Труди Канаван
Избраница (26)

Глава 25
Неочаквани срещи

Трасия и Нарон тръгнаха към стаята за следващия час и Сония въздъхна. Този път с удоволствие би се присъединила към тях, но сега посещаваше само половината занятия със съучениците си. Тя се отправи към малката стаичка, където я чакаше лорд Ийкмо за занятията й по Воински изкуства.

Тя вървеше бавно, усещайки как тъгата я затиска. Арената беше заета от учениците от дневните класове, затова Ийкмо провеждаше уроците си в една защитена с магия стая в Университета. Той я обучаваше на сложни и скучни игри, в които използваха много слаби удари. Предполагаше се, че тези игри трябваше да подобрят реакциите й и да я подготвят за истинските битки.

Когато зави зад поредния ъгъл, тя едва не се сблъска с един магьосник. Без да вдига поглед, тя промърмори извинение.

— Сония!

Щом разпозна гласа, тя погледна към Ротан и усети как сърцето й подскочи. Двамата едновременно се огледаха. Коридорът беше празен.

— Радвам се да те видя. — Той я погледна изучаващо; лицето му бе покрито с бръчки, които тя не помнеше отпреди. — Как си?

Тя сви рамене.

— Горе-долу.

Ротан кимна с мрачно изражение на лицето.

— Как се държи той с теб?

— Почти не го виждам. — Тя се намръщи. — Имам твърде много занятия. Мисля, че такова беше намерението му.

Тя отново погледна през рамо, защото чу приближаващи се стъпки.

— Трябва да вървя. Лорд Ийкмо ме очаква.

— Разбира се. — Той се поколеба. — Според разписанието ми утре ще преподавам на твоя клас.

— Да. — Тя се усмихна многозначително. — Предполагам, че ще изглежда странно, ако ученичката на Върховния повелител не бъде обучавана от най-добрия учител по химия на Гилдията.

Лицето му леко просветна, но той не се усмихна. Тя отстъпи встрани и продължи надолу по коридора. Зад нея не се чуваха никакви стъпки и тя знаеше, че той я гледа как си отива.

Когато зави по друг коридор, Сония си помисли, че той много се е променил. Че е остарял. „Или пък винаги е бил стар, а аз просто не ме съм го забелязвала?“ Изведнъж от очите й бликнаха сълзи. Тя се спря и се облегна на стената, мигайки ожесточено. „Не тук! Не сега! Не трябва да губя контрол!“ Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша, после повтори.

Из Университета се разнесе звукът на гонга. Тя забърза по коридора с надеждата, че очите й не са зачервени. Докато се приближаваше към стаята на Ийкмо, вратата се отвори и Сония рязко спря, щом зърна познатия черен ръкав.

„Не. Не мога да застана пред него. Не и сега“. Тя рязко се обърна, забърза към близката пресечка и свърна в съседния коридор. Там се спря и надникна зад ъгъла. Чуваше мърморенето на познатите гласове, но не можеше да разбере какво казват.

— Я виж ти. Колко интересно.

Сония рязко се обърна и видя Регин, който стоеше със скръстени ръце в другия край на коридора.

— Мислех си, че ще следваш навсякъде наставника си, а не че ще се криеш от него.

Тя усети как лицето й пламва.

— Какво правиш тук, Регин?

Той се усмихна.

— О, просто минавам.

— Защо не си в час?

— А ти защо не си?

Тя поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл.

— Защо ли си губя времето да говоря с теб?

— Защото той е още тук — отвърна Регин и се усмихна лукаво. — А теб те е страх да се изправиш пред него.

Тя го изгледа внимателно, обмисляйки възможните отговори. Нямаше нужда да отрича очевидното, но все пак беше длъжна да каже нещо.

— Да се боя ли? — Тя изсумтя. — Не повече от теб.

— Нима? — Той се приближи до нея. — Какво чакаш тогава? Гонгът удари и ти закъсняваш. Наставникът ти може да го забележи. Отивай… Или ще го повикам и ще му кажа, че се криеш.

Тя яростно прехапа устни. Нима наистина щеше да го извика? Сигурно, ако по този начин можеше да я вкара в беля. Но ако си тръгнеше сега, значи се беше поддала на предизвикателството му.

По-добре така, отколкото да го остави да повика Акарин. Тя завъртя очи, обърна се и тръгна по коридора. В края на коридора се мерна черна фигура и Сония замръзна на място. За нейно огромно облекчение Акарин не я забеляза. Тя чу как стъпките му затихват в далечината. Зад гърба й се разнесе доволно хихикане. Сония се обърна. Регин я наблюдаваше, ухилен до уши.

Тя продължи да върви напред. Защо ли беше толкова доволен, че тя се страхува от Акарин? Сония поклати глава. Естествено, всичко, което я правеше нещастна, му доставяше огромно удоволствие.

Но защо той не беше на занятия? Защо ли изобщо се намираше в тази част на Университета?

Нима я следеше?

 

 

Лорлън отвори вратата на кабинета си. Студеният полъх на вятъра отнесе в коридора всички писма, които бяха напъхали под вратата му в негово отсъствие. Когато видя купчинката, той въздъхни и с леко магическо усилие ги плъзна обратно в кабинета си.

После затвори вратата и се затътри към креслото си.

— Днес не си в особено добро настроение.

Лорлън подскочи стреснато и погледна към собственика на гласа. На креслото до стената седеше Акарин. Очите му проблясваха в полумрака.

Как беше успял да влезе тук? Лорлън погледна към Акарин, изкушен да му поиска обяснение, но замълча, след като срещна спокойния и насмешлив поглед на приятеля си. Вместо това накара писмата да се издигнат на бюрото му и започна да ги преглежда.

— Какво те безпокои, приятелю?

Лорлън сви рамене:

— Пийкин и Девин се опитват да си прегризат гърлата, Гарел иска да позволя на Регин да поднови заниманията си с Болкан, а Джерик току-що ми предаде, че лейди Тия настойчиво моли да й бъде назначен помощник.

— Убеден съм, че с лекота ще разрешиш всички проблеми, Разпоредителю.

Лорлън прехапа устни.

— Какво ще ме посъветва Върховният повелител? — попита той със същия насмешлив тон.

Акарин се усмихна.

— Ти познаваш нашето семейство по-добре от мен. — Той замислено присви устни. — Кажи „да“ на Гарел, „не“ на лейди Тия, а що се отнася до Девин… идеята му да построим отново Наблюдателницата, за да я използва за метеорологични проучвания, не е чак толкова глупава. Това ще допадне на капитан Арин. Още откакто кралят го назначи за военен съветник, той ме засипва с молби да укрепим Външната стена.

Лорлън се намръщи.

— Шегуваш ли се? Този строеж ще ни отнеме ужасно много време и сили. Много по-добре би било… — той се сепна. — Да кажа „да“ на Гарел ли? Искаш наказанието на Регин да свърши половин година по-рано?

— Нали не смяташ, че ще продължи да тормози Сония? Момчето има талант. Жалко ще е, ако го оставим да се похаби.

Лорлън леко кимна.

— Това… ще смекчи унижението, че съперницата му е избрана от Върховния повелител.

— Болкан ще се съгласи с теб.

Лорлън остави писмата на бюрото и седна в креслото си.

— Не си дошъл при мен заради това, нали?

Дългите пръсти на Акарин забарабаниха по облегалките на креслото.

— Не. — Той погледна замислено Лорлън. — Има ли начин да отстраним Ротан от занятията му с класа на Сония, без да предизвикаме подозрения?

Лорлън въздъхна:

— Наложително ли е?

Лицето на Акарин помръкна.

— Да. Наложително е.

Сония едвам се влачеше по коридора. Сутрешните занятия с лорд Ийкмо бяха преминали ужасно. След срещата с Ротан и сблъсъка с Регин тя въобще не можеше да се съсредоточи. На следващите занятия не можа да запомни имената на лекарствените растения, вечерта се беше почувствала толкова изморена, че едва не заспа в часа по математика.

Общо взето изобщо нямаше да й е мъчно, когато денят приключеше.

Тя се опитваше да разбере защо Регин беше толкова доволен от своето откритие. Разбира се, можеше просто да се радва, че се е чувства зле заради смяната на наставника й.

„И какво от това? — помисли си тя. — Не ме интересува какво си мисли, стига да ме остави на мира“.

Но дали щеше да я остави на мира? Ако разбереше, че тя няма намерение да се оплаква на Акарин, той отново щеше да започне да я тормози. Естествено, трябваше да се старае да го прави скришом, за да не забележат другите магьосници.

С крайчеца на окото си тя зърна някакво бързо движение, не успя да отскочи. Нечия ръка се уви около врата й, а друга я хвана през кръста. Сония за малко да падне заедно с нападателя си, но той не отслаби хватката си. Девойката се опита да се освободи, но бързо разбра, че няма да се справи.

Внезапно си спомни хватката, на която я беше научил Сери. Споменът беше толкова ярък, че гласът му проехтя в главата й…

Ако те нападнат изотзад, запъни краката си — аха, точно така и протегни се назад…

Захватът отслабна и нападателят се строполи на пода. Сония въздъхна с облекчение, но веднага се напрегна — човекът ловко се претърколи и скочи отново на крака. Тя отскочи разтревожено назад и посегна към ножа си, какъвто нямаше… но изведнъж се спря и изненадано се вторачи в нападателя си.

Облечен в обикновени дрехи, лорд Ийкмо изглеждаше странно непознат. Едноцветната риза без ръкави разкриваше изненадващи мускулестите му ръце. Той ги скръсти на гърдите си и кимна.

— Така си и мислех.

Сония не сваляше поглед от него, но изненадата й бавно преминаваше в раздразнение.

Воинът се усмихна.

— Може би успях да открия източника на проблемите ти, Сония.

Тя преглътна една гневна забележка.

— И какъв е той?

— Първата ти реакция на нападението бе чисто физическа. Научила си тази защитна маневра в копторите, нали?

Тя неохотно кимна.

— Някой занимавал ли се е с теб?

— Не.

Той се намръщи:

— Но все пак някой трябва да ти го е показал?

— Приятели.

— Приятели? Млади хора, като теб? Или някои от по-възрастните?

— Една стара блудница ми показа веднъж как да използвам ножа си, ако се окажа… в определена ситуация.

Той повдигна вежди.

— Разбирам. Уличен бой. Защитни маневри. Нищо чудно, че първо използваш тях. Тях познаваш най-добре и знаеш, че са ефективни. Това трябва да се промени.

Той й махна с ръка да го последва и бавно тръгна по коридора.

— Трябва да се научиш да реагираш магически, а не физически — каза той. — Разработвам упражнения, които могат да ти помогнат. Трябва да те предупредя, че процесът може да е бавен и труден, но ако не се отчайваш, до края на годината ще се научиш да използваш магията, без да се замисляш.

— Без да се замислям? — повтори Сония. — Другите учители говорят точно обратното.

— Разбира се. Защото другите ученици използват свободно магията, когато трябва и когато не трябва. Те трябва да се учат на сдържаност. Но ти не приличаш на обикновен ученик и към теб не бива да се прилагат обичайните методи.

Сония обмисли думите на Ийкмо. Те звучаха убедително. Изведнъж през главата й мина друга мисъл:

— Откъде знаете, че първоначално не съм си помислила да използвам магия, но след това не съм размислила?

— Знам, че действаше инстинктивно. Потърси ножа си. Дори не се замисли, нали?

— Да, но това е друго. Когато някой ме нападне по този начин, знам, че наистина иска да ме нарани.

— Значи и ти си готова да го нараниш?

Сония кимна.

— Разбира се.

Той повдигна изумено вежди.

— Обикновеният човек не трябва да бъде съден за убийство при самозащита, но ако магьосник убие немагьосник, това е престъпление. Когато човек има силата да се защити, значи няма оправдание за убийството, независимо какви са намеренията на нападателя му — дори да е магьосник. Когато се сблъскаш с подобно нападение, първата ти работа трябва да е да издигнеш защитна бариера. Това е още една добра причина да промениш първоначалната си реакция от физическа на магическа.

Когато стигнаха до главния коридор, Ийкмо се усмихна и я потупа по рамото.

— Не се справяш чак толкова зле, колкото си мислиш, Сония. Ако ме беше нападнала с магия или просто беше замръзнала на място и беше започнала да крещиш, тогава щях да остана разочарован. Вместо това ти запази спокойствие, бързо прецени ситуацията и в резултат на това аз се озовах на пода. Което според мен е впечатляващо начало. Лека нощ.

Тя се поклони и продължи да го гледа, докато той се отдалечаваше по коридора към жилищните помещения на магьосниците. После се обърна и тръгна в противоположната посока.

„Когато човек има силата да се защити, значи няма оправдание за убийството, независимо какви са намеренията на нападателя му — дори да е магьосник“. Ала когато бе потърсила ножа си, тя знаеше, че е готова да убие. Тогава това й се струваше напълно естествена реакция, но сега…

Независимо от причината, ако някой магьосник умишлено ранеше или убиеше друг човек, дори без да използва магия, наказанието щеше да е сурово. Тя нямаше намерение да прекарва остатъка от живота си в затвора, с блокирани магически сили. Ако инстинктивната й реакция беше да убива, най-добре беше колкото се може по-скоро да се отучи от това.

А и за какво й бяха защитните хватки, които беше научила в копторите? Едва ли щеше да й се наложи да използва нож в битките. Тя потрепери и си помисли, че ако някога в бъдеще й се наложеше да се защитава от нещо, то това щеше да е магия.