Труди Канаван
Избраница (31)

Глава 30
Смущаващо откритие

Докато Тания събираше празните чаши от суми от масата, Ротан се прозя. Той вече приемаше по-малки дози немин, но пък се будеше по-рано и прекарваше последните часове в непрекъснати тревоги.

— Днес следобед отново говорих с Виола — каза внезапно Тания.

— Тя продължава да се държи надменно — останалите прислужнички казват, че откакто служи на Сония, си е навирила носа. Но с мен се държи добре, защото аз мога да й кажа как да достави удоволствие на избраницата на Върховния повелител.

Ротан я погледна очаквателно.

— И?

— Тя ми каза, че Сония е добре, макар някои сутрини да изглежда изморена.

Той кимна.

— Това не е изненада, като се имат предвид допълнителните й занятия. А и дочух, че помагала и на лейди Тия.

— Освен това Виола ми каза, че Сония вечеря с Върховния повелител всеки първоден, така че той може би не я пренебрегва чак толкова, колкото се притеснявахте.

— Вечеря, а? — Ротан помрачня при мисълта за Сония, която вечеря с Върховния повелител. „Можеше и да е по-зле“ — напомни си той. Акарин можеше да я държи непрекъснато под контрол, можеше… но не, той знаеше колко упорита можеше да бъде тя. Нямаше да позволи да я подкупят. Въпреки това Ротан не спираше да се чуди за какво ли разговарят.

— Ротан!

Ротан се сепна изненадано.

— Дориен?

— Татко. Как си?

— Добре. А ти?

— Добре, но някои хора в селото не са. — Ротан усети загрижеността на сина си. — Имаме епидемия от черен език, някаква непозната разновидност. Когато премине, ще дойда отново за кратко, за да донеса проба на Винара.

— Ще се видим ли?

— Разбира се. Бих ли изминал целия този път, без да поговоря с теб? Мога ли да отседна в старата ми стая?

— Винаги си добре дошъл.

— Благодаря. Как е Сония?

— Добре, съдейки по онова, което ми казва Тания.

— Не си ли разговарял с нея?

— Не много често.

— Мислех, че непрекъснато ще те посещава.

— Твърде е заета с уроците си. Кога ще дойдеш?

— Не мога да ти кажа точно. Докато премине епидемията, могат да минат седмици или месеци. Ще ти се обадя отново, когато имам по-добра представа.

— Много добре. Две посещения в една година!

— Ще ми се да можех да остана по-дълго. До следващия път, татко.

— Пази се.

— Добре.

Когато мисловната връзка с Дориен прекъсна, Тания се засмя.

— Как е Дориен?

Той я погледна изненадано.

— Добре е. Откъде разбра, че е той?

Тя сви рамене.

— На лицето ви се изписва определено изражение.

— Така ли? — Ротан поклати глава. — Много добре ме познаваш, Тания. Твърде добре.

— Да — съгласи се тя и се усмихна. — Така е.

На вратата се почука и тя се обърна. Ротан махна с ръка, отваряйки вратата с магия и се изненада, когато в стаята влезе Ялдан.

— Добър вечер — каза старият магьосник. Той погледна към Тания, която се поклони и се изниза през вратата, като я затвори плавно зад себе си. Ротан му посочи креслото и Ялдан седна, като въздъхна от облекчение.

— Практикувах онова „слушане“, на което ме научи — каза той.

Изведнъж Ротан си спомни, че днес е четириден. Беше забравил напълно за сбирката във Вечерната стая. Определено беше време да спре да пие немин. Може би тази вечер щеше да се опита да заспи без него.

— Чули нещо интересно?

Ялдан кимна и лицето му стана сериозно.

— Сигурно са просто спекулации. Нали знаеш какви клюкари са магьосниците — а и ти имаш дарбата да си избираш ученици, които обичат да се забъркват в неприятности. Но се чудя дали той може да си позволи подобни слухове да се появят отново. Особено се…

— Отново? — прекъсна го Ротан. Сърцето му се разтупка учестено при думите на Ялдан. Беше му трудно дори да диша. Какво ли се беше случило в миналото на Акарин, за да накара хората да се усъмнят в почтеността му?

— Да — отвърна Ялдан. — Целият елийнски двор жужи като пчелен кошер, знаеш ги какви са. Какво знаеш за помощника на Денил?

Ротан си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Значи става дума за Денил?

— Да. — Ялдан се намръщи. — Помниш ли слуховете, които се носеха за естеството на връзката му с един друг ученик?

Ротан кимна.

— Разбира се — но нищо не беше доказано.

— Да, и повечето от нас просто не обърнаха внимание на слуховете и забравиха за цялата тая работа. Но, както знаеш, елинйците са по-толерантни към подобно поведение. Доколкото можах да разбера, помощникът на Денил е известен с това. За щастие повечето придворни вярват, че Денил не е наясно с навиците на помощника си. Те като че ли намират ситуацията за доста забавна.

— Разбирам. — Ротан поклати леко глава. „Ех, Денил — помисли си той. — Като че ли не ми е достатъчно да се притеснявам за Сония! И ти ли трябва да ми носиш безсънни нощи?“.

Но може би нещата не бяха толкова зле, колкото изглеждаха. Както беше казал Ялдан, елийнците толерираха свободното поведение и обичаха да клюкарстват. Щом те смятаха, че Денил не е наясно с предпочитанията на помощника си и намираха неведението му забавно, значи нямаше никакви доказателства за някаква нередност в отношенията им.

А и Денил вече беше възрастен мъж. Можеше да се справи сам с критиките на обществото. Ако не друго, предишният му опит го беше подготвил за това.

— Смяташ ли, че трябва да предупредим Денил? — попита Ялдан.

— Ако не знае за помощника си…

Ротан обмисли предложението.

— Да. Ще му напиша писмо. Но според мен не трябва да се притесняваме особено. Сигурен съм, че той знае как да се справи с елийнците.

— Ами Гилдията?

— Единственото, което може да сложи край на клюките тук, е времето и нито ти, нито аз — нито пък Денил — можем да направим нещо по въпроса. — Ротан въздъхна. — Мисля, че тези спекулации ще преследват Денил до края на живота му. Освен ако по някакъв начин не бъдат потвърдени, всеки път ще звучат все по-изтъркано и по-нелепо.

Възрастният магьосник кимна и се прозя.

— Сигурно си прав. — Той се изправи и се протегна. — В такъв случай отивам да си лягам.

— Денил ще се гордее с шпионските ти успехи — додаде Ротан и се усмихна.

Ялдан сви рамене.

— Лесно е, щом веднъж му хванеш цаката. — Той тръгна към вратата. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Ротан се надигна, отиде в спалнята си и се преоблече с пижамата си. Когато си легна, в главата му започнаха да се въртят неизбежните въпроси. Прав ли беше? Наистина ли слуховете за Денил щяха да се разнесат?

Сигурно. Но само ако нищо не бъде доказано.

Проблемът беше, че макар да познаваше Денил по-добре от всеки друг, приятелят му имаше една страна, която все още му беше непозната. Ученикът, на когото бе станал наставник, беше изпълнен и с неувереност и страх. Ротан беше спазвал дистанция, избягвайки определени теми и давайки му да разбере, че няма намерение да му задава въпроси във връзка с другия ученик. Той знаеше, че всеки човек, чийто личен живот беше преминал през обществено обсъждане особено в толкова ранна възраст — имаше нужда от тактично отношение.

Всички ученици мислеха за мечтите си, за нещата, в които беше обвинен Денил. Така работи човешкият мозък. Но това не означаваше, че те са виновни в нещо.

Ами ако онези слухове бяха истина?

Ротан въздъхна, стана и се върна в гостната. Когато беше станал наставник на Денил, той беше отишъл за съвет при Повелителя на Лечителите, предшественика на Винара. Лорд Гарен му беше казал, че мъжете си взимат за любовници мъже много по-често, отколкото си мислят хората. Старият Лечител се отнасяше с изненадваща търпимост към тази практика и му каза, че няма нищо лошо във връзката между двама зрели мъже, стига и двамата да са физически здрави.

Социалните последици обаче бяха много по-ужасни. Честта и репутацията бяха всичко за Домовете, а киралийският съд беше болезнено консервативен. Денил не можеше да бъде изхвърлен от Гилдията за това „престъпление“, но щеше да бъде отхвърлен от обществото. Сигурно щеше да изгуби посланическото място и повече никога нямаше да получи някакъв важен пост. Нямаше да го включат в проектите на Гилдията и никой от собствените му експеримент нямаше да получи внимание или финансиране. Щеше да се превърне в обект на присмех и жертва на…

Стига. Нищо не беше доказано. Това бяха просто слухове.

Ротан въздъхна и взе бурканчето с немин. Докато разтваряше прахчето, той се замисли за изминалата година. Как можаха толкова много неща да се променят само за няколко месеца? Прииска му времето да се върне с една година назад, преди Денил да замине за Елийн, преди Сония да започне Университета.

Той се приготви за горчивия вкус, поднесе чашата към устните си и я изпи на един дъх.

 

 

Когато на вратата на кабинета му се почука, Лорлън подскочи от изненада. Рядко го притесняваха в толкова късен час. Стана от креслото си, отиде до вратата и я отвори.

— Капитан Баран! — възкликна изненадано той. — Какво ви води тук в този късен час?

Младият мъж се поклони и леко се усмихна.

— Простете ми за късното посещение, Разпоредителю. Радвам се, че ви намирам буден. Казахте ми, че мога да ви потърся, ако намеря доказателство, че при убийствата е използвана магия.

Лорлън усети как го пронизва тревога. Той отвори по-широко вратата и отстъпи встрани.

— Влезте и ми разкажете какво сте открили.

Баран влезе в стаята. Лорлън му махна с ръка да седне, заобиколи бюрото си и сам се отпусна в креслото си.

— И така, кажете ми какво ви наведе на мисълта, че при тези убийства е била използвана магия? — попита настоятелно той.

Лицето на Баран се изкриви в гримаса.

— Изгарянията по едно от телата — но нека първо ви опиша сцената. — Той замълча, като очевидно се опитваше да подреди детайлите в главата си. — Преди около два часа ни предупредиха за убийство. Къщата се намира в Западния квартал, в един от най-богатите райони — което е изненадващо. Не намерихме никакви следи от взлом, но един от прозорците беше широко отворен.

В спалнята намерихме двама мъже, млад мъж и баща му. Бащата беше мъртъв и имаше всички белези, които свързваме с извършителя на убийствата: разрези на китките и кървави отпечатъци от пръсти. По-младият беше още жив, макар че едва дишаше. Той имаше типичните изгаряния от удари по гърдите и ръцете, а гръдният му кош беше смазан. Но въпреки това успяхме да го разпитаме, преди да умре.

Лицето на Баран придоби напрегнато изражение.

— Той каза, че убиецът му бил висок и тъмнокос. Бил облечен в тъмни, странни дрехи. — Баран погледна към светлинното кълбо на Лорлън. — И едно от тези неща плавало във въздуха. Младежът се прибрал у дома и чул баща си да вика. Убиецът се изненадал, като го видял и му нанесъл удар без да се колебае, а след това изскочил през прозореца. — Баран замълча и погледна към бюрото на Лорлън. А да, освен това носел…

Забелязвайки изражението на стражника, Лорлън погледна надолу. Дъхът му секна, когато осъзна, че човекът гледа към пръстен на Акарин, който проблясваше в червено на светлината. Той реагира бързо и вдигна ръката си към Баран, за да го види по-добре.

— Пръстен като този?

Баран сви рамене.

— Не мога да кажа със сигурност. Младият мъж нямаше време да ни го опише с подробности. — Той се намръщи колебливо. Не си спомням да съм го виждал досега на ръката ви, Разпоредителю. Мога ли да попитам откъде го имате?

— Подарък е — отвърна Лорлън и се усмихна накриво. — От един приятел, който не знаеше тази подробност за убийствата. Реших, че поне известно време трябва да го понося на ръката си.

Баран кимна.

— Да. Точно в момента рубинът не е от най-популярните камъни. И какво смятате да правите сега?

Лорлън въздъхна и обмисли ситуацията. При такова очевидно използване на магия той беше длъжен да уведоми Висшите магове. Но ако Акарин беше убиецът и разследването доведеше до разкриването му, това щеше да доведе до сблъсъка с него, от който се страхуваше Лорлън.

Ала ако се опиташе да прикрие доказателството и се окажеше, че Акарин не е убиецът, хората щяха да продължат да умира от ръцете на някой магьосник-отцепник. Когато накрая заловяха убиецът истината щеше да излезе наяве и хората щяха да започнат да питат защо Лорлън не е направил нищо…

— Това ще трябва да го разследваш сам.

Лорлън примигна изненадано. Мисловният глас на Акарин прозвуча като шепот. Разпоредителят едва се удържа да не впери поглед в пръстена.

— Кажи на Баран, че доказателството за използването на магия трябва да бъде запазено в тайна. Ако обществото научи, че магьосник е станал убиец, това ще породи паника и недоверие.

Лорлън кимна и погледна към Баран.

— Трябва да обсъдя това с колегите си. За сега не споменавайте никъде, че убиецът използва магия. По-добре да се справим с този човек, без обществото да разбира, че е отцепник. Ще се свържа с вас утре.

Баран кимна. Когато Лорлън се надигна от креслото, младият стражник скочи бързо на крака.

— Има още нещо, което може да предизвика интереса ви — каза Баран, докато вървеше след Лорлън към вратата.

— Да?

— Чува се, че Крадците също търсят този човек. Като че ли не им харесва наоколо да се мотае убиец, който да не е под контрола им.

— Да, сигурно е така.

Баран излезе в коридора.

— Благодаря ви, че ме приехте в този късен час, Разпоредителю.

Лорлън сви рамене.

— Често оставам до късно. Макар че се съмнявам да мога да заспя след всички тези новини. И все пак благодаря ви, че ми ги съобщихте веднага, след като ги научихте.

Младият стражник се усмихна и се поклони.

— Лека нощ, Разпоредителю.

Докато гледаше как Баран се отдалечава, Лорлън въздъхна. Той погледна към пръстена на ръката си.

— Ти ли си убиецът? — изпрати той мисловното си послание.

Но не получи отговор.

 

 

Коридорът отново направи завой и Сония се спря, за да се ориентира. Първо се опита да си представи плана, но след няколко неуспешни опита се отказа и бръкна в джоба на мантията си.

Беше минала седмица, откакто за пръв път влезе в тунелите. Беше ги посещавала всяка вечер и всеки път вадеше картата единствено, когато ставаше абсолютно необходимо. Искаше да я запомни добре, в случай че Регин и помощниците му я причакат отново и решат да преровят кутията и джобовете й, след като напълно изцедят силата й.

Но пръстите й не напипаха нищо. Картата не беше там. Сърцето й прескочи един удар, след което заби като полудяло. Да не би да я е загубила? Да не я е изпуснала някъде в коридорите? Невъзможно беше да се върне обратно. С всичките завои и пресечки, които беше оставила зад гърба си…

Но изведнъж се сети, че беше скрила картата в оръфаната си раница в една от книгите по медицина, която лежеше в кутията, а тя бе оставила кутията до входа на коридора, защото не искаше да й се пречка, докато изследва проходите.

Наруга се за несъобразителността си и тръгна обратно. След неколкостотин крачки се спря и поклати глава. Досега трябваше да е стигнала до познатите места, но завоите и пресечките бяха съвсем различни.

Беше се изгубила.

Не се уплаши, само се ядоса на себе си. Сградите на Гилдията бяха пръснати на доста голяма площ, но тя се съмняваше, че тунелите излизат извън нея. Ако продължеше да върви, все някога щеше да се озове под Университета. Щеше да намери изход, стига да не скита безцелно и да внимава в посоката.

И Сония тръгна. След няколко завоя и откриването на малък комплекс от стаи, в които имаше една със зазидана камина и друга, облицована с плочки, най-вероятно баня, тя стигна до място, където таванът се беше срутил и бе затрупал тунела. Това не беше някое от познатите й срутвания. Сония се върна назад и избра друг коридор. Накрая се озова в прав тунел, който нямаше странични разклонения. Докато вървеше по коридора, любопитството й постепенно нарастваше. Подобен прав тунел не можеше да не води до някъде. Може би до някоя от сградите на Гилдията. Или пък може би излизаше извън територията й.

След неколкостотин крачки тя се озова до една ниша. Пристъпи в нея и откри механизъм за скрита врата. Намери шпионката, каквато имаше на всички врати и долепи око до нея.

Пред нея се разкри стая, но Сония не можеше да види кой знае каква част от нея. Вътре не само че беше тъмно, но и върху шпионката беше поставено някакво замъглено стъкло, което замазваше изгледа.

Ала Сония видя достатъчно, за да разбере, че стаята е празна. Потърси отварящия механизъм, дръпна ръчката и вратата се отвори. Когато огледа помещението, Сония усети как кръвта й се вледенява.

Това бе стаята под седалището на Върховния повелител.

Дълго време тя не можеше да помръдне от мястото си и само се оглеждаше, а сърцето й се блъскаше в гърдите. Но скоро краката й се подчиниха на желанието да се махне оттук. Ръцете й трескаво потърсиха ръчката, която отваряше вратата и я намериха. Когато отново се озова в прохода, тя усети как мускулите й се отпускат и залитна. Свлече се до стената, без да обръща внимание на фарина и останалите насекоми, които полазиха коленете й.

Ако той беше вътре…

Мисълта беше твърде ужасяваща, за да остане дълго в главата й. Сония си пое дълбоко дъх и се опита да спре треперенето си. Погледна вратата, след това погледна себе си. Беше паднала на колене до тайния вход на акариновата стая. Не особено подходящо място за почивка, особено ако възнамеряваше отново да използва тези проходи.

Подтиквана от страха, тя се изправи със залитане и бързо се отдалечи. Макар че коридорът продължаваше след нишата, тя вече не изпитваше желание да разбира накъде води той. Дишайки учестено, тя побягна с всички сили в посоката, която смяташе, че ще я отведе до Университета.