Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (29)

Глава 28
Изслушването започва

— Не се тревожи, Сония — прошепна Тания, когато се приближиха до сградата на Университета. — Всичко ще бъде наред. Магьосниците са само група старци, които предпочитат да пият вино в стаите си, вместо да седят в онази проветрива стара зала. Всичко ще свърши още преди да си усетила, че е започнало.

Сония не можа да сдържи усмивката си при описанието на Тания. Тя си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите. Когато минаха през грамадните отворени врати, тя затаи дъх.

Бяха се озовали в зала, пълна със стълбища. Всяко едно беше направено от разтопени и слети едно с друго камък и стъкло и изглеждаха толкова крехки, че едва ли можеха да издържат тежестта на един човек. Стълбите се издигаха и спускаха спираловидно и се увиваха една около друга като изящни бижута.

— От другата страна Университетът въобще не изглежда така! — възкликна Сония.

Тания поклати глава.

— Задният вход е предназначен за ученици и магьосници, а от тук влизат гостите. Затова и всичко е така впечатляващо.

Прислужницата поведе Сония през фоайето към един къс коридор. В дъното му се виждаше друга грамадна двойна врата. Когато стигнаха до нея, Сония се спря и зяпна възхитено.

Двете стояха на прага на грамадна стая. Белите й стени се издигаха до таван, направен от стъклени панели, през който прониква ха златните лъчи на следобедното слънце. На нивото на третия етаж огромната зала беше пресечена от чудновата мрежа от изящни балкони, които изглеждаха така, сякаш се носят във въздуха.

Пред тях се издигаше сива сграда. Сграда в сградата. Грубите й каменни стени рязко контрастираха с въздушната белота на Залата. По цялата й фасада, подобно войници на караул, бяха подредени островърхи прозорци.

— Това е Голямата зала — каза Сония. — А това — каза тя, посочвайки сградата — е Заседателната зала. Тя е на повече от седемстотин години.

— Това ли е Заседателната зала? — Сония поклати невярващо глава. — Мислех, че са я заменили.

— Не са — усмихна се Тания. — Тя е в отлично състояние, а освен това представлява историческа ценност. Ви било жалко да я съборят. Просто срутили вътрешните стени и прегради и я превърнали в огромна зала.

Впечатлена, Сония тръгна след прислужничката. Тания й показа една врата.

— Ти ще влезеш оттук. Сега те провеждат Съвет. Когато приключат, ще започне Изслушване то.

Сония усети как стомахът и се свива. В Заседателната зала се намираха сто магьосници, които трябваше да решат съдбата й. А тя щеше да се изправи пред тях… и да излъже.

Обзеха я болезнени съмнения. Ами ако въпреки помощта й Фергън изгуби процеса? Дали ще освободи Сери:

Сери…

Сония поклати глава, припомняйки си признанието му: „Дори не исках и да чувам, че Гилдията наистина иска да ти помогне. Ти се върна толкова неочаквано при нас и аз не исках от ново да те изгубя.“ Той се страхуваше да не я изгуби.

Сери я обичаше. От изненада тя дори изгуби дар слово, но после си спомни как я беше гледал, как понякога се смущаваше, когато говореше с нея и как се държеше Фарин, сякаш Сери беше нещо повече от верен приятел. Всичко дойде на място то си.

А дали тя се чувстваше по същия начин? Сония си беше задавала този въпрос безброй пъти след срещата им, но не можеше да отговори със сигурност. Тя не се чувстваше влюбена, но може би любовта бе точно страхът, който я беше обзел, когато разбра, че Сери е в опасност? Или тя щеше да изпитва това към всеки, когото обича, независимо дали е просто приятел или повече от приятел?

Ако го обичаше, нямаше ли сърцето й да подскочи от радост при признанието му? Нямаше ли да чувства благодарност, че се е опитал да я спаси, вместо вина, че загрижеността му за нея е довела до неговото пленяване?

Едно беше сигурно — ако наистина го обичаше, тя нямаше да си задава тези въпроси.

Тя изхвърли тези мисли от главата си, пое си дълбоко въздух, издиша го бавно и се опита да се овладее.

Тания я потупа ободряващо по гърба.

— Надявам се, че няма да продължи дълго, но кой го знае?

Разнесе се гръмко изщракване и вратата, която й беше показала Тания, се отвори широко. Оттам излезе един магьосник, после още един. Постепенно Сония започна да притеснява защо излизаха толкова много хора. Да не би Изслушването да беше отменено?

— Къде отиват?

— Ще останат само онези, които са непосредствено заинтересувани от Изслушването.

Някои магьосници напуснаха Голямата зала, други се събраха в малки групички. Неколцина я погледнаха с любопитни очи. Сония избягваше погледите им с безпокойство.

— Сония?

Тя се сепна и погледна към Заседателната зала.

— Ротан?

— Съветът беше кратък — свърши бързо. Скоро ще те призоват.

Сония погледна към вратата на Заседателната зала и видя тъмна фигура. Сърцето й подскочи, когато я разпозна.

Убиецът!

Тя впери поглед в него, убедена, че това е мъжът, когото беше видяла през нощта, когато се бяха промъкнали в Гилдията. Лицето му имаше същото сериозно, мрачно изражение, каквото го помнеше. Докато прекосяваше залата, черната му мантия се развяваше около краката му.

Няколко магьосници се извърнаха и му кимнаха, демонстрирайки същото уважение, каквото Сония беше виждала на лицето на Фарин, когато той приветстваше убийците, работещи за Крадците. Мъжът им кимна в отговор, но не се спря. Момичето разбираше, че трябва да спре да го зяпа, но просто не можеше да отвърне погледа си от него. Очите му се плъзнаха по нея, задържаха се за миг, и се отместиха.

Сония стреснато подскочи, когато Тания я докосна по рамото.

— Това е лорд Оусън, помощник на Разпоредителя.

През вратата излизаше млад човек. Той се спря и погледна към Сония. Когато срещна погледа й, я повика с ръка да се приближи.

— Отивай — прошепна Тания и отново потупа Сония по рамото.

— Всичко ще бъде наред.

Сония си пое дълбоко дъх и се застави да тръгне към вратата на Заседателната зала. Когато се приближи до младия магьосник, той вежливо се поклони.

— Поздрав, Сония. Добре дошла в Заседателната зала.

— Благодаря, лорд Оусън. — Тя се поклони неловко.

Помощникът на Разпоредителя се усмихна и я покани да го последва вътре. Щом влезе в залата, миризмата на дърво и лак подразни обонянието й. Залата изглеждаше по-голяма, отколкото и се беше сторила отвън. Стените й се издигаха нагоре към тъмния таван. Под покривните греди се въртяха няколко магически сфери, които изпълваха помещението със златиста светлина.

От двете страни по дължина на залата се простираха няколко редици дървени пейки. Сония усети как устата й пресъхва, щом забеляза облечените в мантии мъже и жени, които не сваляха погледи от нея. Тя преглътна тежко и наведе поглед. Оусън спря и й даде знак да остане на мястото си, след което се изкачи до разположените стъпаловидно в полукръг кресла. Тя знаеше, че това са местата на Висшите мигове. Ротан й беше нарисувал диаграма на разположението на местата, за да може да запамети имената и титлите на магьосниците.

Поглеждайки нагоре, тя видя, че последната редица е почти празна. Ротан я беше успокоил, че кралят рядко уважава церемониите на Гилдията. Креслото му, което се намираше в центъра, беше по-голямо от останалите, и върху меката му облегалка беше избродиран кралският инкол.

Под него се намираше друг самотен стол. Сония изпита леко разочарование, забелязвайки, че той също е празен. Беше се надявала да зърне Върховния повелител.

Разпоредителят Лорлън седеше в центъра на средната редица. Креслата от двете му страни бяха празни. Той разговаряше с Оусън и мъжа с издължена физиономия от долния ред, който носеше черен шарф върху червената си мантия. Това, спомни си Сония, беше лорд Болкан, Повелителят на Воините.

Отляво на Болкан седеше неприветливата лейди Винара, Повелителка на Лечителите, която беше посетила Ротан, след като магьосникът обяви, че Сония възнамерява да остане. От дясната страна на Болкан седеше възрастен мъж с ъгловато лице и голям нос — лорд Сарин, Повелител на Алхимиците. И двамата гледаха напрегнато Лорлън.

На най-долната редица се намираха местата на Принципалите — магьосниците, които контролираха и организираха учебния процес в Университета. Само две кресла бяха заети. Сония се намръщи, опитвайки се да си спомни защо, след което погледна към лорд Болкан. Тогава си спомни, че воинът съвместява две длъжности.

Оусън се изправи и слезе по стълбите. Върховните магове се обърнаха към залата. Разпоредителят Лорлън се изправи, повдигна брадичката си и огледа събралите се магьосници.

— Започва Изслушването за назначаване на наставник на Сония — обяви той. — Моля лорд Ротан и лорд Фергън, претенденти за този пост, да се приближат.

Чувайки тропането на ботуши, Сония погледна към местата на магьосниците. Към нея се приближаваше позната фигура. Когато Ротан стигна на няколко крачки от Оусън, той я погледна и й се усмихна.

Тя изпита неочакван прилив на привързаност към учителя си и се накани да му се усмихне в отговор, но в този миг си спомни какво възнамерява да направи и заби поглед в пода. Той щеше да остане ужасно разочарован от нея…

В залата се разнесоха други стъпки. Сония вдигна глава и видя, че Фергън спира на няколко крачки от Ротан. Той също й се усмихна. Тя положи усилия да не потрепери и погледна Разпоредителя Лорлън.

— И лорд Ротан, и лорд Фергън заявиха желанието си да станат наставници на Сония продължи Лорлън. — И двамата се смятат за първите магьосници, които са разпознали потенциала й. Сега трябва да решим, чие право да уважим. Оставям воденето на процедурата по това Изслушване в ръцете на моя помощник, лорд Оусън.

Младият човек пристъпи напред. Сония си пое дълбоко дъх, заби поглед в пода и се опита да се настрои за онова, което й предстоеше да извърши.

Лорд Ротан.

Ротан се обърна към лорд Оусън.

— Ще ни разкажете ли за събитията, кои то ви накараха да разпознаете потенциалния магьосник у Сония?

Ротан кимна и се прочисти гърлото си.

— В деня, когато открих силата на Сония — деня на Прочистването бях разпределен с лорд Фергън. Двамата бяхме пристигнали на Северния площад и помагахме за поддържането на бариерата. Както винаги, група младежи започна да хвърля камъни. Тогава аз стоях с лице към лорд Фергън. Щитът се намираше на три крачки вляво от мен. С крайчеца на окото си забелязал кратък проблясък до щита и усетих колебание в него. Видях летящия камък малко преди да удари лорд Фергън в слепоочието и той да изгуби съзнание. — Ротан замълча и стрелна Фергън с поглед. — Той започна да се свлича и аз го подхванах. Положих го на земята и погледнах нагоре, за да потърся онзи, който беше хвърлил камъка. Тогава забелязах Сония.

Оусън се приближи до Ротан:

— Тогава ли я видяхте за пръв път?

— Да.

Оусън скръсти ръце.

— В кой момент видяхте, че Сония извършва магически действия?

Ротан се поколеба.

— Не видях — призна неохотно той. Сред насядалите магьосници се разнесе мърморене, но то бързо утихна под погледа на лорд Оусън.

— Как разбрахте, че точно тя е хвърлила камъка, който проникна през щита?

— Прецених посоката, откъдето беше долетял камъкът и предположих, че трябва да е някой от двамата младежи — обясни Ротан. — По-близкият — момчето — не ми обръщаше никакво внимание. Но Сония гледаше изненадано ръцете си. След това ме погледна и от изражението на лицето й разбрах, че тя е хвърлила камъка.

— Смятате ли, че лорд Фергън може да е видял Сония преди това?

— Не, лорд Фергън въобще не можа да я види в онзи ден — отвърна сухо Ротан, — вследствие злополучното му нараняване.

В залата се разнесоха хихикания и покашляния. Лорд Оусън кимна, отдалечи се от него и спря пред лорд Фергън.

— Лорд Фергън — каза той, — ще ни разкажете ли събитията от онзи ден така, както ги виждате вие?

Фергън се поклони грациозно.

— Както вече беше казано, аз помагах при поддържането на бариерата на Северния площад. Група младежи се приближи и започна да хвърля камъни по нас. Забелязах, че са десетима. Сред тях имаше младо момиче. — Фергън погледна към Сония. — Помислих, че се държи странно, затова когато се обърнах настрани, продължих да я наблюдавам с крайчеца на окото си. Когато тя хвърли камъка, не й обърнах особено внимание, докато не зърнах проблясъка. Тогава осъзнах, че сигурно е направила нещо, за да пробие бариерата. — Фергън се усмихна. — Това ме изненада до такава степен, че вместо да отразя камъка, първата ми реакция бе да погледна към нея, за да се убедя, че наистина е била тя.

— Значи сте разбрали, че Сония е използвала магия, след като камъкът е преминал през бариерата, но преди да ви удари.

— Да — потвърди Фергън.

Магьосниците в залата започнаха да обсъждат изявлението му. Скърцайки със зъби, Ротан едва устоя на порива да се втренчи във Фергън. Историята на воина беше пълна измислица. Фергън изобщо не беше поглеждал към Сония. Ротан я стрелна с поглед. Тя стоеше тихо в сенките с отпуснати рамене. Възрастният магьосник се надяваше, че момичето разбира колко важни ще са нейните показания в потвърждаването на историята му.

— Лорд Фергън — разнесе се нов глас.

Магьосниците се умълчаха. Ротан погледна към лейди Винара. Лечителката гледаше Фергън със знаменития си немигащ поглед.

— Щом сте гледали към Сония как така камъкът ви е ударил в дясното слепоочие? На мен ми се струва, че тогава сте гледали към Ротан.

Фергън кимна.

— Всичко се случи много бързо, лейди — каза той. — Видях проблясъка и погледнах бегло Сония. Беше просто мимолетно зърване — и помня, че исках да попитам партньора си дали е видял какво е направило момичето.

— И дори не се опитахте да се наведете? — попита лорд Болкан с недоверие в гласа.

Фергън се усмихна печално.

— Не съм свикнал да хвърлят камъни по мен. Мисля, че изненадата надви инстинкта да се наведа.

Лорд Болкан погледна към магьосниците, които седяха до него и те му отвърнаха с повдигане на раменете. Повече въпроси нямаше и Оусън се обърна към Ротан.

— Лорд Ротан, вие видяхте ли Фергън да поглежда към Сония между момента, когато камъкът пробива бариерата и момента, когато го удря в слепоочието?

— Не — отвърна Ротан, опитвайки се да не поканва гнева си. — Той през цялото време разговаряше с мен. Камъкът го прекъсна по средата на изречението.

Оусън повдигна вежди. Той погледна към Висшите магове, после огледа аудиторията.

— Някой има ли да добави нещо?

Последва мълчание. Оусън кимна леко и се обърна към Сония.

— Призовавам Сония като свидетел на събитието.

Момичето излезе от сенките, приближи се и спря недалеч от Фергън. Тя погледна Върховните магове и им се поклони.

Ротан се изпълни със съчувствие. Няколко седмици по-рано тя се ужасяваше от него, а сега се беше изправила пред зала, пълна с магьосници, които я наблюдаваха напрегнато.

Оусън я погледна окуражително.

— Сония — каза той, — моля те, разкажи ни своята версия за събитията, които се обсъждат тук.

Тя преглътна и заби поглед в пода.

— Бях заедно с другите. Те хвърляха камъни. Обикновено не постъпвам така дотогава винаги оставах с леля ми. — Тя вдигна глава и се изчерви, след което заговори по-бързо. — Струва ми се, че просто бях заразена от всеобщата атмосфера. Но не започнах веднага да хвърлям камъни. Първо наблюдавах момчетата, после магьосниците. Помня, че бях… бях ядосана и когато хвърлих камъка, вложих целия си яд в него. По-късно осъзнах, че съм направила нещо, но тогава всичко беше толкова… объркващо. — Тя замълча, сякаш се опитваше да събере мислите си. Когато хвърлих камъка, той мина през парнерата. Лорд Фергън ме погледна, след това камъкът го удари по главата и Ро… лорд Ротан го подхвана. Останалите магьосници се оглеждаха на всички страни. Лорд Ротан се взря в мен и тогава аз побягнах.

Ротан не вярваше на ушите си. Той впери поглед в Сония, но тя упорито не отместваше очи от пода. Когато погледна към Фергън, той видя ироничната му усмивка. Когато воинът осъзна, че е наблюдаван, усмивката му изчезна.

На Ротан не му остана нищо друго, освен безпомощно да стисне юмруци, докато останалите от Гилдията обсъждаха чутото.

В съзнанието на Денил се появи изкривено от гняв, недоверие и болка изображение на Заседателната зала. Разтревожен, той рязко спря.

— Какво има, Ротан?

— Тя излъга! Подкрепи лъжата на Фергън!

— Внимавай — предупреди го Денил. — Може да те чуят.

— Не ме интересува. Аз знам, че той излъга!

— Може би тя така го е видяла.

— Не е. Фергън изобщо не погледна към нея. Двамата разговаряхме, забрави ли?

Денил въздъхна и поклати глава. Най-накрая Ротан беше видял подлата същност на Фергън. Би трябвало да се зарадва, но не му беше до това. Фергън отново беше спечелил.

Или пък не?

— Успя ли да намериш нещо?

— Не, но продължавам да търся.

— Трябва ни повече време. След като Сония подкрепи Фергън, решението им може да бъде обявено до минути.

— Забави ги.

— Как?

Денил забарабани с пръсти по стената.

— Поискай да говориш с нея.

Присъствието на Ротан изчезна — той се беше съсредоточил върху Изслушването. Денил се намръщи и огледа стените, които го обграждаха. Всеки магьосник знаеше, че в Университета има входове към подземни проходи. Той предположи, че тези входове са добре прикрити, защото иначе учениците щяха да се впуснат в проучването им и да зарежат училището.

Но както и беше очаквал, обикновеният оглед не даде никакви резултати. Макар да бе сигурен, че ако продължи да търси, накрая ще открие нещо, той осъзнаваше, че няма време за това.

Трябваше му следа. Отпечатъци от стъпки например. Подземните проходи сигурно бяха покрити с прах. Не може Фергън да не беше оставил някаква следа. Забил поглед в пода, Денил отново тръгна по коридора. Завивайки зад ъгъла, той се сблъска с ниска, тантуреста фигура. Жената изписка от изненада и после отстъпи назад, притиснала ръка към гърдите си.

— Простете ми, милорд! — Тя се поклони и водата във ведрото, което носеше, се разплиска. — Вървяхте толкова тихо, че не можах да ви чуя като се приближавате!

Денил погледна към ведрото и изпъшка. Следите на Фергън бяха редовно почиствани от слугите. Жената мина покрай него и продължи надолу по коридора.

Наблюдавайки я как се отдалечава, изведнъж му хрумна, че тя сигурно знае много повече за проходите в Университета от всеки магьосник.

— Почакай! — извика Денил.

Тя се спря.

— Да, милорд?

Денил се приближи до нея.

— Винаги ли чистиш тази част от Университета?

Тя кимна.

— Налагало ли се е да почистваш някаква необичайна мръсотия? Кални отпечатъци, например?

Слугинята сви устни.

— Някой беше изпуснал храна на пода. На учениците не им е позволено да внасят храна тук.

— Храна, а? Къде я намери?

Слугинята го изгледа странно, след което го поведе по коридора.

— Имаше даже малко по картината — каза тя и посочи с пръст. — Все едно е била накриво и те са я оправяли.

— Разбирам. — Денил внимателно огледа картината. Това беше обикновен крайбрежен пейзаж, с мънички спираловидни раковини, гравирани в рамката. — Благодаря ти — каза той. — Можеш да си вървиш.

Жената повдигна рамене и бързо се отдалечи. Денил огледа внимателно картината и я свали от стената. Зад нея се разкри обикновената дървена ламперия, която покриваше стените на страничните коридори. Денил постави ръка върху нея и напрегна сетивата си, за да проникне отвъд. Усещайки някаква метална форма, той затаи дъх. Проследи с пръст контурите й и изведнъж една част от ламперията поддаде на натиска му.

Денил се озова пред зейналия вход на подземен тунел. Повя хлад. Той потрепери от радост и възбуда, закачи картината на мястото й, формира светлинна сфера над главата си и влезе в тунела.

Коридорът беше тесен и той трябваше да върви наведен, за да не удря главата си в тавана. По ъглите висяха мрежи на фарини. Когато стигна до първия страничен коридор, магьосникът извади от джоба си кутийка с боя и беляза стената. През следващите няколко часа боята щеше бавно да избледнява, докато накрая маркерът щеше да се обезцвети напълно. Дори да му се наложеше да обикаля няколко часа, накрая пак щеше да успее да намери пътя си по безцветните петна на стената.

Той погледна към пода и гръмко се разсмя.

В дебелия слой прах ясно ли личаха следи от стъпки. Денил клекна и разпозна характерния отпечатък на магьоснически ботуши. По ясно оформените пътечки си личеше, че някой беше минавал оттук твърде често.

Денил се изправи и тръгна по следите. Достигайки до следващия страничен коридор, той с изненада установи, че следите се разделят. Той отново клекна и ги огледа отблизо. Към страничния тунел водеха два чифта следи — едните бяха на магьосника, а другите имаха по-малки размери. Следите в главния коридор бяха по-пресни и многобройни.

До ушите му достигна слаб звук, който силно наподобяваше човешка въздишка. Денил замръзна и усети, как по гърба го полазва студена тръпка. Тъмнината отвъд обсега на светлинната му сфера изглеждаше гъста и плътна, пълна с всякакви неприятни изненади, и той изведнъж усети, че нещо го наблюдава.

„Глупости — помисли си Денил. — Тук няма никого“.

Поемайки си дълбоко дъх, той се изправи и погледна отново към следите. После отново тръгна по тях, измина около стотина крачки и се озова пред още странични коридори, по които се забелязваха следи.

Отново изпита неприятното усещане, че нещо го следи. Освен своите стъпки, той като че ли чуваше тихото ехо на нечии чужди. Лек полъх на вятър донесе миризмата на гнило и на нещо живо, но мръсно… Той зави зад ъгъла и всички въображаеми образи излетяха от главата му. На двайсетина крачки пред него следите свършваха пред една врата. Той пристъпи напред, но изведнъж се вцепени от страх при вида на тъмната фигура, която изникна от коридора зад него.

— Лорд Денил. Мога ли да се поинтересувам какво правите тук?

На Денил му се стори, че се раздвоява и докато едната му половина ломотеше безсмислени извинения, другата безпомощно гледаше как първата го кара да изглежда като идиот.

В крачето на съзнанието му се появи познато присъствие, изразяващо едновременно и съчувствие, и самодоволство.

— Нали ти казах да не слизаш там долу — каза му Ротан.

 

 

В тишината куркането на червата му прозвуча като гръм. Сери потърка корема си и продължи да крачи из стаята.

Той беше сигурен, че след последното му хранене е минало поне едно денонощие, което означаваше, че не е виждал Сония от една седмица. Той се облегна на вратата и започна да обсипва Фергън с всички проклятия, които му идваха на ум. Изведнъж отвън се разнесоха стъпки и той замълча.

Коремът му нетърпеливо закъркори, предвкусвайки предстоящото пиршество. Изведнъж му хрумна, че човекът отвън пристъпва твърде колебливо. Той се приближи до вратата и спря. Изведнъж се чуха гласове. Разговаряха двама мъже.

Сери притаи дъх и притисна ухо към вратата.

— … тунелите са ужасно заплетени. Лесно е да се заблуди човек. Случвало се е магьосници да обикалят из тях по няколко дни и да се връщат умрели от глад. Препоръчвам ви да се върнете по следите си. — Гласът беше строг и непознат.

Отвърна му друг глас. Сери успя да улови само няколко думи, но разбра, че магьосникът се извинява. Гласът му беше също непознат, но той можеше лесно да си представи как гласът на Фергън изтънява и затихва, когато се налага да се извинява.

Строгият магьосник очевидно не одобряваше присъствието на Фергън в подземието. И едва ли щеше да му хареса, че той държи тук затворници. От Сери се искаше само да извика или да почука по вратата и капанът на Фергън щеше да бъде разкрит.

Той вдигна юмрук, но се спря — гласовете утихнаха. Едните стъпки бързо се отдалечиха, а другите се приближиха. Сери прехапа устни и отстъпи от вратата. Кой магьосник беше останал? Фергън или строгият непознат?

Ключалката изщрака. Сери се отдръпна към дъното на стаята. Вратата се отвори и в стаята нахлу ярка светлина, коя то принуди младежа да затвори очи.

— Кой си ти? — разнесе се непознат глас. — Какво правиш тук долу?

Сери отвори очи и облекчението му веднага беше заменено от удивление, когато разпозна застаналия на прага мъж.