Труди Канаван
Избраница (24)

Глава 23
Обещанието на Акарин

Денил слезе от палубата и откри Тайенд в каютата. Младия учен седеше на тясната койка с кръстосани крака, погълнат от записките си. Навсякъде бяха разпръснати рисунки и бележки.

— Преведох каквото можах. На ковчега открих една фраза, която подозирам, че е преведена на няколко древни езика. Ще проверя, когато се върнем в Библиотеката. Третият ред е на ранен елийнски диалект, който преди хиляда години се е слял с киралийския.

— И какво пише там?

— Че тази жена е красива и почитана. Че е защитавала островите с висша магия. Думите „висша магия“ са изсечени много дълбоки. В надписите на древен виндо — тоест поне мисля, че са на древен виндо — има йероглиф, който също е изсечен по-дълбоко от останалите. Той се среща и в надписите на стената.

Тайенд подаде един лист хартия на Денил и му посочи йероглифа. Той представляваше изображението на човек, който е коленичил пред седнала жена. Протегнатата й напред ръка докосваше с длан неговата ръка, сякаш за да го успокои или награди.

— Това може и да намеква, че тя извършва висша магия. Какво прави според теб?

Денил сви рамене.

— Най-вероятно лекува. В това има смисъл, тъй като лечителството се е срещало рядко преди хиляда години. Магьосниците са започнали да разработват методите му едва след създаването на Гилдията. Били са необходими усилията на няколко поколения, за да се постигнат добри резултати. Дори и днес тази дисциплина е най-трудната за изучаване.

— Значи вие нямате представа какво означава „висша магия“?

Денил поклати глава:

— Не.

— Дупката, през която успяхме да надникнем вътре, не ми се струва естествена. Сигурно някой я е пробил. Смятате ли, че е направена с магия?

— Възможно е. — Денил се усмихна. — Мисля, че предишният посетител ни е направил услуга.

— Така е.

Корабът рязко се наклони и Тайенд позеленя.

— Нямам намерение да ви позволявам отново да страдате — заяви твърдо Денил. — Дайте ми ръката си.

Тайенд се ококори.

— Но… аз…

— Вече нямате повод за извинения.

Денил се развесели, когато видя как Тайенд се изчервява и извръща глава.

— Все още се чувствам неудобно, когато… ами…

Денил махна с ръка.

— Няма да отнеме много време. Освен това няма да чета мислите ви. А и трябва да признаете, че не сте особено добра компания, когато не се чувствате добре. Или повръщате, или се оплаквате, че ви е лошо.

— Оплаквам ли се? — възрази Тайенд. — Не се оплаквам! — Той протегна рязко ръката си. — Ето, започвайте.

Ученият здраво стисна очи. Денил улови ръката му, протегна пипалата на съзнанието си и веднага усети повдигането и виенето на свят. С едно леко усилие на волята успя да премахне всичко и погледна учения. Тайенд отвори очи и се вглъби в себе си.

— Чувствам се по-добре — каза най-накрая той, стрелна с поглед Денил и отново наведе глава към записките си. — Дълго ли ще трае?

— Няколко часа. А когато свикнете с поклащането — и още по-дълго.

Тайенд се усмихна.

— Знаех си, че ненапразно съм ви взел с мен. Какво ще правим, когато се върнем?

Денил се намръщи.

— Ще трябва да наваксам с посланическите ми задължения.

— Добре. А докато се занимавате с тях, аз ще продължа с проучванията ни. От корабните архиви знаем докъде е пътувал Акарин. Сега остава само да попитаме правилните хора, за да изясним накъде се е отправил след това. Всяка година бел Аралад прави бал по случай рождения си ден. Това ще е идеалното място, откъдето да започнем. В Дома на Гилдията ще ви очаква покана.

— Сигурен ли сте? Прекарал съм едва няколко месеца в Капия и все още не познавам бел Аралад.

— И точно по тази причина съм убеден, че ще бъдете поканен.

— Тайенд се усмихна. — Млад, неженен магьосник. Освен това посланик Еренд винаги присъства. Ако не получите покана, той ще настоява да го придружите.

— А вие?

— Имам приятели… Ако им се примоля, ще ме вземат със себе си.

— А защо не дойдете с мен?

Тайенд огледа коридора и се наведе към него.

— Защото ако отидем заедно, това ще даде повод за подозрения, които бихте искали да избегнете.

— Та ние пътешествахме заедно няколко месеца — отбеляза Денил. — Вече сме дали повод за подозрения.

— Не е задължително — махна с ръка Тайенд. — Не и ако хората забележат, че се отнасяте с мен като с подчинен. Те ще предположат, че не сте наясно. Все пак сте киралиец. Ако знаехте, щяхте да си вземете друг помощник.

— Нима имаме толкова лоша репутация?

Тайенд кимна.

— Но това може само да ни помогне. Ако някой каже нещо за мен, можете да се ядосате, че петнят името ми. Аз ще умолявам приятелите ми да не ме разкриват, защото е важно за работата ми. Ако сме достатъчно убедителни, ще продължим да работим заедно и никой няма да заподозре каква е истината.

Денил се намръщи. Колкото и да не му се искаше да го признава, Тайенд беше прав. Той предпочиташе да остави хората да си говорят, но ако запазеше репутацията си, двамата щяха да продължат да работят заедно.

— Добре тогава. Ще играя ролята на арогантния киралийски магьосник. — Той погледна към Тайенд. — Но искам да знаете, че ако кажа нещо остро или осъдително, въобще не го мисля.

Тайенд кимна.

— Знам.

— Просто искам да ви предупредя. Имам много добри актьорски умения.

— Така ли?

Денил се изкиска.

— Да. Можете да повярвате на наставника ми. Той каза, че щом съм успял да изиграя ролята на разорен търговец пред Крадците, значи мога да заблудя всички.

— Ще видим — отвърна Тайенд. — Ще видим.

 

 

Лорд Оусън чакаше търпеливо Лорлън да завърши писмото. Накрая Разпоредителят махна с ръка, подсуши мастилото, сгъна листа хартия и го запечата.

— Следващото — каза той, подавайки писмото на Оусън.

— Няма друго.

Лорлън го погледна изненадано.

— Приключихме ли?

— Да — усмихна се Оусън.

Лорлън се облегна назад и погледна одобрително помощника си.

— Не съм ти благодарил за това, че цяла седмица се занимаваше и с моите дела.

Оусън повдигна рамене:

— Отдавна ви говоря, че имате нужда от почивка. Никак не изглеждате добре. Според мен трябва да си вземете истински отпуск, поне един месец. Да посетите семейството си. Всички останали постъпват така.

— Благодаря за загрижеността — отвърна Лорлън. — Но да остани всичко на самотек? — Той поклати глава. — Не мисля, че това е добра идея.

Младият магьосник се засмя.

— Виждам, че наистина сте се възстановили. Да ви донеса ли материалите за следващия съвет?

— Не — намръщи се Лорлън. — Довечера имам среща с Върховния повелител.

— Моля да ме извините, но като че ли не изглеждате особено ентусиазиран от това. — Оусън се поколеба за миг и продължи с по-тих глас. — Да не би да сте се скарали?

Лорлън погледна замислено помощника си. Оусън рядко изпускаше нещо от погледа си, но пък беше дискретен. Щеше ли да му повярва, ако отречеше? Сигурно не съвсем.

— Кажи му, че да. По някакъв незначителен повод.

Лорлън се напрегна, когато чу гласа в главата си. Акарин не се беше обаждал от онзи разговор в двора, когато Лорлън беше излязъл от Вечерната зала.

— Може да се каже, че сме се скарали — отвърна бавно Лорлън.

Оусън кимна.

— И аз така си помислих. Да не е заради настойничеството над Сония? Поне така смятат някои магьосници.

— Така ли? — Лорлън не можа да сдържи усмивката си. Оказваше се, че за него също се носят клюки.

— И какво? — попита той мислено пръстена.

— Отговорът, който обмисляш, ще свърши работа.

Лорлън леко изсумтя и погледна помощника си:

— Знам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, Оусън. Слуховете са си слухове, но не искам останалите да знаят, че двамата с Върховния повелител имаме разногласия. На Сония и без това не й е лесно.

Оусън отново кимна:

— Разбирам. Естествено, че няма да кажа на никого. Надявам се, че скоро ще разрешите противоречията си.

— Зависи как ще успее Сония да се адаптира към промяната. Струва ми се, че след всичко, което преживя, е малко трудно да очакваме чудеса от нея.

— Не ми се иска да съм на нейното място — съгласи се Оусън, — но съм уверен, че ще се справи.

Лорлън кимна.

— И аз се надявам. Лека нощ, Оусън.

— Лека нощ, Разпоредителю.

В коридора отекнаха стъпките на отдалечаващия се магьосник. Когато стигна до фоайето, Лорлън почувства как го обзема ужас. Той излезе през огромната врата и се спря на стълбището.

Между дърветата се виждаше седалището на Върховния повелител. Лорлън не го беше посещавал от онази вечер, когато Акарин прочете мислите му. Мисълта за това го накара да настръхне.

Пое си дълбоко дъх и насочи мислите си към Сония. В името на нейната безопасност той трябваше да прекоси градината и отново да се изправи пред Акарин. Поканата на Върховния повелител не можеше да бъде отхвърлена.

Лорлън се насили да помръдне от мястото си. След няколко секунди ускори крачка. По-добре да свали този товар от плещите си колкото се може по-бързо. Без да обръща внимание на ускореното си сърцебиене, той бързо се приближи до вратата и почука. Както обикновено, тя се отвори веднага. Лорлън влезе и с облекчение установи, че стаята е празна.

С крайчеца на окото си забеляза движение до дясната стена. През вратата, която водеше към дясното стълбище, влезе Акарин.

Черна мантия. Черна магия. Беше забавно, че черното винаги е било цвета на Върховния повелител. „Не трябваше да го приема толкова буквално“ — помисли си Лорлън.

Акарин се усмихна:

— Вино?

Лорлън поклати глава.

— Тогава седни. Отпусни се.

Да се отпусне? Как би могъл да се отпусне? А и това приятелско фамилиарничене му беше отвратително. Лорлън остана прав, наблюдавайки Акарин, който се приближи до шкафа за вина и извади една бутилка.

— Как е Сония?

Акарин сви рамене.

— Не знам. Дори не съм съвсем сигурен къде се намира. Мисли, че е някъде в Университета.

— Не е ли тук?

— Не. — Акарин се обърна и с жест му посочи креслата. — Седни.

— Тогава как я… и на нея ли даде някой от пръстените?

— Не. — Акарин отпи от виното си. — От време на време проверявам къде се намира. Няколко дни изследва Университета. След като си намери няколко ъгълчета, където да се крие, запълва времето си с четене на книги. По всичко личи, че са приключенски романи.

Лорлън се намръщи. Радваше се, че Акарин не е принудил Сония да стои в стаята си по време на почивката. Но от друга страна, щом тя се криеше по ъглите в Университета, значи беше ужасно изплашена и самотна.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш? Новата реколта тъмно ануренско вино се оказа много добро.

Лорлън погледна към бутилката и поклати глава. После въздъхна, придърпа си един стол и седна.

— Наставничеството й не се оказа толкова проблемно, както се опасявах — каза тихо Акарин, докато отиваше до креслото си. То усложнява доста нещата, но е по-добро от алтернативата.

Лорлън затвори очи, опитвайки се да не размишлява каква би могла да е алтернативата. Пое си дълбоко дъх, после бавно го издиша и погледна Акарин в очите.

— Защо го направи, Акарин? Защо черната магия?

Акарин го погледна безизразно.

— От всички хора точно ти си онзи, на който бих искал да разкажа. Но не мога. Видях как се промени отношението ти към мен. Ако беше решил, че можеш да ме победиш, щеше да хвърлиш цялата Гилдия срещу мен. Защо не ме попита какво правя, когато за първи път научи за това?

— Защото не знаех как ще реагираш.

— След всичките тези години, докато бяхме приятели, ти не се научи да ми вярваш?

— След онова, което видях в съзнанието на Сония, осъзнах, че въобще не съм те познавал.

Акарин повдигна вежди.

— Това е разбираемо. Убеждението, че черната магия е неразривно свързана със злото е твърде дълбоко вкоренена в нас.

— А нима не е така?

Акарин се намръщи и погледът му се зарея в нищото.

— Така е.

— Тогава защо я практикуваш? — попита настоятелно Лорлън. Той протегна ръката си, на която носеше пръстена. — Защо ти е това?

— Не мога да ти кажа. Но бъди сигурен, че нямам намерение да подчинявам Гилдията.

— Не е необходимо да го правиш. Ти си Върховен повелител.

Устата на Акарин се изкриви в усмивка.

— Така е, нали? Тогава бъди сигурен, че не възнамерявам да унищожа Гилдията или каквото там ти лежи на сърцето. — Той остави чашата си на бюрото, изправи се и се приближи до масичката. Напълни друга чаша с вино и я подаде на Лорлън. — Някой ден ще ти кажа, Лорлън. Обещавам.

Лорлън погледна втренчено Акарин. Тъмните очи издържаха погледа му. Лорлън прие неохотно чашата и обещанието на приятеля си.

— Разчитам на това.

Акарин отвори уста да каже нещо, но откъм вратата се дочу тихо почукване. Той се изпъна и присви очи.

Вратата леко се отвори. Светлината от магическото кълбо на Акарин едва успяваше да освети очите на Сония, която влезе с наведена глава.

— Добър вечер, Сония — рече приветливо Акарин.

Тя се поклони.

— Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю — отвърна тихо тя.

— С какво се занимава днес?

Тя погледна към книгите, които беше притиснала към гърдите си.

— Четох.

— След като библиотеките са затворени, едва ли имаш голям избор. Има ли някои книги, които искаш да си купиш?

— Не, Върховни повелителю.

— Мога да ти уредя някакви развлечения.

— Не, благодаря, Върховни повелителю.

Акарин махна с ръка.

— Свободна си.

С видимо облекчение тя забърза към лявото стълбище. Докато я гледаше как се отдалечава, Лорлън усети как го жегват вина и съчувствие.

— Сигурно е много нещастна — промърмори той.

— Хмм. Необщителността й е твърде дразнеща — рече тихо Акарин. После се върна до стола си и взе чашата с вино.

— И така, кажи ми, Пийкин и Девин разрешиха ли най-накрая малкия си спор?

 

 

Облегнат на прозореца си, Ротан наблюдаваше малкото светло квадратче от другата страна на градината. Няколко минути по рано беше забелязал една малка фигура да се приближава до сградата. Миг по-късно се беше появила и светлината. Сега той беше сигурен, че стаята зад прозореца е на Сония.

Тихо почукване по вратата привлече вниманието му. Влезе Тания, понесла кана с вода и малко бурканче, които остави на масата.

— Лейди Индрия каза, че не трябва да го взимате на празен стомах — рече тя.

— Знам — отвърна Ротан. — И преди съм го взимал. — Той се отдалечи от прозореца и вдигна бурканчето. Сивият прах почти нямаше мирис, но Ротан отлично помнеше отвратителния му вкус.

— Благодаря, Тания. Свободна си за тази вечер.

— Приятни сънища — каза тя, поклони се и тръгна към изхода.

— Почакай. — Ротан погледна внимателно прислужницата си. — Би ли… можеш ли…

Тя се усмихна.

— Щом чуя нещо, ще ви съобщя.

Той кимна.

— Благодаря ти.

След като Тания си тръгна, той седна, сипа една лъжичка прах в чашата си и го заля с вода. Разбърка го добре и се насили да го изпие на един дъх. После седна в креслото си и зачака сънотворното да подейства. Вкусът му извика в съзнанието му познатото лице и сърцето му се сви от болка.

„Илара, съпруго моя. След всичките тези години продължавам да тъжа за теб. Но предполагам, че никога няма да си го простя, ако те забравя“.

Той отдавна беше взел твърдото решение да помни съпругата си такава, каквато беше, преди да се разболее. Спомените за щастливите дни нахлуха в съзнанието му и той се усмихна.

И така, седейки в креслото, с усмивка на уста, Ротан най-накрая потъна в сън.