Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (25)

Глава 24
Въпроси без отговор

Денил стигна до края на университетския коридор и спря пред неочаквано отворилата се врата на Разпоредителя Лорлън. Навън излезе облечена в синьо фигура, която се отправи към фоайето на централния вход на Университета.

— Разпоредителю — повика го Денил.

Лорлън спря и се обърна. Когато забеляза приближаващия се Денил, той се усмихна.

— Добро утро, лорд Денил.

— Тъкмо идвах при вас. Ще ми отделите ли няколко минути?

— Разбира се, но само няколко.

— Благодаря ви. — Денил бавно потри ръце. — Снощи получих съобщение от крадеца. Той пита дали знаем нещо за местонахождението на мъжа, който е придружавал Сония, докато тя се криеше от нас. Помислих си, че може би става въпрос за младежа, който се опита да я спаси.

Лорлън кимна.

— Върховният повелител получи подобно запитване.

Денил примигна изненадано.

— Крадецът се е свързал директно с него?

— Да. Акарин уверил Горан, че ще го уведоми, ако открие човека му.

— Тогава аз ще изпратя същия отговор.

Лорлън леко присви очи.

— Това ли е първият път, когато Крадците се свързват с вас след залавянето на Сония?

— Да. — Денил се усмихна печално. — Очаквах повече да не ме потърсят. Посланието им доста ме изненада.

Лорлън повдигна вежди.

— Изненаданите сме всички ние, че изобщо сте контактували с тях.

Денил усети как лицето му пламва.

— Не всички. Върховният повелител знаеше, макар да нямам представа как е научил.

Лорлън се усмихна.

— Това вече не ме изненадва. Акарин може да не показва интереса си, но според мен не изпуска нищо. Той знае повече от всички ни за хората и тук, и в Града.

— Но вие би трябвало да сте по-запознат, когато става въпрос за Гилдията.

Лорлън поклати глава.

— О, никога няма да знам повече от него. — Разпоредителят замълча за миг. — Отивам на среща с него. Имате ли някакви въпроси, които бихте искали да му задам?

— Не — отвърна бързо Денил. — И без това трябва да тръгвам. Благодаря ви за вниманието, Разпоредителю.

Лорлън леко наклони глава, обърна се и бързо се отдалечи. Денил тръгна по коридора и скоро се озова в тълпата от магьосници и ученици. Всеки момент щеше да започне първият час и сградата беше пълна с народ.

Той отново се замисли върху съобщението от крадеца. Писмото му имаше леко обвинителен тон, сякаш Горан подозираше, че Гилдията е виновна за изчезването на мъжа. Денил не смяташе, че крадецът ще обвини магьосниците за проблемите си с такава лекота, както постъпваха обикновените обитатели — нито че щеше да се свърже с Върховния повелител, ако нямаше сериозна причина за това.

Очевидно Горан вярваше, че Гилдията е способна да открие човека им. Денил се засмя, осъзнавайки иронията в настоящата ситуация. Крадците бяха помогнали на Гилдията да намери Сония, а в замяна искаха същата услуга. Той се зачуди дали ще предложат също толкова голяма награда. Но защо Горан смяташе, че Гилдията знае къде е човекът? Денил примигна, досещайки се за отговора.

Сония.

Ако Горан смяташе, че Сония знае къде е приятелят й, защо не се беше свързал директно с нея? Дали смяташе, че тя няма да им каже? Все пак крадецът я беше продал на Гилдията. А и придружителят й може би имаше добра причина да изчезне.

Денил разтърка челото си. Би могъл да попита Сония, дали има някаква информация по въпроса, но ако момичето не знаеше, че приятелят й е изчезнал, това щеше да я разстрои много. Може би щеше да заподозре, че Гилдията има нещо общо с това и така всичко, постигнато от Ротан, щеше да бъде съсипано.

Сред учениците се появи едно познато лице. Денил леко потръпна от страх, но Фергън не вдигна глава. Вместо това воинът мина забързано покрай него и сви в един страничен коридор.

Денил се спря изненадано. Какво ли беше обсебило Фергън до такава степен, че да не обърне внимание на стария си враг? Той се върна малко назад, надникна в страничния коридор и успя да зърне развяващите се пешове на мантията на Фергън, който сви зад близкия ъгъл.

Воинът носеше нещо. Денил се повъртя пред коридора, изкушен да го последва. Като ученик не изпускаше никоя възможност да разбере малките тайни на Фергън. Но вече не беше ученик и Фергън отдавна беше спечелил тази война. Денил сви рамене и продължи по коридора към стаята на Ротан. Урокът щеше да започне след по-малко от пет минути и той не разполагаше с никакво време за шпиониране.

 

 

След цяла седмица, прекарана в тъмнина, сетивата на Сери се бяха изострили. Слухът му долавяше шумоленето на краката на насекомите, пръстите му усещаха и най-малката неравност, оставена от ръждата по отвертката, която бе измъкнал от подгъва на палтото си.

Притискайки палец към острия й връх, той почувства как гневът му нараства. Магьосникът, който го беше пленил, вече два пъти се беше връщал с храна и вода. И всеки път Сери се опитваше да разбере защо го беше затворил тук.

Всичките му опити да въвлече Фергън в разговор се бяха провалили. Той го беше уговарял, умолявал, беше настоявал дори, за обяснение, но магьосникът не му обръщаше никакво внимание.

„Така не е правилно!“ — гневеше се Сери. В края на краищата злодеите винаги разкриваха плановете си — дали чрез някоя случайно изпусната дума или докато се хвалеха с изобретателността си.

Слухът му долови тихо потропване. Той повдигна глава и скочи на крака, когато потропването премина в стъпки. Сери стисна здраво отвертката, скри се зад вратата и зачака.

Стъпките спряха пред помещението. Чу се изщракването на езичето и вратата бавно се отвори. В стаята постепенно нахлу светлина, осветявайки празната чиния, която Сери беше оставил точно пред вратата. Магьосникът пристъпи към нея, но се спря и погледна към палтото и панталоните, които лежаха полускрити под одеялото в ъгъла.

Сери се хвърли напред и заби отвертката в гърба на Фергън, целейки се в сърцето му. Острието се натъкна на нещо твърдо и се изплъзна от пръстите му. Магьосникът рязко се обърна, нещо блъсна Сери в гърдите и го отхвърли назад. Когато се удари в стената, той чу силно изпукване и го прониза силна болка. Младежът се свлече на пода и с пъшкане притисна към себе си ранената си ръка.

Магьосникът въздъхна раздразнено.

— Глупава постъпка. Виж какво ме принуди да направя.

Фергън се наведе над него със скръстени ръце. Сери го погледна със стиснати зъби.

— Не е това начинът да ми благодариш, че си направих труда да ти донеса одеяла. — Магьосникът поклати глава и клекна пред него.

Опитът да се отдръпне встрани само му причини болка. Фергън хвана ранената му ръка за китката и Сери потисна вика си. Опита се да дръпне ръката си, но болката беше ужасна.

— Счупена е — промърмори магьосникът. Очите му изглеждаха съсредоточени върху нещо зад прашната врата. Болката изведнъж притъпя и по ръката на Сери се разля топлина. Осъзнавайки, че го лекуват, Сери се насили да стои спокойно. Той погледна към Фергън, разглеждайки острата му брадичка и тънките устни. Русата коса на магьосника, която обикновено беше сресана назад, сега падаше над очите му. Сери знаеше, че ще запомни това лице до края на живота си.

„Един ден ще си отмъстя — помисли си той. — А ако си направил нещо на Сония, очаквай бавна и болезнена смърт“.

Магьосникът примигна и пусна ръката на Сери. Той се изправи, намръщи се и избърса челото си.

— Не е съвсем излекувана. Не мога да пилея силите си заради теб. Пази я, защото костта може пак да се разцепи. — Той присви очи.

— Ако отново опиташ нещо подобно, ще се наложи да те вържа — за да те предпазя от самия теб, разбира се.

Магьосникът погледна надолу. Чинията, която беше донесъл, лежеше на парчета и храната се беше пръснала по пода. Наблизо се въргаляше бутилката и водата леко се процеждаше навън през една пукнатина до тапата.

— На твое място не бих оставил това така — каза Фергън. После се наведе, взе отвертката на Сери, обърна се и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори, Сери легна по гръб и изпъшка. Наистина ли очакваше, че ще успее да убие магьосник с отвертка? Той внимателно опипа с пръсти ръката си. Единственото, което усети, беше лекото затопляне.

В тъмното ароматът на пресен хляб му се стори толкова силен, че стомахът му се разбунтува. Той въздъхна, сещайки се за разпиляната храна. Единственото нещо, което му служеше като ориентир във времето, беше гладът и той беше изчислил, че магьосникът го посещава на всеки два дни, че и по-рядко. Ако не се нахранеше, щеше да отслабне. А още по-ужасна беше мисълта за всички пълзящи същества, които щяха бъдат привлечени от разпиляната храна.

Той коленичи и запълзя наоколо, опипвайки прашния под.

Когато в стаята влезе облеченият в синя мантия магьосник, Сония затаи дъх. Висок, слаб, с вързана на тила тъмна коса, той приличаше на убиеца, когото бе видяла в мазето под къщата на Върховния повелител. Когато мъжът се обърна с лице към нея, тя видя, че чертите му не са толкова изсечени като на мъжа, когото си спомняше.

— Това е Разпоредителят Лорлън — каза й Ротан.

Тя кимна на магьосника.

— За мен е чест.

— Честта е моя, Сония — отвърна мъжът.

— Моля, седнете — каза Ротан и им посочи креслата.

След като се настаниха, Тания им сервира от горчивото питие, което магьосниците очевидно предпочитаха.

Докато си наливаше вода, Сония наблюдаваше как Разпоредителят отпива от чашата си. Той се усмихна доволно, но когато я погледна, лицето му отново стана сериозно.

— Когато за пръв път дойде тук, Ротан се притесни, че ще се изплашиш, щом ме видиш — каза й той. — Затова ме извини, че не те посетих по-рано. Като Разпоредител на Гилдията бих искал да се извиня за всички проблеми и притеснения, които сме ти причинили. Разбираш ли защо трябваше да те открием?

Сония усети как бузите й пламват.

— Да.

— Това е голямо облекчение за мен — каза той и се усмихна. — Имам няколко въпроса към теб и ако ти също искаш да попиташ нещо, не се колебай. Уроците ти по усвояване на Контрола добре ли вървят?

Сония погледна към Ротан и получи окуражително кимване.

— Мисля, че напредвам — отвърна тя. — Упражненията стават все по-лесни.

Разпоредителят замислено кимна.

— Сякаш се учиш да ходиш — каза той. — Първо трябва да го обмислиш, а след като известно време го практикуваш, повече не се налага да мислиш върху него.

— Само че човек не ходи насън — додаде тя.

— Обикновено не. — Разпоредителят се засмя, след което я погледна косо. — Ротан ми каза, че не искаш да останеш при нас. Вярно ли е това?

Сония кимна.

— Мога ли да попитам защо?

— Искам да се прибера у дома — каза му тя.

Той се наведе напред.

— Ние няма да ти пречим да се виждаш със семейството и приятелите си. Можеш да ги посещаваш всеки волник.

Тя поклати глава.

— Знам, но не искам да оставам тук.

Той кимна и се облегна назад.

— Жалко, че ще загубим човек с такъв потенциал — каза й той. — Сигурна ли си, че искаш да се откажеш от силата си?

Тя си спомни думите на Фергън и сърцето й подскочи.

— Да се откажа от силата си ли? — повтори бавно тя и погледна към Ротан. — Ротан не ми го обясни по този начин.

Разпоредителят повдигна вежди.

— Какво ти каза той?

— Че няма да мога да ги използвам, защото няма да знам как.

— Смяташ ли, че ще можеш да се научиш сама?

Тя се замисли.

— А ще мога ли?

— Не. — Разпоредителят се усмихна. — Ротан ти е казал истината — рече той. — Но тъй като е знаел, че успехът на уроците ти зависи от доверието между вас, той е решил да остави на мен да ти обясня законите, свързани с освобождаването на магьосниците от Гилдията.

Сония осъзна, че следващите му думи ще покажат дали казаното от Фергън е истина и пулсът й се ускори.

— Законът гласи, че всеки мъж или жена, чиято магическа сила е вече събудена, трябва или да встъпят в Гилдията или да позволят силата им да бъде блокирана — обясни Лорлън. — Това може да бъде осъществено едва след като магьосникът постигне пълен Контрол. След това няма да може да я използва по никакъв начин.

Настъпи тишина и двамата магьосници впериха погледи в нея. Тя извърна глава, избягвайки зрителния контакт с тях.

Значи Ротан наистина беше скрил нещо от нея.

Но тя разбираше защо. Знаейки, че магьосниците възнамеряват да ровят из съзнанието й, на нея въобще нямаше да й е лесно да му се довери.

Но пък Фергън също беше прав…

— Имаш ли някакви въпроси, Сония? — попита Лорлън.

Тя се поколеба, припомняйки си нещо друго, което беше казал Фергън.

— Блокирането свързано ли е с някакви… неудобства?

Той поклати глава.

— Няма да почувстваш нищо. Ако се опиташ да направиш магия, ще усетиш лека съпротива, но тя няма да е болезнена. Тъй като не си свикнала с магията, едва ли въобще ще усетиш блокировката.

Сония леко кимна. Разпоредителят я погледна мълчаливо и се усмихна.

— Няма да се опитвам да те уговарям да останеш — каза той. — Само искам да знаеш, че ако промениш мнението си, тук винаги ще има място за теб. Имаш ли други въпроси?

Сония поклати глава.

— Не. Благодаря, Разпоредителю.

Той се изправи и мантията му прошумоля.

— Сега трябва да се върна към задълженията си. Пак ще те посетя, Сония. Може да поговорим повече.

Тя кимна и Ротан стана да изпрати госта си. Когато вратата се затвори зад Разпоредителя, Ротан погледна въпросително към Сония:

— Как ти се стори Лорлън?

Тя се замисли.

— Изглежда мил човек, но се държи много официално.

Ротан се засмя.

— Да, такъв е той.

Магьосникът отиде в стаята си и се върна облечен с наметало. Сония го гледаше изненадано как се приближава към нея. През ръката си беше преметнал второ наметало.

— Изправи се — каза той. — Искам да видя дали ще ти стане.

Тя се надигна от стола и се изпъна, докато той надипляше наметалото на раменете й. То стигаше почти до пода.

— Малко е дълго. Ще го дам да го скъсят. Засега по-добре се въздържай от пътувания.

— За мен ли е?

— Да. В замяна на старото ти. — Той се усмихна. — Ще ти трябва. Навън е доста студено.

Тя го погледна напрегнато.

— Навън ли?

— Да — отвърна той. — Мислех да се поразходим малко. Съгласна ли си?

Тя кимна и се извърна настрани, защото не искаше той да прочете по лицето й страстното й желание да излезе оттук. Беше прекарала затворена в стаята по-малко от три седмици, но имаше чувството, че са минали няколко месеца.

— Денил ни чака долу.

— Значи тръгваме?

— Да. — И Ротан й махна с ръка, подканвайки я да го последва.

За разлика от предишния път, коридорът въобще не беше празен. На няколко крачки вдясно от тях разговаряха двама магьосници, отляво се приближаваше жена, облечена с обикновени дрехи и съпровождана от две момчета. Всички се втренчиха в Сония с изненада и любопитство.

Ротан ги поздрави с кимане и поведе момичето към стълбището. Сония вървеше бързо след него, като едва устояваше на изкушението да погледне назад. Докато слизаха, пред тях не се появи нито един летящ магьосник. Затова пък долу ги чакаше Денил.

— Добър вечер, Сония — усмихна се той.

— Добър вечер — отвърна тя.

Денил се обърна и с царствен жест махна към голямата двукрила врата, която веднага се разтвори услужливо, пропускайки вътре хладния зимен въздух.

Зад вратата се простираше вътрешният двор — тя го беше видяла, когато заедно със Сери се бяха промъкнали в Гилдията. Тогава беше нощ. Сега над земята бързо се спускаше здрач и всичко й се струваше призрачно и нереално.

Излизайки на улицата, Сония усети хапещия студ. Макар че леко настръхна, тя успя да го преодолее. Навън…

Изведнъж я обгърна топла вълна и въздухът около нея завибрира. Тя се обърна изненадано, но не успя да види нищо, което да е причинило промяната.

— Много е просто — отвърна Ротан на безмълвния й въпрос. — Магически щит, нещо като шапка, която задържа топлото вътре. Можеш да излезеш извън него и отново да влезеш. Опитай.

Сония отстъпи на няколко крачки към вратата и студът захапа лицето й. Когато издишаше, пред устата й се кълбеше пара. Тя протегна ръка и усети как пръстите й влизат на топло.

Ротан се усмихна окуражаващо и й махна да се приближи. Тя помръдна рамене и застана до него.

Вляво от тях се извисяваше сградата на Университета. Сония се огледа и разпозна повечето строежи, отразени на картите на Денил. Погледът й беше привлечен от някакво странно съоръжение, което се намираше в другия край на двора.

— Какво е това?

Ротан проследи погледа й.

— Това е Куполът — каза той. — Преди векове, когато Арената още не е била построена, там са тренирали Воините. За съжаление единствените хора, които можели да видят какво се твори там, били онези, които се намирали вътре, затова учителите трябвало да бъдат достатъчно силни, за да се защитят от случаен магически удар, изпуснат от някой непредпазлив ученик. Ние отдавна вече не го използваме.

— Прилича на заровено наполовина в земята кълбо.

— Така е.

— Как се влиза вътре?

— През подземен тунел. Вратата на Купола прилича на гигантска кръгла запушалка, която може да се отвори само навътре. Стените са дебели три крачки.

Вратите на жилищната сграда на учениците се отвориха. Навън изскочиха три момчета, увити в наметала. Те тръгнаха да обикалят из двора и да палят фенерите. Момчетата ги потупваха с длан и лампите грейваха една след друга.

Щом всички фенери в двора светнаха, трите момчета се разделиха и побягнаха в различни посоки. Едното тръгна обратно към жилищната сграда, второто се изгуби някъде в градината от другата страна на Университета, а третото се шмугна между Банята и жилищните помещения на магьосниците и хукна по кривата пътечка, която водеше към гората.

Денил погледна въпросително приятеля си. Макар двамата магьосници често да се шегуваха един с друг като стари приятели, Сония беше забелязала, че Денил винаги се допитва до някогашния си наставник.

— А сега накъде?

Ротан кимна към гората.

— Натам.

Сония тръгна след Ротан, който прекоси двора и продължи по пътеката. Ученикът приключи с фенерите и забърза обратно към ученическата сграда. Докато минаваха покрай жилищата на магьосниците, с крайчеца на окото си Сония улови някакво движение в един от прозорците. Тя погледна нагоре, забеляза наблюдаващия ги светлокос магьосник и стреснато разпозна в него Фергън. Той бързо се отдръпна назад. Сония се намръщи и отново се съсредоточи върху пътеката. Нямаше представа кога Фергън ще я посети отново, но когато го направеше, той щеше да очаква от нея окончателен отговор дали приема предложението му или не. Така че Сония трябваше да реши колкото се може по-скоро.

Преди разговора с Лорлън тя все още не беше разбрала дали твърденията на Фергън са верни. Очакваше подходящия момент, за да насочи разговора си с Ротан към клетвата и наставниците или към самия Фергън, но такъв не се появи. Можеше ли да го попита директно, без да възбуди подозрението му?

Когато Ротан й обясни какво представлява наставникът, той не спомена, че възнамерява да я вземе под опеката си. Но от друга страна, защо да повдига този въпрос, щом тя толкова пъти повтори, че не желае да остава в Гилдията?

След като усвои Контрола, пред нея се разкриваха две възможности: да се върне в копторите с блокирана сила или да помогне на Фергън да спечели наставничеството и да се върне у дома, запазила всичките си способности.

Когато приближиха до гората, Сония се взря в лабиринта от стволове. Планът на Фергън я смущаваше. Той се основаваше на измама и риск. Тя трябваше да се преструва, че иска да остане и най-вероятно да излъже, за да подсигури избирането на Фергън за неин наставник, да даде клетва, която смята да не спази, а след това да наруши както клетвата, така и закона на краля, като напусне Гилдията.

Нима се беше привързала до такава степен към Ротан, че дори самата мисъл за измамата я притесняваше толкова?

„Той е магьосник — припомни си тя. — Верен е на Гилдията и на краля“.

Дори самият той да не иска да я затваря в килия, ако му заповядат, щеше да го направи.

Или може би я притесняваше мисълта за нарушената клетва? Херин и приятелите му живееха от кражби и измами, но към нарушаването на клетви се отнасяха с огромно презрение. Това се считаше за нещо непростимо. По тази причина избягваха да дават каквито и да било клетви и обещания.

Но естествено, ако клетвата беше неизбежна, подобни неловки положения винаги можеха да бъдат избегнати чрез неправилно произнасяне на фразите…

— Много си тиха тази вечер — каза внезапно Ротан. — Никакви въпроси ли нямаш?

Сония вдигна глава и видя бащинския поглед на учителя си. Тя въздъхна и реши, че може би сега е най-подходящия момент да му зададе няколко спонтанни въпроса.

— Чудех се за клетвата, която дават магьосниците.

За нейно огромно облекчение лицето на Ротан не изрази никакво подозрение, но веждите му се повдигнаха изненадано.

— Всъщност обетите са два. Клетвата на ученика и Клетвата на магьосника. Едната се дава в началото на обучението, а другата при дипломирането и постъпването в Гилдията.

— И в какво се заклеват?

— Клетвата има четири основни точки. — Ротан започна да сгъва пръстите на лявата си ръка. — Учениците се кълнат да не нараняват умишлено никой мъж или жена, освен ако не го правят в защита на Обединените земи. Да се подчиняват на законите на Гилдията, да се подчиняват на законите на краля и заповедите на магьосниците, ако последните не нарушават някой от преди това изброените закони, и никога да не използват магия, освен ако не са ръководени от магьосник.

Сония се намръщи.

— Защо учениците да не могат да правят магии без позволението на някой магьосник?

Ротан се засмя.

— Много ученици са се наранявали, когато са експериментирали безконтролно със силата си. Но и магьосниците трябва да внимават какво им нареждат. Всички учители знаят, че ако кажат на ученика си: „върви да се упражняваш“, без да му кажат конкретно какво точно трябва да прави, ученикът ще приеме това като „прави каквото ти душа иска“. Отлично помня как веднъж това беше използвано за оправдание на цял ден, прекаран в риболов.

Денил изсумтя.

— Това нищо не е.

Докато младият магьосник й разказваше за собствените си номера като ученик, Сония се замисли върху Клетвата на учениците. В нея нямаше нищо, което не беше очаквала да чуе. Но тя не знаеше нищо за законите на Гилдията. Трябваше да разпита Ротан за това. Последните две точки очевидно бяха добавени единствено за да усмиряват учениците.

Ако напуснеше Гилдията без силата й да бъде блокирана, тя щеше да наруши втората част от клетвата. Странно, но досега тя не беше изпитвала угризения на съвестта нарушавайки законите, ала не и когато ставаше дума за нарушаването на клетва.

Когато Денил завърши разказа си, Ротан продължи с обясненията:

— Първите две точки в Клетвата на магьосниците са абсолютно същите — каза й той. — Но третата е променена в обет да служи на владетеля на своята страна, а четвъртата е обещание никога да не използва вредните форми на магията.

Сония кимна. Като й позволеше да избяга, Фергън щеше да наруши закона и Клетвата на магьосниците.

— А какво е наказанието за магьосниците, които са нарушили клетвата?

Ротан сви рамене.

— Зависи какво са направили, в коя държава живее магьосникът и какво ще отсъди владетелят му.

— Какво ще стане, ако е киралиец?

— Най-ужасното наказание е смърт, което е запазено за убийците. В останалите случай най-суровото наказание е изгнание.

— Вие… блокирате силата му и го прогонвате.

— Да. Никой от Обединените земи няма да го приеме. Това е част от Съглашението.

Сония кимна. Нямаше как да го попита какво щеше да се случи с Фергън, ако Гилдията открие, че той й е помогнал да избяга с непокътната сила. Подобен въпрос щеше да възбуди подозрения у Ротан.

Ако приемеше плана на Фергън, щеше да се наложи да се крие или я очакваше подобно наказание. Гилдията нямаше да й предложи втори шанс. Оставаше й единствено да разчита на Крадците — тя не се и съмняваше, че Фарин с радост ще се съгласи, след като силата й вече беше под контрол.

Какво щяха да поискат в замяна? Тя се намръщи, представяйки си перспективата цял живот да се крие по ъглите и да изпълнява желанията на Крадците. Единственото, което искаше, бе да бъде със семейството си.

Поглеждайки към снега, покриващ земята от двете страни на пътеката, тя усети как я жегва безпокойство за леля й и чичо й, които сигурно трепереха от студ в малката си стаичка. Нямаше да им е лесно. Клиентите им не бяха много. Бебето растеше в корема на Джона, а кракът на Ранел се вдървяваше в студа, как щяха да разнасят изпълнените поръчки? Трябваше да се върне при тях и да им помага, а не да предлага услугите си на Крадците.

Но ако се завърнеше с магическата си сила, Фарин сигурно щеше да се погрижи за тях, а и тя щеше да може да лекува…

Беше й толкова трудно да вземе решение!

Обезсърченото момиче за пореден път съжали, че силата й въобще се беше проявила. Тя беше съсипала живота й. Едва не я беше убила. Беше я принудила да благодари на омразните магьосници, че й бяха спасили живота. Просто искаше да се отърве от нея.

Ротан забави крачка. Сония вдигна глава и установи, че пътеката свършва при широк, павиран път. Когато стигнаха до него, пред очите й се появиха няколко малки, спретнати къщички.

— Това са Резиденциите — каза й Ротан.

Между сградите се забелязваха чернеещите контури на обгорели развалини. Ротан не каза нищо за тях. Той продължи да върви по пътя, докато не стигна до разширението в края му, където каретите правеха завой. Приближи се до едно паднало дърво и поседна върху него.

Денил прегъна дългите си крака и се настани до него. Сония се огледа. Между дърветата се забелязваха някакви продълговати форми, твърде равномерни, за да са природни образувания.

— Какво е това?

Ротан проследи погледа й.

— Това е старото гробище. Искаш ли да го погледнем?

Денил се обърна рязко към възрастния магьосник.

— Сега ли?

— Така и така сме дошли тук — каза Ротан и се изправи. — Няма да ни заболи, ако повървим още малко.

— Не може ли да почака до сутринта? — Денил огледа с безпокойство отдалечените надгробни камъни.

Ротан протегна ръка и над дланта му изведнъж затанцува мъничко светло пламъче. То бързо се разшири в кръгла светеща сфера, която заплува над главите им.

— Явно не може — въздъхна Денил.

Докато вървяха към гробището, снегът поскръцваше под краката им. Сянката на Сония се плъзна настрани и се раздвои, когато над главата на Денил се появи втора светлинна сфера.

— От тъмното ли се страхуваш, Денил? — подметна Ротан през рамо.

Високият магьосник не отговори нищо. Ротан се засмя, прескочи един паднал пън и навлезе в сечището. В мрака се простираха няколко реда надгробни камъни.

Ротан се приближи и заповяда на сферата си да увисне над един от тях. Топлината й бързо разтопи снежната покривка и отдолу се появи изсечен надпис. Сферата се издигна още по-нагоре и Ротан махна на Сония да се приближи до него.

По краищата на надгробния камък беше гравирана украса, в центъра на която се забелязваше полуизтрит надпис.

— Можеш ли да го разчетеш? — попита Ротан.

Сония погали с пръсти гравюрата.

— Лорд Гамор — прочете тя. — А годината е… — Тя се намръщи. — Не, сигурно бъркам.

— Според мен тук пише двайсет и пета от епохата на Урдон.

— Този надпис е на седемстотин години?

— Разбира се. Всичките надгробни камъни са поне на пет века. Те са истинска загадка.

Сония огледа гробовете.

— И защо са загадка?

— Оттогава нито тук, нито извън Гилдията не са били погребвани никакви магьосници.

— А къде ги погребвате?

— Никъде. Не ги погребваме.

Сония се обърна към него. От дърветата, обграждащи поляната, се донесе тихо шумолене и Денил се обърна рязко натам. Тя усети как косъмчетата на гърба й настръхват.

— Защо не? — попита тя.

Ротан пристъпи напред и погледна към гроба.

— Преди четири века един маг описа магията като постоянен спътник на магьосника. Тя може да е загрижен приятел или смъртен враг. — Той се обърна към Сония. Очите му се криеха под гъстите му вежди. — Спомни си всичко, което знаеш за магията и Контрола. Силата ти се е развила по естествен път, но при повечето от нас тя е била отключена от друг магьосник. Щом веднъж се пробуди, ние сме свързани с нея до края на живота си. Трябва да се научим да я държим под контрол, в противен случай тя ще унищожи телата ни. — Той замълча за момент. — В мига на нашата смърт магическата сила излиза на свобода и буквално ни изгаря.

Сония наведе поглед към гроба. Въпреки топлинния щит на Ротан тя усети как се смръзва до кости. Сония си мислеше, че щом усвои Контрола, ще се избави от магията, а сега се оказа, че никога няма да се отърве от нея. Каквото и да прави, тя винаги щеше да бъде с нея. Един ден, в някоя къща в копторите, тя щеше да изгори в небитието…

— Ако умрем от естествена смърт, това рядко представлява проблем — добави Ротан. — Мощта на силата ни обикновено отслабва с годините. Ако умрем от насилствена смърт… Има една стара поговорка: Да убие магьосник може само глупак, мъченик или гений.

Сония погледна към Денил и разбра защо младият магьосник се чувства толкова неудобно тук. Притесняваше го не аурата на смъртта, а споменът за онова, което един ден очаква и него. Но за разлика от нея, Денил сам беше избрал съдбата си. Не и тя.

Нито пък Фергън. Принуден от родителите си да стане магьосник, той неизбежно щеше да се сблъска с този край. Тя се зачуди колко други магьосници са влезли насила в Гилдията. Изненадана от това ново за нея чувство на състрадание към тях, Сония отново погледна към надгробния камък.

— А защо тези гробове са тук?

Ротан сви рамене.

— Нямаме представа. Не трябва да са тук. Мнозина от нашите историци смятат, че щом усетили, че краят им идва, тези магьосници са изцедили докрай силата си и после са избрали да умрат или от отрова или са си прерязали вените. Известно ни е, че те са избирали други магьосници, които да ги изпроводят в смъртта. Може би задачата на изпращача е била да се увери, че смъртта е настъпила в подходящия момент. Дори най-малкото количество останала сила е достатъчно да унищожи тялото, така че изборът на точния момент е много важна задача. Особено като се има предвид, че в онези времена магьосниците са били изключително могъщи.

— Това не го знаем със сигурност — обади се Денил. — Историите за техните възможности може да са били преувеличени. Обикновено героите придобиват все по-невероятни сили с всеки нов разказ за подвизите им.

— Но ние имаме книги, написани още докато са били живи — напомни му Ротан. — Разполагаме дори с дневниците на магьосниците. Защо им е да преувеличават собствените си способности?

— Да, наистина, защо ли? — подметна сухо Денил.

Ротан се обърна и ги поведе обратно към пътя.

— Убеден съм, че първите магьосници са били много силни — упорито повтори той. — А ние ставаме все по-слаби.

Денил поклати глава и погледна към Сония:

— А ти какво мислиш?

Тя отвърна замислено:

— Не знам. Може би те са знаели някакъв начин да уголемят силата си?

Денил отново поклати глава.

— Няма такъв начин. Какъвто си се родил, такъв ще умреш.

Те излязоха на пътя и тръгнаха по него. Нощта вече се беше спуснала над Имардин и в прозорците на къщите горяха светлинки. Минавайки покрай обгорелите руини, момичето потрепери. Дали не са били унищожени, когато нашествениците са се изтегляли?

Магьосниците вървяха мълчаливо по пътя. Когато стигнаха до пътеката, Ротан изпрати сферата си напред, за да освети пътя. Наоколо цареше тишина.

Когато пред тях се появиха стените на жилищната сграда, Сония изведнъж се сети за всички живеещи там магьосници, които денонощно държаха магията си под контрол. Може би онези, които бяха планирали възстановяването на Имардин, ненапразно ги бяха отделили в техен квартал.

— Мисля, че за днес изпълних достатъчно физически упражнения — неочаквано се обади Ротан. — Освен това е време за вечеря. Ще се присъединиш ли към нас, Денил?

— Разбира се — отвърна високият магьосник. — С удоволствие.