подчертаната склонност да действа с твърда ръка. Умря от сърце и погребението му беше придружено от съответния официален траур по заповед на Нарваес. Малко по-късно самият Нарваес го последва в гроба, лишавайки по този начин Исабел II от основната й политическа подкрепа.

Хайме Астарлоа подръпна смутено косата си. Нищо не можеше да разбере. Не беше много в течение на машинациите на кабинета, но имаше впечатлението, че документите, вероятна причина за смъртта на Луис де Аяла, не съдържаха нищо, което да оправдае старателното им укриване, а още по-малко убийството му. Препрочете някои страници с упорита съсредоточеност, като се надяваше да открие някой признак, който му беше убягнал при първото четене. Напразно. Задържа се единствено на малко загадъчната бележка, която беше на второ място в свитъка: краткото писмо изпратено от Нарваес на Вайеспин, в непринуден стил. В нея херцогът на Валенсия говореше за едно предложение, направено несъмнено от министъра на вътрешните работи, което считаше за „приемливо“ и което очевидно беше свързано с някакъв въпрос относно „минна концесия“. Нарваес беше говорил с някого на име „Пепито Самора“, който без съмнение беше министърът на мините по онова време — Хосе Самора… Но изглежда това беше всичко. Никакъв ключ, никакво друго име. „Изпитвам известно колебание да подпомагам този негодник…“, беше написал Нарваес… За кой негодник ставаше въпрос? Може би отговорът беше там, в името, което никъде не се появяваше… Или пък се появяваше?

Учителят по фехтовка въздъхна. Може би за човек, сведущ по въпроса, всичко това съдържаше някакъв смисъл, но той не беше в състояние да направи никакво заключение. Така и не разбираше кое превръща тези документи в нещо толкова важно, толкова опасно, че някои хора са били готови да извършат престъпление за тях. Освен това, защо Луис де Аяла ги беше поверил на него? Кой можеше да иска да ги открадне и защо?… От друга страна, по какъв начин маркиз де лос Алумбрес, който твърдеше, че стои далеко от политиката, беше успял да се сдобие с тези документи, които бяха част от личната кореспонденция на покойния министър на вътрешните работи?

Поне за това имаше логично обяснение. Хоакин Вайеспин Андреу беше роднина на маркиз де лос Алумбрес — брат на майка му, доколкото си спомняше дон Хайме. Постът секретар на Министерството на вътрешните работи, който Аяла беше заемал през краткото си пребиваване в политическия живот му беше даден от Вайеспин, по време на едно от последните правителства на Нарваес. Съвпадаха ли датите? Не помнеше добре това, макар че може би Аяла беше минал през министерството по-късно… Важното беше, че маркиз де лос Алумбрес може би наистина се бе сдобил с документите, докато е заемал официалния си пост или може би след смъртта на чичо си. Това беше резонно и дори много вероятно. Но в такъв случай какво точно означаваха и защо беше това желание да се съхраняват като някаква тайна? Толкова опасни ли бяха, толкова компрометиращи ли, че да може да се намери в тях оправдание за убийството?

Стана от писалищната маса, за да се поразходи из стаята, угнетен от тази толкова мрачна история. Тя изобщо не се поддаваше на аналитичните му способности. Всичко беше дяволски абсурдно, по-специално неволната роля, която той беше изиграл и все още играеше в трагедията — Хайме Астарлоа потрепери при мисълта. Какво общо имаше Адела де Отеро с тази плетеница от заговори, официални писма, списъци с имена и фамилии?… Имена, от които никое не му беше познато. Що се отнася до описваните събития, спомняше си наистина, че беше чел нещо във вестниците или чувал коментари в компанията, преди и след всеки опит на Прим да вземе властта. Помнеше дори екзекуцията на онзи нещастен лейтенант — Хайме Еспландиу. Но нищо повече. Намираше се в задънена улица.

Помисли да отиде в полицията, да предаде свитъка и да се отърве от проблема. Но не беше толкова просто. С живо безпокойство си спомни разпита, на който го беше подложил сутринта полицейският началник край трупа на Аяла. Беше излъгал Кампильо и скрил за съществуването на запечатания плик. Ако тези документи бяха компрометиращи за някого, те бяха такива и за него, защото той беше невинният им пазител… Невинен? Думата го накара да изкриви устни в неприятна гримаса. Аяла не беше вече между живите, за да обясни бъркотията, а невинността я решаваха съдиите.

Никога в живота се не се беше чувствал толкова объркан. Почтеният му характер се бунтуваше срещу лъжата, но имаше ли избор? Благоразумието го съветваше да унищожи писмата, да се отдалечи съзнателно от кошмара, ако все още не е късно. Така никой нищо нямаше да разбере. Никой друг, каза си той тревожно, нито дори той самият. А Хайме Астарлоа имаше нужда да разбере каква мръсна история стоеше в дъното на всичко това. Имаше право и причините бяха много. Ако не разбулеше загадката, никога нямаше да си възвърне покоя.

По-късно щеше да реши какво да прави с документите, дали да ги унищожи или да ги предаде на полицията. Сега трябваше спешно да намери ключа. Но очевидно той не беше в състояние да го направи сам. Може би някой по-опитен в политическите дела…

Помисли си за Агапито Карселес. Защо не? Беше негов събеседник, приятел, и освен това следеше отблизо политическите събития в страната. Несъмнено имената и фактите, които се съдържаха в свитъка, щяха да му бъдат познати.

Събра набързо листата, скри ги отново зад редицата от книги, взе бастуна и цилиндъра си и изхвърча на улицата. Когато излезе от навеса извади часовника от джоба на жилетката и погледна часа: почти шест следобед. Несъмнено Карселес беше сред приятелите в „Прогресо“. Кафето беше близо, на улица „Монтера“, едва на десет минути пеша, но учителят по фехтовка бързаше. Спря един файтон и каза на файтонджията да го откара там колкото се може по-бързо.

 

 

Намери Карселес в обичайния му ъгъл в кафето, увлечен в монолог за злокобната роля, която Хабсбурги и Бурбони бяха изиграли в съдбините на Испания. Срещу него, с омачкан шал около врата и вечния си вид на неизлечима меланхолия Марселино Ромеро го гледаше, без да слуша, и смучеше разсеяно бучка захар. Противно на обичайното, Хайме Астарлоа не се увлече в прекомерни любезности. Извини се на пианиста, дръпна Карселес настрана и го осведоми отчасти и в общи линии за проблема:

— Става въпрос за едни документи, които са у мен по причини, които в случая са без значение. Необходимо ми е човек с вашия опит да ми разясни някои неща. Разбира се, разчитам на пълната ви дискретност.

Журналистът изглеждаше очарован. Беше приключил тирадата си за австро-бурбонския упадък, а и от друга страна, учителят по музика не беше най-приятният събеседник. След като се извиниха на Ромеро, двамата излязоха от кафето.

Решиха да отидат пеша до улица „Бордадорес“. По пътя Карселес спомена мимоходом трагедията в двореца Виляфлорес, която не слизаше от устата на цял Мадрид. Смътно си спомняше, че Луис де Аяла е клиент на дон Хайме и поиска подробности по случая с толкова голямо професионално любопитство, че учителят по фехтовка доста се затрудни докато избегне темата с уклончиви отговори. Карселес, който не пропускаше случай да изрази презрението си към аристокрацията, не изглеждаше ни най-малко натъжен от смъртта на една от издънките й.

— Спестява се работа на суверенния народ, когато настъпи часът — обяви той злокобно и веднага смени темата под укорителния поглед на дон Хайме. Но след малко отново я подхвана — този път, за да аргументира хипотезата си, че в смъртта на маркиза са замесени фусти. За журналиста работата беше ясна: маркиз де лос Алумбрес го бяха пратили на оня свят, хоп, заради нечия накърнена чест. Говореше се, че със сабя или нещо подобно, така ли е? Може би дон Хайме е в течение.

Учителят по фехтовка видя с облекчение, че вече стигат до вратата на къщата. Карселес, който за първи път посещаваше дома, разгледа с любопитство малката дневна. Щом видя редиците с книги тръгна право към тях, четейки с критичен поглед заглавията, отпечатани на гръбчето на корицата.

— Не е зле — каза накрая с великодушен жест на снизхождение. — На мен лично ми липсват някои основни заглавия, за да разбера епохата, в която ни се е паднало да живеем. Бих казал Русо, и може би нещо от Волтер…

Хайме Астарлоа въобще не се интересуваше от епохата, в която му се беше паднало да живее, а още по-малко от овехтелия вкус на Агапито Карселес в сферата на литературата и философията, така че прекъсна събеседника си възможно най-тактично и насочи разговора към темата, която ги интересуваше. Карселес забрави за книгите и се приготви с нескрит интерес да се захване със задачата. Дон Хайме извади документите от скривалището им.

— Преди всичко, дон Агапито, разчитам на честта ви на приятел и джентълмен, за да подходите към цялата тази работа с максимална дискретност — говореше съвършено сериозно и забеляза, че журналистът е впечатлен от тона му. — Имам ли думата ви?

Карселес сложи тържествено ръка на гърдите си.

— Имате я. Разбира се, че я имате.

Дон Хайме си помисли, че може би в края на краищата допуска грешка като се доверява по този начин, но вече нямаше връщане назад. Постави съдържанието на свитъка на масата.

— Тези документи са у мене по причини, които не мога да ви разкрия, тъй като тайната не е моя… В тяхната цялост съдържат някакво скрито значение, нещо, което ми убягва и което трябва да разгадая, тъй като е от голяма важност за мен — сега лицето на Карселес изразяваше внимание и той слушаше съсредоточено думите, които излизаха с усилие от устата на събеседника му. — Може би проблемът е в това, че не познавам политическите проблеми на нацията. Работата е там, че не съм в състояние, поради неразбиране, да открия някакъв свързан смисъл, а той несъмнено се съдържа тук… Затова реших да се обърна към вас, който имате опит в тези неща. Умолявам ви да прочетете документите, да се опитате да направите извод за какво става дума и после да ми съобщите компетентното си мнение.

Карселес остана известно време неподвижен, наблюдавайки съсредоточено учителя по фехтовка. Очевидно беше, че е впечатлен. Облиза устни и погледна документите, които лежаха на масата.

— Дон Хайме — каза той накрая с нескрито възхищение. — И през ум не би ми минало, че вие…

— На мене също — прекъсна го учителят. — И в интерес на истината трябва да ви призная, че притежавам тези документи против волята си. Но вече не мога да избирам. Сега трябва да разбера какво означават.

Карселес погледна отново документите, но не се реши да ги докосне. Несъмнено интуицията му подсказваше, че във всичко това се крие нещо сериозно. Най-после, сякаш решимостта беше дошла внезапно, седна на масата и ги взе в ръце. Дон Хайме остана прав до него. Предвид положението реши да загърби обичайните си добри маниери и да препрочете съдържанието на свитъка през рамото на своя приятел.

Когато видя грифовете и подписите на първите писма, журналистът шумно преглътна. На два пъти се обърна да погледне недоверчиво учителя по фехтовка, но не направи никакъв коментар. Четеше мълчаливо, прелистваше внимателно страниците и се спираше с показалец на някои от имената, които се съдържаха в списъците. Когато вече беше преполовил четенето, изведнъж спря, сякаш го беше осенила идея, и се върна припряно назад, за да препрочете първите страници. Лека гримаса, подобна на усмивка, се появи на зле обръснатото му лице. Продължи да чете още известно време докато дон Хайме, който не се осмеляваше да го прекъсне, стоеше в очакване, със свито сърце.

— Разбирате ли нещо? — попита най-после, защото не можеше повече да се сдържи.

Журналистът направи предпазлив жест.

— Не е изключено. Но за сега става въпрос само за предчувствие… Необходимо ми е да се убедя, че сме на прав път.

Отново потъна в четене със смръщени вежди. След известно време поклати бавно глава, сякаш потвърждаваше това, което бе търсил. Пак спря и вдигна очи към тавана напрягайки паметта си.

— Имаше нещо… — каза той мрачно, сякаш на себе си. — Не помня добре, но трябва да е било… в началото на миналата година. Да, мините. Имаше някаква кампания срещу Нарваес, говореше се, че е замесен в сделката. Как се казваше онзи?…

Хайме Астарлоа не помнеше някога през живота си да е бил толкова нервен. Внезапно лицето на Карселес се озари.

— Разбира се! Колко съм глупав! — възкликна и удари с длан по масата. — Но трябва да проверя името… Възможно ли е да е…? — прелисти бързо страниците търсейки отново първите. — За Бога, дон Хайме! Нима е възможно да не сте разбрали? Това тук е безпрецедентен скандал! Кълна се, че…

На вратата се почука. Карселес внезапно занемя и погледна подозрително към приемната.

— Чакате ли някого?

Учителят по фехтовка поклати отрицателно глава, не по-малко смутен от почукването. С неочаквано присъствие на духа журналистът събра документите, огледа се наоколо, стана бързо и ги пъхна под дивана. След това се обърна към дон Хайме.

— Който и да е — отпратете го! — прошепна той. — Ние с вас трябва да поговорим!

Зашеметен учителят по фехтовка си оправи машинално вратовръзката и прекоси антрето към вратата. Увереността, че всеки момент щеше да се разбули загадката, която беше довела тук Адела де Отеро и коствала живота на Луис де Аяла, проникваше в него полека-лека и предизвикваше усещане за нереалност. За миг се запита дали няма всеки момент да се събуди и да види, че всичко е било абсурдна шега, родена от въображението му.

На вратата стоеше полицай.

— Дон Хайме Астарлоа?

Учителят по фехтовка усети, че космите на тила му настръхват.

— Аз съм.

Полицаят се покашля. Имаше циганско лице, а брадата му беше подрязана небрежно.

— Изпраща ме господин главният началник на полицията дон Хенаро Кампильо. Моли ви да имате добрината да ме придружите.

Дон Хайме го изгледа неразбиращо.

— Моля? — попита той, опитвайки се да спечели време.

Полицаят усети смущението му и се усмихна успокояващо:

— Не се безпокойте, чиста формалност. Както изглежда, има нови разкрития по случая с господин маркиз де лос Алумбрес.

Учителят примигна, раздразнен от ненавременното прекъсване. Така или иначе, полицаят беше споменал нови разкрития. Може би е важно. Вероятно са открили Адела де Отеро.

— Бихте ли почакали за момент?

— Разбира се. Разполагайте изцяло с времето си.

Остави полицая на вратата и се върна в дневната, където го чакаше Карселес. Журналистът беше чул разговора.

— Какво ще правим? — попита тихо дон Хайме. Карселес направи успокоителен жест.

— Вие вървете — каза. — Аз ще ви чакам тук и ще прочета всичко по-внимателно.

— Открихте ли нещо?

— Мисля, че да, но още не съм сигурен. Трябва да навляза по-дълбоко. Вървете спокойно.

Дон Хайме кимна. Нямаше друг изход.

— Ще гледам въобще да не се бавя.

— Не се безпокойте — в очите на Агапито Карселес имаше блясък, който безпокоеше малко учителя по фехтовка. — Това има ли нещо общо — посочи към вратата — с това, което току-що прочетох?

Хайме Астарлоа се изчерви. Положението започваше да излиза от контрол. От известно време насам у него се загнездваше едно усещане за неудържима умора.

— Все още не знам — сега вече му изглеждаше недостойно да лъже Карселес. — Искам да кажа, че… Ще говорим, като се върна. Трябва да подредя мислите си.

Стисна ръката на приятеля си и излезе, придружен от полицая. Долу чакаше служебен файтон.

— Къде отиваме? — попита той.

Полицаят беше нагазил в една локва и се опитваше да изтръска водата от ботушите си.

— В моргата — каза той. Настани се на седалката и започна да си подсвирква някаква модна мелодийка.

 

 

Кампильо чакаше в един кабинет в Института по съдебна медицина. По челото му имаше капки пот, перуката му се беше килнала на една страна, а пенснето висеше на връзката, закачена на ревера. Когато видя, че влиза учителят по фехтовка, стана с любезна усмивка.

— Господин Астарлоа, съжалявам, че се налага да се видим за втори път в един и същи ден при такива тъжни обстоятелства…

Дон Хайме се оглеждаше подозрително. Наложи си да мобилизира сили, за да запази последните остатъци от енергия, които изглежда изтичаха през всичките пори на тялото му. Тази история беше започнала да прехвърля границите, в които обикновено се движеха овладените чувства, на които беше свикнал.

— Какво става? — попита той, без да крие безпокойството си. — Бях у дома и се занимавах с един важен въпрос.

Хенаро Кампильо направи извинителен жест.

— Ще ви отнема само няколко минути, обещавам. Съзнавам колко неприятна е за вас тази ситуация, но повярвайте, че се появиха непредвидени обстоятелства — премляска с език в израз на собствената си досада от всичко това. — И то в какъв ден, за Бога! Новините, които току-що получих, също не са успокоителни. Въстаналите войски напредват към Мадрид, говори се, че кралицата може да бъде принудена да замине за Франция, а съществува опасност и от улични вълнения… Виждате каква е картинката! Но независимо от политическите събития, правосъдието трябва да следва неумолимия си ход. Dura lex, sedlex.^[1] Не мислите ли?

— Извинете, господин Кампильо, но съм объркан. Не мисля, че това е най-подходящото място за…

Полицейският началник вдигна ръка, молейки събеседника си за търпение.

— Ще бъдете ли така добър да ме придружите?

Посочи пътя с пръст. Слязоха по едни стълби и тръгнаха по мрачен коридор със стени, покрити с бели плочки и влажни петна по тавана. Мястото беше осветено от газени лампи, чийто пламък трептеше на студеното въздушно течение. Хайме Астарлоа потрепери под лекия си летен редингот. Звукът от стъпките им потъваше в края на коридора и отекваше зловещо в свода.

Кампильо спря пред една врата с матово стъкло и я бутна, като покани придружителя си да влезе пръв. Учителят по фехтовка се озова в малка зала, обзаведена със стари кантонерки от тъмно дърво. Когато ги видя да влизат, общинският чиновник се изправи иззад бюрото си. Беше слаб, на неопределена възраст, а бялата му престилка беше осеяна с жълти петна.

— Лусио, ако обичаш, номер седемнадесети.

Чиновникът взе един формуляр, който лежеше на бюрото и отвори една от летящите врати в другия край на стаята. Преди да го последва полицаят извади една хаванска пура от джоба и я предложи на дон Хайме.

— Благодаря, господин Кампильо. Нали сутринта ви казах, че не пуша.

Другият вдигна вежда с неодобрение.

— Гледката, която съм принуден да ви предложа, не е особено приятна… — отбеляза той, сложи пурата в уста и драсна клечка кибрит. — Димът от тютюна обикновено помага на човек да понесе тези неща.

— Кои неща?

— Сега ще видите.

— Каквото и да е, нямам нужда да пуша.

Полицаят вдигна рамене.

— Както искате.

Двамата влязоха в просторна зала с нисък таван, стени, покрити със същите бели плочки и със същите петна от влага по тавана. В единия ъгъл имаше нещо като голям умивалник, чийто кран непрекъснато капеше.

Дон Хайме несъзнателно спря. Силният студ, който цареше на това място, проникваше дълбоко в него. Никога преди това не беше влизал в морга, нито някога си беше представял, че изглежда толкова печално и мрачно. Половин дузина големи мраморни маси бяха наредени по продължение на залата. На четири от тях имаше чаршафи, под които се очертаваха неподвижни човешки форми. Учителят по фехтовка затвори за миг очи и напълни дробовете си с въздух, който веднага изпусна. Усети, че му се повдига. Наоколо се носеше странна миризма.

— Фенол — поясни полицаят. — Използва се за дезинфекция.

Дон Хайме кимна мълчаливо. Очите му бяха приковани в едно от телата проснати на мрамора. Изпод долния край на чаршафа се подаваха два крака. Имаха жълтеникав цвят и сякаш блестяха на газовата светлина с восъчни тонове.

Хенаро Кампильо проследи посоката на погледа му.

— Този труп вече го знаете — каза с непринуденост, която се стори чудовищна на учителя по фехтовка. — Интересува ни онзи другият.

Той посочи с пурата към съседната маса, покрита с чаршаф. Под него се очертаваше един по-дребен и крехък силует.

Полицаят изпусна гъст облак дим и накара дон Хайме да спре пред покрития труп.

— Открили са я преди обяд в Мансанарес^[2]. Приблизително по времето, когато ние с вас водехме приятен разговор в двореца Виляфлорес. Без съмнение е била хвърлена там предната нощ.

— Хвърлена?

— Именно — изсмя се другият саркастично, сякаш във всичко това имаше нещо забавно. — Гарантирам ви, че може да е всичко друго, но не и самоубийство или злополука… Наистина ли няма да се вслушате в съвета ми и да си вземете пура? Както искате. Опасявам се, господин Астарлоа, че трудно ще забравите това, което ще видите. Доста е зловещо. Но вашите показания са необходими, за да приключим с идентифицирането. Едно идентифициране, което не е лесна работа… Сега ще се уверите сам.

Докато говореше, направи знак на чиновника да дръпне чаршафа, който покриваше тялото. Учителят по фехтовка почувства, че стомахът му се обръща и успя с усилие да задържи гаденето, поемайки отчаяно въздух. Краката му се подкосиха така, че трябваше да се опре на мрамора, за да не падне на земята.

— Можете ли да я разпознаете?

Дон Хайме си наложи да задържи поглед върху голия труп. Беше тяло на млада жена, със среден ръст, което може би е било привлекателно допреди няколко часа. Кожата имаше восъчен цвят, коремът беше дълбоко хлътнал между тазовите кости, а гърдите, вероятно красиви приживе, висяха встрани, към безжизнените и вдървени ръце.

— Фина работа, нали? — промърмори Кампильо зад гърба му.

С върховно усилие учителят по фехтовка погледна отново това, което някога е било лице. На мястото на чертите имаше каша от кожа, месо и кости. Нос нямаше, а устата беше само една тъмна дупка без устни, през която се виждаха няколко счупени зъба. На мястото на очите имаше само две червеникави празни кухини. Косата, черна и буйна, беше мръсна и разчорлена с все още полепнала по нея тиня от реката.

Разтърсен от ужас, дон Хайме не можа да понесе повече гледката и се дръпна от масата. Усети под мишница предвидливата ръка на полицая, миризмата на пурата и после гласа, който шепнеше глухо:

— Познавате ли я?

Дон Хайме поклати отрицателно глава. През замаяното му съзнание мина споменът за един стар кошмар — сляпа кукла плуваше в локва вода. Но думите, които Кампильо произнесе, накараха мъртвешкия студ да плъзне бавно към най-съкровеното кътче на душата му:

— Господин Астарлоа, би трябвало да можете да я разпознаете, макар че е обезобразена… Това е бившата ви клиентка — доня Адела де Отеро!