Труди Канаван
Избраница (16)

Глава 15
Внезапно нападение

Когато влезе в класната стая, Сония веднага усети, че нещо не е наред. Във въздуха витаеха странни потоци магическа сила. Тя се поколеба на прага. Облекчението, че на идване към Университета беше успяла да избегне бандата на Регин, отлетя за миг.

Лорд Киано надигна глава. Стори й се, че в очите му проблесна благодарност, сякаш появата й му беше донесла дългоочакваната възможност да разсее малко обстановката.

— Днес няма да имаме занятия, Сония.

Тя погледна изненадано учителя.

— Защо, милорд?

Киано се поколеба. Тя чу как някой си пое дъх със свистене и погледна към съучениците си. Само четирима бяха дошли по-рано. Бенон седеше, обхванал главата си с ръце. Трасия и Нарон бяха преместили столовете си до него. Зад тях седеше Регин, като за пръв път очите му не изразяваха нищо. Трасия гледаше обвинително Сония.

— Един ученик е починал — обясни Киано. — Шерн.

Сония се намръщи, припомняйки си ученика от летния клас, чиито сила тя бе усетила по доста странен начин. Починал? В главата й заприиждаха въпроси. Как? Кога?

— О, махай се оттук — изръмжа Трасия.

Изненадана от избухването й, Сония я погледна втренчено.

— Той беше братовчед на Бенон — каза й тихо Киано.

Трасия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху нея. Сония постепенно започна да разбира. След като бе попитала защо няма да има занятия, лорд Киано беше принуден да говори за смъртта на Шерн пред братовчед му. Сония усети как лицето й пламва. Нарон я погледна намръщено, тя излезе заднешком от стаята и побягна.

Но само след няколко крачки се спря, изпълнена с гняв и раздразнение. Как би могла да знае, че Шерн е мъртъв или че Бенон му е братовчед? Напълно нормално бе да попита защо са отменени занятията.

Нали?

Мислите й се върнаха при Шерн. Когато научи за смъртта му, тя почувства само лека тъга. Шерн не й беше проговорил нито веднъж, не беше разговарял и с останалите. Всъщност целият летен клас не му беше обръщал внимание през няколкото седмици, докато бе в Университета.

Когато стигна до стълбището, тя видя, че Ротан се изкачва нагоре и изпита огромно облекчение.

— Ето те и теб — каза той. — Разбра ли за случилото се?

— Отмениха занятията.

— Да — кимна той. — Винаги го правят, когато се случи нещо такова. Отидох да те потърся в стаята ти, но не те намерих. Ела да пийнем нещо топло.

Сония мълчаливо тръгна с него. Струваше й се невероятно, че Гилдията ще затвори Университета заради смъртта на един ученик, който едва ли беше прекарал повече от няколко седмици там. Но тъй като, с изключение на нея, всички ученици идваха от Домовете момчето най-вероятно беше роднина на няколко други ученици и магьосници.

— Шерн беше в предишния ти клас, нали? — попита Ротан, когато влязоха в гостната му стая.

— Да. — Сония се поколеба. — Мога ли да попитам какво му се е случило?

— Разбира се. — Ротан взе чайник и чаши от помощната масичка, след което донесе два буркана от скрина. — Помниш ли като ти разказах как магьосникът губи Контрол, когато умира?

— И неизползваната магия изригва на свобода и разрушава тялото му.

Ротан кимна и остави бурканите на масата.

— Шерн изгуби Контрол над магията си.

Сония почувства студени тръпки по гърба си.

— Но той беше усвоил Второто ниво.

— Така е, но изглежда, не много добре. Съзнанието му не беше твърде стабилно. — Ротан поклати глава. — Подобно нещо се случва рядко, но не е невъзможно. Разбираш ли, когато открием в децата магически потенциал, ние винаги проверяваме и устойчивостта на решенията им. Понякога те просто нямат менталната сила или стабилност да контролират магията.

— Разбирам — отвърна Сония и кимна. Ротан наля вода в чайника и добави няколко листенца суми от единия буркан. Сония взе другия, смеси малко рака на прах с вода и подгря сместа с магия.

— За съжаление някои хора развиват ментална нестабилност, след като пораснат — продължи Ротан — или след като магията им бъде освободена. Рано или късно те губят Контрола, на който са били научени — обикновено през първите няколко години. Шерн започна да проявява признаци на нестабилност преди няколко месеца. Гилдията го отведе на мястото, което сме построили за ученици като него. Опитваме се да ги поддържаме спокойни и щастливи и за тях да се грижат Лечители, които са добре запознати с проблема. Но за съжаление досега лечение за това не е открито и всички опити да се блокира силата им се оказват краткотрайни.

Сония потрепери.

— Когато го видях за пръв път, си помислих, че има странно присъствие.

Ротан се намръщи.

— Толкова рано си усетила нестабилността му? Никой друг не го е направил. Трябва да съобщя за това на…

— Недей! — Сърцето на Сония подскочи. Ако Ротан кажеше на никого, че тя е усетила нещо нередно в Шерн, останалите ученици щяха да имат нов повод за обвинения. — Моля те, недей.

Ротан я изгледа замислено.

— Никой няма да те осъжда за това, че си замълчала. Ти не си знаела какво означава това.

Сония издържа погледа му. Ротан въздъхна.

— Добре, няма да кажа на никого. Сега това вече няма значение.

— Той обгърна чайника с ръце. От чучура му веднага започна да се издига пара. — Как се чувстваш, Сония?

Тя сви рамене.

— Не го познавах. — После му разказа какво се беше случило, когато влезе в стаята. — Сякаш аз бях виновна за това.

Ротан се намръщи и си наля суми.

— Сигурно са се държали така просто защото си се появила в неподходящо време. Не им се сърди. Утре вече ще са забравили за това.

— А днес какво да правя? — попита замислено Сония.

Ротан отпи глътка суми и се усмихна:

— Мисля, че можем да планираме посещението на Дориен.

 

 

Капитанът на „Аний“ изпадна във възторг, когато Денил го попита дали ще плава до островите Вин. Първоначално магьосника предположи, че човекът се радва, че ще се върне у дома, но когато капитанът настоя да ги настани в своята каюта, в него възникнаха подозрения. Доколкото познаваше моряците винди, тъгата по родината и уважението към Гилдията не бяха достатъчна причина за един капитан да отстъпи собствената си каюта на пътниците.

Вечерта, след като потеглиха, Денил откри истинската причина за ентусиазма на капитана.

— Повечето кораби до Кико Таун първо пътуват до Капия — им каза капитанът по време на обилния обяд. — Нашият път е много по-кратък.

— Защо не пътуват директно до Кико Таун? — попита Тайенд.

— На Горните вински острови живеят лоши хора — намръщи се капитанът. — Те обират корабите, избиват екипажа. Опасни хора.

— Аха. — Тайнед погледна към Денил. — И ние ще минем покрай тези острови?

— Този път няма никаква опасност. — Капитанът се усмихна на Денил. — На борда имаме магьосник. Ще вдигнем флага на Гилдията. Те няма да посмеят да ни нападнат!

Припомняйки си разговора, Денил се усмихна. Той подозираше, че от време на време търговците рискуваха и избираха този маршрут, като издигаха флага на Гилдията, дори и да нямаха магьосник на борда. Може би пиратите се бяха досетили за това и Денил нямаше да се изненада, ако в някой сандък откриеше магьосническа мантия, истинска или не, скътана за някой черен ден, когато знамето на Гилдията нямаше да е достатъчно.

Но това не го притесняваше особено. Той чувстваше безкрайно облекчение, че най-накрая напуска Лонмар. Цял месец старейшините спориха помежду си и с него, преди да стигнат до удовлетворително решение. Посланическите задължения, които го бяха изпратили във Вин, на пръв поглед изглеждаха незначителни, но Денил не можеше да не се чуди дали и там не го очакват неприятни изненади.

Колкото повече се отдалечаваха от Лонмар, толкова повече нарастваше напрежението сред екипажа. Денил осъзна, че заплахата от пиратите е напълно реална. От подхвърлените между моряците реплики, които Тайенд му превеждаше, Денил стигна до извода, че почти сигурно ще се сблъскат с пирати. Той доста се разстрои, когато осъзна, че всички тези хора разчитат на него.

Магьосникът погледна към Тайенд, който лежеше на съседната койка. Младият учен беше ужасно пребледнял и отслабнал. Непрекъснатите пристъпи на морска болест се отразяваха зле на здравето му. Въпреки слабостта си и очевидния дискомфорт, Тайенд продължаваше да отказва предложенията на Денил да го излекува.

Поне на този етап пътуването им въобще не приличаше на приятното приключение, което си беше представял Тайенд. Денил знаеше, че ученият бе напуснал Лонмар с огромно облекчение. Магьосникът реши, че щом стигнат Кико Таун, двамата трябва да си отдъхнат поне седмица-две. Виндите се славеха с добродушното си гостоприемство. Денил се надяваше, че Кико Таун ще се окаже приятен контраст в сравнение със странните лонмарски нрави и постоянната жега в Джебем и в Тайенд отново ще се събуди жаждата за странствания.

През малките прозорчета се виждаха плискащите се вълни. По ясно синьото небе не се забелязваше нито едно облаче. Когато се приближи до тях, Денил забеляза далечните очертания на група острови — и две големи лодки.

Той чу как Тайенд се прозява и се обърна към него. Ученият беше седнал в леглото си и се протягаше.

— Как се чувствате? — попита Денил.

— По-добре. Как е времето навън?

— Изглежда изключително приятно. — Лодките бяха по малки от „Аний“. Те подскачаха по вълните и бързо се приближаваха. — Мисля, че ще имаме компания за вечеря.

Тайенд скочи от леглото, изтича до Денил и надникна през прозорчето.

— Пирати?

Към вратата се приближиха бързи стъпки, последвани от рязко почукване.

— Видях ги — извика Денил.

Тайенд го потупа по рамото.

— Време е да проявите героизъм, мой магически приятелю.

Денил му хвърли изпепеляващ поглед, преди да отвори вратата и да излезе в коридора. Най-младият от моряците, момче на около четиринайсет години, се поклони припряно.

— Ела навън! По-бързо! — каза той, кокорейки се.

Денил тръгна след момчето, мина пред общата стая и излезе на палубата. Забеляза капитана на кърмата и отиде при него.

— Лоши мъже — каза капитанът и посочи с пръст.

Лодките се бяха приближили на около двеста крачки. Денил вдигна поглед към мачтите на „Аний“ и забеляза знамето на Гилдията да се вее на вятъра. После огледа палубата и установи, че целия му екипаж, включително и момчето, се беше въоръжил с ножове иди къси, грубо изковани мечове. Неколцина държаха в ръцете си лъкове, заредени и прицелени към приближаващите се лодки.

Тайенд изпъшка възмутено.

— Екипажът като че ли не ви вярва — промърмори той.

— Не искат да рискуват — отвърна Денил. — Вие не бихте ли постъпили така?

— Вие сте наш герой и защитник. Знам, че ще ни спасите.

— Трябва ли непрекъснато да го повтаряте?

Тайнед се изкиска.

— Просто искам да се чувствате необходим и ценен.

Приближавайки се до „Аний“, водещата лодка не забави ход.

Притеснен, че пиратите възнамеряват да вземат кораба на абордаж, Денил се приближи до парапета, готов да я преобърне. Тя зави в последния момент и бавно заплава редом с кораба.

Малките морски съдове бяха пълни с високи мускулести мъжаги. Те се бяха прикрили с огромни щитове, за да се предпазят от дъжда и от стрели. Денил забеляза проблясващите между тях мечове. Двама мъже държаха намотани въжета, за които бяха завързани абордажни куки.

Хората в лодките имаха по-тъмна кожа и бяха по-високи от средния винд; вероятно във вените им течеше и лонмарска кръв. Те не сваляха погледи от човека, който стоеше на носа на лодката; това сигурно беше главатарят им.

Когато втората лодка се изравни с първата, главатарят вдигна ръка и каза нещо на виндо. Тайенд издаде сподавен звук, но моряците от екипажа на „Аний“ не отвърнаха нищо. Денил погледна към капитана.

— Какво каза той?

Капитанът се прокашля.

— Пита колко струва красивият ти приятел. Казва, че ще изкара хубави пари от него, ако го продаде за роб на Запад.

— Така ли? — Денил погледна към Тайенд. — Вие как мислите? — Петдесет златни?

Тайенд го погледна гневно. Капитанът се засмя.

— Не знам какви са цените за мъжете роби.

Денил се ухили и поклати глава.

— Нито пък аз. Кажете на пирата, че приятелят ми не се продава. Кажете му — докато говореше, Денил се обърна към пирата, — че този кораб ще му излезе много скъпо.

Капитанът преведе думите му на виндо. Пиратът се усмихна, после даде сигнал на другата лодка. Моряците наблегнаха на веслата и скоро двете лодки заплаваха бързо към брега.

Капитанът пристъпи към Денил.

— Убийте ги сега — каза задъхано той. — Преди да са се измъкнали.

Денил поклати глава.

— Не.

— Но пиратите са лоши хора. Винаги ограбват корабите. Убиват. Взимат роби.

— Нас не ни нападнаха — отвърна Денил.

— Ако ги убиете, морето ще стане по-безопасно.

Денил погледна към капитана.

— Убийството на мъжете в една или две лодки няма да има особено значение. Други ще ги заменят. Ако виндите искат магьосниците да прочистят островите от пирати, те трябва да договорят това с Гилдията. Според закона аз мога да използвам силите си само в защита, освен ако нямам директна заповед от моя крал.

Капитанът сведе поглед и се отдалечи. Денил чу как мъжът промърмори нещо на родния си език, преди да нареди на екипажа си да се залавя за работа. Неколцина от моряците изглеждаха недоволни, но се заеха със задълженията си, без да се оплакват.

— Те не са единствените, които останаха недоволни от изпълнението ви — обади се Тайенд.

Денил погледна замислено приятеля си.

— И вие ли смятате, че трябваше да ги убия?

Тайенд погледна с присвити очи към отдалечаващите се пирати.

— Нямаше да възразя. — После сви рамене. — Но най-вече се надявах да видя магията в действие. Нищо кой знае колко впечатляващо. Само малко фойерверки.

— Фойерверки?

— Да. Може и малко фонтанчета.

— Простете, че съм ви разочаровал — отвърна сухо Денил.

— И какви бяха тези глупави шеги, че ще ме продадете в робство и то само за петдесет златни монети! Каква обида!

— Извинете. Сто ли трябваше да предложа?

— Не! И не ми изглежда като да съжалявате особено.

— Тогава се извинявам, че извинението ми не прозвуча особено убедително.

Тайенд завъртя очи.

— Стига толкова! Връщам се в каютата.

 

 

Сония притисна към гърдите си кутията с училищните си принадлежности и въздъхна. Стъмваше се твърде бързо. Когато влезе в гората, залязващото слънце още се виждаше над дърветата, но в спускащия се сумрак предметите вече почти не се различаваха. Тя устоя на желанието си да създаде светлинно кълбо, защото не искаше да я видят.

Някъде наблизо изпука клонче.

Тя рязко спря и се взря в гъсталака. В далечината зад дърветата се виждаха светлините на Лечителницата. Гората като че ли беше пуста.

Сония въздъхна и продължи да върви.

Няколко седмици по-рано лорд Киано беше извел класа им в полето и ги беше отвел до къщичките със стъклени покриви, в които лечителите отглеждаха медицинските си растения. Беше им показал няколко разновидности и им беше обяснил как да разпознават растенията. После им беше заявил, че всяка седмица ще избира по един ученик, с който ще ходят в полето след часовете, за да провери знанията му на практика.

Днес беше неин ред. След изпита Киано я освободи. Сония знаеше, че Регин няма да изпусне възможността да й устрои засада близо до Университета и остана дълго време там, преструвайки се, че разглежда растенията с надеждата, че ще може да се върне обратно заедно с учителя си. Но когато той поведе ленива беседа с градинаря, тя разбра, че ще се наложи доста да почака.

Затова реши да приложи собствения си план. Тя предполагаше, че Регин ще я чака на обичайната пътека, затова реши да мине напряко през гората, да заобиколи Лечителницата и да излезе на пътя, които водеше до Университета.

Леко изпукване вляво отново я накара да спре. Кръвта във вените й изстина, когато чу сподавен смях и осъзна, че планът й се е провалил.

— Добър вечер, Сония.

Тя се обърна и зърна познатия силует между дърветата. Създаде бързо светлинно кълбо и тъмнината отстъпи встрани. Пред нея стоеше ухиленият Регин, а от двете му страни — Исле и Аленд. Разнесе се ново пукане на клони и от сенките се появиха Генил, Валим и Кано.

— Вечерта е страхотна за разходка в гората — отбеляза Регин, оглеждайки се. — Толкова е тихо. Спокойно. Никой няма да ни прекъсне. — Той пристъпи към нея. — Учителите вече не ти обръщат внимание, нали? Колко жалко. Не е честно, че с нас се занимават допълнително, а с теб не. Затова реших сам да ти преподам няколко урока.

Новото пропукване на клони подсказа на Сония, че учениците зад гърба й се приближаваха към нея. Тя подсили щита си, но за нейна огромна изненада момчетата я заобиколиха и застанаха до Регин.

— Хмм — продължи той. — Може би трябва да те науча на някои неща, които ми показа лорд Болкан. — Той се спогледа с останалите и кимна. — Да, мисля, че това ще ти е интересно.

Устата й пресъхна. Тя знаеше, че Регин взима допълнителни уроци по Воински умения, но не и че се обучава при Болкан, Повелителя на воините. Когато Регин вдигна ръцете си, останалите ученици се приближиха до него и поставиха ръце на раменете му.

— Защитавай се — каза той, имитирайки заповедния тон на лорд Ворел.

Тя подсили щита си с още магия и блокира притока на енергии, който изригваше от дланите на Регин. Ударите бяха леки, но силата им постепенно нарастваше, докато накрая достигнаха мощност, каквато не беше изпитвала на Арената. Изненадана, тя не спираше да влива магия в щита си.

Възможно ли беше това? Тя се беше сражавала достатъчни пъти с Регин, за да познава силата му. Той винаги е бил по-слаб от нея. Дали не се е въздържал в очакване на подходящия момент, за да я изненада с истинската си мощ?

Лицето на Регин се изкриви в грозна усмивка и той пристъпи към нея. Атаката рязко отслабна и той се спря, обръщайки се към останалите. Те бързо го настигнаха и поставиха ръце на раменете му.

Щом го докоснаха, атаката се поднови с нови сили. Тя се досети какво означава това. Очевидно останалите му преливаха от силите си. Тя не знаеше, че това е възможно, но имаше доста неща от Воинските изкуства, които не й бяха известни — или пък ги беше пропуснала по време на продължителните и отегчителни лекции на Ворел.

В ушите й започна да звъни от магията, която изпълваше въздуха. Снегът около тях се беше разтопил в съскащи локви вода. Толкова много сила… мисълта, че тя бе насочена срещу нея накара сърцето й да ускори ритъма си. Ако щитът й не издържеше, последствията щяха да са фатални. Той поемаше голям риск… или пък не?

„Ами ако смята да ме убие?“

Едва ли. Щяха да го изхвърлят от Гилдията.

Но когато си представи Регин, изправен пред Събранието на магьосниците в Заседателната зала, тя изведнъж разбра, какво ще кажат те. Нещастен инцидент. Не беше негова вината за недостатъчните й умения. Четири седмици работа в библиотеката и повече да не се повтаря.

Гняв замени страха й. Тя погледна учениците и видя как те се поглеждат несигурно. Регин вече не се усмихваше, а се опитваше намръщено да се концентрира. Той изръмжа нещо и останалите възразиха в отговор. Каквото и да правеха, то очевидно нямаше очаквания ефект.

Това означаваше ли, че са достигнали максимума на обединените си сили? Тя се усмихна. Успяваше да издържи с лекота. Той я беше подценил — и съдейки по светлинното кълбо над главата й, тя разполагаше с още сила.

И как щеше да приключи всичко? Тя беше сигурна, че ответният й удар щеше да прекъсне атаката им. Но ако не можеха да се защитят, тогава тя щеше да бъде изправена пред Висшите магове и изпратена в изгнание.

А ако успееха да издигнат щитовете си, щяха да продължат да я преследват чак до жилищата на учениците. Как да се отърве от тях. Тя погледна към светлинното кълбо. Ако го угасеше, очите им нямаше да успея веднага да привикнат към тъмното и тя щеше да се измъкне. Но пък и самата тя щеше да има проблеми в мрака.

Да ги заслепи?

Сония се усмихна. Затвори здраво очи и насочи волята си. Зад клепачите й проблесна ярка светлина и тя усети как атаката секва. Когато отвори очи, тя видя, че учениците примигват или разтъркват очите си.

— Не мога да виждам! — възкликна Кано.

Получи се! Тя се ухили, когато Аленд грубо изруга и протегна ръце напред, губейки равновесие върху неравната земя. Исле запристъпва внимателно напред, докато не се натъкна на дърво. Тя го стисна здраво, сякаш се страхуваше, че ще й избяга.

Сония отстъпи назад. Чувайки хрущенето на снега под краката й, Регин протегна ръце и пристъпи към нея. Обувките му попаднаха в калната локва, създадена от разтопения сняг и той се подхлъзни, падайки по лице в калта.

Сония се разсмя. Регин скочи на крака и лицето му се изкриви грозно. Сония избегна протегнатите му ръце и се отдалечи от учениците.

— Благодаря ти за урока, Регин. Не знаех, че си толкова прозорлив.

Тя се засмя отново, обърна му гръб и тръгна към осветена сграда на Университета.