Труди Канаван
Избраница (5)

Глава 4
Дежурството в кухнята

Сония вървеше бавно по коридора на Университета и усещаше как с всяка следваща стъпка й става по-леко. Следващият ден беше волник, което означаваше, че Регин и останалите ученици щяха да я оставят на мира.

Изненада се колко изморена се чувстваше, като се имаше предвид колко малко неща беше свършила през изминалата седмица. В повечето часове тя или четеше книги, или гледаше как останалите отиват или се връщат от уроците си по Контрол. Не се случваше почти нищо, но на нея й се струваше, че са минали седмици — не, дори месеци.

Исле вече изобщо не я забелязваше и макар това да беше по-добре от проявата на открита враждебност, като че ли всички ученици бяха решили, че това е най-добрият начин да се отнасят с нея. Те спряха да й говорят, не отговаряха дори на въпросите й, които бяха свързани с уроците.

Тя си беше съставила мнение за всеки един от учениците. Илейк се държеше точно така, както би се държал един мъж от Лонмар, съдейки по онова, което беше чувала за тях. Израснал в общество, където жените се криеха от мъжете и живееха в лукс, но безлична свобода, той нямаше навика да разговаря с тях и се отнасяше към Бина и Исле със същото хладно безразличие. Фарин, крадецът, който й беше помогнал да се скрие от Гилдията предишната година, въобще не се държеше така, но пък той изобщо не приличаше на лонмарец!

Макар бащата на Генил да беше лонмарец, майка му бе киралийка и той, изглежда, нямаше проблеми в общуването с Бина и Исле. Не обръщаше внимание на Сония, но няколко пъти тя го беше улавяла да я наблюдава с присвити очи.

Шерн рядко разговаряше с когото и да било от учениците и прекарваше повечето време зареял поглед в далечината. Сония продължаваше да усеща странното му магическо присъствие, но то вече не пулсираше толкова непредсказуемо.

Бина винаги мълчеше и Сония подозираше, че момичето се чувства неловко и е твърде срамежливо, за да се включва в разговорите им. Когато Сония се опита да я заговори, Бина се отдръпна и й каза:

— Не ми е позволено да говоря с теб.

Сония не се изненада, като се сети за коментарите, които майката на момичето беше направила преди церемонията по приемането.

Кано, Аленд и Балон се държаха като малки деца, кискаха се на най-елементарни неща и се хвалеха с предметите, които притежаваха и с успехите си сред момичетата. Сония често беше чувала подобни хвалби от момчетата в бандата на Херин и знаеше, че разказите за любовните им похождения си бяха чиста измислица. Но й беше забавно, че връстниците им от копторите отдавна бяха преминали от думи към дела и губеха интерес към тази тема.

Цялата социална дейност на класа беше подчинена на Регин. Сония забеляза, че той контролира останалите чрез комплимент, шеги и авторитетно изречени коментари; всички те кимаха в съгласие всеки път, когато той изкажеше мнението си. Дори Аленд, който първоначално беше проявил приятелско отношение към Сония, се смееше на шегите му. А след като тя беше направила несполучлив опит да заговори Бина, минута по-късно Регин се беше озовал до момичето, сипейки чар и дружелюбни усмивки.

— Сония!

Тя се обърна и видя, че към нея бърза Аленд.

— Да?

— Днес е твой ред — рече запъхтяно той.

— Мой ред? — намръщи се тя. — За какво?

— Да дежуриш в кухнята. — Той я погледна. — Не ти ли казаха?

— Не…

Той се намръщи.

— Естествено. Списъкът е в Регин. Един път седмично всички даваме дежурство в кухнята. Сега е твой ред.

— Аха.

— Побързай — предупреди я той. — Не е добре да закъсняваш.

— Благодаря — каза Сония. Той сви рамене и се отдалечи.

Дежурство в кухнята. Сония въздъхна. Денят беше ужасно горещ и й се искаше да се изкъпе с хладка вода преди вечеря. Но домакинските задачи, които се даваха на новаците, не бяха кой знае колко трудни, така че сигурно щеше да й остане време и за това.

Тя се спусна бързо по спираловидната стълба до долния етаж й последва миризмата на готвено до столовата. Залата постепенно се запълваше с ученици. Тя тръгна след една от прислужничките към кухнята и се озова в голяма стая, покрай чиито стени бяха подредени дълги маси. От тенджерите с кипяща вода се надигаше пушек, на гриловете цвъртеше месо и отвсякъде се носеше звън от ударите на метал в метал. Наоколо сновяха прислужници и си подвикваха едни на други.

Сония се спря до вратата, объркана от хаоса и ароматите. Една млада фена, която разбъркваше супата, вдигна глава. Тя зърна Сония, обърна се и извика нещо на друга, по-възрастна жена, която беше облечена в широка бяла риза. Когато възрастната жена видя Сония, тя заряза тенджерата си, приближи се до нея и се поклони.

— Мога ли да ви помогна, милейди?

— Кухненско дежурство — сви рамене Сония. — Казаха ми, че трябва да Ви помогна.

Жената я зяпна.

— Кухненско дежурство?

— Да. — Сония се усмихна. — Ей ме на. Откъде да започна?

— Новите ученици никога не идват тук — каза й жената. — Няма никакво кухненско дежурство.

— Но… — Думите й заседнаха на гърлото. Сония се закашля, осъзнавайки, че е била изиграна. Сякаш някой ще очаква от синовете и дъщерите на Домовете да работят в кухнята! Жената я погледна предпазливо.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — въздъхна Сония. — Очевидно са се пошегували с мен.

Над шума в трапезарията се извиси експлозивен кикот. Жената погледна над рамото на Сония и повдигна вежди. Сония се обърна и усети как я присвива под лъжичката. През вратата надничаха познатите лица, изкривили устни в подигравателни усмивки. Когато Сония ги погледна, учениците избухнаха в неудържим смях.

Шумът в кухнята утихна и тя осъзна, че неколцина прислужнички се бяха обърнали, за да видят какво става. Лицето й пламна. Тя стисна зъби и тръгна към вратата.

— О, не. Никъде няма да ходиш — обяви Регин. — Оставаш тук, при прислужниците, където ти е мястото. Но като се замисля, тона не е правилно. Дори слугите са по-добри от жителите на копторите — Той се обърна към възрастната жена. — На твое място бих внимавал, тя е крадец — и ако я попиташ, ще си признае. Гледай да не отмъкне някой от ножовете и да ти го забие в гърба, докато не гледаш.

С тези думи той хвана дръжката на вратата и я затръшна зад гърба си. Сония изтича и хвана дръжката, но макар тя да се завърти с лекота, вратата не се отвори. Девойката усети лека вибрация около ръката си.

Магия? Как е възможно да използват магия? Никой от тях не беше преминал второто ниво.

Зад вратата се чуваха кискане и приглушени гласове. Тя разпозна гласа на Аленд, а смехът на Исле нямаше как да се сбърка. Различавайки кикотенето на Балон и Кано, тя осъзна, че единствения глас, който не се чуваше, беше на Регин.

Причината, за което най-вероятно беше, че той се е концентрирал върху задържането на вратата, затворена с магия. Сърцето й се разтупка, щом осъзна какво означава това. Регин вече беше преминал второто ниво и дори повече. Не само беше получил достъп до силата си, а и се беше научил да я използва. Ротан я беше предупредил, че някои ученици могат бързо да го постигнат, но защо трябваше да е точно Регин?

Тя си припомни месеците, които беше прекарала в обучение и практикуване на магията и се усмихна тъжно. Очакваше го още много работа. Тя отстъпи назад и погледна вратата. Можеше ли да пребори магията му? Може би, но сигурно щеше да унищожи вратата. Сония се обърна към готвачката.

— Оттук сигурно има и друг изход. Ще ми го покажеш ли?

Жената се поколеба. На лицето й вече не беше изписано съчувствие, а само подозрителност. Сония почувства, как тъгата й преминава в гняв.

— Е? — сопна й се тя.

Очите на жената се разшириха и тя бързо наведе поглед към земята.

— Да, милейди. Последвайте ме.

Тя махна с ръка на Сония и тръгна между масите. Кухненските прислужнички се обръщаха към нея, но тя не сваляше поглед от гърба на жената. Двете влязоха в склада, който беше дори още по-голям от кухнята и беше пълен с рафтове, отрупани с храна и прибори.

Жената се забърза към дъното му и застана пред друга врата, отвори я и махна безмълвно към коридора, който се разкри пред тях.

— Благодаря — каза Сония и излезе от склада. Вратата се затвори рязко зад гърба й. Тя се огледа. Коридорът й беше непознат, но все щеше да я изведе донякъде. Тя въздъхна, поклати глава и закрачи напред.

 

 

Събиранията във Вечерната зала вече не бяха толкова интересни както преди, размишляваше Ротан. Не толкова отдавна, отправяйки се към ежеседмичните срещи на магьосниците, той с тих ужас очакваше да го засипят с въпроси за загадъчното момиче от копторите. Сега много от присъстващите подчертано не му обръщаха внимание.

— Онова елийнско момиче трябва да бъде наблюдавано — дочу се женски глас от другия край на залата. — Според лейди Кинла не след дълго ще се наложи да проведе личен разговор с някой лечител.

Ответната реплика едва се чу през шума:

— Бина ли? Може би. Или имате предвид…? Не. Че кой би искал? Нека Ротан се занимава с нея.

Дочувайки името си, Ротан се огледа за разговарящите. Забеляза две млади лечителки, които бяха застанали до близкия прозорец. Едната вдигна глава, забеляза го, че ги гледа, изчерви се и се извърна на другата страна.

— В нея има нещо странно. Нещо… — Разпознавайки новия глас, Ротан потрепери от задоволство. Говореше лорд Елбен, един от учителите на Сония. Разговорите на висок глас заплашваха да го заглушат, но Ротан затвори очи и се концентрира, както го беше учил Денил.

— Тя не се вписва в групичката — отвърна несигурен глас. — Но едва ли някой го очаква от нея.

Ротан се намръщи. Това беше учителят, който преподаваше история на първокурсниците.

— Не е само това, Скоран — настоя Елбен. — Тя е твърде тиха. Дори не разговаря с останалите ученици.

— А и те не я харесват особено, нали?

Последва сух смях:

— Не, а и не можем да ги обвиним за това.

— Помислете си за лорд Ротан — рече Скоран. — Горкият човек. Смятате ли, че е знаел в какво се замесва? На мен въобще нямаше да ми е приятно всяка вечер да се прибира в покоите ми. Гарел ми каза, че тя разправяла как намушкала с нож някакъв мъж, докато живяла в копторите. Никак не ми се иска да се върти в стаята ми, докато спя.

— Очарователно! Надявам се, че Ротан си заключва нощем вратата, за всеки случай.

Двамата мъже се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха. Ротан отвори очи и погледна към чашата вино, която държеше в ръка. Денил беше прав. Това кресло даваше чудесна възможност да се подслушват разговорите на останалите. Приятелят му обичаше да казва, че редовните посетители на Вечерната стая горят от нетърпение да изкажат мнението си и въобще не проверяват кой ги слуша; така можеха да се научат много неща.

Обаче, за разлика от Денил, Ротан изпитваше неудобство да шпионира колегите си магьосници. Той се изправи и потърси Скоран и Елбен. Усмихвайки се вежливо, се приближи към тях.

— Добър вечер, лорд Елбен — каза той с леко кимване. — Лорд Скоран.

— Лорд Ротан — отвърнаха те и му кимнаха учтиво в отговор.

— Просто искам да попитам как се справя моята малка крадла?

Двамата учители замълчаха, неспособни да прикрият изненадата си, след което Елбен нервно се засмя.

— Тя се справя добре — отвърна той. — Всъщност много по-добре, отколкото бях очаквал. Учи бързо, а контролът над собствената й сила е доста… впечатляващ.

— Тя се е упражнявала няколко месеца, а и ние всъщност все още не сме поставили на изпитание границите на силата й — добави Скоран.

Ротан се усмихна. Малцина му бяха повярвали, когато беше описал колко е силна Сония, макар всички да знаеха, че силата се проявява от само себе си единствено при много силните магьосници.

— С нетърпение очаквам да чуя мнението ви, след като я изпитате — рече той и се обърна да си върви.

— Преди да си тръгнете — спря го Скоран, протягайки набръчканата си ръка, — бих искал да ви попитам как се справя моят внук Урлан по химия.

— Доста добре — извърна се отново Ротан към магьосника. След като се оказа въвлечен в обсъждане на качествата на момчето, той си отбеляза да попита Сония как се отнасят към нея учителите. Личната неприязън към ученика не беше причина да се пренебрегва обучението му.

Разпоредителят Лорлън се спря в подножието на университетското стълбище и огледа потъналата в мрак сграда на Гилдията. Отляво се издигаше Лечителницата, кръгло двуетажно здание, скрито зад високите дървета в градината. Преминаващият покрай него път към жилищните помещения на прислугата се губеше в гората, която заобикаляше територията на Гилдията. Право пред Лорлън лежеше широкият път, който водеше от Университета до портите. Вляво се намираха конюшните, а зад тях отново се ширеше гора.

В покрайнините й, от другата страна на градината, се намираше резиденцията на Върховния повелител. Построена от сив камък, тя не блестеше на лунна светлина, като останалите бели сгради, а призрачното й присъствие едва се забелязваше на тъмния фон на дърветата. Освен Заседателната зала, това бе единствената друга постройка, запазена от времето на основаването на Гилдията. Повече от седемстотин години тя бе приютявала най-могъщия магьосник от всяко поколение. Лорлън не се и съмняваше, че мъжът, който я обитаваше в момента, бе един от най-силните магове в историята.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна по пътеката, водеща към вратата на сградата.

„Забрави всичко, което ти е известно — помисли си той. — Той ти е приятел, онзи Акарин, когото толкова добре познаваш. Ще разговаряме за политика, за семействата ни, ще обсъждаме въпроси на Гилдията. Ще се опиташ да го убедиш да посети Вечерната зала и той отново ще ти откаже“.

Докато вървеше, Лорлън изпъна рамене. Както винаги, след почукването му вратата се отвори. Той пристъпи вътре и усети как го изпълва облекчение, когато установи, че нито Акарин, нито прислужникът му са дошли да го посрещнат.

Седна и огледа гостната. Някога това беше антре с две старинни стълбища от двете му страни. Гостните бяха станали неразделна част от домовете векове след построяването на резиденцията, затова първоначално Върховните повелители бяха приемали гостите си в една от вътрешните стаи. Акарин беше модернизирал сградата, скривайки стълбищата зад стени. Запълни пространството между тях с удобни мебели и топли килими и създаде приятна, макар и тясна, гостна.

— Кого виждам? — разнесе се познат глас. — Неочакван посетител.

Лорлън се обърна и успя да се усмихне на облечения в черна мантия мъж, застанал до вратата, която водеше към стълбите.

— Добър вечер, Акарин.

Върховният повелител се усмихна, затвори вратата зад гърба си и отиде до тесния скрин, в който държеше колекцията си от вина, чашите и сребърните прибори. Той отвори една бутилка и напълни две чаши със същото вино, което предишния ден Лорлън беше решил да не купува.

— Едва те познах, Лорлън. Отдавна не сме се виждали.

Лорлън сви рамене.

— Малкото ни семейство е доста недисциплинирано напоследък.

Акарин се засмя на прякора, който двамата с Лорлън бяха измислили за Гилдията. Той подаде на приятеля си чашата с вино и седна срещу него.

— Да, но затова пък не ти е скучно с тях. Просто трябва от време ми време да ги награждаваш за добро поведение. Лорд Денил беше интересен избор за Втори посланик в Елийн.

Лорлън усети как сърцето му прескочи удар. Той прикри тревогата си зад маска на загриженост.

— Не го ли одобряваш?

— Той е напълно подходящ за тази роля. Прояви самоинициатива и смелост, когато се свърза и поведе преговори с Крадците.

Лорлън повдигна едната си вежда.

— Да, но все пак първо трябваше да се посъветва с нас.

Акарин махна презрително с ръка.

— Висшите магове щяха да обсъждат предложението му седмици наред, а след това щяха да вземат възможно най-предпазливото решение — което щеше да е погрешно. Денил го е разбрал и е рискувал да си навлече неодобрението на колегите си, само за да я намери. Това показва, че той не се плаши лесно от висшестоящите, когато методите му не отговарят на разбиранията на останалите. Подобна самоувереност ще му свърши отлична работа в контактите с елийнския двор. Изненадах се, че не ме попита за мнението ми, но несъмнено щях да подкрепя избора ти и ти сигурно го знаеш.

— Какви новини имаш за мен? — смени темата Лорлън.

— Нищо кой знае колко вълнуващо. Кралят ме попита дали малката пакостница, както нарича той Сония, е приета с летния набор. Казах му, че е приета и той остана доволен. Това ми напомни за един друг забавен инцидент: Нефин от Дома Марон попита дали Фергън може да се прибере вече в Имардин.

— Пак ли?

— Нефин не се е обаждал досега. Предишния път подобен въпрос ми зададе Ганен, преди около три седмици. Изглежда, всеки мъж и жена от Дома Марон възнамеряват да ме питат за това. Дори децата идваха да ме питат кога отново ще видят чичо си Фергън.

— А ти какво им отговори?

— Че чичо Фергън е направил нещо много лошо, но те не трябва да се притесняват, защото добрите хора в укреплението ще се грижат добре за него през всичките години, които ще прекара там.

Лорлън се засмя.

— Имам предвид какво отговори на Нефин.

— Точно същото. Е, не със същите думи, разбира се. — Акарин въздъхна и приглади косата си. — Те не само ми доставят удоволствието да им отказвам, а и откакто Фергън напусна града, никой от Дома Марон не ми е предлагал невеста. Не виждам по-добра причина да го държа колкото се може по-дълго в онова укрепление.

Лорлън отпи от чашата си. Винаги бе смятал, че Акарин не се интересува от фриволните жени на Домовете и накрая ще си избере съпруга от жените в Гилдията. Но сега се чудеше дали Акарин не е решил да си остане ерген, за да запази мрачната си тайна.

— Домовете Аран и Корин питат дали можем да отделим няколко лечители за конните им състезания — каза Акарин.

Лорлън въздъхна отчаяно.

— И ти, разбира се, им отговори, че не можем?

Акарин помръдна рамене.

— Казах им, че ще си помисля. Може пък да успеем да обърнем молбата им в наша изгода.

— Но ние се нуждаем от всеки наш лечител.

— Така е, но и двата Дома са склонни да пазят дъщерите си, сякаш смятат, че момичетата, също като конете, са по-ценни за подобряване на породата. Ако успеем да ги убедим да позволят на талантливите момичета да постъпят в Гилдията, накрая ще се окажем с достатъчно лечители, които да заместят онези, които ни напускат, за да се грижат за конете.

— А междувременно ще разполагаме с по-малко лечители, които на всичкото отгоре ще трябва да губят време в обучение на новите момичета — възрази Лорлън. — Освен това, след като завършат, момичетата може да не изберат да станат лечители.

Акарин кимна.

— Всичко е въпрос на планиране. Трябва да привлечем достатъчно момичета, за да компенсираме броя лечители, които изпращаме да се грижат за конете. Накрая ще разполагаме с достатъчно лечители, които да използваме в случай на бедствие като пожар или бунт. — Акарин забарабани с дългите си пръсти по облегалката на креслото си. — Има и друга полза от това. Преди няколко месеца лорд Тепо ми каза, че много би желал да се заеме с лечението на животни и да задълбочи познанията ни в тази област. Говореше доста убедително. Може да започне с конете.

Лорлън поклати глава.

— Това ми се струва загуба на време и лечители.

Акарин се намръщи.

— Ще обсъдя идеите с лейди Винара. — Той погледна към Лорлън. — А ти имаш ли някакви новини за мен?

— Имам — отвърна Лорлън. После се облегна назад и въздъхна. — Ужасни новини. Те ще смутят мнозина в Гилдията, но най-вече касае теб.

— Така ли? — Акарин го погледна остро.

— Имаш ли още от това вино?

— Това е последната бутилка.

— Олеле! — Лорлън поклати глава. — Значи положението е по-зле, отколкото предполагах. Боя се, че повече няма да го видиш. Реших да не подновявам запасите. От сега нататък Върховният повелител повече няма да пие тъмно ануренско.

— Това ли е новината?

— Ужасна е, нали? — Лорлън се обърна към приятеля си. — Много ли си недоволен?

Акарин изсумтя.

— Разбира се! Защо няма да поръчваш повече?

— Те искат по двайсет златни на бутилка.

— На бутилка?! — Акарин се облегна назад и подсвирна. — Поредното правилно решение, макар че този път трябваше първо да се допиташ до мен. Щях да подхвърля някоя друга дума в двора… не че сега не мога да го направя.

— Значи да очаквам в следващите няколко седмици да получа на бюрото си по-приемливо предложение?

Акарин се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

Те останаха смълчани известно време, после Лорлън пресуши чашата си и се изправи.

— Мисля да отида във Вечерната зала. Ще дойдеш ли с мен?

Лицето на Акарин се смръщи.

— Не, имам среща в града. — Той погледна към приятеля си. — Радвам се, че се видяхме. Идвай по-често. Не ми се иска да си уреждам срещи с теб, само за да научавам клюките от Гилдията.

— Ще се опитам. — Лорлън успя да се усмихне. — А може би ти трябва да посещаваш Вечерната зала по-често. Може сам да научаваш клюките.

Върховният повелител поклати глава.

— Те внимават какво говорят, когато съм наоколо. Освен това интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията. Оставям семейните скандали на теб.

Лорлън остави чашата си на масата и тръгна към вратата, която тихо се отвори. Той погледна отново Акарин, който отпиваше със задоволство от виното си.

— Лека нощ — каза му той.

Акарин вдигна чашата си във въздуха.

— Приятна вечер.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Лорлън си пое дълбоко дъх и тръгна по пътя, припомняйки си разговора. Акарин беше одобрил назначението на Денил — което беше забавно, като се имат предвид обстоятелствата. Останалата част от разговора беше спокойна, с нищо незабележителна; колко лесно се забравяше истината в такива моменти. Но Лорлън беше поразен с каква лекота Акарин успяваше да сипе намеци за тайните си занимания по време на разговора им. „Интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията“. На това му се вика „меко казано“.

Лорлън леко изсумтя. По-вероятно Акарин беше имал предвид посещението си в двора и разговора с краля. „Просто не мога да не разглеждам думите му в светлината на онова, което знам“.

Преди изслушването на Сония посещенията при Акарин доставяха истинско удоволствие на Лорлън. Сега той напусна седалището на Върховния повелител изморен и изпълнен с облекчение, че изпитанието е преминало. Замисли се дали да не се прибере и да си легне, но поклати глава. Преди да се оттегли в покоите си трябваше да изслуша безбройните молби и въпроси във Вечерната зала. Лорлън въздъхна и тръгна забързано през градината.