Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (8)

Глава 7
Опасни съюзи

На връщане от конюшните Ротан забави ход, когато достигна градините. Въздухът беше студен, но не неприятно, и тишината беше добре дошла след градската суетня. Той си пое въздух с пълни гърди и въздъхна.

Въпреки че беше разпитал безброй информатори, само няколко му бяха дали полезни сведения. Повечето от тях бяха дошли с надеждата, че малките им късчета сведения, без значение колко са несъществени, ще доведат до пленяването на девойката и до награждаването им. Неколцина бяха дошли просто за да изкажат недоволството си от Гилдията.

Други пък бяха докладвали за криещи се самотни девойки. След няколко експедиции до стари порутени къщи стана ясно, че има страшно много безпризорни хлапета, криещи се в тъмните ъгли. Разпитите на другите магьосници, които се занимаваха с информаторите, доведоха до множество подобни разочарования.

Щеше да е много по-лесно, ако в обявите за наградата беше включен и портретът на момичето. Ротан си помисли със съжаление за последния си наставник, лорд Марген, който се беше опитвал безуспешно да открие начин за прехвърлянето на мисловните образи на хартия. Денил беше поел предизвикателството след него, но засега нямаше голям напредък.

Ротан се зачуди как ли се справя Денил? От краткия им мисловен разговор беше станало ясно, че по-младият магьосник е жив и здрав и ще се върне по залез-слънце. Те не можеха да засягат истинската цел на посещението на Денил в копторите, тъй като винаги съществуваше възможност други магьосници да подслушват разговора им. Въпреки това Ротан беше почувствал обнадеждаващо самодоволство в тона на приятеля си.

— … знаете… Ротан…

Когато чу името си, Ротан вдигна поглед. Плътната зеленина на градините скриваше говорещия, но Ротан беше сигурен, че разпознава гласа.

— … с тези неща не бива да се бърза.

Гласът беше на Разпоредителя Лорлън. Говорещите бавно се приближаваха към Ротан. Той предположи, че ще преминат съвсем наблизо и се шмугна в едно от малките градински дворчета. Седна на една пейка и се заслуша внимателно в разговора, който ставаше все по-отчетлив.

— Вземам под внимание претенцията ви, Фергън — каза Лорлън търпеливо. — Не мога да направя нищо повече. Когато намерим момичето, случаят ще бъде разгледан по обичайния начин. Засега съм загрижен изцяло за залавянето й.

— Но трябва ли да преминаваме през всички тези… тези усложнения? Ротан не беше първият, забелязал силата й. Аз бях! Как може да има предимство пред мен?

Гласът на Разпоредителя остана все така спокоен, но той ускори крачка. Ротан се усмихна на себе си, докато двамата преминаваха покрай него.

— Това не са усложнения, Фергън — отговори строго Лорлън. — Това е законът на Гилдията. И той гласи…

— „Първият магьосник, разпознал магически потенциал в някого, има правото да му стане настойник“ — бързо изрецитира Фергън. — Аз бях първият, който изпита въздействието на силата й, а не Ротан.

— Въпреки това въпросът не може да се разглежда, преди да бъде намерено момичето…

Двамата вече бяха преминали покрай Ротан и гласовете им постепенно станаха неразбираеми. Той се изправи и бавно се затътри към жилищните помещения на магьосниците.

Така, значи Фергън възнамеряваше да поиска настойничество над девойката. Когато Ротан беше предложил да поеме отговорността за обучението й, му се струваше, че никой от останалите магьосници няма желание да се заеме с тази задача. И със сигурност не и Фергън, който винаги беше демонстрирал презрението си към нисшите класи.

Ротан се усмихна. Денил нямаше да е доволен — изпитваше неприязън към Фергън още от началото на обучението на двамата. Когато чуеше новините, Денил щеше да е още по-амбициран да открие лично момичето.

 

 

Сери не беше посещавал баня от години, а вътрешността на луксозните самостоятелни помещения не беше виждал никога. Измит, загрят за пръв път от дни насам и увит с дебела кърпа, той беше в прекрасно настроение и вървеше подир баняджийката към просторната съблекалня. Сония беше седнала върху една рогозка, слабото й тяло също беше увито с кърпа, а лицето й сияеше след грижите, които бяха положили за нея баняджийките. Когато я видя толкова доволна, настроението му се подобри още повече.

— Хей! — ухили се той. — Какъв кеф! Сигурен съм, че Джона би одобрила!

Сония потрепна и Сери веднага съжали за думите си.

— Извинявай, Сония. — Той направи виновна физиономия. — Не трябваше да ти напомням. — Приседна до нея и облегна гръб на стената. — Ако разговаряме спокойно, няма да привличаме внимание — добави той по-тихо.

Тя кимна.

— А сега какво? Не можем да останем тук.

— Знам. Мислех си за това. — Той въздъхна. — Нещата не са добре, Сония. Криенето ти от магьосниците щеше да е по-лесно, ако не беше тази награда. Сега не мога да се доверя на никого. Не мога да се обадя на някого да ми върне услуга… и нямам друго място, където да те скрия.

Тя пребледня.

— Какво ще правим в такъв случай?

Той се поколеба. След битката беше осъзнал, че е останала само една възможност, която нямаше да й хареса. Честно казано, и на него не му харесваше. Само да имаше някого, на когото да се довери! Той поклати глава и я погледна в очите.

— Мисля, че трябва да се обърнем за помощ към Крадците.

Сония се опули.

— Да не си се побъркал?

— Щях да съм се побъркал, ако продължавах да се опитвам да те скрия сам. Рано или късно някой ще да те издаде.

— А Крадците? Защо те да не ме издадат?

— Ти имаш нещо, от което се нуждаят.

Тя се намръщи, лицето й посърна.

— Магията?

— Точно така. Обзалагам се, че им се иска да имат свой магьосник. — Той прекара пръсти по рогозката. — Когато се озовеш под тяхно покровителство, никой няма да смее да те закача. Никой не се противи на Крадците. Дори и срещу сто златни монети.

Сония затвори очи.

— Джона и Ранел винаги са ми казвали, че свържеш ли се веднъж с Крадците, никога не можеш да се отървеш. Ще продължат да те държат на каишка, дори и след като договорката ви изтече. Винаги ще си им задължен.

Сери поклати глава.

— Знам, че си чувала неприятни истории. Всеки ги е чувал. Просто трябва да се придържаш към техните правила и те ще се отнасят справедливо към теб. Татко винаги ми казваше това.

— Те са убили татко ти.

— Защото е постъпил глупаво. Прецакал ги е.

— А ако… — Тя въздъхна и поклати глава. — Всъщност какъв избор имам? Ако не го направим, Гилдията ще ме намери. Предполагам, че е по-добре да съм робиня на Крадците, отколкото мъртва.

Сери се намръщи.

— Няма да е толкова зле. Щом веднъж се научиш да използваш силата си, ще станеш важна и могъща. Ще ти отпуснат каишката. Ще са принудени да го направят. В края на краищата, ако решиш, че не искаш да правиш нещо, как ще те накарат?

Тя го изгледа много продължително.

— Не си сигурен в това, нали?

Той се застави да срещне погледа й.

— Сигурен съм, че това е единственият ти изход. Сигурен съм, че ще се държат справедливо с теб.

— Тогава какво не е наред?

Той въздъхна.

— Не знам какво ще поискат в замяна.

Сония кимна, после се облегна назад и известно време се взира в отсрещната стена.

— Ако мислиш, че трябва да постъпя така, ще го направя, Сери. По-добре да се свържа с Крадците, отколкото да се предам на Гилдията.

При вида на бледото й лице Сири почувства как вече познатото му чувство на смущение се връща, само че този път го усети повече като вина. Въпреки че беше уплашена, тя щеше да се изправи срещу Крадците с обичайната си решителност. Това го накара да се почувства още по-зле. Въпреки че съзнаваше неспособността си да я защити, предаването й в ръцете на крадците го караше да се чувства като предател. Не искаше да я изгуби отново.

Но нямаше друг изход.

Сери се изправи и тръгна към вратата.

— Ще отида да намеря Херин и Дония — каза той. — Добре ли си?

Без да го поглежда, тя кимна.

В коридора пред стаята стоеше една от баняджийките. Сери я попита за Херин и Дония и девойката му посочи с кимане съседната стая. Той прехапа устни и почука на вратата.

— Влез! — извика Херин.

Двамата с Дония седяха върху рогозка. Дония бършеше косата си с кърпа.

— Казах й, и тя се съгласи.

Херин се намръщи.

— Все още не съм сигурен. А ако я изведем от града?

Сери поклати глава.

— Мисля, че няма да стигнем далеч. Можеш да си сигурен, че Крадците вече знаят всичко за нея. Ще научат къде е живяла, кои са родителите й, къде са леля й и чичо й. Няма да е трудно да изтръгнат от Варил и неговата компания, че тя е…

— Ако знаят толкова много — прекъсна го Дония, — защо още не са се появили и не са я хванали?

— Защото те не постъпват така — отвърна Сери. — Те обичат да сключват сделки, тогава повечето хора, работещи за тях, са доволни и не създават проблеми по-късно. Те отдавна можеха да дойдат при нас и да предложат покровителството си, но не го направиха. Това ме кара да мисля, че не са сигурни, че владее магията. Ако не отидем при тях, може да позволят на някой от своите хора да я издаде. Ето защо никога няма да й позволят да напусне града.

Дония и Херин се спогледаха.

— А тя какво мисли? — попита Дония.

Сери се намръщи.

— Наслушала се е на истории. Уплашена е, но знае, че няма друг изход.

Херин се изправи.

— А ти сигурен ли си в това, Сери? — попита той. — Струва ми се, че я харесваш. Може да не я видиш никога повече.

Сери премигна от изненада и почувства, че се изчервява.

— Мислиш ли, че ще я видя отново, ако магьосниците я докопат?

Херин отпусна рамене.

— Не.

Сери закрачи из стаята.

— Ще отида с нея. Тя ще има нужда от някой близък до себе си. Мога да съм й от полза.

Херин се пресегна и сграбчи Сери за ръката. Погледна го в очите и го пусна.

— Значи ние няма да видим повече теб, така ли?

Сери поклати глава. Почувства как вината го терзае. Херин беше предаден от четирима членове на собствената му банда, и не можеше да бъде сигурен в останалите. А сега си тръгваше и най-близкият му приятел.

— Ще се отбивам, когато мога. Гелин и без това вече мисли, че работя за Крадците.

Херин се усмихна.

— Добре тогава. Кога ще я заведеш?

— Довечера.

Дония положи длан върху ръката на Сери.

— А ако не я искат?

Сери се усмихна мрачно.

— Ще я поискат.

 

 

Коридорът на жилищните помещения на магьосниците беше тих и празен. Стъпките на Денил кънтяха, докато той се приближаваше към вратата на Ялдан. Почука и зачака, вслушвайки се в приглушените гласове, долитащи от стаята. Един женски глас се открои сред останалите:

— Какво е направил той?

Миг по-късно вратата се отвори. Езрил, жената на Ялдан, се усмихна разсеяно и отстъпи, приканвайки Денил да влезе. Около ниската маса насред стаята бяха наредени няколко кресла. Ялдан и Ротан седяха в две от тях.

— Той наредил стражата да изгони мъжа от дома му — каза Ялдан.

— Само затова че е позволил на децата да спят на тавана? Това е ужасно! — възкликна Езрил, посочвайки на Денил едно от креслата.

Ялдан кимна.

— Добър вечер, Денил. Искаш ли чаша суми^[1]?

— Добър вечер — отвърна Денил, докато се стоварваше в креслото. — Едно суми ще ми дойде добре, благодаря. Денят беше дълъг.

Ротан надигна глава и въпросително вдигна вежди. Денил се усмихна и сви рамене в отговор. Той знаеше, че Ротан няма търпение да узнае как са тръгнали работите с Крадците, но Денил първо искаше да научи какво е развълнувало и ядосало така Езрил, която обикновено беше толкова спокойна и незлоблива.

— Какво съм пропуснал?

— Вчера един от нашите търсачи последвал информатор в къща в най-лошата част на копторите — обясни Ротан. — Собственикът позволявал на бездомни деца да спят на тавана и информаторът твърдял, че там се крие и по-голямо момиче. Според колегата ни това момиче и придружителят й избягали точно преди пристигането им, с помощта на собственика. Така че той наредил стражата да изсели мъжа и семейството му.

Денил се намръщи.

— Нашият колега? Кой? — Той присви очи. — Да не би случайно да е един воин на име Фергън?

— Точно той.

Денил изруга невъздържано, а после се усмихна, когато Езрил му подаде чаша горещо суми.

— Благодаря.

— И какво стана после? — попита Езрил. — Изгониха ли собственика?

— Разбира се, Лорлън отмени заповедта му — отвърна Ялдан, — но Фергън вече беше успял да разруши по-голямата част от къщата в търсене на скривалища.

Езрил поклати глава.

— Не мога да повярвам, че Фергън може да е толкова… толкова…

— Отмъстителен? — изсумтя Денил. — Изненадан съм, че не е решил да подложи на разпит горкия човек.

— Не би посмял — изрече Ялдан с презрение.

— В момента — да — съгласи се Денил.

Ротан въздъхна и се облегна назад в креслото си.

— Това не е всичко. Случайно чух нещо интересно тази вечер. Фергън иска да бъде наставник на девойката.

Денил почувства как кръвта му застива.

— Фергън? — намръщи се Езрил. — Той не е силен магьосник. Не мисля, че на Гилдията ще й хареса избирането на слаб маг за наставник на новак.

— Няма да ни се хареса — съгласи се Ялдан, — но няма правило, което да го забранява.

— Какви са шансовете му да спечели настойничество?

— Той твърди, че е първият, научил за силите й, защото е почувствал пръв ефекта от тях — каза Ротан.

— Това добър аргумент ли е?

— Надявам се, че не — промърмори Денил. Тази новина го разтревожи. Той познаваше добре Фергън. Даже твърде добре. Какво искаше Фергън от клетата девойка, при цялото му презрение към нисшите класи? — Може би се кани да отмъсти за унижението си на Северния площад?

Ротан се намръщи.

— Виж, Денил…

— Трябва да обмислиш тази възможност — настоя Денил.

— Фергън няма да тръгне да си създава неприятности заради едно леко натъртване, дори и да е пострадало егото му — отсече Ротан. — Просто желае лично да я хване — и не иска хората да забравят това по-късно.

Денил извърна поглед. По-възрастният магьосник така и не беше осъзнал, че омразата на приятеля му към Фергън е нещо повече от съперничество, запазило се от дните им на ученици в Гилдията. Денил много добре знаеше колко целенасочен можеше да бъде Фергън, когато ставаше въпрос за отмъщение.

— Усещам каква битка ще се разрази — изкикоти се Ялдан. — Горкото момиче няма никаква представа колко е разбунило духовете в Гилдията. Не се случва често двама магьосници да си съперничат за настойничеството върху новак.

Ротан тихо изсумтя.

— Сигурен съм, че това е последната й грижа в момента. След случилото се на Северния площад тя най-вероятно е уверена, че искаме да я убием.

Усмивката на лицето на Ялдан се стопи.

— За съжаление не можем да я убедим в противното, докато не я намерим.

— Не съм сигурен — изрече Денил спокойно.

Ротан вдигна поглед.

— Имаш ли някаква идея, Денил?

— Очаквам новият ми приятел от Крадците да има свои собствени канали за разпространение на информация из копторите.

— Приятел? — Ялдан се изсмя скептично. — Вече ги наричаш приятели?

— Съмишленици. — Денил се усмихна дяволито.

— Както разбирам, си постигнал успех? — повдигна вежди Ротан.

— Донякъде. Това е само началото — сви рамене Денил. — Мисля, че разговарях с един от водачите им.

Езрил се опули.

— Какъв е той?

— Казва се Горан.

— Горан? — намръщи се Ялдан. — Какво странно име.

— Изглежда, водачите им си избират прякорите сред названията на животни. Предполагам, се ръководят от ръста си, защото Горан определено прилича на съименника си. Огромен и космат е. Почти очаквах да видя рога.

— Е, и какво каза той? — попита Ротан нетърпеливо.

— Не ми даде обещания. Казах му колко ще е опасно, ако наоколо има магьосница, която не се е научила да контролира силите си. Него го интересува повече какво ще получи от Гилдията в замяна на залавянето й.

Ялдан се навъси.

— Висшите магьосници няма да се съгласят да си разменят услуги с Крадците.

Денил махна презрително с ръка.

— Разбира се, че не. Казах му това и той прояви разбиране. Мисля, че ще приеме пари.

— Пари? — Ялдан поклати глава. — Не знам…

— След като вече сме предложили награда, едва ли има някакво голямо значение, ако отиде у някой от Крадците — разпери ръце Денил. — Всеки знае, че парите ще отидат в човек от копторите, така че може да се очаква това да е някой съмнителен тип.

Езрил завъртя очи:

— Само ти можеш да накараш нещо подобно да звучи абсолютно разумно, Денил.

Денил се ухили.

— Нещо повече. Ако представим нещата внимателно, всички ще ни похвалят, че сме убедили Крадците да свършат нещо полезно за града.

Езрил се засмя.

— Надявам се, че Крадците няма да се сетят за това, защото ще се откажат да ти помагат.

— Ще трябва да го запазим в тайна засега — каза Денил. — Не искам да се вдига шум, докато не науча дали Горан ще ни помогне или ще откаже. Мога ли да разчитам на мълчанието ви?

Той погледна останалите. Езрил закима ентусиазирано. Ротан наведе глава еднократно. Ялдан се намръщи, но после сви рамене.

— Много добре. Но бъди внимателен, Денил. Не рискуваш само своята кожа.

— Знам — усмихна се Денил. — Знам.

 

 

Пътешествието по Пътя на крадците на светлината от фенери беше по-бързо и по-интересно от самотното вървене пипнешком в мрака. Стените на коридорите бяха направени от наглед безкрайни редици от тухли. На някои от разклоненията бяха издълбани символи и знаци.

Водачът спря на едно от разклоненията и остави фенера на пода. Извади шепа черни парцали от джоба си.

— Ще трябва да продължите със завързани очи.

Сери кимна и водачът омота единия парцал през очите му и го завърза. След това мина зад Сония и тя затвори очи, докато грубата тъкан се притискаше към лицето й. Тя почувства как една ръка ляга върху рамото й, после друга ръка я хвана за китката и я поведе по коридора.

Макар че тя се опитваше да запомня завоите, скоро им изгуби бройката. Продължаваха да се тътрят в мрака. Отнякъде ги достигаха приглушени звуци: гласове, стъпки, капеща вода и още някакви шумове, които тя не можеше да разпознае. Кожата под превръзката започна да я сърби, но Сония не посмя да се почеше, за да не помисли водачът, че се опитва да наднича.

Когато спряха, тя въздъхна облекчено. Нечии пръсти свалиха превръзката й. Тя погледна към Сери — той се усмихваше успокоително.

Водачът извади от джоба на палтото си лъскав прът и го мушна в дупка в стената. След кратка пауза част от стената се завъртя навътре и от отвора пристъпи напред едър, мускулест мъж.

— Да?

— Серини и Сония при Фарин — обяви водачът.

— Влизайте.

Сери се поколеба, после се обърна към водача.

— Молбата ми беше да се видя с Рави.

Мъжът се усмихна накриво.

— Тогава сигурно Рави иска да се видиш с Фарин.

Сери сви рамене и мина през отвора. Сония го последва, като се чудеше дали крадецът, който имаше за прякор наименованието на осмокрако отровно насекомо, е по-опасен от крадеца с прякор наименованието на гризач.

Влязоха в малка стая. Озоваха се пред погледите на още двама мъже, седнали в кресла от двете им страни. Единият от тях затвори вратата към тунела, после отвори врата в срещуположната стена на стаята и им направи знак да продължат през нея.

Фенерите, закрепени на стените в съседната стая, хвърляха топли жълти кръгове върху тавана. Подът беше постлан с огромен килим, украсен с позлатени пискюли. В далечния край на стаята, зад една маса, седеше тъмнокож мъж с черни, плътно прилепнали дрехи. Плашещите бледожълти очи на човека ги изучаваха внимателно.

Сония го погледна. Крадецът беше лонмарец, представител на гордата раса обитатели на пустинята, чиито земи се намираха далеч на север от Киралия. Лонмарците се срещаха рядко в Имардин — на малцина от тях им харесваше живота извън тяхната закостеняла култура. Кражбата се смяташе за голямо зло в Лонмар. Лонмарците смятаха, че колкото и дребно нещо да откраднеш, губиш част от душата си. А ето че пред тях седеше лонмарски крадец.

Очите на мъжа се присвиха. Сония осъзна, че се е вторачила в него, и бързо сведе поглед. Той се облегна назад в креслото, усмихна се и насочи дългия си кафяв показалец към нея.

— Ела насам, момиче.

Сония тръгна напред и спря, когато стигна пред масата.

— Значи ти си тази, която Гилдията търси, а?

— Да.

— Сония, нали?

— Да.

Фарин сви устни.

— Очаквах нещо по-впечатляващо. — Той сви рамене, наведе се напред и облегна лакти на масата. — Как мога да съм сигурен, че си тази, за която се представяш?

Сония хвърли поглед през рамо.

— Сери каза, че знаете коя съм и че сте ме наблюдавали.

— Така ли е казал? — изкиска се Фарин и погледът му се плъзна към приятеля й. — Умен е младият Серини, също като баща си. Да, наблюдавахме ви и двамата, но Сери по-отдавна. Ела тук, Сери.

Сери застана до Сония.

— Рави ти праща поздрави.

— От един гризач на друг? — Лекото треперене на гласа издаде вълнението на Сери.

Белите зъби на Фарин проблеснаха, но усмивката му бързо изчезна и жълтите му очи отново се плъзнаха към Сония.

— Значи владееш магията, вярно ли е?

Сония преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло.

— Да.

— Нея ли използва при малката ти изненада на Северния площад?

— Да.

Фарин вдигна вежди и прекара ръце през косата си. На слепоочията му се виждаха няколко бели кичура, но кожата му беше гладка, без бръчки. Пръстите му бяха окичени с няколко пръстена, повечето от които с големи скъпоценни камъни. Сония никога не беше виждала толкова големи скъпоценни камъни на ръката на обитател на копторите — но този човек не беше обикновен обитател.

— Избрала си лош момент да демонстрираш силите си, Сония — каза Фарин. — Сега магьосниците изгарят от желание да те намерят. Хайките им създават големи неудобства за нас, а обявената награда несъмнено създава големи неудобства за теб. Сега искаш ние да те скрием от тях. А няма ли да е много по-добре за нас да те издадем и да приберем наградата? Търсенето ще престане. И аз ще стана малко по-богат. Досадните магьосници ще се разкарат…

Сония отново погледна Сери.

— Или можем да сключим сделка.

Фарин сви рамене.

— Можем. Какво предлагаш в замяна?

— Баща ми казваше, че му дължите… — започна Сери.

Жълтите очи проблеснаха към Сери.

— Бащи ти изгуби всичко, което му дължахме, когато ни измами — отсече Фарин.

Сери наведе глава, после вирна брадичка и срещна погледа на крадеца.

— Баща ми ме е научил на много неща — започна той. — Сигурно ще мога…

Фарин изсумтя и махна с ръка.

— Може да си ни полезен някой ден, млади Серини, но засега ти нямаш връзките, които имаше баща ти, а ни молиш за голяма услуга. Знаеш ли, че наказанието за укриване на магьосник-отцепник от Гилдията е смърт? Няма нещо, което кралят да мрази повече от магьосник, който се прокрадва насам-натам и върши неща, които не са по негова заповед. — Погледът му се плъзна към Сония и той се усмихна лукаво. — Но твоята идея е интересна. Много ми харесва. — Той събра ръцете си. — За какво използва силите си след Прочистването?

— Накарах нещо да пламне.

Очите на Фарин проблеснаха.

— Наистина ли? А пробвала ли си нещо друго?

— Не.

— Защо не ми демонстрираш нещо сега?

Тя го погледна.

— Сега?

Той посочи една от книгите върху масата.

— Опитай се да я отместиш.

Сония погледна към Сири. Приятелят й леко кимна. Тя прехапа устни и си напомни, че от мига, в който се беше съгласила да потърси помощта на Крадците, се беше примирила, че ще използва магия. Трябваше да го приеме, независимо колко неудобно ще се почувства от това.

Фарин се облегна назад в креслото.

— Хайде.

Сония си пое дълбоко дъх, вторачи се в книгата и й повели да се помръдне.

Нищо не се случи.

Сония се намръщи и се върна в мислите си на Северния площад и при схватката й с Варил. И в двата случая беше разярена. Тя затвори очи и си помисли за магьосниците. Те бяха разбили живота й. Тяхна беше вината, че сега се продаваше на Крадците срещу защита. Почувствала нарастващ гняв, тя отвори очи и насочи възмущението си към книгата.

Разнесе се пращене и стаята беше озарена от лумване на светлина. Фарин отскочи назад с проклятие, докато пламъците обхващаха книгата. Той хвана чашата и трескаво изля съдържанието върху книгата, потушавайки огъня.

— Извинявайте — каза бързо Сония. — И предишния път не се получи това, което исках. Аз ще…

Фарин вдигна ръка, карайки я да млъкне и се ухили.

— Мисля, че притежаваш нещо, което си струва защитата ти, малка Сония.