Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (6)

Пета глава
Плъзгащо мушкане

„Плъзгащото мушкане е една от най-точните атаки във фехтовката, поради което налага задължително заставане в боева стойка.“

Мадрид се люлееше в следобедна дрямка, приспан от последните летни горещини. Политическият живот в столицата тънеше в спокойствието на задушния септември, под оловносиви облаци, през които се процеждаше задушливо лятно вцепенение. Официалната преса намекваше между редовете, че генералите, заточени на Канарските острови, продължават да кротуват, опровергавайки слуховете, че са протегнали конспиративни пипала към Ескадрата, която въпреки злонамерените подмолни интриги оставаше, както винаги, вярна на Нейно Величество. Що се отнася до обществения ред, вече от няколко седмици в Мадрид не беше имало никакви безредици, след назиданието, дадено от властите на главатарите на последните народни вълнения, които сега имаха предостатъчно време, за да размишляват над неразумните си постъпки в мрачната сянка на затвора в Сеута.

Антонио Кареньо носеше пресни слухове на събеседниците в кафе „Прогресо“:

— Господа, внимание. Знам от достоверен източник, че работата напредва.

Посрещна го хор от подигравателен скептицизъм. Засегнат, Кареньо сложи ръка на сърцето си.

— Не се съмнявайте в думите ми.

Дон Лукас Риосеко уточни, че никой не се съмнява в думите му, а в достоверността на източниците му: вече почти година оповестяваше Второто пришествие. Кареньо ги накара да доближат към него глави над мраморния плот, приемайки обичайния тон на предпазлива поверителност:

— Този път работата е сериозна, господа. Лопес де Аяла е заминал за Канарските острови, за да се срещне със заточените генерали. А дон Хуан Прим, дръжте се да не паднете, е изчезнал от дома си в Лондон. Не се знае къде е… Можете да предположите какво означава това!

Агапито Карселес беше единственият, който повярва:

— Това означава, че се готви грандиозен скандал.

Хайме Астарлоа кръстоса крака. Тези постоянно повтарящи се предсказания вече го отегчаваха безкрайно. С поверителен тон, Кареньо продължаваше да излага сведения за поредната конспирация:

— Казват, че граф де Реус е бил видян в Лисабон, преоблечен като лакей. И че средиземноморската ескадра само чака идването му, за да провъзгласи…

— Какво да провъзгласи? — попита простодушният Марселино Ромеро.

— Как какво ще провъзгласява, бе човек! Свободата!

Прозвуча недоверчивият смях на дон Лукас:

— Вашата история е като роман от Дюма, дон Антонио. С продължения.

Кареньо замълча, обиден от недоверието на стареца. Агапито Карселес захвана пламенна революционна реч, за да отмъсти за събеседника си, от която ушите на дон Лукас почервеняха.

— Дойде моментът да заемем места по барикадите! — завърши с патоса на герой на Тамайо и Баус^[1].

— Ще се срещнем там! — обяви, също театрално, ядосаният дон Лукас. — Вие от едната страна, а аз — от другата, естествено.

— Естествено! Никога не съм се съмнявал, господин Риосеко, че мястото ви е в редиците на потисничеството и мракобесието.

— За мен това е чест!

— Нищо подобно! Испания на честта, е революционна Испания, истинската. Вашето овчедушие може да скъса нервите на всеки патриот, дон Лукас!

— Ами пийте чай за успокоение.

— Да живее републиката!

— Много ви здраве.

— Да живее федералната република!

— Добре, човече, добре. Фаусто, половин препечено хлебче! Долната половинка!

— Да живее върховенството на Закона!

— Единственият закон, от който се нуждае тази страна, е този, който позволява разстрел при опит за бягство!

Над покривите на Мадрид отекна гръм. Небето разтвори пазвите си и изсипа жесток порой. Виждаше се как от другата страна на улицата пешеходците тичат, търсейки подслон. Хайме Астарлоа отпи глътка кафе докато гледаше меланхолично как дъждът удря по стъклото на прозореца. Котката, която беше излязла да направи едно кръгче, се завърна със скок, с влажна и настръхнала козина, мършав символ на мизерията, който прикова в учителя по фехтовка недоверчивите си, зли очи.

 

 

— Съвременната фехтовка, господа, има склонността да пренебрегва щастливата свобода на движенията, която придава на нашето изкуство особено изящество. Това силно ограничава възможностите.

Братята Касорла и Алварито Саланова слушаха внимателно, с рапири и маски под мишница. Липсваше Мануел де Сото, който летуваше със семейството си на север.

— Всички тези злощастни обстоятелства — продължи Хайме Астарлоа — ощетяват фехтовката по един жалък начин. Например, някои фехтувачи вече прескачат при боя поздрава към секундантите…

— Но при боя няма секунданти, учителю — намеси се плахо по-младият от братята Касорла.

— Именно заради това, драги ми господине. Именно заради това. Вие току-що сложихте пръст в раната. Хората вече не мислят за практическото приложение на фехтовката в сферата на честта. Просто спорт, нали? Това е изкривяване, ни повече, ни по-малко. Все едно, нека вземем един абсурден пример, свещениците да извършват службата на испански. Без съмнение, това би било по-актуално, нали? По-народно, ако щете, по в тон с днешното време, не е ли така?… Въпреки това, да се откажем от красивата и малко тайнствена звучност на латинския език би откъснало този красив ритуал от най-дълбоките му корени, би го принизило. Красотата, Красотата с главна буква, може да бъде открита единствено в култа към традицията, в стриктното изпълнение на онези жестове и думи, които са били повтаряни, съхранени от хората в продължение на векове… Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Тримата младежи кимнаха сериозно, повече от уважение към учителя по фехтовка, отколкото по убеждение. Дон Хайме вдигна ръка и направи във въздуха няколко движения от фехтовката, все едно, че държи рапира.

— Естествено, не бива да затваряме очи пред полезните нововъведения — продължи той с тон на презрителен компромис. — Но преди всичко трябва да имаме предвид, че красотата се съдържа именно в съхраняването на това, което другите изоставят… Не намирате ли, че е много по-достойна лоялността към сваления монарх, отколкото към седналия на трона? Затова нашето изкуство трябва да продължи да бъде чисто, незамърсено. Класическо. Преди всичко, класическо. Трябва искрено да съчувстваме на тези, които се ограничават да научат само техниката. Вие, мои млади приятели, имате чудесната възможност да станете част от едно изкуство. Това, повярвайте, не се плаща с пари. То е нещо, което се носи тук, в сърцето и в главата.

Учителят по фехтовка замълча, наблюдавайки трите лица, които го гледаха с почтително внимание. Посочи с жест по-големия от братята Касорла.

— Добре, стига вече приказки. Вие, дон Фернандо, ще упражните с мене защитата в кръг на втора, и кръстосване на втора. Напомням ви, че този метод изисква голяма чистота. Никога не прибягвайте до него, когато противникът има голямо физическо превъзходство… Помните ли теорията?

Младежът кимна с глава в горд утвърдителен жест.

— Да, учителю — изрецитира той на един дъх, като ученик. — Ако при защитата в кръг на втора не мога да достигна противниковата рапира, кръстосвам на втора, изтеглям рапирата и атакувам на четвърта в ръката.

— Отлично — дон Хайме взе една рапира от колекцията на стената, докато Фернандо Касорла си нахлузваше маската. — Готов ли сте? Да започваме тогава. Естествено, да не забравяме поздрава. Така… Ръката се разгъва и китката се повдига, така. Направете го все едно, че носите въображаема шапка. Ще си я свалите с лявата ръка, елегантно. Перфектно — учителят се обърна към другите двама зрители. — Трябва да имате предвид, че поздравите от четвърта и трета са за секундантите и свидетелите. В края на краищата се предполага, че дуелите обикновено се провеждат между хора от добро потекло. Не бива да се противопоставяме, ако двама мъже искат да се дуелират на живот и смърт, щом честта ги е тласнала към това, нали?… Но, по дяволите, най-малкото, което можем да искаме от тях, е да го направят по възможно най-възпитания начин.

Учителят кръстоса рапирата си с тази на Фернандо Касорла. Ученикът упражняваше китката си, в очакване дон Хайме да му нанесе удара, който щеше да даде начало на движението. В огледалата на галерията отраженията им се умножаваха, сякаш салонът беше пълен със съперници. Чуваше се спокойният и търпелив глас на учителя по фехтовка:

— Точно така, много добре… Към мен. Добре. Сега внимание, кръг на втора… Не. Повторете, моля. Така. Кръг на втора. Кръстосайте!… Не, моля ви, не забравяйте. Трябва да се кръстоса на втора и веднага да се атакува. Отново, ако обичате. Напред. Към мен. Ответ. Това е. Кръстосайте! Добре. Сега. Отлично! Четвърта към ръката, превъзходно — в коментарите на дон Хайме имаше заслужено задоволство, като на автор, който съзерцава творението си. — Хайде отново същото, но внимавайте. Този път ще ви притисна повече. На оръжие. Към мен. Добре. Ответ. Добре. Така. Кръстосайте!… Не. Бяхте бавен, дон Фернандо, затова ви засегнах. Хайде отначало.

Откъм улицата се понесе врява. Чу се тропот на конски копита, препускащи стремително по паважа. Алварито Саланова и по-малкият Касорла се подадоха на един от прозорците.

— Има някаква свада, учителю!

Дон Хайме прекрати боя и отиде при учениците си на прозореца. По улицата блестяха лачени шапки и саби. Конната жандармерия разпръскваше група метежници, които бягаха на всички страни. Близо до Кралския театър се чуха два изстрела. Младите фехтувачи наблюдаваха гледката, смаяни от набезите на кавалерията.

— Вижте ги как бягат!

— Ама че тупаник!

— Какво ли е станало?

— Може и да е революция!

— Нищо подобно! — Алварито Саланова, верен на фамилната си гордост, беше свил презрително горната си устна. — Не виждаш ли, че са една шепа хора? Жандармеристите ще ги подредят, както подобава.

Под прозореца притича човек, който трескаво потърси убежище в един вход. Две старици в траур си подаваха носовете през прозореца като злокобни птици, и наблюдаваха предпазливо сцената. Съседите се трупаха по балконите, едни насърчаваха метежниците, а други — жандармеристите.

— Да живее Прим! — крещяха три съмнителни на вид жени с безнаказаността, която им гарантираше полът и обстоятелството, че се намират на балкон на четвъртия етаж. — Марфори — на бесилото!

— Кой е този Марфори? — попита Франсиско Касорла.

— Един министър — поясни брат му. — Казват, че кралицата и той…

Дон Хайме прецени, че това беше достатъчно и затвори капаците на прозореца, като се правеше, че не чува разочарованото мърморене на учениците си.

— Млади господа, тук сме, за да се упражняваме по фехтовка — каза той с тон, не търпящ противоречие. — Уважаемите ви бащи ми плащат, за да ви уча на полезни неща, а не за да бъдете зрители на нещо, които не ни засяга. Да продължим работата си — погледна с върховно пренебрежение затворения капак и погали с пръсти дръжката на рапирата. — Нямаме нищо общо с това, което става навън. Да го оставим на простолюдието и на политиците.

Отново заеха местата си и в галерията прозвуча металното потракване на рапирите. Старинните оръжия по стените продължаваха да тънат в прах, ръждиви и невъзмутими. Беше достатъчно да се затвори прозорецът и времето в дома на учителя по фехтовка спираше своя ход.

 

 

Портиерката беше тази, която го осведоми, когато се разминаха по стълбите.

— Добър ден, дон Хайме. Какво ще кажете за новините?

— Какви новини?

Старицата се прекръсти. Беше приказлива и пълничка вдовица, която живееше с дъщеря си — стара мома. Ходеше по два пъти на ден на служба в църквата „Сан Хинес“ и твърдеше, че всички революционери са еретици.

— Не мога да повярвам, че не знаете какво става! Ама наистина ли не знаете?

Хайме Астарлоа вдигна вежда и учтиво се поинтересува.

— Разкажете ми, доня Роса.

Портиерката сниши глас и се огледа наоколо недоверчиво, сякаш стените имаха уши.

— Дон Хуан Прим е дебаркирал вчера в Кадис и казват, че Ескадрата е въстанала… Ето как й се отплащат на нашата бедна кралица за добротата!

Учителят по фехтовка тръгна нагоре по улица „Майор“ към Пуерта дел Сол и кафе „Прогресо“. Дори и без сведенията на портиерката се разбираше, че става нещо сериозно. Шумни групички коментираха събитията, а двайсетина любопитни наблюдаваха отдалеко малък отряд, който стоеше на пост на ъгъла на улица „Постас“. Войниците, с нахлупени на бръснатите глави кепета и щикове на пушките, бяха под командването на брадат офицер с кръвожаден вид, който се разхождаше нагоре-надолу с ръка на дръжката на сабята. Новобранците бяха много млади и си придаваха важност, наслаждавайки се на любопитството, което предизвикваше присъствието им. Един изискан господин мина покрай дон Хайме и се приближи към лейтенанта.

— Знае ли се нещо?

Военният се поклати самодоволно.

— Аз изпълнявам заповеди на висшестоящи. Движи се!

Няколко гвардейци в сини униформи изземваха тържествено вестниците от момчетата, които викаха сред множеството: обявяваше се военно положение, налагаше се цензура върху всички новини, свързани с въстанието. Няколко търговци, оживени от опита на неотдавнашни набези, затваряха магазините си и се присъединяваха към групите от любопитни. По „Каретас“ блестяха тривърхите шапки на жандармеристите. Говореше се, че Гонсалес Браво е изпратил по телеграфа оставката си на кралицата и че войските, вдигнати от Прим, вече напредват към Мадрид.

В „Прогресо“ се беше събрала цялата компания и Хайме Астарлоа незабавно се осведоми за положението. Прим беше пристигнал в Кадис на осемнайсети, и на деветнайсети сутринта, с вика: „Да живее националният суверенитет!“, средиземноморската ескадра беше обявила революцията. Адмирал Топете, когото всички считаха за верен на кралицата, беше сред въстаниците. Южните и източните гарнизони се присъединяваха един след друг към въстанието.

— Загадката сега е какво ще направи кралицата — обясняваше Антонио Кареньо. — Ако не отстъпи, ще стане гражданска война, защото този път не става въпрос за обикновена авантюра, господа. Знам го от достоверен източник. Граф де Реус вече разполага с мощна войска, която нараства непрекъснато. Серано също е замесен. Дори се говори, че ще бъде предложено регентство на дон Балдомеро Еспартеро.

— Исабел Втора никога няма да отстъпи — опъна се дон Лукас Риосеко.

— Ще видим — каза Агапито Карселес, видимо очарован от развоя на събитията. — При всяко положение е по-добре да се опита да окаже съпротива.

Всички събеседници го изгледаха изненадано.

— Да окаже съпротива? — смъмри го Кареньо. — Това би довело страната до гражданска война…

— До кървава баня — отбеляза Марселино Ромеро, доволен, че може да участва в разговора.

— Точно така — отвърна сияещ журналистът. — Нима не разбирате? А според мен е очевидно. Ако Исабелита започне да го увърта, ако се остави на разположение или абдикира в полза на сина си, нищо няма да се промени. Сред въстаналите има много монархисти и в края на краищата ще ни сложат дон Алфонсо, или Монпансие, или дон Балдомеро, или кой да е друг. Ама няма да мине. Затова ли сме се борили толкова време?

— Та къде казвате, че сте се борили вие? — попита дон Лукас подигравателно.

Карселес го изгледа с републиканско презрение.

— В сянка, драги господине. В сянка.

— Ясно.

Журналистът реши да не обръща внимание на дон Лукас.

— Говорех ви — продължи той, обръщайки се към останалите, — че това, от което се нуждае Испания, е една хубава и ожесточена гражданска война с много жертви, с барикади на улиците, а суверенният народ да завземе Кралския дворец. Комитети за обществено спасение, а монархическите самохвалковци и техните лакеи — той отправи крадешком зловещ поглед към дон Лукас, — влачени по улиците.

На Кареньо това му се видя прекалено.

— Човече, дон Агапито. Не прекалявайте все пак. В ложите…

Но Карселес се беше развихрил.

— Ложите са меки, дон Антонио.

— Меки? Ложите — меки?

— Да, господине. Меки, аз ви го казвам. Ако революцията са я възпламенили недоволните генерали, трябва да се направи така, че тя да премине в ръцете на законния й собственик: народа — лицето му се озари от екстаз. — Републиката, господа! Общественото дело, ни повече, ни по-малко. И гилотината.

Дон Лукас изрева и подскочи. Възмущението беше замъглило монокъла, закрепен на лявото му око.

— Най-после си свалихте маската! — възкликна той, сочейки Карселес обвинително с пръст и треперещ от справедлив гняв. — Най-после разкрихте истинското си лице, дон Агапито! Същински Макиавели! Гражданска война! Кръв! Гилотина!… Това е вашият истински език!

Журналистът погледна събеседника си с искрена изненада.

— Доколкото ми е известно, никога не съм използвал друг.

Дон Лукас понечи да стане, но изглежда реши да премисли. Този следобед плащаше Хайме Астарлоа и вече носеха кафетата.

— Вие сте по-лош от Робеспиер, господин Карселес! — изфъфли задъхано. — По-лош от жестокия Дантон!

— Не смесвайте кокошките с овцете, приятелю мой.

— Хора като вас потопиха Испания в позор!

— Брей, че тежко понасяте загубите, дон Лукас.

— Все още не сме изгубили! Кралицата е назначила за президент генерал Корча, който е истински мъж. Вече е поверил на Павия^[2] командването на армията, която ще застане лице в лице срещу въстаналите. И предполагам, че няма да се усъмните в доказаната смелост на маркиз де Новаличес… Не бързайте да се радвате, дон Агапито.

— Ще видим.

— Разбира се, че ще видим!

— Вече го виждаме.

— Ще видим!

Отегчен от вечния спор, Хайме Астарлоа се оттегли по-рано от обикновено. Взе бастуна си и цилиндъра, сбогува се до следващия ден и излезе на улицата, решен да направи кратка разходка, преди да се прибере у дома. По пътя наблюдаваше нажежената атмосфера по улиците с известна досада. Чувстваше, че всичко това го засяга съвсем повърхностно. Вече беше започнало да му идва до гуша от споровете между Карселес и дон Лукас, както и от страната, в която му се беше паднало да живее.

Помисли си мрачно, че всички те могат да се обесят с проклетите си републики и монархии, с патриотичните си речи и с глупавите си кафеджийски свади. Би дал всичко, за да престанат едните и другите да му вгорчават живота с вряви, спорове и страхове, чиито причини въобще не го интересуваха. Единственото, което искаше, бе да го оставят да живее на мира. Ако зависеше от учителя по фехтовка, всички можеха да отидат по дяволите.

В далечината прозвуча гръм, а по улиците се понесе жестока вихрушка. Дон Хайме наведе глава, хвана шапката си и ускори ход. След няколко минути заваля силен дъжд.

На ъгъла на улица „Постас“ водата попиваше в синьото сукно на униформите и се стичаше на едри капки по лицата на войниците. Те продължаваха да стоят на пост, плахи и недодялани, докосвайки с върха на щика носовете си, залепени за стената, за да се скрият от дъжда. От един вход лейтенантът наблюдаваше тъжно локвите с димяща лула в ъгъла на устата.

 

 

През събота и неделя валя като из ведро. В самотата на своята дневна, приведен под светлината на лампата над страниците на някаква книга, дон Хайме слушаше безкрайния низ от гръмотевици и светкавици. Те трещяха, раздирайки мрака навън, а отблясъците очертаваха силуетите на близките сгради. Водата биеше по покрива с все сила и на два пъти се наложи да стане, за да сложи съдове под пукнатините на тавана, откъдето капеше вода с дразнеща монотонност.

Прелисти разсеяно книгата, която държеше в ръце и очите му се спряха на един цитат, подчертан преди години от самия него:

„… Всичките му усещания достигнаха непозната дотогава за него степен. Житейският му опит беше безкрайно разнообразен: беше умирал и възкръсвал, беше обичал с най-пламенна страст и се беше разделял отново и завинаги с любимата си. Накрая, на зазоряване, когато първите светлини разчупваха мрака, в душата му започна да се възцарява едно нарастващо спокойствие и образите станаха по-ясни и постоянни…“

Учителят по фехтовка се усмихна с безкрайна тъга, все още с пръст на редовете. Тези думи сякаш не бяха написани за Хайнрих фон Офтердинген, а за самия него. През последните години се виждаше обрисуван на тази страница с изключително майсторство: всичко беше така. Несъмнено това е най-точното обобщение на неговия живот, което някой някога беше правил. Но през последните седмици нещо като че ли не бе наред. Настъпващият покой, ясните и постоянни образи, които мислеше за окончателни, отново се замъгляваха под някакво странно влияние, което безмилостно изтръгваше от него части от онази спокойна яснота, в която мислеше, че ще прекара остатъка от дните си. В съществуванието му беше проникнал нов фактор — смущаващо, тайнствено влияние, което го принуждаваше да си задава въпроси, чиито отговор се мъчеше да избегне. Беше невъзможно да се предвиди докъде щеше да го отведе всичко това.

Затвори рязко книгата и я хвърли свирепо на масата. Изпълнен с мъка, осъзнаваше ледената си самота. Онези теменужени очи си бяха послужили с него за нещо, което той не можеше да разбере. Направеше ли усилие да си го представи, неминуемо потръпваше от необяснимо надигащ се тъмен ужас. И което беше още по-страшно — бяха отнели спокойствието на стария му и уморен дух.

Събуди се с първите лъчи на зората. Напоследък спеше лошо, сънят му беше неспокоен, тревожен. Приведе се в приличен вид и след това разгърна върху една масичка, до огледалото и легена с гореща юда, калъфа с бръсначите си. Насапуниса внимателно бузите и ги избръсна старателно, както обикновено. Със старите сребърни ножички подряза някои косъмчета на мустаците и след това прекара седефен гребен през влажните си бели коси. Доволен от вида си, той се облече церемониално и затегна на врата си черна копринена вратовръзка. От трите си летни костюма избра един ежедневен, от лек кафяв вълнен плат. Дългият, старомоден редингот му придаваше представителния вид на стар денди от началото на века. Вярно, че дъното на панталоните се беше поизтъркало от носене, но полите на редингота го прикриваха напълно задоволително. Избра измежду чистите кърпи тази, която му се видя в най-добро състояние и сипа в нея една капка одеколон, преди да я постави в джоба си. На излизане си сложи цилиндър и взе под мишница калъфа с рапирите.

Денят беше сив и отново заплашваше с проливен дъжд. Цяла нощ беше валяло и в големите локви насред улицата се отразяваха стрехите на покривите, под тежкото небе с цвят на олово. Поздрави учтиво портиерката, която се връщаше с кошница от пазар и пресече улицата, за да закуси, както обикновено, шоколад и понички в скромното кафене на ъгъла. Настани се на обичайната си маса, в дъното, под стъкленото кълбо, което покриваше загасената газена лампа. Беше девет сутринта и в заведението имаше малко посетители. Собственикът Валентин се приближи с чаша кафе и панерче с понички.

— Тази сутрин няма вестници, дон Хайме. Така, както стоят нещата, още не са излезли. И подозирам, че няма да излязат.

Учителят по фехтовка вдигна рамене. Отсъствието на пресата за деня не му причиняваше никакво безпокойство.

— Има ли нещо ново? — попита той повече от учтивост, отколкото от истински интерес.

Собственикът на малкото кафене избърса ръце в мазната си престилка.

— Изглежда, че маркиз де Новаличес е в Андалусия с войската, и всеки момент ще тръгне срещу въстаниците… Казват също, че Кордова, която е въстанала заедно с другите, на следващия ден е сложила оръжие, щом се появили правителствените войски. Работата не е ясна, дон Хайме. Да видим как ще свърши всичко това.

След като приключи със закуската, учителят по фехтовка излезе на улицата и се отправи към дома на маркиз де лос Алумбрес. Не знаеше дали Луис де Аяла би искал да се поупражнява във фехтовка, като се има предвид обстановката в Мадрид, но Хайме Астарлоа беше готов, както обикновено, да изпълни своята част от уговорката. В най-лошия случай, всичко щеше да се сведе до една напразна разходка. И понеже вече ставаше късно и не искаше да закъснее поради някое непредвидено обстоятелство на улицата, се качи в един файтон, който чакаше до арката на Пласа Майор.

— Към двореца Виляфлорес.

Файтонджията изплющя с камшик и двете отегчени кранти се размърдаха без особен ентусиазъм. Войничетата продължаваха да стоят на ъгъла на „Постас“, но лейтенантът не се виждаше никакъв. Пред пощенската палата общинската полиция разпръскваше групите от любопитни, но не изпълняваше задачата с особено усърдие. В края на краищата полицаите бяха служители на общината, над главите им бе надвиснал дамоклевият меч на безработицата; не знаеха кой ще управлява утре страната и не бяха много убедени в това, което вършат.

Конната жандармерия от предния следобед вече не беше на пост на улица „Карерас“. Хайме Астарлоа се размина с тях по-надолу. С тривърхи шапки и пелерини, те патрулираха между Конгреса и фонтана на Нептун. Със завити нагоре черни мустаци и саби, прибрани в ножниците, жандармеристите наблюдаваха минувачите с мрачна самоувереност — знаеха, че който и да бъде победителят, щеше да има нужда от тях, за да поддържат обществения ред. Както вече беше доказано по време на прогресистки и умерени правителства, жандармеристите никога не оставаха безработни.

Дон Хайме пътуваше, облегнат назад във файтона, и се оглеждаше някак разсеяно, но когато приближи към двореца Виляфлорес, подскочи и се показа разтревожен на прозорчето. Пред дома на маркиз де лос Алумбрес цареше необичайно оживление. Над стотина души се бяха струпали на улицата, възпирани на входа от няколко полицаи. Повечето бяха съседи от квартала, с различно обществено положение, към които се присъединяваха многобройни любопитни безделници. Няколко смели зяпачи се бяха покатерили на желязната ограда, откъдето внимателно наблюдаваха градината. Възползвайки се от шумотевицата, двама амбулантни търговци вървяха напред-назад между спрелите карети и предлагаха на висок глас стоките си.

Обзет от лошо предчувствие, дон Хайме плати на файтонджията и се отправи забързано към вратата, като си проправяше път през навалицата. Любопитните се бутаха едни други, за да виждат по-добре, подтиквани от нездрав интерес.

— Станало е нещо ужасно. Ужасно — шушнеха някакви бабички и се кръстеха.

Един белокос човек, с бастун и редингот, се вдигна на пръсти в желанието си да разбере какво става. Увиснала на ръката му, жена му го гледаше въпросително в очакване на информация.

— Виждаш ли нещо, Пако?

Една бабичка, която си вееше с ветрилото, каза с тон на сведуща:

— Станало е през нощта — каза ми го един от полицаите, братовчед на снаха ми. Току-що дойде господин съдията.

— Трагедия! — каза някой.

— Знае ли се как е станало?

— На сутринта са го намерили слугите.

— Говореше се, че е малко смахнат…

— Клевети! Беше истински джентълмен, истински либерал. Не помните ли, че подаде оставка като министър?

Бабичката, притисната от задуха, отново започна да си вее.

— Трагедия! А какъв приятен човек беше!

С примряла душа дон Хайме се приближи до един от полицаите, които пазеха на вратата. Той му препречи пътя с увереност, придадена от униформата.

— Не може да се минава!

Учителят по фехтовка посочи непохватно калъфа с рапири, който носеше под мишница.

— Аз съм приятел на господин маркиза. Имам уговорка с него за днес сутринта.

Полицаят го изгледа от горе до долу и представителният вид на събеседника му го накара да смени поведението си. Обърна се към свой колега от другата страна на оградата.

— Ефрейтор Мартинес! Тук има един господин, който твърди, че е приятел на домакина. Както изглежда, е имал уговорена среща.

Ефрейтор Мартинес се приближи, дебеличък и сияещ със златните си копчета, и погледна недоверчиво учителя по фехтовка.

— Кой сте, ваша милост?

— Хайме Астарлоа. Имам уговорена среща с дон Луис де Аяла за десет часа.

Ефрейторът поклати сериозно глава и открехна желязната врата.

— Елате с мен, ако обичате.

Учителят по фехтовка тръгна след полицая по алеята покрита с чакъл, под познатата сянка на върбите. На вратата имаше още полицаи, а една група мъже разговаряше в приемната, в подножието на широкото стълбище, украсено с големи вази за цветя и мраморни статуи.

— Моля, изчакайте за момент.

Ефрейторът се приближи към групата и размени тихо няколко почтителни думи с един нисичък, безупречно облечен господин, с щръкнали мустаци, боядисани в черно и малка перука върху плешивата глава. Човекът беше облечен с малко вулгарна превзетост. Носеше пенсне със сини стъкла, закачено с панделка на ревера на редингота, в чийто петлик блестеше някакъв кръст за граждански заслуги. След като изслуша полицая, той се обърна да погледне новодошлия, каза няколко думи на колегите си и тръгна към дон Хайме. Хитрите му и любопитни очи блестяха зад стъклата.

— Аз съм Хенаро Кампильо — главен началник на полицията. С кого имам чест?

— Хайме Астарлоа, учител по фехтовка. Дон Луис и аз имаме обичая…

Другият го прекъсна с жест.

— Известно ми е — погледна го той настойчиво, сякаш преценяваше събеседника си. След това спря поглед на калъфа, който дон Хайме носеше под мишница и го посочи. — Това ли са инструментите ви?

Учителят по фехтовка потвърди.

— Това са рапирите ми. Вече ви казах, че дон Луис и аз… Искам да кажа, че обикновено идвам тук всяка сутрин. — Хайме Астарлоа млъкна и погледна зашеметено полицая. Беше абсурдно, но си даде сметка, че точно в този момент, а не по-рано, осъзна всъщност това, което се е случило там, сякаш мозъкът му дотогава беше блокирал и отказваше да приеме очевидното. — Какво се е случило с господин маркиза?

Началникът на полицията го погледна замислено, сякаш преценяваше искреността на вълнението, което личеше в смаяното поведение на учителя по фехтовка. След малко се покашля, пъхна ръка в джоба и извади една хаванска пура.

— Опасявам се, господин Астарлоа… — каза той церемониално, докато дупчеше с клечка единия край на пурата. — Опасявам се, че маркиз де лос Алумбрес днес не е в състояние да се фехтува. От съдебномедицинска гледна точка бих казал, че не е никак добре.

Докато говореше, покани с жест дон Хайме да го придружи до една от стаите. Последният задържа дъха си, когато влезе в малкия салон, който отлично познаваше, защото го беше посещавал почти ежедневно през последните две години: това беше преддверието на галерията, в която обикновено се фехтуваха с маркиза. На прага, който свързваше двете помещения, лежеше безжизнено тяло, опънато на паркета и покрито с одеяло. От него тръгваше дълга следа от кръв, която се разделяше на две в средата на стаята. Там дирята поемаше в две посоки и образуваше две локви съсирена кръв.

Хайме Астарлоа пусна калъфа с рапирите на един фотьойл и се подпря на облегалката — изглеждаше напълно объркан. Погледна придружителя си, сякаш изискваше от него обяснение за това, което изглеждаше нелепа шега, но полицаят само вдигна рамене, драсна една клечка и засмука пурата, наблюдавайки реакциите му.

— Мъртъв ли е? — попита дон Хайме.

Въпросът беше толкова глупав, че другият повдигна иронично едната си вежда.

— Напълно.

Учителят по фехтовка преглътна.

— Самоубийство ли е?

— Вижте сам. Истината е, че бих искал да чуя мнението ви по въпроса.

Хенаро Кампильо изпусна облак дим, наведе се над трупа и го отви до кръста, след което се дръпна назад, за да наблюдава ефекта, който сцената произвеждаше върху дон Хайме. Луис де Аяла беше запазил изражението, с което го беше изненадала смъртта: лежеше по гръб, с десния крак сгънат под ъгъл под левия, полуотворените очи бяха помътнели, долната устна изглеждаше отпусната, а лицето му беше изкривено в последната гримаса на агонията. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка. От дясната страна на врата имаше съвършена кръгла дупка, която излизаше през тила. От там беше изтекла кървавата струя, която прекосяваше пода на стаята.

Почувствал се като в кошмар, от който се надяваше да се събуди всеки момент, неспособен на нито една свързана мисъл, Хайме Астарлоа погледна трупа. Стаята, вдървеното тяло, петната кръв, всичко около него се въртеше. Почувства, че краката не го държат и пое дълбоко въздух, но не се осмели да пусне облегалката на фотьойла, където се беше подпрял. Когато най-сетне успя да наложи дисциплина на организма си и да подреди мислите си, случилото се там достигна до него внезапно и болезнено, сякаш някой му беше нанесъл удар в душата. Погледна мъжа до себе си с ужасени очи. Полицаят смръщи вежди и потвърди с поглед, като че ли беше отгатнал онова, което мислеше дон Хайме и го подканваше да го каже. Тогава учителят по фехтовка се наведе над трупа и протегна ръка към раната, сякаш искаше да я пипне с пръсти, но се спря на няколко сантиметра от нея. Когато се изправи лицето му беше изкривено, а очите — широко отворени, защото току-що бе погледнал ужаса в лицето. Познавач като него не можеше да сбърка такава рана. Луис де Аяла бе убит с рапира, с едно-единствено чисто пробождане в гърлото: удара за двеста ескудос.

 

 

— Ще бъде много полезно за мен, господин Астарлоа, да знам кога за последен път видяхте маркиз де лос Алумбрес.

Седяха в един салон, съседен на този, в който беше трупът, заобиколени от фламандски гоблени и красиви венециански огледала в златни рамки. Учителят по фехтовка изглеждаше състарен с десет години: наведен напред, с лакти, подпрени на коленете, обгърнал лице с длани. Сивите очи гледаха упорито в земята, втренчени и безизразни. Думите на полицейския началник стигнаха до него някъде отдалеч, като сред мъглите на лош сън.

— В петък сутринта — дори звукът на собствения му глас се стори странен на Хайме Астарлоа. — Разделихме се малко след единадесет, след като приключи часът по фехтовка…

Хенаро Кампильо се вгледа за кратко в пепелта на пурата, сякаш обмисляше по-скоро как тегли, отколкото неприятния въпрос, който ги занимаваше.

— Забелязахте ли някакъв признак? Нещо, което да позволи да се предскаже тази зловеща развръзка?

— Ни най-малко. Всичко протече нормално и се сбогувахме както обикновено.

Пепелта щеше да падне всеки момент. Държейки внимателно пурата с пръсти, полицейският началник се огледа наоколо за пепелник, но не намери. Тогава хвърли бегъл поглед към вратата на стаята, където лежеше трупът и реши да тръсне незабележимо на килима.

— Вие сте посещавали често… хм, покойния. Имате ли някаква представа относно причината за убийството?

Дон Хайме вдигна рамене.

— Не знам. Може би кражба…

Събеседникът му направи отрицателен жест, докато дърпаше силно от пурата.

— Вече са разпитани двамата прислужници в дома, кочияшът, готвачката и градинарят. При първоначалния оглед не е открита липсата на нито един ценен предмет — тук полицаят направи пауза, докато дон Хайме, слабо заинтересован от думите му, се опитваше да подреди собствените си мисли. Имаше вътрешното усещане, че притежава някои от ключовете към загадката: въпросът беше дали да ги довери на този човек или преди да направи такава стъпка, да съпостави някои разнородни факти.

— Слушате ли ме, господин Астарлоа?

Учителят по фехтовка се сепна и се изчерви, сякаш полицейският началник беше проникнал в мислите му.

— Естествено — отвърна той малко прибързано. — В такъв случай, това отхвърля обира като възможна причина за престъплението…

Другият направи предпазлив жест и вкара показалец под перуката, за да се почеше тайно над лявото ухо.

— Отчасти, господин Астарлоа. Само отчасти. Поне що се отнася до обикновена кражба — уточни той. — Огледът… Знаете ли какво имам предвид?

— Предполагам, че е проверка, която се извършва с очи.

— Много остроумно, наистина — Хенаро Кампильо го изгледа с неприязън. — Радвам се да видя, че сте залазили чувството си за хумор. Хората ги убиват, а вие пускате шегички.

— Вие също го правите.

— Да, но аз съм компетентният орган.

Изгледаха се мълчаливо.

— Огледът — продължи най-сетне полицаят — потвърждава, че непознато лице, или лица, е влязло през нощта в личния кабинет на маркиза и е прекарало доста време в разбиване на ключалки и ровене в чекмеджета. Отворили са и касата, но с ключ. Между другото, много добра каса, на „Босъм и син“, Лондон… Няма ли да ме попитате дали са взели нещо?

— Мислех, че въпросите ги задавате вие.

— Обикновено е така, но не е задължително.

— Взели ли са нещо?

Полицейският началник се усмихна загадъчно, сякаш събеседникът му току-що бе сложил пръст в раната.

— Това е любопитното. Убиецът, или убийците, стоически са издържали на изкушението да отмъкнат съблазнителното количество пари и бижута, които е имало там. Странни престъпници, предполагам, че ще се съгласите с мен. Нали?… — Дръпна дълбоко от пурата преди да изпусне дима, доволен от аромата и от собствените си разсъждения. — С две думи, оказва се невъзможно да разберем дали са взели нещо, защото не знаем какво е било съхранявано в касата. Дори не сме сигурни дали са намерили това, което са търсели.

Дон Хайме потръпна вътрешно и се опита да прикрие вълнението си. Той обаче имаше основателни причини да мисли, че убийците не са намерили каквото са търсили: един плик с восъчен печат, който се намираше в дома му, скрит зад една редица книги… Умът му трескаво работеше, за да постави на място всяка една от разпръснатите части на трагедията. Ситуации, думи, постъпки, които в последно време се редуваха без видима връзка, сега бавно и болезнено идваха на местата си с такава жестока очевидност, че той усети как го пробожда тъга. Макар че все още не беше в състояние да види събитието в неговата цялост, първите признаци вече очертаваха ролята, която той самият беше изиграл. Осъзна това с остро усещане на безпокойство, унижение и ужас.

Полицейският началник го наблюдаваше внимателно и чакаше отговора на въпроса, който дон Хайме, погълнат от мислите си, не чу.

— Моля?

Очите на събеседника му, влажни и изпъкнали като на риба в аквариум, го наблюдаваха зад сините стъкла на пенснето. В тях се беше появила някаква приятелска доброжелателност, макар да беше трудно да се определи дали тя се дължи на естествени причини или напротив — ставаше въпрос за професионално поведение, целящо да вдъхне доверие. След кратко размишление дон Хайме реши, че въпреки странния си вид и обноски, Хенаро Кампильо не е никак глупав.

— Питах ви, господин Астарлоа, дали в миналото сте забелязали някой детайл, който би могъл да ни помогне да напреднем в разследването.

— Опасявам се, че не.

— Наистина ли?

— Нямам обичай да си играя с думите, господин Кампильо.

Другият направи помирителен жест.

— Мога ли да говоря с вас откровено, господин Астарлоа.

— Умолявам ви.

— Вие сте един от хората, които най-често са се срещали с покойния, а не сте ми особено полезен.

— Има и други хора, които също постоянно са поддържали връзка, а вие преди малко казахте, че показанията им са безполезни… Не знам защо възлагате толкова надежди на мене.

Кампильо погледна дима на пурата и се усмихна.

— Истината е, че не знам — млъкна за момент, замислен. — Може би защото изглеждате… почтен човек. Да, може би заради това.

Дон Хайме направи уклончив жест.

— Аз съм само един учител по фехтовка — отвърна, като се опита да придаде на гласа си тон на подходящо безразличие. — Отношенията ни бяха строго професионални. Дон Луис никога не ми е оказвал честта да бъда негов душеприказчик.

— Видели сте го миналия петък. Да е бил нервен, разстроен?… Забелязахте ли нещо необичайно в поведението му?

— Нищо, което да ми направи впечатление.

— А предишните дни?

— Може би, не съм обръщал внимание. Не мога да си спомня. Така или иначе, много са тези, които проявяват известна нервност в днешно време, така че нямаше и да обърна внимание на това.

— Да сте говорили за политика?

— По мое мнение дон Луис стоеше настрана. Имаше обичая да казва, че обича да наблюдава отдалече, за забавление.

Полицейският началник направи колеблив жест.

— За забавление? Хм, разбирам… Но както ви е известно, покойният маркиз е заемал важния пост на секретар в Министерството на вътрешните работи. Назначен от министъра, разбира се, вуйчо му дон Хоакин Вайеспин, мир на праха му. — Кампильо се усмихна саркастично и даде да се разбере, че има собствено мнение за връзкарството в испанската аристокрация. — Било е преди време, но това са неща, които обикновено създават неприятели… Ако щете, вижте мен самия. Докато беше министър, Вайеспин беше блокирал за шест месеца повишението ми в полицейски инспектор… — Той цъкна с език, спомняйки си. — Как се обръща животът!

— Възможно е. Но не мисля, че съм подходящият човек, който може да ви осведоми по въпроса.

Кампильо беше приключил с пурата и държеше угарката между пръстите си, без да знае къде да я остави.

— Има и друг ъгъл, може би по-лековат, от който може да се погледне на въпроса. — Той реши да хвърли остатъка от пурата в една ваза от китайски порцелан. — Маркизът доста си е падал по фустите… Знаете какво имам предвид. Може би някой ревнив съпруг… Разбирате ме. Опетнена чест и така нататък.

Учителят по фехтовка примигна. Тази хипотеза показваше много лош вкус.

— Страхувам се, господин Кампильо, че и по този въпрос няма да съм ви полезен. Само ще кажа, че по мое мнение дон Луис де Аяла беше истински джентълмен — погледна воднистите очи и после вдигна поглед към леко изкривената перука на полицейския началник. Това му даде кураж, той леко повиши тон и каза предизвикателно: — От друга страна, що се отнася до мене, очаквам, че мислите същото и не приемам гнусното злословене по въпроса.

Другият незабавно се извини, някак сконфузен, и тайничко попипа перуката си с върха на пръстите. Естествено. Умоляваше го да разбере правилно думите му. Ставаше въпрос за чиста формалност. Никога не би дръзнал да намекне…

Дон Хайме почти не слушаше. Водеше мълчалива вътрешна борба със самия себе си, защото съзнателно криеше ценни сведения, които вероятно можеха да хвърлят светлина върху причините за трагедията. Разбра, че се опитва да защити едно лице, чийто смущаващ образ беше дошъл в съзнанието му веднага щом видя трупа в стаята. Да защити? Ако беше вярна посоката на собствените му заключения, това не беше просто защита, а явно прикриване — поведение, което нарушаваше не само закона, но и етичните принципи, на които се основаваше животът му. Въпреки това, не искаше да бърза. Беше необходимо време, за да се анализира ситуацията.

Сега Кампильо го гледаше настойчиво, с леко смръщени вежди, и барабанеше с пръсти по страничната облегалка на фотьойла. В този момент дон Хайме за първи път си помисли, че в очите на властите може би и той изглеждаше подозрителен. В края на краищата, Луис де Аяла бе убит с рапира.

И в този момент полицейският началник произнесе думите, от които той се беше опасявал през целия разговор:

— Познавате ли някоя си Адела де Отеро?

Старото сърце на учителя по фехтовка спря за миг и отново започна да бие лудешки. Преглътна, преди да отговори.

— Да — отвърна той с цялото хладнокръвие, на което беше способен. — Тя ми беше клиентка в галерията.

Кампильо се наведе към него силно заинтригуван.

— Не знаех това. А вече не е ли?

— Не. Отказа се от услугите ми преди няколко седмици.

— Колко?

— Не знам. Около месец и половина.

— Защо?

— Не ми е известно.

Полицейският началник се облегна назад във фотьойла и извади нова пура от джоба си, докато гледаше дон Хайме с дълбоко замислен вид. Този път не надупчи пурата с клечка, а се ограничи да отхапе разсеяно единия й край.

— Вие бяхте ли в течение на нейното… приятелство с маркиза?

Учителят по фехтовка направи утвърдителен жест.

— Съвсем бегло — поясни той. — Доколкото ми е известно, връзката им е започнала, след като тя престана да посещава галерията ми. Не съм… — за миг се поколеба, преди да довърши изречението. — Не съм виждал повече тази дама.

Кампильо запали пурата сред облак дим, който раздразни обонянието на Хайме Астарлоа. По челото на учителя по фехтовка блестяха миниатюрни капчици пот.

— Разпитахме слугите — каза полицаят след малко. — Благодарение на тях знаем, че госпожа де Отеро е посещавала къщата редовно. Всички твърдят, че покойният и тя са поддържали отношения… хм, от интимен характер.

Дон Хайме издържа погледа на събеседника си, сякаш всичко това въобще не го засягаше.

— И какво? — попита той, като се опитваше да изглежда безразличен. Полицейският началник се подсмихна, прокарвайки пръст по краищата на боядисаните си мустаци.

— В десет часа вечерта — обясни с почти поверителен тон, сякаш трупът в съседната стая можеше да ги чуе, — маркизът освободил слугите. Знаем, че имал обичая да го прави, когато очаквал посещения, които можем да наречем… интимни. Слугите се оттеглили в своя павилион, който е в другия край на градината. Не са чули нещо подозрително. Само дъжд и гръмотевици. Тази сутрин, когато влезли в къщата към седем часа, намерили трупа на господаря си. В другия край на стаята имало рапира, изцапана с кръв. Маркизът бил студен и вдървен, мъртъв от доста време. Абсолютен пън.

Учителят по фехтовка потрепери, неспособен да сподели зловещия хумор на полицейския началник.

— Известна ли ви е самоличността на посетителя?

Кампильо премляска унило с език.

— Не. Можем единствено да заключим, че е влязъл през една тайна врата от другата страна на двореца, която излиза на малка задънена уличка, която маркизът често използвал, за да прибира файтоните си… Между другото, много добър парк: пет коня, две двуместни карети, една открита, един файтон, кочияш англичанин… — Той въздъхна меланхолично, давайки да се разбере, че според него покойният маркиз не се е лишавал от нищо. — Но ако се върнем към темата, която ни занимава, трябва да призная, че няма нищо, което да ни помогне да разберем дали убиецът е бил мъж или жена, един човек или няколко. Няма никакви следи, въпреки че валеше като из ведро.

— Както виждам, ситуацията е трудна.

— Така е. Трудна и ненавременна. С политическата бъркотия през последните дни, в страна, която е на ръба на гражданската война и всичко останало, опасявам се, че разследването се оказва много трудно. Шумът, който може да вдигне убийството на един маркиз, се превръща в обикновена случка, когато става въпрос за съдбата на трона, не е ли така?… Както виждате, убиецът е съумял да избере подходящия момент. — Кампильо изпусна облак дим и огледа критично пурата. Дон Хайме забеляза, че е от Вуелта Абахо, същата марка, каквато пушеше обикновено Луис де Аяла. Без съмнение по време на разследването на компетентния орган му се беше удала възможността да си присвои табакерата на покойника. — Но да се върнем към доня Адела де Отеро, ако нямате нищо против. Не знаем дори дали е госпожа или госпожица… На вас известно ли ви е?

— Не. Винаги съм я наричал госпожа, а тя не ме поправи нито веднъж.

— Казаха ми, че е хубава. Страхотна жена.

— Мисля, че определена категория хора биха я дефинирали така.

Полицейският началник отмина забележката.

— Лекомислена, доколкото разбирам. Тази история с фехтовката…

Кампильо намигна съучастнически и Хайме Астарлоа реши, че това е повече, отколкото беше готов да понесе. Изправи се.

— Казах ви и преди, че това, което знам за дамата, е много малко — каза той сухо. — Така или иначе, щом толкова ви интересува, можете да отидете да разпитате самата нея. Живее на улица „Рианьо“ номер четиринадесет.

Полицейският началник не помръдна и учителят по фехтовка веднага разбра, че нещо не беше наред. Кампильо го наблюдаваше от фотьойла с пура между пръстите. Зад стъклата на очилата рибешките му очи блестяха със злобна ирония, сякаш всичко това много го забавляваше.

— Естествено — той изглеждаше очарован от ситуацията и се наслаждаваше на шегата, която беше запазил за финала. — Разбира се, че вие няма откъде да знаете, господин Астарлоа. Не можете да знаете, така е… Вашата бивша клиентка, доня Адела де Отеро, е изчезнала от дома си. Не е ли любопитно съвпадение?… Убиват маркиза, а тя се изпарява без следа, забележете. Сякаш е потънала вдън земя.