Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (3)

Глава 2
Магьоснически съвет

За трийсетте години след завършването на обучението му лорд Ротан беше влизал в Заседателната зала на Гилдията безброй пъти, но твърде рядко бе ставал свидетел на толкова оживени дебати. Той огледа множеството облечени в мантии мъже и жени, чиито възбудени гласове отекваха в залата. Някои от магьосниците се бяха събрали в групи и той разпозна обичайните клики и фракции. Други блуждаеха от един кръг към друг. Ръце се мятаха в изразителни жестикулации и от време на време по някое рязко възклицание се извисяваше над врявата.

Общо взето събранията преминаваха в изпълнена с достойнство атмосфера и строг ред, но до появата на Разпоредителя магьосниците обикновено се събираха в центъра на залата и разговаряха за най-различни неща. Когато се приближи до тълпата, Ротан улови фрагменти от разговори, които като че ли се отразяваха в тавана. Заседателната зала усилваше гласовете по странен и неочакван начин, особено когато се разговаряше на висок тон. Ефектът не беше постигнат посредством магия, както често предполагаха лишените от магическа дарба посетители, а представляваше напълно случаен и неочакван резултат от превръщането на сградата в зала. Това бе първият и най-стар дом на Гилдията, в който първоначално се помещаваха жилищата на магьосниците и техните чираци, както и стаите за обучение и срещи. Четири века по-късно, изправена пред бързо нарастващия брой на членовете си, Гилдията построи няколко нови сгради. И тъй като не желаеха да разрушат първия си дом, те премахнаха вътрешните стени, разположиха вътре пейки и столове и оттогава тук се провеждаха всички церемонии по приемане и дипломиране на маговете, срещите на гилдията и изслушванията.

От тълпата се отдели висока фигура, облечена в пурпурна роба и се устреми към Ротан. Той забеляза напрегнатото изражение на лицето на младия магьосник и се усмихна. Денил често се оплакваше, че в Гилдията не се случва нищо кой знае колко вълнуващо.

— Най-после, стари приятелю. Как мина? — попита Денил.

Ротан скръсти ръце на гърдите си.

— Стар приятел, как ли не!

— Добре де, старо куче, тогава. — Денил махна презрително с ръка. — Какво каза Разпоредителят?

— Нищо. Просто поиска да му разкажа какво се случи. Оказва се, че единствено аз съм я видял.

— Просто е извадила късмет — отвърна Денил. — Защо останалите се опитаха да я убият?

Ротан поклати глава.

— Не мисля, че наистина са искали да го направят.

Жуженето на гласове бе прекъснато от звука на гонг и усиленият глас на Разпоредителя на Гилдията изпълни залата.

— Моля всички магьосници да заемат местата си.

Ротан се обърна и видя как масивните врати в дъното на залата се затварят. Групата облечени в мантии фигури се пръсна и магьосниците се отправиха към местата си покрай стените. Денил кимна към предната част на залата.

— Днес са ни на посещение редки гости.

Ротан проследи погледа на приятеля си. Върховните магове заемаха местата си. За да подчертаят авторитета и положението им в Гилдията, техните кресла бяха разположени в пет редици с лице към останалите. До тях се спускаха две тесни стълбища. В средата на най-задната редица стоеше огромно кресло, позлатено и украсено с бродерия на кралския инкол^[1] — стилизирана нощна птица. Креслото беше празно, но онези, които стояха от двете му страни, не бяха — на тях седяха двама магьосници, чиито мантии бяха препасани със златни пояси.

— Съветниците на краля — промърмори Ротан. — Интересно.

— Да… — отвърна Денил. — Чудя се, дали крал Мерин е преценил, че нашето събрание е достатъчно важно, за да му обърне внимание?

— Не достатъчно важно, за да дойде лично.

— Разбира се, че не — усмихна се Денил. — Иначе щеше да се наложи да се държим прилично.

Ротан сви рамене.

— Няма особена разлика, Денил. Дори съветниците му да не присъстваха, никой от нас няма да се осмели да каже нещо, което би премълчал в присъствието на краля. Не, те просто са тук, за да се убедят, че събранието няма да се ограничи само в празни приказки за това момиче.

Двамата стигнаха до обичайните си места и се настаниха. Денил се облегна назад и огледа залата.

— И всичко това заради някакво си мърляво улично хлапе.

Ротан се изкиска.

— Доста разбуни духовете, нали?

— Фергън не ни е почел с присъствието си — Денил огледа с присвити очи столовете, подредени покрай отсрещната стена, — но последователите му са тук.

Въпреки че Ротан не одобряваше публичното изразяване на неуважение по отношение на членове от Гилдията, този път не успя да сдържи усмивката си. Превзетите маниери на Фергън не предизвикваха симпатия у повечето магьосници.

— Доколкото си спомням от доклада на Лечителя, ударът е довел до значително нервно разстройство, изразяващо се в объркване и възбуда. Поради което той е счел за уместно да предпише на Фергън успокоителни.

Денил тихо изкукурига от удоволствие.

— Фергън спи! Когато разбере, че е пропуснал тази среща, ще бъде бесен!

Прозвуча гонг и шумът в залата започна да утихва.

— И както може да се предположи, Разпоредителят Лорлън беше най-разочарован, че лорд Фергън не може да представи своята версия на събитията — добави шепнешком Ротан.

Денил сподави смеха си. Ротан погледна към Върховните магове и видя, че всички вече са заели местата си. Само Разпоредителят Лорлън продължаваше да стои прав, с гонг в едната си ръка и чукче в другата.

Лицето на Лорлън бе необичайно сурово и мрачно. Ротан също стана сериозен, след като осъзна, че скорошното произшествие е първата значителна криза, с която Лорлън се сблъскваше, откакто беше избран на този пост. Той се справяше добре с текущите дела на Гилдията, но мнозина се съмняваха, че ще бъде по силите му да се пребори с подобна криза.

— Свиках това събрание, за да обсъдим случилото се тази сутрин на Северния площад — започна Лорлън. — В дневния ред са включени два важни въпроса: убийството на невинен човек и наличието в града на магьосник, който е извън нашия контрол. Като за начало ще се заемем с първия, по-сериозен за нас проблем. Призовавам лорд Ротан като свидетел на събитието.

Денил погледна изненадано Ротан и се усмихна.

— Разбира се. Ти от години не си се изправял пред Съвета. Успех!

Ротан се надигна и хвърли изпепеляващ поглед на приятеля си.

— Благодаря ти, че ми напомни. Ще се справя.

Събралите се магьосници извръщаха глави след него, докато той слизаше по стълбището, за да се изправи пред Висшите магове. Той приветства Разпоредителя с почтително кимване. Лорлън му кимна в отговор.

— Разкажете ни какво видяхте, лорд Ротан.

Ротан замълча за миг, подбирайки думите си. Когато се обръщаше към Гилдията, говорещият трябваше ясно и точно да изразява мислите си.

— Когато тази сутрин пристигнах на Северния площад, лорд Фергън вече беше там — започна той. — Заех мястото си до него и добавих силата си към щита. Неколцина от малките скитници започнаха да хвърлят камъни по нас, но както обикновено, ние не им обръщахме никакво внимание. — Ротан погледна към Висшите магове и установи, че те го слушат изключително внимателно. Той потисна нервното си потреперване — наистина отдавна не беше говорил пред Гилдията. — Изведнъж с крайчеца на окото си видях синкав проблясък и почувствах смущение в бариерата. Зърнах някакъв предмет да лети към мен, но преди да успея да реагирам, камъкът удари лорд Фергън в слепоочието и той припадна. Подхванах го, докато се свличаше, положих го на земята и проверих дали нараняванията му не са сериозни. Когато и други се притекоха на помощ, аз се огледах за човека, хвърлил камъка. — Ротан се усмихна сухо, припомняйки си отново случката. — Видях, че докато повечето младежи изглеждаха объркани и изненадани, една млада жена гледаше изумено ръцете си. Когато двамата с лорд Фергън бяхме заобиколени от колегите си, аз я изгубих от поглед, но тъй като не можеха да определят който точно е хвърлил камъка, те поискаха да им покажа злосторника. — Той поклати глава. — Когато го направих, те приеха погрешно, че соча стоящото до девойката момче и… си отмъстиха.

Лорлън с жест го накара да замълчи. Той се обърна към насядалите пред него магьосници и погледът му се спря върху лорд Болкан, Предводител на Воините.

— Лорд Болкан, какво научихте от разпита на онези, които поразиха момчето?

Магьосникът с червена роба се изправи.

— Всичките деветнайсет магьосници бяха убедени, че нападението е било извършено от едно от момчетата, защото им се сторило невероятно, че някой извън Гилдията може да обучи момиче. Всички са искали просто да го обездвижат, а не да го ранят. Съдейки по описанията на свидетели, аз съм склонен да им вярвам. След разпитите стигнах до извода, че някои от обездвижващите удари са се слели и са породили нефокусиран огнен удар. Точно той е убил момчето.

Ротан си спомни тлеещата фигура. Усети, че му се повдига, и заби поглед в пода. Дори сливането да не се беше осъществило, залпът от деветнайсет мощни парализиращи удара щеше да предизвика ужасен шок в тялото на момчето. Не можеше да не се чувства виновен. Само ако се беше усетил навреме да действа самостоятелно, преди останалите да реагират…

— Това води след себе си няколко сериозни проблема — рече Лорлън. — Едва ли народът ще ни повярва, ако му кажем, че просто сме сбъркали. Едно извинение няма да е достатъчно. Трябва да се замислим за някакви компенсации. Дали да не изплатим обезщетение на семейството на младежа?

Неколцина от Висшите магове закимаха и Ротан чу одобрително мърморене зад гърба си.

— Ако бъде намерено, разбира се — добави един от Висшите.

— Боя се, че компенсацията няма да поправи вредата върху репутацията ни — намръщи се Лорлън. — Как да си върнем уважението и доверието на гражданите?

Отново се разнесе мърморене, след което се чу силен глас:

— Компенсацията е достатъчна.

— Ще мине време, хората ще забравят — додаде друг.

— Направихме всичко възможно.

И по-тихо, от дясната страна на Ротан:

— Това е само някакво си момче. На кого му пука?

Ротан въздъхна. Макар думите да не го изненадаха, те събудиха в него познатия гняв. Според закона Гилдията съществуваше, за да защитава останалите — и този закон не правеше разлика между бедни и богати. Някои магьосници неведнъж бяха заявявали, че жителите на копторите са крадци и не заслужават защитата на Гилдията.

— Няма какво повече да направим — каза лорд Болкан. — Богатите класи ще приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Бедните няма да го направят и каквото и да сторим или кажем, няма да променим положението.

Разпределителят Лорлън се обърна към Висшите магове. Всички кимнаха едновременно.

— Много добре — каза той. — Ще се върнем към този въпрос на следващото ни събрание, след като сме имали време да оценим последствията от тази трагедия. — Той въздъхна дълбоко, изпъна се и обходи с поглед залата. — А сега по втория въпрос: магьосникът-отцепник. Някой друг, освен лорд Ротан виждал ли е момичето или как е хвърлило камъка?

Настъпи пълна тишина. Лорлън се намръщи разочаровано. Обикновено в дискусиите на събранията доминираха тримата Повелители на Школи: лейди Винара, лорд Болкан и лорд Сарин. Лейди Винара, Повелител на Лечителите, беше практична и сурова жена, която бе способна на рядка състрадателност и съчувствие. Грубоватият лорд Болкан беше наблюдателен и винаги се стараеше да проучи в детайли всеки въпрос, но беше способен да действа решително във всяка критична ситуация. Най-възрастният от тримата, лорд Сарин, може и да беше твърде рязък в преценките си, но винаги приемаше и чуждо мнение.

Лорен разчиташе точно на тяхното съдействие.

— Трябва да започнем с неоспоримите и потвърдени от свидетелите факти. Няма никакво съмнение, че колкото и невероятно да звучи, някакъв най-обикновен камък е пробил магическия щит. Лорд Болкан, възможно ли е това?

Воинът сви рамене.

— Щитът, използван от нас по време на Прочистването, е доста слаб — достатъчно мощен, за да спре снаряди, но не и магия. Съдейки по синкавата светкавица и смущението в полето, усетено от онези, които са поддържали щита, тук имаме работа точно с магия. Но за да бъде пробита бариерата, магията трябва да е съсредоточена в тази цел. Според мен нападателят е използвал магически удар — най-обикновен — изпратен заедно с камъка.

— Но защо тогава изобщо му е трябвал камъкът? — попита лейди Винара. — Защо просто не е използвал удар с приложена магия?

— За да замаскира удара? — предположи лорд Сарин. — Ако магьосниците бяха усетили приближаващия ги удар, те щяха да подсилят щита.

— Възможно е — каза Болкан, — но силата на удара беше използвана само за да пробие бариерата. Ако нападателят е имал враждебни намерения, лорд Фергън нямаше да се размине само с цицина на главата.

Винара се намръщи.

— Значи нападателят не е очаквал да нанесе голяма вреда? Тогава защо го е направил?

— За да демонстрира силата си — да изрази презрението си към нас, може би — отвърна Болкан.

Безбройните бръчки по лицето на Сарин станаха още по-дълбоки. Ротан поклати глава. Забелязвайки това, Болкан го погледна и се усмихна.

— Не сте ли съгласен, лорд Ротан?

— Тя въобще не очакваше подобен резултат от своите действия — обясни Ротан. — Съдейки по изражението на лицето й, момичето беше абсолютно изненадано и шокирано от онова, което беше направило. Убеден съм, че все още е необучена.

— Невъзможно — поклати глава Сарин. — Все някой трябва да е освободил силата й.

— И да я е научил да я контролира, надявам се — добави Винара.

— Иначе ще се изправим пред друг сериозен проблем.

Изведнъж всички в залата се разшумяха, подхвърляйки най-различни предположения. Лорлън вдигна ръка и гласовете утихнаха.

— Когато лорд Ротан ми разказа какво е видял, аз повиках лорд Соланд в стаята си и го попитах дали, докато е изучавал историята на Гилдията, е прочел нещо за магьосници, чиято сила се е появила и развила без помощта на учител. — Лицето на Лорлън беше сериозно. — Оказва се, че нашето предположение, че силата на един магьосник може да бъде освободена само от друг магьосник, е напълно погрешно.

— Има писмени доказателства, че в първите векове от съществуването на Гилдията някои субекти, дошли да се обучават при нас, вече са практикували магия. Силите им са се развили естествено, докато съзрявали физически. И тъй като ние започнахме да приемаме и посвещаваме начинаещите още в най-ранна възраст, повече не са били отбелязвани случаи на естествено освобождение на силата. — Лорлън посочи седалките в единия край на залата. — Помолих лорд Соланд да събере всички известни факти за този феномен и сега ще го помоля да излезе отпред и да сподели какво е научил.

Един възрастен магьосник се надигна от мястото си и тръгна надолу по стълбището. Всички мълчаливо изчакаха стареца да заеме мястото си до Ротан. Соланд поздрави Върховните магове със сдържано кимване.

— Допреди петстотин години — започна той с треперлив старчески глас — мъжете и жените, които искали да изучават магията, трябвало да потърсят някой магьосник, който да ги приеме за ученици. Те били подлагани на проверка и подбирани според мощта на силата им и според това колко били готови да заплатят. Заради тази традиция в началото на обучението си някои чираци вече били напълно пораснали, тъй като за да се събере необходимата сума за обучението са били необходими дълги години труд или богато наследство. Но понякога се появявали някой младеж или девойка, чиито сили били вече „освободени“, както се изразявали в онези времена. Тези хора били известни като „натурали“ и никога не им било отказвано обучение. За това имало две причини. Първо, силата им вече била твърде голяма. Второ, те трябвало да се научат на Контрол. — Възрастният мъж направи пауза, след което гласът му прозвуча още по-пискливо.

— Вече знаем какво става, когато новаците не могат да овладеят Контрола. Ако тази млада жена е натурал, то ние трябва да очакваме да е много по-силна от средностатистическия магьосник. Ако не бъде намерена и научена на Контрол, тя може да се превърне в сериозна заплаха за града.

Последвалата тишина не продължи дълго. Залата зажужа от множество разтревожени гласове.

— Ако нейната сила наистина се е освободила сама — отбеляза лорд Болкан.

Възрастният магьосник кимна:

— Разбира се, не бива да се изключва вероятността някой вече да я е обучил.

— Тогава трябва да я намерим — както и онези, които са я обучили — заяви някой с нетърпящ възражения тон.

В залата отново избухнаха спорове, но гласът на Лорлън се извиси над врявата:

— Ако се окаже маг-отцепник, законът ни задължава да я отведем заедно с учителите й при краля. Ако е натурал, трябва да я обучим на Контрол. И в двата случая трябва да я открием.

— Но как? — разнесе се нечий глас.

Лорлън извърна глава.

— Лорд Болкан?

— Чрез систематично претърсване на копторите — отвърна Воинът. След което се обърна и погледна към кралските съветници. — Ще ни трябва помощ.

Лорлън повдигна вежди и проследи погледа на Болкан.

— Гилдията моли официално за помощ Градската стража.

Съветниците размениха погледи и кимнаха.

— Молбата е удовлетворена — отвърна единият.

— Трябва да започнем колкото се може по-скоро — рече Болкан.

— За предпочитане още довечера.

— Ако искаме в това да участва и Стражата, то ще се наложи да почакаме — трябва им време да се организират. Предлагам да започнем утре сутринта — отвърна Лорлън.

— Ами уроците? — попита някой.

Лорлън погледна към магьосника, който седеше до него.

— Предполагам, че още един ден за самоподготовка няма да навреди на напредъка на новаците.

— Един ден не е от значение — повдигна рамене Джерик, вечно недоволният директор на Университета. — Но ще успеем ли да я намерим за това време?

Лорлън сви устни.

— Ако не успеем да я открием, ще се съберем отново тук утре вечерта, за да обсъдим кой ще се заеме с търсенето.

— Мога ли да предложа нещо, Разпоредителю Лорлън?

Щом чу гласа, Ротан потрепна изненадано. Той се обърна и видя изправилия се Денил.

— Да, лорд Денил? — отвърна Лорлън.

— Жителите на копторите навярно ще се опитат да попречат на претърсването, а момичето сигурно ще се скрие от нас. Ще имаме по-големи шансове за успех, ако се вмъкнем дегизирани в бедняшките квартали.

Лорлън се намръщи.

— Как предлагате да се дегизираме?

Денил сви рамене.

— Колкото по-малко набиваме в очи, толкова по-големи са шансовете ни за успех. Предлагам поне част от нас да са облечени като тях. Разбира се, щом си отворим устата, те веднага ще ни разкрият, но…

— Категорично не — прогърмя гласът на Болкан. — Как ще изглежда, ако ни разкрият, облечени като долни просяци? Ще ни съсипят от подигравки из целите Обединени земи.

Разнесоха се одобрителни викове. Лорлън бавно кимна.

— Съгласен съм. Ние, като магьосници, имаме право да влизаме във всяка къща в града. Търсенето ни ще претърпи провал, ако не носим мантиите си.

— А как ще разберем кого именно да търсим? — попита Винара.

Лорлън погледна към Ротан.

— Помните ли как точно изглежда момичето?

Ротан кимна. Той отстъпи назад, затвори очи и извика в паметта си образа на малко, кльощаво момиче със слабо, детинско лице. Призова силата си, отвори очи и напрегна волята си. Във въздуха се появи слабо сияние, което бързо прие формата на леко прозрачно лице. В паметта му изникнаха нови подробности и постепенно се появи облеклото й: безцветен шал на главата, груба риза с качулка, панталони. Когато илюзията придоби окончателен вид, той погледна към Висшите магове.

— Това ли е нападателят? — промърмори Болкан. — Та тя е още дете!

— Малък пакет с голяма изненада в него — рече сухо Сарин.

— Ами ако не е това нападателят? — попита Джерик. — Ами ако лорд Ротан греши?

Лорлън погледна към Ротан и леко се усмихна.

— Засега приемаме, че е прав. Скоро ще разберем потвърждава ли се неговата версия от градските клюки, а може дори да открием свидетел. — Той кимна към илюзията. — Достатъчно, лорд Ротан.

Ротан махна с ръка и илюзията изчезна. Когато отново вдигна очи, той срещна преценяващия поглед на лорд Сарин.

— И какво ще правим с нея, след като я намерим? — попита Винара.

— Ако е отцепничка, ще приложим закона — отвърна Лорлън. — Ако не е, ще я обучим да контролира силата си.

— Да, разбира се, а след това?

— Мисля, че лейди Винара имаше предвид дали трябва да я приемам сред нас? — рече Болкан.

Залата отново се изпълни с глъч.

— Не! Тя сигурно е крадла!

— Тя ни нападна! Трябва да я накажем, а не да я награждаваме!

Ротан поклати глава и въздъхна. Макар и да нямаше закон, който да забранява приемането на деца от низшите класи, Гилдията търсеше ученици единствено сред децата от Домовете.

— Гилдията не е приемала чираци извън Домовете от векове — рече тихо Болкан.

— Но ако Соланд е прав, тя може да е могъща магьосница — напомни му Винара.

Ротан прикри усмивката си. Повечето жени-магове ставаха Лечители и той знаеше, че лейди Винара щеше охотно да затвори очи за низшия произход на момичето, стига това да й осигури още една талантлива помощничка.

— „Силата не е благословия, ако магьосникът е покварен“ — цитира Сарин. — Тя може да е крадла, дори проститутка. Какво влияние за човек с такова минало върху нашите ученици? Как бихме да сме сигурни, че тя ще спазва нашите закони?

Винара повдигна изумено вежди.

— Значи предлагате да й покажем на какво е способна, а после просто да блокираме силата й и да я тласнем към беднотията?

Сарин кимна. Винара погледна Болкан, който сви рамене. Ротан преглътна възраженията си и се насили да запази мълчание. Лорлън изгледа мълчаливо тримата магьосници, а изражението на лицето му не изразяваше нищо.

— Поне трябва да й дадем шанс — каза Винара. — Ако съществува и най-малката вероятност тя да приеме законите ни и да се превърне в достойна млада жена, то ние трябва да й дадем тази възможност.

— Колкото повече се разгръща силата й, толкова по-трудно ще ни бъде да я блокираме — напомни й Сарин.

— Знам — наведе се Винара напред, — но няма да е невъзможно. Освен това приемайки я в Гилдията, ние ще се представим в най-добра светлина. Малко щедрост и доброта ще бъдат значително по-полезни за пострадалата ни репутация, отколкото блокирането на силата й и връщането й в копторите.

Болкан повдигна вежди.

— Така е. Освен това ако обявим намеренията си да приемем момичето сред нас, това ще ни спести главоболията по издирването й. Щом научи, че може да стане магьосница, с всичките произтичащи от това ползи, тя сама ще дойде при нас.

— И загубата на тези блага може да се окаже достатъчна, за да я избави от изкушението да се върне към някогашния си начин на живот — добави Сарин.

Лейди Винара кимна. Тя огледа залата, погледът й се спря на Ротан и тя присви очи.

— Вие какво мислите за това, лорд Ротан?

Ротан изкриви устни в скептична усмивка.

— Съмнявам се, че след днешните събития тя ще повярва на каквото й да било от нашите уста.

Лицето на Болкан помръкна.

— Така е. Може би първо трябва да я хванем, а след това да й разкрием добрите си намерения.

— В такъв случай няма смисъл да чакаме сама да се обърне към нас — заключи Лорлън. — Започваме търсенето й утре сутрин, както възнамерявахме. — Той сви устни и се обърна към подиума.

Ротан също погледна нагоре. Между местата на Разпоредителя и краля се намираше креслото на главата на Гилдията: Върховният повелител Акарин. Облеченият в черна роба магьосник не беше произнесъл нито дума, но това не беше нещо необичайно. Макар да не беше тайна, че лорд Акарин може да промени хода на дебатите само с няколко подхвърлени фрази, той обикновено предпочиташе да запази мълчание.

— Върховни повелителю, имате ли някакви основания да подозирате присъствието на магове-отцепници в бедняшките квартали? — попита Лорлън.

— Не. В копторите няма никакви отцепници — отвърна Акарин.

Ротан се намираше достатъчно близо, за да забележи как Болкан и Винара бързо размениха погледи. Той прикри усмивката си. За изключително изострените сетива на Върховния повелител се носеха легенди и почти всички магьосници в по-голяма или по-малка степен благоговееха пред него. Лорлън кимна, обърна се към залата и удари гонга. Звънът му отекна в стените, силният шум утихна и премина в тихо мърморене.

— Решението за съдбата на момичето ще бъде взето след като я открием и преценим характера й. Засега трябва да се съсредоточим върху намирането й. Търсенето започва в четвъртия час утре сутринта. Онези от вас, които смятат, че имат сериозна причина да останат в Гилдията, нека подготвят молбата си и да я предадат на помощника ми още тази вечер. Обявявам събранието за закрито.

Залата се изпълни с шумоленето на мантии и тропота на ботуши. Ротан отстъпи встрани, пропускайки първия от Висшите магове, който стана от креслото си и се отправи към страничния изход от залата. После се обърна и изчака Денил, който идваше към него, проправяйки си път през тълпата излизащи магьосници.

— Чу ли какво каза лорд Керин? — попита Денил. — Той иска да накажем момичето, защото е нападнало скъпия му приятел Фергън. Според мен тя едва ли можеше да избере по-подходяща цел.

— Знаеш ли, Денил… — започна Ротан.

— … а сега ни карат да се ровим из копторите — разнесе се нечий глас зад тях.

— Не знам кое е по-ужасно: това, че са убили момчето или това, че са пропуснали момичето — отвърна някой друг.

Ужасен от чутото, Ротан се извърна към говорещия, възрастен алхимик, който беше твърде зает да изучава навъсено пукнатините в пода, за да забележи реакцията му. Когато магьосникът мина покрай него, Ротан поклати глава.

— Тъкмо мислех да ти правя забележка, че съдиш хората твърде строго, Денил, но като че ли няма смисъл, нали?

— Не — съгласи се Денил и стори път на Разпоредителя Лорлън и Върховния повелител.

— Ами ако не я намерим? — попита Разпоредителят своя спътник.

Върховният повелител тихо се засмя.

— Не се тревожете, ще я намерите — по един или друг начин. Разбира се за предпочитане е това да стане още утре.

Ротан поклати глава след двамата отдалечаващи се висши магьосници.

— Само мен ли ме е грижа какво ще се случи с горкото момиче?

Той усети ръката на Денил на рамото си.

— Разбира се, че не. Но все пак, приятелю, надявам се, че нямаш намерение да изнасяш лекции за милосърдието точно на него.