Труди Канаван
Избраница (38)

Глава 37
Избраницата на Върховния повелител

Лорлън се усмихна, когато двамата ученици се изправиха един срещу друг. Първата победа на Сония съдържаше всичко необходимо. Тя не я беше спечелила със сила, а като намери слабост в защитата на Регин. Той погледна към лорд Ийкмо и с изненада видя, че воинът се мръщи.

— Не ми изглеждате доволен, лорд Ийкмо — промърмори Лорлън.

Воинът се усмихна.

— Доволен съм. За пръв път успява да победи Регин. Но се притеснявам да не загуби концентрация при въодушевлението от спечелената битка.

Когато Сония атакува Регин с очевидно нетърпение, Лорлън усети как притеснението на Ийкмо се прехвърля и върху него. „Не проявявай излишна самоувереност, Сония — помисли си той. — Регин вече ще бъде доста по-предпазлив“.

Регин се защити с лекота и бързо атакува. Скоро въздухът под купола на Арената започна да пращи от магията. Внезапно Сония разпери ръце, погледна надолу и атаката й отслабна. Лорлън чу как всички около него си поеха дълбоко дъх, но щитът й успя да издържи на засилената атака на Регин.

Когато погледна към земята под краката на Сония, Лорлън забеляза, че пясъкът се е раздвижил. Под обувките й се беше формирал диск от сила. Тя левитираше съвсем ниско над земята.

Лорлън познаваше тази тактика. Магьосникът можеше да очаква удар от всяка посока, но не и отдолу. Много магьосници предпочитаха да не разпростират бариерата под краката си, за да пестят сила. Щитът на Сония очевидно се простираше и под краката й, владеенето на левитацията й беше спестило унижението да потъне в пластовете движещ се пясък. Той си спомни, че левитацията се учеше едва в третата година.

— Много мъдро от ваша страна, че сте я научили на това — каза Лорлън.

Ийкмо поклати глава.

— Не съм аз.

Лицето на Сония беше напрегнато. За левитация, защита и нападение едновременно беше необходима значителна концентрация, затова нападението й беше приело формата на еднообразни удари, които Регин отблъскваше с лекота. Лорлън знаеше, че тя трябва да го принуди да използва същото количество сила и концентрация. Пясъкът под краката на Регин завря, но той просто отстъпи встрани. В същото време Сония отново разпери ръце, отразявайки поредния подземен удар и атаката й отслабна.

— Стоп!

— Вторият сблъсък се печели от Регин.

Откъм учениците се разнесоха слаби викове. Регин се усмихна и помаха на приятелите си, а Сония се намръщи, очевидно ядосана на себе си.

— Добре — каза Ийкмо.

Лорлън го погледна въпросително.

— Тя имаше нужда от това — обясни Ийкмо.

В кратката пауза между сблъсъците Ротан съзря Денил сред магьосниците от другата страна на Арената. Той беше напуснал мястото си сред Върховните магове. Ротан се намръщи, разкъсван между желанието си да гледа сблъсъка и да потърси приятеля си.

Той се изненада, когато видя Денил да пристига със Сония, Ийкмо и Акарин. Приятелят му не беше обелил и дума, че смята да се връща в Гилдията, дори и по време на мисловните им общувания. Това означаваше ли, че завръщането му е трябвало да бъде пазено в тайна?

Във всеки случай вече не беше тайна. Появявайки се заедно със Сония и Върховния повелител, Денил беше разкрил завръщането си на всички присъстващи. Но онова, което най-силно притесняваше Ротан, бе появата му в компанията на Върховния повелител. Освен това Денил не му беше пращал бележки или писма от няколко седмици.

Въпросите не спираха да валят. Ротан не знаеше дали молбата му е била разкрита от Акарин. Или Денил просто помагаше на Акарин по някои посланически въпроси? Или Денил помагаше на Върховния повелител в тъмните му дела, без да осъзнава, че помага на черен магьосник? Или просто бе разкрил истината за Акарин?

— Здравей, стари приятелю.

Ротан подскочи и се обърна. Денил се усмихна, очевидно доволен, че е успял да стресне наставника си. Той кимна на Дориен, който го приветства с топли думи.

— Денил! Защо не ми каза, че се връщаш? — попита настоятелно Ротан.

Денил се усмихна извинително.

— Съжалявам, трябваше да те предупредя. Нарежданията пристигнаха неочаквано.

— За какво?

Младият магьосник погледна встрани.

— Просто за да докладвам на Върховния повелител.

Повикаха го спешно, само за да докладва на Върховния повелител? Ротан чу Болкан да дава сигнал за началото на следващия сблъсък и се разкъсваше между желанието да разпита Денил и да гледа Сония. Той се обърна отново към Арената. Дори Денил да имаше желание да обсъжда срещата си с Акарин, той едва ли искаше да го направи сред тълпа магьосници. „Не, реши Ротан. — Ще го разпитам по-късно“.

Регин беше избрал рискована защитна стратегия. Вместо да издига бариера около себе си, той предпочиташе да блокира ударите на Сония. Когато магията му се сблъскваше с нейната, из Арената се пръсваха потоци енергия, които бяха твърде слаби, за да притесняват двамата ученици. Няколко достигнаха до бариерата на Арената и изпратиха по повърхността й вълнички светлина. Освен това Регин успяваше да прати и няколко допълнителни удара срещу Сония. Макар тя да ги отбиваше с лекота, за всички беше ясно, че тя използва много повече енергия от Регин поради простия факт, че поддържаше бариерата си вдигната.

Сония отвърна на дъжда от удари. Стратегията на Регин помагаше само ако той успееше да прихване всички удари, които се насочваха към него. Достатъчно бе да пропусне един и щеше да се наложи бързо да издигне щита си.

Когато Ротан погледна към Арената се, случи точно това: един от ударите на Сония се промъкна. Ротан рязко си пое дъх, но ударът беше отблъснат от набързо издигнатата бариера.

Сония започна да се приближава към Регин, скъсявайки разстоянието помежду им, за да го принуди да реагира по-бързо. Когато разстоянието между тях се съкрати на десетина крачки, ударите на Регин сякаш започнаха да се връщат обратно. Той залитна назад и извика изненадано. Въздухът в Арената изведнъж се изпразни от магията.

— Стоп!

След вика на Болкан настъпи мълчание, нарушено от постепенно засилващото се мърморене сред зрителите.

— Третата победа е спечелена от Сония.

Магьосниците нададоха объркани викове. Ротан се намръщи и поклати глава.

— Какво стана?

— Мисля, че последният удар на Сония беше двоен — каза Дориен. — Зад него следваше още един, на части от секундата. Регин сигурно го е приел за обикновен. Той отрази първия удар, но просто не можа да забележи втория.

Застаналите наоколо магьосници чуха думите му и закимаха с глави. Стратегията на Сония като че ли им беше оказала силно впечатление. Дориен погледна доволно баща си.

— Истинско удоволствие е да я гледа човек.

— Да — кимна Ротан и въздъхна, когато Дориен отново погледна към Арената. Очевидно синът му се увличаше все повече и повече по нея. Не помнеше някога да е изпитвал такова желание Дориен да се прибере колкото се може по-бързо в селото си.

Гласът на Болкан се извиси над глъчта.

— Моля, върнете се на местата си.

Сония се отдалечи от Регин.

— Готови ли сте за четвъртия сблъсък?

— Да, милорд — отвърнаха двамата.

По бариерата премина светлинна вълна.

— Начало!

В началото на следващия сблъсък Сония не бе в особено настроение. Методът, който бе използвала срещу Регин, бе изхабил голяма част от енергията й. Ако победата на Регин зависеше от успеха му да изтощи силата й, то той определено печелеше.

Този път трябваше да действа по-внимателно. Не трябваше да се поддава на номерата му. Трябваше да пести енергията си, защото ако изгубеше тази битка, я чакаше още една.

Двамата с Регин се гледаха известно време неподвижно, с вдигнати щитове. Изведнъж Регин присви очи и въздухът се изпълни с хиляди почти невидими топлинни удари. Всеки един от тях бе достатъчно мощен, за да бъде отчетен като фатален, ако стигне до вътрешната й бариера. Сред дъжда от слаби удари тя усети няколко по-силни и засили щита си достатъчно, за да ги отблъсне.

Но малко преди да я достигнат, те се разтопиха в нищото. Ядосана от номера на Регин, Сония го засипа с подобен огън от слаби удари, но изпрати и няколко по-силни, които се удариха в бариерата му. Тя се надяваше противникът й да си помисли, че му връща същия номер. Регин, разбира се, не се върза, но залитна назад от силните удари и на лицето му се изписа напрежение. Сония го погледна тържествуващо. Той се изморяваше!

Последна предпазлива атака, сложна, но икономична. Той изпълни въздуха със светлина, сякаш с нея се опитваше да маскира няколко по-силни удара. При всеки ответен удар тя забелязваше напрежение в лицето и движенията на Регин. Той се опитваше да го скрие, но беше очевидно, че вече не представлява голяма заплаха за нея.

Сония видя, как той потрепна, когато го достигна един от по-силните й удари. В следващия миг неочаквано получи силов удар, който се разби в бариерата й отгоре. Щитът й потрепери, а следващият удар, също отгоре и също така силен, го разби, преди да успее да го укрепи.

— Стоп!

Сония изтръпна от недоверие и ужас. Регин само се беше преструвал на изморен. Когато зърна самодоволната му усмивка, тя се ядоса на себе си, че е постъпила като глупачка.

— Четвъртият сблъсък е спечелен от Регин.

Но тя познаваше границите му. След всичко това не може да не се беше изморил.

Сония затвори очи и потърси източника на силата си. Той беше попресъхнал, но далеч от изчерпване.

Ийкмо я беше посъветвал да не разчита единствено на силата си.

— Ако искаш да те уважават, трябва да покажеш умения и почтеност.

„Показах им достатъчно умения и почтеност“ — реши тя. Каквото и да се случеше в последния сблъсък, тя нямаше да рискува отново, опитвайки се да съхрани силата си. Този път щеше да победи само ако издържи по-дълго от Регин. Което означаваше, че така или иначе победата й зависеше изцяло от силата й — защо тогава да не приключи бързо с една яростна атака?

— Готови ли сте за петия сблъсък? — извика Болкан.

— Да, милорд — отвърна тя, а гласът на Регин отекна след нейния.

— Начало.

Сония нападна Регин с мощни удари, надявайки се да изцеди силата му. Той успяваше да отскача бързо, и всичките й удари се разбиваха в бариерата на Арената.

Тя го погледна втренчено. Регин отвърна на погледа й с престорена невинност. Отскоците и приклякванията се считаха за лоши маниери, но никъде не бяха забранени. Тя се изненада, че той прибягва до тях, но това явно влизаше в плановете му. Още една уловка, с която се надяваше да я изтощи.

Регин се усмихна. Пясъкът пред краката му започна бавно да се издига във въздуха.

От тълпата се разнесе мърморене. Сония го наблюдаваше, чудейки се какво прави — и защо. Ийкмо не беше споменал за нито една тактика, която да включва това. Всъщност дори й беше казал, че по време на официален двубой дори не се налага използването на проекция.

В Арената върлуваше пясъчна буря. Сония се намръщи, когато Регин се изгуби от погледа й. Скоро вече не виждаше нищо друго, освен бяла мъгла.

Изведнъж нещо доста силно удари бариерата й. Тя прецени посоката и отвърна на удара, но нова атака я изненада изотзад, последвана от трета отгоре.

„Той ме заслепява — осъзна тя. — Някъде отвъд пясъчната завеса той обикаля из арената или изпраща ударите си по крива и така ме удря от различни посоки“. А тя нямаше как да отвърне на ударите му, след като не знаеше къде се намира.

Но това нямаше да има никакво значение, ако се прицели във всички посоки едновременно.

Черпейки от силата си, тя изпрати дъжд от силни удари. Пясъкът изведнъж се посипа на земята около нея, образувайки кръг. Регин я беше направил център на бурята. Така знаеше къде точно се намира.

Той стоеше в другия край на Арената и внимателно я наблюдаваше. Щом го видя, тя веднага разбра, че момчето се опитва да разбере колко е изтощена.

„Не съм“.

Тя го атакува и той отново отскочи. Сония се усмихна. Щом Регин искаше да изтощи силата й, тя щеше да го накара да се мята по Арената като подплашен расук. И най-накрая щеше да го хване.

Или пък можеше да прати ударите си по бариерата на Арената така, че той да няма накъде да бяга.

„Да. Време е да го довърша“.

Тя притвори очи и се съсредоточи върху източника си на сила.

Остави само малка част от нея, а останалото изтегли и го разположи в красив и смъртоносен модел. След това вдигна ръце. Вече нямаше нужда да крие намеренията си. Когато магията потече от нея, Сония разбра, че това ще бъде най-силният удар в живота й. Тя запрати напред три вълни от силови удари, всяка една по-мощна от предишната.

Тълпата ахна, когато ударите се подредиха върху бариерата в ярко, опасно цвете и после се устремиха към Регин.

Очите му се разшириха от изненада. Той отстъпи назад, но нямаше къде да се скрие. Когато първият удар стигна целта си, бариерата му се пръсна. Секунда по-късно втората вълна удари вътрешния щит. Изненадата на лицето му беше заменена от ужас. Той погледна към лорд Гарел и вдигна ръце точно, когато го връхлетя третата вълна.

Отнякъде се дочу силно възклицание. Сония разпозна гласа на Гарел. Вътрешният щит около Регин потрепери… но издържа.

Когато се обърна към наставника на Регин, Сония видя как Гарел притисна длани към слепоочията си и се олюля. На рамото на Воина лежеше ръката на Акарин.

Тихо тупване привлече вниманието й обратно към Арената. Сърцето й потрепна, когато видя, че Регин лежи на пясъка. Настъпи пълна тишина. Тя го изчака да се размърда, но той лежеше неподвижно. Сигурно беше изтощен. Едва ли беше… мъртъв. Тя пристъпи към него.

— Стоп!

Командата я накара да замръзне на мястото си и тя погледна въпросително към Болкан. Воинът се намръщи, сякаш й отправяше предупреждение.

Тогава Регин изстена и всички зрители въздъхнаха едновременно. Сония затвори очи, изпълнена с облекчение.

— Сония спечели двубоя — обяви Болкан.

Отначало колебливо, но след това все по-ентусиазирано магьосниците започнаха да я аплодират. Сония се огледа изненадано.

„Спечелих — помисли си тя. — Наистина спечелих!“.

Тя огледа ликуващите магьосници, ученици и обикновени хора: може би бе спечелила не само двубоя. Но нямаше как да бъде сигурна в това, докато не чуеше какво си шепнат учениците в коридорите или когато късно вечер срещне бандата на Регин в Университета.

— Обявявам двубоя за приключен — извика Болкан. После слезе от арката и отиде при Гарел и Акарин. Гарел кимна утвърдително на нещо, което Воинът каза, след което се запъти към входа на Арената, без да сваля очи от все още неподвижната фигура на възпитаника си.

Сония погледна замислено към Регин. Когато се приближи до него, тя видя, че лицето му е бледо и като че ли спеше. Очевидно беше изтощен и тя знаеше много добре какво е усещането. Но тя никога не се беше изтощавала толкова, че да изпадне в безсъзнание.

Тя колебливо коленичи до него и предпазливо, в случай че се преструва, докосна челото му. Изтощението му беше толкова пълно, че тялото му беше изпаднало в шок. Тя му вля малко лечителска енергия, за да го подсили.

— Сония!

Тя вдигна глава и видя, че Гарел я гледа неодобрително.

— Какво пра…

— Ааххх… — изпъшка момчето.

Без да обръща внимание на Гарел, тя погледна към Регин, който отвори очи. Той я погледна и се намръщи.

— Ти?

Сония се усмихна криво и се изправи. Поклони се на Гарел, заобиколи го и се отправи към портала на Арената.

Повечето магьосници се бяха разотишли, но Върховните магове се бяха събрали край бариерата и обсъждаха двубоя.

— Силата й нараства със скорост, която ми се струваше невъзможна — рече лейди Винара.

— Силата й е невероятна за някой на нейната възраст — съгласи се Сарин.

— Щом е толкова силна, защо не помете Регин още в началото? — попита Пийкин. — Защо се опита да съхрани силата си? Така загуби два сблъсъка.

— Защото целта на двубоя не беше Сония да спечели — рече тихо Ийкмо, — а Регин да загуби.

Пийкин погледна недоверчиво Воина.

— И каква е разликата?

Лорлън се усмихна на объркването на Алхимика.

— Ако просто го беше повалила, тя нямаше да спечели ничие уважение. Когато спечели и изгуби сблъсъците на уменията им, тя показа, че иска да се бие честно, въпреки предимствата й.

Винара кимна.

— Тя не знае колко е силна, нали?

Ийкмо се усмихна.

— Не. Не знае. Знае само, че е по-силна. Ако беше научила истинската си мощ, щеше да й е много трудно да си позволи да загуби.

— И колко всъщност е силна?

Ийкмо погледна втренчено Лорлън, а след това над рамото му. Лорлън се обърна и видя, че се приближават Балкан и Акарин. Разпоредителят знаеше, че Ийкмо не гледа към Болкан.

— Може би сте се заели с нещо, което не е по силите ви, Върховни повелителю — каза Сарин.

Акарин се усмихна.

— Едва ли.

Лорлън видя как останалите се споглеждат. На нито едно от лицата не се изписа недоверие. Може би по скоро недоумение.

— Скоро ще ви се наложи сам да я обучавате — додаде Винара.

Акарин поклати глава.

— Тя може да научи в Университета всичко, от което се нуждае. Аз не мога да я науча на нищо допълнително — засега.

Лорлън усети как ледени иглички плъзват по кожата му. Той се взря втренчено в Акарин, но нищо в изражението на Върховния повелител не намекна за онова, от което се страхуваше.

— Не мога да си представя, че ще й допаднат битките и интригите на Домовете — съгласи се Винара, — макар мисълта, че Гилдията за пръв път ще избере Върховна повелителка е доста интересна.

Сарин се намръщи.

— Нека не забравяме произхода й.

Винара го изгледа стръвно и Лорлън се прокашля.

— Да се надяваме, че това няма да е проблем още дълги години.

— Той погледна към Акарин, но вниманието на Върховния повелител беше насочено другаде. Лорлън проследи погледа му и видя приближаващата се Сония.

Когато кръгът от магьосници се раздели, за да я пропусне, тя се поклони.

— Поздравления, Сония — изръмжа Болкан. — Беше хубава битка.

— Благодаря ви, лорд Болкан — отвърна тя с грейнали очи.

— Как се чувстваш? — попита Винара.

Сония поклати глава, замисли се и сви рамене.

— Гладна, милейди.

Винара се засмя.

— Надявам се, че наставникът ти е организирал банкет, за да отпразнува победата ти.

Дори усмивката на Сония да изглеждаше малко пресилена, като че ли никой от останалите не го забеляза. Те гледаха Акарин, който се беше обърнал към нея.

— Много добре, Сония — каза той.

— Благодаря, Върховни повелителю.

Двамата продължиха да се гледат мълчаливо, докато най-накрая Сония не сведе глава. Лорлън наблюдаваше внимателно останалите и забеляза многозначителната усмивка на Винара. Болкан изглеждаше развеселен, а Сарин кимна одобрително.

Лорлън въздъхна. Те виждаха само една млада ученичка, която благоговее и се прекланя пред могъщия си наставник. Дали някога щяха да разберат, че тук има още нещо? Той погледна към червения камък на пръста си. „Дори и да узнаят истината, няма да е от мен. Аз също съм заложник като нея“.

Лорлън отново погледна към Акарин и присви очи. „Ако някой ден реши да ми обясни какво става, ще му се наложи доста да се постарае, за да ме убеди, че действията му са били оправдани“.

Денил отвори вратата към стаята си, покани с жест Ротан да влезе и затвори вратата зад себе си. Вътре беше тъмно, но макар всичко да бе чисто и подредено, във въздуха се носеше миризма на занемареност. Сандъкът му беше оставен точно до вратата на спалнята му.

— Та какво беше толкова спешно, че Върховният повелител те призова толкова бързо в Имардин? — попита Ротан.

Денил го погледна втренчено. Нямаше никакви „как си“ или „как мина пътуването ти“. Това сигурно щеше да го подразни, ако не бяха смущаващите промени във външния вид на приятеля му.

Под очите на Ротан имаше тъмни сенки. Той му се струваше остарял, макар че Денил може би просто бе забравил бръчките по челото му и посивелите коси. Но леко изгърбената му фигура и напрегнатия начин, по който вървеше, определено бяха нещо ново.

— Мога да ти разкажа само част от него — каза Денил, — но не и всичко. Изглежда, Акарин е научил за проучванията ми на древната магия. Той… добре ли си, Ротан?

Ротан беше пребледнял. Той извърна глава.

— Той изглеждаше ли… обиден от моя интерес?

— Не беше — увери го Денил, — защото не знае за интереса ти към древната магия. Беше научил за моите проучвания и като че ли ги одобрява. Всъщност дори имам разрешение да продължа.

Ротан го зяпна изненадано.

— Тогава това означава…

— Че можеш да напишеш книгата си, без да те е страх, че ще го раздразниш — довърши Денил.

Презрителния поглед на Ротан подсказа на Денил, че не това е изненадало приятеля му.

— Накара ли те да направиш нещо друго? — попита Ротан.

Денил се усмихна.

— Това е частта, която не мога да ти разкажа. Посланически дела. Но нищо опасно.

Ротан го погледна замислено и кимна.

— Сигурно си изморен — каза той. — Ще те оставя да си разопаковаш багажа и да си починеш. — Той се приближи до вратата, но се поколеба и отново се обърна. — Получи ли писмото ми?

„Започва се“ — помисли си Денил.

— Да.

Ротан му махна извинително.

— Реших, че трябва да те предупредя, в случай че слуховете плъзнат отново.

— Разбира се — отвърна сухо Денил. Той замълча, изненадан от липсата на загриженост в собствения си глас.

— Не мисля, че това ще е проблем — додаде Ротан. — Те всъщност говорят за помощника ти, не за теб. Просто всичко им се струва забавно в светлината на онова, което ти се е случило като ученик.

— Разбирам — кимна леко Денил, след което се стегна, приготвяйки се за неприятна реакция. — Тайенд е момък, Ротан.

— Момък? — Ротан се намръщи, но после го погледна с разбиране. — Значи слуховете са истина.

— Да. Елийнците са много по-толерантни от киралийците — в повечето случаи. — Денил се усмихна. — И аз се старая да се адаптирам към начина им на живот.

Ротан кимна.

— Предполагам, че това е част от ролята на посланика. Заедно с тайните срещи с Върховния повелител. — Той се усмихна за пръв път, откакто се бяха видели предишния ден. — Не искам да те задържам повече. Защо не дойдеш да вечеряш с мен и Дориен довечера? Той се връща утре в селото си.

— С удоволствие.

Ротан отново тръгна към вратата. С леко усилие на волята си Денил я отвори, но Ротан въздъхна и отново я затвори. Обърна се към Денил и го погледна в очите.

— Бъди внимателен, Денил — каза тихо той. — Бъди изключително внимателен.

Денил отвърна на погледа му.

— Ще бъда — увери той стария си приятел.

Ротан кимна. После отвори вратата и излезе в коридора. Денил го изпрати с поглед.

И поклати глава, когато осъзна, че няма представа дали приятелят му го предупреждава за делата му с Тайенд или с Акарин.