Труди Канаван
Избраница (37)

Глава 36
Двубоят започва

Когато каретата мина през Портата на Гилдията, Денил погледна към Университета. Сградите на Гилдията му бяха толкова познати, но сега му се струваха чужди и отблъскващи. Той обърна глава към седалището на Върховния повелител.

Особено тази.

Денил сложи на коленете си чантата, която лежеше на седалката до него. В нея лежаха копия от записките, които двамата с Тайенд бяха водили, пренаписани така, че нищо в тях да не намеква, че двамата са вървели по следите на Акарин. Денил прехапа устни. Ако Акарин смяташе, че те разследват миналото му, това щеше допълнително да го вбеси. „Но аз така или иначе съм загазил, така че рискът си заслужава“.

Каретата спря и леко се разклати, когато кочияшът скочи на земята. Вратата се отвори. Денил слезе и се обърна към мъжа.

— Отнесете пътническия ми сандък в покоите ми — нареди той. Мъжът се поклони и отиде до задната част на каретата, където беше завързан сандъка.

Денил пъхна чантата под мишницата си и тръгна по алеята, водеща към седалището на Върховния повелител. Докато вървеше, той забеляза, че градините са празни, което бе необичайно за слънчев следобед през почивния ден. Къде ли бяха всички?

Когато стигна до вратата на сградата, устата му беше пресъхнала и сърцето му биеше ускорено. Той си пое дълбоко дъх и протегна ръка към дръжката. Преди да успее да я хване, вратата се отвори навътре.

На прага се появи прислужник и се поклони.

— Върховният повелител ви очаква в библиотеката, посланик Денил. Моля, последвайте ме.

Денил пристъпи вътре и огледа одобрително луксозно украсената гостна. Той никога не беше влизал в седалището на Върховния повелител. Прислужникът отвори една странична врата и посочи на Денил спираловидното стълбище. След като го изкачи, магьосникът тръгна по късия коридор към отворената врата в дъното.

Стените на стаята бяха покрити с рафтове, отрупани с книги. „Какви ли тайни се крият в тях? — зачуди се Денил. — Дали има някаква информация за…?“

След това забеляза бюрото в ъгъла на стаята и облечения в черна мантия магьосник, който седеше зад него и го наблюдаваше. Сърцето му прескочи един удар и заби ускорено.

— Добре дошли у дома, посланик Денил.

„Вземи се в ръце!“ — каза си строго Денил и сведе глава в учтив поклон.

— Благодаря ви, Върховни повелителю.

Денил чу как вратата се затваря зад гърба му, обърна се и установи, че слугата е излязъл. „Сега вече съм в капан…“ Той прогони тази мисъл, пристъпи напред и постави чантата на бюрото на Акарин.

— Записките ми — каза той. — Както наредихте.

— Благодаря — отвърна Акарин. Една бледа ръка се протегна към чантата, а другата ме посочи креслото. — Седнете. Сигурно сте изморен от пътуването.

Денил се отпусна в мекото кресло и загледа как Акарин прелиства записките му. Използва отново лечителската си сила, за да прогони досадното главоболие. Предишната вечер беше пил твърде много сийо, опитвайки се да забрави мислите за онова, което го чакаше на следващия ден.

— Виждам, че сте посетили Блестящия храм.

Денил преглътна тежко.

— Да.

— Висшият жрец позволи ли ви да прочетете свитъците?

— Той ми ги прочете — след като се заклех, че ще запазя съдържанието им в тайна.

Акарин леко се усмихна.

— И Гробниците на белите сълзи?

— Да. Забележително място.

— Което ви отведе до Армдже?

— Не пряко. Ако бях продължил курса на проучванията ми, може би щях да стигна до Сачака, но задълженията ми на посланик не ми позволяваха подобно пътуване.

Акарин се напрегна.

— Прекосяването на границата не… се препоръчва. — Той вдигна глава и улови погледа на Денил. На лицето му беше изписано неодобрение. — Сачака не е част от Обединените земи и вие, като член на Гилдията, не можете да влизате в страната без заповед от краля.

Денил поклати глава.

— Не се бях замислял за това, но и така или иначе нямах намерение да се втурвам в непознати земи без първо да направя някои проучвания.

Акарин го погледна замислено, след което отново се зарови в записките му.

— Защо посетихте Армдже?

— Дем Ладейри ми предложи да разгледам руините, докато му бях на гости.

Акарин се намръщи.

— Така ли? — Той отново замълча, четейки бележките. След няколко минути изпръхтя изненадано, вдигна глава и впери поглед в Денил.

— И вие оцеляхте?

Денил се досети какво има предвид и кимна.

— Да, макар силите ми да бяха изцедени.

Докато Акарин продължаваше да чете, Денил се зачуди дали изобщо някой някога е виждал изненада на лицето на този мъж. Стигна до извода, че не и изпита странната гордост, че точно той е успял да изненада Върховния повелител.

— Значи сте преодолели бариерата — рече замислено Акарин. — Интересно. Може би камерата губи мощта си. Накрая силата сигурно ще се изчерпи.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — реши да рискува Денил.

Акарин го погледна и повдигна вежди.

— Можете.

— Ако сте влизали в Пещерата на абсолютното наказание, защо не сте разказали на никого за нея?

— Разказах. — Ъгълчетата на устата на Акарин леко се извиха нагоре. — Но тъй като никой не можеше да я проучи, без да предизвика нападение — както и поради други причини от политическо естество — беше решено, че съществуването й трябва да остане известно единствено на Върховните магове. Което означава, че трябва да ви заповядам да запазите знанията си за себе си.

Денил кимна.

— Разбирам.

— Жалко, че предупреждението ми е било изтрито. — Акарин замълча и присви очи. — Имаше ли някакви следи, че може да е било умишлено премахнато?

Изненадан, Денил се замисли за стената и остатъка от надписа.

— Не бих могъл да кажа.

— Някой трябва да провери. Онова местенце лесно може да се превърне в смъртоносен капан за магьосници.

— Ако желаете, сам ще се погрижа за това.

Акарин го погледна замислено и кимна.

— Да. Най-добре е никой да не научава за това място. Помощникът ви знае, нали?

Денил се поколеба и отново се зачуди какво ли е усетил Акарин по време на кратката им мисловна комуникация.

— Да — но мисля, че на Тайенд може да се вярва.

В очите на Акарин се мярна лек проблясък и той отвори уста, за да каже нещо, но на вратата се почука и Върховният повелител размисли. Обърна глава към вратата, която леко се отвори навътре.

В стаята влезе прислужникът и се поклони.

— Лорд Ийкмо пристигна, Върховни повелителю.

Акарин кимна. Когато вратата се затвори отново, той погледна замислено към Денил.

— След една седмица можете да се върнете в Елийн. — Той затвори чантата. — Ще прочета всичко и може би ще се наложи отново да поговорим. Но сега — той се изправи — трябва да присъствам на един официален двубой.

Денил примигна изненадано.

— Официален двубой?

Акарин като че ли се усмихна.

— Моята избраница, може би безразсъдно, отправи официално предизвикателство към един свой съученик.

Сония беше предизвикала Регин на двубой! В главата на Денил се завихриха възможните последствия и възможности от това. Той се засмя.

— Това трябва да се види.

Акарин излезе бързо от библиотеката. Денил го последва, изпълнен с изненада и облекчение. Нямаше никакви въпроси за причините, породили това разследване. Акарин дори му се стори доволен от напредъка. Денил и Тайенд — и Лорлън — не си бяха спечелили неодобрението на Върховния повелител. Нито Ротан, макар Денил да се надяваше, че Акарин не знае за новия му „интерес“ към древната магия.

Нищо не беше споменато и за Тайенд.

Оставаше му само да се срещне с Ротан. Наставникът му щеше да се изненада от срещата. Денил не го беше предупредил за визитата си, тъй като писмото нямаше да стигне по-бързо от него, а и не смееше да рискува с мисловно повикване. Ротан винаги беше успявал да прочете в съобщенията на Денил повече от необходимото. Денил не знаеше как Ротан ще възприеме новината, че бившият му ученик все пак е такъв, какъвто го беше обвинявал Фергън. Той не искаше да изгуби единствения си близък приятел в Гилдията.

Но въпреки това реши да не отхвърля слуховете, свързани с Тайенд. Ротан лесно щеше да разпознае лъжата. Трябваше просто да го успокои, че репутацията му няма да пострада от тази връзка. Елийнците бяха толерантни хора и от него се очакваше същото.

След няколко седмици щеше да се върне в Елийн с разрешението на Върховния повелител да разследва развалините в Армдже в свободното си от посланическите задължения време. И той щеше да го прави заедно с Тайенд.

Можеше да се каже, че ситуацията дори се беше подобрила.

 

 

Сония завърза пояса на мантията си и приглади плата. Днес той й се струваше твърде тънък и крехък. „Струва ми се, че е по-добре да нося броня, вместо мантия“.

Тя затвори очи. Искаше й се някой да се върти около нея и да й помага да се преоблича. Ийкмо, естествено, не можеше да стои в стаята й, докато те сменяше мантиите си. Нито пък Акарин, за което тя изпитваше дълбока благодарност към съдбата. Не, липсваше й Тания. Прислужничката на Ротан щеше да я накара да й обещае, че ще победи в днешния двубой и в същото време щеше да успее да я убеди, че загубата няма да има никакво значение за хората, които я обичат.

Тя си пое дълбоко дъх. Установи, че е стегнала твърде много пояса и леко го разхлаби. Нуждаеше се от свобода на движенията. Погледна към подноса със сладкиши и кифли, които Виола беше донесла по-рано. Стомахът й се сви. Тя се обърна и започна да крачи из стаята.

Тя имаше едно-две предимства. Докато „шпионите“ на Ийкмо донасяха всичко, което правеше Регин на Арената, собствените й тренировки бяха скрити в предизвикващите клаустрофобия предели на Купола. Ийкмо й беше показал всяка стратегия, която слабите магьосници можеха да използват срещу силните. Беше я посветил във всички методи, които Гарел и Болкан щяха да обучат Регин, плюс още няколко.

Наставникът й се появяваше рядко. Но влиянието му се усещаше навсякъде. Възраженията срещу официалните двубои между ученици затихнаха още същия ден. Болкан очевидно имаше възражения срещу използването на Купола, но не го забрани. А след като Сония влезе вътре, Ийкмо й каза, че Върховният повелител е подсилил стените на сферичната сграда, за да не я повреди случайно.

Едва на следваща вечер и хрумна, че той може би беше използвал черна магия. Тя лежа будна дълго време, изпълнена с безпокойство, че енергията, която щеше да й помага в жалкия й двубой с друг ученик, може би беше изтеглена от мъртвото тяло на някой непознат.

Но тя не можеше да си позволи да откаже помощта на Акарин, не и без да събуди подозрения в останалите. Дори и да се престореше, че я отказва от гордост, той беше избрал да бъде неин защитник по време на двубоя. Неговата магия щеше да издигне вътрешната бариера, която щеше да я защити в случай че собственият й щит падне. Тази мисъл силно я притесняваше. Ако не бяха Ротан и Лорлън, тя дори щеше да си помисли, че той може би използва двубоя, за да се отърве от нея.

На вратата се почука. Тя се обърна и сърцето й отново заби ускорено. „Сигурно вече е време“ — помисли си тя. Първоначалното й облекчение бързо беше заменено от страх. Тя си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, докато се приближаваше към вратата. Щом я отвори, пулсът й отново се ускори при вида на Акарин, но страхът й бързо бе заменен от изненада, когато разпозна мъжа до него.

— Върховни повелителю — каза тя и се поклони. — Посланик Денил.

— Лорд Ийкмо пристигна — каза Акарин.

Сония си пое дъх и бързо заслиза по стълбите. Намери лорд Ийкмо да крачи напред-назад в гостната. Когато тя влезе в стаята, той рязко вдигна глава.

— Сония! Готова си. Добре. Как се чувстваш?

— Добре. — Тя се усмихна, заслушана в стъпките на магьосниците, които слизаха по стълбището. — Как бих могла да се чувствам след всичко, което ме научихте?

Той се усмихна криво.

— Вярата ти в мен е… — Той замълча и лицето му стана сериозно при вида на влизащите в стаята Акарин и Денил. — Добро утро, Върховни повелителю, посланик Денил.

— Реших, че сте дошли заради ученичката ми — каза Върховният повелител, — затова я пратих долу.

— Така е — отвърна Ийкмо и погледна Сония. — По-добре да не караме Регин да чака.

Входната врата се отвори и Акарин с жест покани Сония да мине първа. Усещайки погледите на тримата магьосници, тя прекоси стаята и излезе на слънце.

Когато тръгна по пътеката към Университета, Ийкмо вървеше от дясната й страна, а Акарин от лявата. Стъпките зад гърба й показваха, че Денил я следва. Тя устоя на желанието си да се обърне, чудейки се каква ли работа имаше той с Акарин. Сигурно беше нещо важно, защото иначе нямаше да се върне от Елийн.

Всички вървяха към Университета мълчаливо. Сония погледна към Ийкмо веднъж, но той само й се усмихна в отговор. Не посмя да погледне Акарин, но остро усещаше магическото му присъствие. Досега никога не се беше чувствала като избраница на Върховния повелител. Това я накара да осъзнае, че Гилдията очаква много от нея. Ако изгубеше двубоя…

„Мисли си за други неща!“ — каза си тя. Когато приближиха сградата на Университета, тя започна да си припомня уроците на Ийкмо.

— Регин ще се опита да те накара да изхабиш силата си. Най-добрият начин за това е чрез измама и хитрини.

Хитрините определено бяха част от бойния му стил. В часовете по Бойни умения през първата година той я беше изненадвал много пъти с фалшиви нападения.

— Голяма част от онова, което си научила, няма да ти трябва. Няма да се наложи да използваш проекция в Арената: там няма какво да преместваш. Шоковите удари са позволени, но на тях не се гледа с добро око. Менталните удари са забранени, естествено, нищо че могат да бъдат използвани единствено за отвличане на вниманието.

Регин никога не беше използвам ментални удари срещу нея, тъй като още не ги бяха обучавали в използването им.

— Не жестикулирай! Така само ще издадеш намеренията си. Добрият воин не се движи по време на битка, не помръдва дори мускулчетата на лицето си.

Ийкмо винаги говореше за добрия воин в мъжки род, което в началото я развеселяваше, но после започна да я дразни. Когато му се оплака, той се разсмя.

— Лейди Винара щеше да одобри — рече той. — Но Болкан щеше да ти каже: „Когато воините жени станат повече от мъжете, тогава ще се поправя“.

Сония се усмихна, припомняйки си този разговор и все така усмихната се появи пред тълпата магьосници, която се беше събрала пред Арената.

— Всички ли са тук? — ахна тя.

— Сигурно — рече весело Ийкмо. — Регин избра да се изправи срещу теб във волника, така че доста народ ще стане свидетел на поражението му.

Сония усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Ученици и магьосници стояха там и я гледаха. Дори немагьосниците — съпруги, съпрузи, деца и прислужници — се бяха събрали заради зрелището. Стотици хора щяха да я наблюдават. Всички се обърнаха към нея, когато, придружена от учителя и наставника си, влезе в тълпата. Висшите магове стояха в редица. Ийкмо я поведе към тях и когато спря, тя се поклони. Размениха се официални приветствия, но тя беше твърде разсеяна и им обърна внимание едва когато споменаха името й.

— И така, Сония. Противникът ти те очаква — каза лорд Болкан и махна с ръка.

Девойката проследи жеста му и забеляза Регин и лорд Гарел да стоят до храста, подрязан във формата на арка. Пътеката, която минаваше под него, водеше право до Арената.

— Успех, Сония — каза Лорлън и се усмихна.

— Благодаря ви, Разпоредителю. — Гласът й прозвуча толкова тихо, че момичето се ядоса на себе си. Тя беше отправила предизвикателството. Тя трябваше да се впусне в двубоя, уверена в победата.

Когато понечи да тръгне към Арената, Ийкмо постави ръка на рамото й.

— Действай умно и всичко ще бъде наред — промърмори той. После отстъпи встрани и й махна да продължи.

Двамата с Акарин се приближиха до арката. Тя срещна погледа на Регин и той й се ухили злорадо, което й напомни за първата им среща преди Церемонията по приемането. Сония го погледна предизвикателно.

Усещайки погледа на лорд Гарел върху себе си, тя се обърна към него. Магьосникът я гледаше с неприкрита неприязън и гняв. Тя се изненада и се зачуди защо е толкова ядосан. Дали съжаляваше за допълнителното време, което беше отделил да подготвя ученика си за двубоя? Дали се беше засегнал от това, че тя е проявила смелостта да предизвика племенника му? Или я ненавиждаше за това, че го беше поставила в позицията на противник на Върховния повелител?

„Това притеснява ли ме? Не“. Ако беше предвидлив човек, той щеше да забрани на Регин да я тормози, след като беше станала ученичка на Върховния повелител. Мисълта, че това предизвикателство може да му е причинило неудобства, отново я накара да се усмихне. Сония се обърна, мина под арката и тръгна към Арената.

Двамата с Акарин се спуснаха към портала, влязоха вътре и се спряха в центъра. Гарел, Регин и Болкан ги последваха. Отвън тълпата от магьосници и ученици се струпа около бариерата, някои насядаха по стълбите.

Тя се обърна към Регин. Той гледаше тълпата с необичайно сериозно изражение на лицето. Сония също се обърна към тях и погледът й спря на Ротан и стоящия до него Дориен. Той се ухили и й помаха. Ротан едва успя да изобрази лека усмивка.

Болкан застана между нея и Регин, вдигна ръцете си и зачака глъчта да утихне.

— Минаха много години, откакто за последен път двама магьосници избраха да разрешат споровете си или да докажат уменията си чрез официален двубой на Арената — започна Болкан. — Днес ще наблюдаваме подобно събитие за пръв път от петдесет и две години. От дясната ми страна стои Сония, избрана ученичка на Върховния повелител, която отправи предизвикателството. От лявата ми страна стои противникът й, Регин, от семейство Уинар, дом Парен, избран ученик на лорд Гарел. Наставниците на противниците ще бъдат техни защитници. Моля да издигнат вътрешните щитове около учениците си.

Сония почувства как нечия ръка леко я докосва по рамото. Тя потръпна от последвалото усещане и наведе глава, за да се огледа.

Бариерата на Акарин почти не се забелязваше. Тя устоя на изкушението да я провери.

— Защитниците могат да напуснат Арената.

Тя проследи с поглед Акарин и Гарел, които излязоха през портала. Когато двамата се озоваха извън Арената, тя видя, че лицето на Гарел е потъмняло от гняв, а Акарин изглежда объркан. Очевидно беше станало нещо, което бе раздразнило наставника на Регин. Дали Акарин беше казал нещо подигравателно? Сония изпита неочаквано удовлетворение при тази мисъл. Но чувството изчезна, когато Болкан отново заговори:

— Противниците могат да заемат местата си.

Регин рязко се завъртя на пети и тръгна към другия край на Арената. Сония се запъти в противоположната посока. Тя си пое дълбоко въздух. Скоро щеше да се концентрира изцяло върху Регин. Трябваше да игнорира всички хора, които ги наблюдаваха и да се съсредоточи изцяло върху борбата.

На няколко крачки от края на Арената тя спря и се обърна. Болкан вървеше към портала. След миг той се появи на стълбите отвън и се изкачи върху арката.

— За победител се счита този, който спечели повечето от петте сблъсъка — каза той на зрителите. — Сблъсъкът приключва, когато вътрешният щит на някой от сражаващите се получи удар, който се смята за смъртоносен. Менталните удари са забранени. Ако някой от сражаващите използва магия преди официалното начало на сблъсъка, той или тя губи. Битката започва, когато кажа „начало“ и свършва, когато кажа „стоп“. Разбрахте ли?

— Да, милорд — каза Сония. Регин повтори думите й.

— Готови ли сте?

— Да, милорд. — И отново Регин отговори след нея.

Болкан вдигна ръка и я приближи до бариерата. По купола пробяга светлинна вълна.

— Начало!

Регин стоеше със скръстени ръце, но на лицето му я нямаше познатата подигравателна усмивка. Тя видя как въздухът потрепери от мощта на първия му удар. Той се сблъска с бариерата й миг преди тя да изпрати отговора си.

Щитът му издържа, но той не повтори удара. Сония забеляза как сключва вежди и се мръщи. Сигурно обмисляше как най-добре да я излъже да изхаби силата си.

Въздухът между тях отново потрепери, когато той запрати магията си срещу нея, този път в множество удари. Те проблеснаха слабо и тя по-скоро ги усети, отколкото ги видя. Приличаха на силови удари… но или не бяха достатъчно силни, за да преминат в белия спектър, или…

Сония усети как първите удари леко се сблъскаха с щита й и се засмя. Той се опитваше да я примами да подсили бариерата си. Тя беше на път да я отслаби, но леката промяна в трептенето на въздуха я предупреди да очаква нещо ново. Мощният силов удар я накара да отстъпи назад и тя се зарадва, че се е доверила на инстинктите си.

Дъждът от слаби удари продължи и тя изпрати в отговор мощен лъч енергия. Регин изостави нападението си и издигна мощна бариера, но части от секундата преди лъчът да се сблъска с щита му, тя напрегна волята си и топлинният удар се разпиля в дъжд от червени шокови удари, които се стопиха в бариерата му.

Лицето му се изкриви от гняв. Сония се усмихна, когато чу мърморенето сред тълпата. Магьосниците бяха оценили шегата. Сигурно бяха научили, че Регин е използвал шокови удари срещу нея.

Следващата му атака беше бърза, но лесна за отразяване. Сония си играеше с гнева му и отвръщаше само с шокови удари. Не си правеше труда да ги прикрива; той вече знаеше този номер. По този начин нямаше как да спечели сблъсъка, но тя не можа да издържи на изкушението да подразни противника си. Сония имаше енергия в излишък, а гневът можеше да го подведе към някое глупаво действие. Всъщност тя не смяташе да злоупотребява с шоковите удари, защото помнеше, че на тях не се гледа с добро око.

Внезапно Регин я засипа с дъжд от силови и топлинни удари с най-различна интензивност. Бариерата на Сония леко засия под мощта им.

Тя разгада плитката уловка. Когато магьосникът атакуваше с разнообразни удари, нападнатият имаше два избора: или да издигне мощна бариера, която да блокира най-силните удари, или да видоизменя щита си за защита от всеки удар, като по този начин да се опита да съхрани силата си.

Сония му отвърна със също такъв дъжд от удари и разбра, че той видоизменя щита си. За целта беше необходима голяма концентрация, особено при едновременна атака. Лицето му се напрегна от усилието, очите му шареха от удар към удар.

Ако това продължеше още дълго време, тя щеше да се изтощи по-бързо от него. Сония знаеше, че един по-силен удар ще го принуди да прекрати атаката, но в него тя щеше да вложи по-голямата част от силата си, а Регин искаше точно това.

Но хитрината му беше и неговата слабост. Защитата му действаше само ако можеше да види всеки удар, изпратен от нея. „Затова трябва да направя нещо неочаквано“.

Промяната на посоката на удара изискваше доста усилия, но не чак толкова, колкото щяха да са необходими при единичен силен удар. Тя се концентрира и промени посоката на един от силовите си удари в последния момент така, че той да го заобиколи и да го удари изотзад.

Регин залитна напред. Очите му се разшириха, но той бързо ги присви и в тях проблеснаха гневни пламъчета.

— Стоп!

Сония изостави атаката си и свали бариерата. После погледна очаквателно към Болкан.

— Първият сблъсък се печели от Сония.

Разнесе се глъч от гласове. Магьосниците се обръщаха един към друг и обсъждаха онова, на което бяха станали свидетели. Сония се опита да прикрие усмивката си, но после се отказа. Спечелих първия сблъсък! Тя погледна към Регин. Лицето му беше потъмняло от гняв.

Болкан вдигна ръце. Разговорите секнаха.

— Готови ли сте за втория сблъсък? — попита той Сония и Регин.

— Да, милорд — отвърна тя. Гласът на Регин прозвуча грубо.

Болкан постави ръка върху бариерата около Арената.

— Начало!