Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (22)

Глава 21
Обещание за свобода

А окато крачеше забързано по коридора на жилищната сграда, Ротан често улавяше въпросителните погледи на колегите си. На някои кимаше учтиво, на други, с които общуваше по-отблизо, се усмихваше, но не забавяше крачка. Когато стигна до вратата на покоите си, той хвана дръжката и заповяда на ключалката да се отключи.

Щом вратата се отвори, той дочу два женски гласа откъм стаята за гости.

— … баща ми беше прислужник на лорд Марген, наставникът на лорд Ротан. Дядо ми също е работил тук.

— Сигурно имаш много роднини тук.

— Не са малко — съгласи се Тания. — Но мнозина напуснаха, за да започнат работа в Домовете.

Двете жени седяха една до друга на креслата. Щом го видя, Тания скочи на крака и лицето й пламна от смущение.

— Не ми обръщайте внимание — махна с ръка Ротан.

Тания наведе глава.

— Все още не съм приключила с работата си, милорд — каза му тя. С пламнало лице тя забърза към спалнята му. Сония я изпрати с поглед, като очевидно се забавляваше.

— Мисля, че тя вече не се страхува от мен.

Тания отново се появи в стаята, понесла под мишница вързоп с дрехи. Ротан погледна към прислужницата си.

— Да. Изглежда, сте намерили общ език.

Тания се спря и погледна косо към Ротан, след което с любопитство обърна глава към Сония.

— Тя знае ли, че в момента разговаряме? — попита момичето.

— Вижда как израженията на лицата ни се променят. Достатъчно е човек да прекара известно време сред магьосници, за да започне да разбира кога те провеждат ментален разговор.

— Извини ни, Тания — произнесе на глас Ротан. Прислужничката повдигна вежди, но само леко помръдна с рамене и пусна вързопа с дрехи в кошницата си.

— Това ли е всичко, лорд Ротан?

— Да, благодаря ти, Тания.

Ротан изчака, докато вратата се затвори зад прислужницата, и се отпусна в креслото до Сония.

— Мисля, тук му е мястото да спомена, че менталната комуникация в присъствието на хора, които не я владеят, се смята за нетактична. Това е все едно да говориш зад гърба на някой.

Сония се намръщи.

— Да не съм обидила Тания?

— Не. — Ротан се усмихна при вида на облекчението, което се изписа на лицето й. — Но трябва да те предупредя, че менталното общуване не е толкова скрито, колкото си мислиш. Менталните разговори могат да бъдат долавяни от други магьосници, особено когато те се ослушват специално за тях.

— Значи точно в този момент може би някой ни слуша?

Той поклати глава.

— Възможно е, но се съмнявам. Подслушването се смята за грубо и неуважително — освен това то изисква силна концентрация и много усилия. В противен случай разговорите на другите хора щяха да ни подлудят.

Сония го погледна озадачена.

— А ако не се ослушваш, как ще разбереш, че някой иска да говори с теб?

— Колкото по-добре познаваш човека, толкова по-лесно е да осъществиш контакт с него — отвърна той. — Когато се намирате в едно помещение, винаги е лесно да се уловят мислите, които са изпратени към теб. Когато си далеч обаче, е нужно първо да привлекат вниманието ти.

Той притисна длан към гърдите си.

— Ако поискаш да говориш с мен, докато се намирам в Университета, е достатъчно да се обърнеш към мен по име. Ако те чуят странични хора, те няма да се отзоват и няма да отворят съзнанието си, за да подслушат последващия разговор. Когато в отговор извикам твоето име, значи съм те чул и можем да поговорим. Когато познаваме добре менталните си гласове, на страничните хора ще им е по-трудно да ни подслушват, защото ще можем да фокусираме мисловните си реплики. Но това е почти невъзможно при големи разстояния.

— А някой нарушава ли тези правила?

— Сигурно — повдигна рамене Ротан. — Затова не бива да забравяш, че менталните разговори не са скрити. Ние си имаме една поговорка: По-добре е една тайна да се изкаже, отколкото да се сподели.

Сония леко изсумтя.

— В това няма смисъл.

— Не и когато се приема буквално. — Той се засмя. — Но в Гилдията думите „казвам“ и „чувам“ имат различно значение. Въпреки правилото за благовъзпитаност, е просто невероятно колко често хората откриват как някоя дълго скривана тайна се е превърнала в последната клюка. Често забравяме, че магьосниците не са единствените хора, които могат да ни чуят.

Очите й проблеснаха заинтригувано.

— Така ли?

— Не всички деца с магически потенциал влизат в Гилдията — каза й той. — Ако детето е най-голям син, то може да е по-ценно за своето семейство като наследник. В повечето държави магьосниците нямат право да се занимават с политика. Магьосникът не може да стане крал, например. По тази причина не е уместно начело на семейството да застане магьосник. Менталното общуване е способност, която върви ръка за ръка с магията. Понякога, макар и много рядко, хора, които не са станали магьосници, откриват, че способността им да общуват мисловно се е развила по естествен път. Тези хора могат да бъдат наумени да разчитат истината, което е много полезно умение.

— Да разчитат истината ли?

Ротан кимна.

— Тук не става въпрос за човек, който иска да скрие нещо, разбира се, а обратното — ако някой иска да покаже на друг човек какво точно е видял или чул. В Гилдията има закон за обвиненията. Ако някой обвини магьосник в лъжа или престъпление, той е длъжен да се подложи на разчитане на истината или ще трябва да оттегли обвиненията си.

— Това не ми се струва честно — рече Сония. — Трябва да се провери човекът, който е извършил нещо нередно.

— Да, но така се избягват фалшивите обвинения. Обвиняемият — магьосник или не — има право да поиска разчитане на истината. — Той се поколеба. — Но все пак има едно изключение.

Сония се намръщи.

— Така ли?

Ротан се облегна назад и сплете пръсти.

— Преди няколко години един мъж, заподозрян в извършването на особено жестоки убийства, беше изправен пред Гилдията. Върховният повелител — нашият водач — прочете мислите му и потвърди вината му. Нужни са невероятни умения, за да се преодолеят преградите в съпротивляващото се съзнание. Акарин единствен сред нас успя да го направи, макар да съм чувал за други магьосници в миналото, които са го постигали. Той е изключителен човек.

Сония обмисли думите му.

— А не може ли убиецът просто да скрие тайните си зад врати, както ми показа ти?

Ротан сви рамене.

— Никой не знае със сигурност как Акарин успя да го направи, но щом се озовеш в чуждото съзнание, е достатъчно само малко да почакаш, преди тайните сами да започнат да излизат наяве. — Той замълча и я погледна съсредоточено. — Ти сама знаеш колко е трудно да се държат тайните зад вратите. Тук е нужна практика. И колкото повече се тревожиш, че нещо може да излезе наяве, толкова по-трудно е да го скриеш.

Очите на Сония се разшириха и тя наведе глава с неочаквано строго изражение на лицето.

Ротан с лекота разгада мислите й. Всеки път, когато беше влизал в съзнанието й, хората и предметите, които Сония искаше да скрие от него, направо се набиваха в очите му. Тя винаги се паникьосваше и го изхвърляше от ума си.

До известна степен всички новаци реагираха по един и същи начин. Той никога не обсъждаше тайните, които беше видял. Скритите притеснения на младите мъже, които беше обучавал, се въртяха около личните им недостатъци или физически навици — както и някой и друг политически скандал — и той можеше лесно да ги пренебрегне. Като не говореше за това, той успяваше да убеди учениците си, че уважава правото им на тайни и личен живот.

Но в случая със Сония мълчанието нямаше да му помогне, а времето изтичаше. Лорлън щеше да ги посети в края на седмицата и щеше да очаква от него да е започнал обучението на Сония. Ако тя възнамеряваше да се научи да контролира силата си, първо трябваше да преодолее тези си страхове.

— Сония.

Очите й неохотно се вдигнаха към лицето му.

— Да?

— Мисля, че трябва да поговорим за твоето обучение.

Тя кимна.

Ротан се наведе напред и облегна лакти върху коленете си.

— Обикновено не обсъждам с учениците си онова, което съм видял в съзнанието им. Така по-лесно успявам да ги накарам да ми се доверят, но при нас явно не се получава. Ти прекрасно знаеш, че аз видях неща, които искаше да скриеш, и няма смисъл да се преструваме, че това не се е случило.

Тя заби поглед в масата и кокалчетата на пръстите й побеляха от здравото стискане на облегалката.

— Като за начало — продължи той — трябва да ти кажа, че очаквах да претърсиш стаята ми. На твое място щях да постъпя по същия начин. Това изобщо не ме притеснява. Забрави за него.

Бузите на момичето пламнаха, но то продължи да мълчи.

— Второ, приятелите и семейството ти не са застрашени по никакъв начин от нас. — Тя вдигна глава и срещна погледа му. — Притесняваш се да не ги нараним, ако откажеш да ни сътрудничиш. — Той издържа погледа й. — Няма да го направим, Сония. Иначе ще нарушим закона на краля.

Тя отново наведе глава и лицето й се вкамени.

— О, ти продължаваш да се притесняваш. Няма причина да вярваш, че ще спазим закона на краля — досети се Ротан. — Нямаш много причини да ни се довериш. Което ме води до третия ти страх — че ще разкрия плана ти за бягство.

Лицето на момичето пребледня.

— Няма нужда да правиш такива планове — каза й той. — Ако не искаш, няма да те принуждаваме да оставаш. Щом се научиш да контролираш силата си, можеш да избереш дали да си тръгнеш или да останеш. За да станат магьосници, членовете на Гилдията трябва да дадат клетка — и да я спазват цял живот. Тя не се дава насила.

Момичето го погледна със зяпнала уста.

— Нима ще ме пуснеш да си ида?

Той кимна и продължи да говори, като подбираше внимателно думите си. Все още беше твърде рано да признава, че Гилдията нямаше да я пусне да си иде без да блокира силата й, но трябваше поне да я уведоми, че повече няма да може да я използва.

— Но трябва да те предупредя: без обучението няма да можеш да използваш силите си. Онова, което можеше да правиш преди, вече няма да е възможно. Тоест ти няма да можеш изобщо да правиш магия. — Той замълча. — Ще бъдеш абсолютно безполезна за Крадците.

За негова голяма изненада Сония изглеждаше така, сякаш камък й пада от сърцето. Лека усмивка пробяга по устните й.

— Това няма да е проблем.

Ротан я погледна сериозно.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в копторите? Там няма да можеш да се защитиш.

Сония повдигна рамене.

— Няма да е по-различно от преди. Оправях се доста добре.

Ротан се намръщи, впечатлен от увереността й, но разтревожен от мисълта, че тя ще се върне към бедността.

— Знам, че искаш отново да се събереш със семейството си. Присъединяването към Гилдията не означава, че ще ги изоставиш, Сония. Те могат да те посещават тук и ти също можеш да им ходиш на гости.

Тя поклати глава.

— Не.

Той сви устни.

— Да не се притесняваш, че те ще се страхуват от теб, че ще предадеш всички обитатели, като се превърнеш в нещо, което те ненавиждат?

Бързият проницателен поглед на Сония потвърди верността на догадката му.

— А какво е необходимо, за да запазиш достойнството си в очите им?

Тя изсумтя.

— Като че ли Гилдията — или кралят — ще ми позволят да направя каквото поискам, за да доставя удоволствие на обитателите!

— Не искам да те заблуждавам, че ще бъде лесно — отвърна Ротан. — Но би трябвало да обмислиш и тази възможност. Магията е доста рядък дар. Мнозина биха дали всичко, за да я притежават. Помисли си за онова, което би могла да научиш тук. Помисли и как след това ще можеш да го използваш за благото на хората.

Тя леко се поколеба, но после погледът й отново се втвърди.

— Тук съм заради Контрола.

Той леко кимна.

— Щом искаш да получиш само това, друго няма да можем да ти дадем. Всички тук ще се изненадат много, когато разберат, че искаш да се върнеш в копторите. Мнозина няма да разберат защо някой, който е живял в бедност, ще откаже подобно предложение. Познавам те достатъчно добре, за да забележа, че ти не отдаваш голямо значение на богатството и разкоша. — Той сви рамене и се усмихна. — И няма да съм единственият, който ще прояви разбиране към избора ти. Но трябва да знаеш, че ще направя всичко възможно, за да те разубедя.

За пръв път, откакто я познаваше, тя му се усмихна широко.

— Благодаря за предупреждението.

Доволен от себе си, Ротан потри ръце.

— Ами това е. Ще започваме ли с уроците?

Тя се поколеба за миг, след което рязко извъртя креслото си и седна с лице към учителя си. Изненадан от решителността й, той хвана протегнатите й ръце.

Затваряйки очи, забави дишането си и потърси присъствието, което щеше да го отведе в съзнанието й. Визуализацията вече й се удаваше с лекота и Ротан веднага се озова пред отворената врата. Той влезе в познатата стая. В центъра й стоеше Сония.

Във въздуха витаеше решителност. Ротан изчака да се появи обичайното смущение в реда, но в стаята не се появи нищо нежелано. Изненадан и зарадван, той кимна към образа на Сония.

— Покажи ми вратата към силата ти.

Тя се извърна настрани. Проследявайки погледа й, Ротан забеляза, че стои пред бяла врата.

— Сега я отвори и слушай внимателно. Ще ти покажа как да я контролираш.

 

 

Сери се отпусна на колене и раздразнено изпъшка. Той беше проучил внимателно затвора си, като всеки път, когато напипваше осмокракия фарин, затаяваше уплашено дъх. Претърсването беше разкрило, че стените са направени от големи каменни блокове, а подът — от утъпкана кал. Масивната дървена врата висеше на големи метални панти. Щом стъпките на магьосника се изгубиха в далечината, Сери веднага измъкна от джоба си шперца и се хвърли към вратата. Намери ключалката и започна да я човърка, докато не чу механизма да изщраква, но когато дръпна вратата, тя не се отвори.

Той се засмя, припомняйки си, че магьосникът не беше заключил вратата зад себе си. Сега Сери сам се беше заключил.

Той отново поработи върху ключалката и установи, че въпреки това не може да я отвори. Спомни си, че все пак беше чул звука от превъртащ се ключ и реши, че може би има втора ключалка. Той опипа вратата.

След като не я намери, той реши, че ключалката може да има дупка само от външната страна. Стисна здраво шперца и го пъхна в процепа между вратата и касата й. Като че ли се закачи на нещо.

Доволен, че е намерил езичето още от първия опит, той се опита да го натисне навътре с шперца, но установи, че инструментът се е заклещил. Сери се опита да го разклати и да го измъкне, но шперцът не искаше да излезе от процепа. Уплашен да не го счупи, младежът извади друг от джоба си и го пъхна в процепа над първия. Но преди да успее да го размърда нагоре-надолу, за да разбере какво задържа първия шперц, вторият също се заклещи. Сери изруга и се опита с всичка сила да измъкне инструмента, но единственото, което успя да постигне, е да го заклещи още повече. Той бръкна в джоба за трети шперц, който пъхна между вратата и пода. Той заседна от първия опит. Въпреки отчаяните му опити да го измъкне, шперцът не помръдваше от мястото си.

През следващите няколко часа младежът на няколко пъти се опита да измъкне инструментите си, но безуспешно. Не можеше да се досети за никакъв механизъм, който толкова бързо да приклещи шперцовете му. С изключение на магията.

Краката му започнаха да измръзват и той се изправи. Принуди се да се подпре на стената — от рязкото ставане му се зави свят. Стомахът му изкъркори, подсказвайки му, че отдавна не е хапвал нищо, но по-ужасна от глада беше жаждата. Той се размечта за халба бол или чаша сок от пачи, или дори глътка вода.

Сери се зачуди дали не са го оставили тук да умре. Но той беше сигурен, че ако Гилдията го искаше мъртъв, тя щеше да се погрижи за това, преди да скрие тялото му някъде. Това му даваше някаква надежда. Може би те имаха нужда от него жив — поне засега. Но ако плановете им се променяха, гладът му тепърва щеше да расте.

Сери се замисли за другия магьосник, със синята мантия, в чието поведение не се забелязваше никакъв фалш. Мъжът или беше много добър в прикриването на истинските си чувства, или нямаше представа, че Сери е попаднал в капан. Което пък означаваше, че това си е някаква лична игричка на Фергън.

Независимо от това дали русокосият магьосник играеше сам или не, Сери можеше да си представи само две причини за пленничеството си: Крадците или Сония.

Ако магьосниците възнамеряваха да го използват, за да манипулират Крадците, те щяха да бъдат горчиво разочаровани. Фарин не се интересуваше чак толкова от Сери.

Можеха да се опитат да измъкнат от него информация с мъчения. Колкото и да предпочиташе да мисли, че ще издържи на изтезанията, той не можеше да се заблуди. Докато не се изправи пред това изпитание, нямаше как да знае дали ще успее да си държи устата затворена.

Възможно беше магьосниците просто да прочетат мислите му. Тогава щяха да разберат, че и без това не знае кой знае колко за Крадците. В такъв случай сигурно щяха да го оставят завинаги в тъмницата.

Но той се съмняваше, че магьосниците се интересуват от Крадците. Досега да го бяха разпитали. Не, единственият въпрос, който му беше задал Фергън, беше свързан със Сония. По време на пътешествието им пред Университета, той го беше попитал за връзката му с момичето. Ако магьосниците искаха да знаят дали Сери е важен за нея, те вероятно възнамеряваха да го използват, за да я изнудят да направи нещо, което не иска.

Мисълта, че може би е влошил положението на Сония, го измъчваше дори повече, отколкото страха от смъртта. Ех, ако не беше се изкушил да разгледа Университета. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се проклинаше за любопитството си.

В далечината се чуха нечии стъпки. С приближаването им гневът му постепенно утихна и пулсът му се ускори.

Стъпките спряха пред вратата. Разнесе се глухо металическо изщракване, последвано от лекото дрънчене на шперцовете му, които нападаха по земята. Вратата се отвори и вътре нахлу жълтеникава светлина. В помещението влезе Фергън, следван от светещата си сфера. С присвити от ярката светлина очи Сери забеляза как магьосникът поглежда презрително към пода.

— Я виж ти! — промърмори той. После се обърна настрани и пусна чинията и бутилката, които носеше. Вместо да паднат на земята, те постепенно се спуснаха на пода. След това протегна ръка и шперцовете послушно се озоваха в нея.

След като ги огледа, магьосникът повдигна вежди, погледна Сери и се усмихна.

— Наистина ли смяташе, че ще ти помогнат? Аз очаквах, че ще имаш опит в подобни ситуации, затова взех предпазни мерки. — Очите му пробягаха по дрехите на Сери. — Скрил ли си и други такива някъде?

Сери се отказа да отрича. Фергън и без това нямаше да му повярва. Магьосникът се усмихна и протегна длан.

— Дай ми ги.

Сери се поколеба. Ако му дадеше няколко от предметите, които криеше в дрехите си, току-виж успял да запази някои по-ценни инструмента.

Фергън пристъпи към него.

— Хайде де, за какво ще ти послужат тук? — Той зашава с пръсти. — Дай ми ги.

Сери бавно бръкна в джоба си и измъкна шепа от по-непотребните железца. Без да сваля очи от магьосника, той ги пусна в протегнатата длан.

Фергън огледа трофеите си и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

— Да не би да очакваш да повярвам, че това е всичко?

Пръстите му отново се размърдаха. Сери усети как нещо невидимо го притисна към стената. Фергън се приближи към него и претърси палтото му. С един рязък жест разпра подгъва, разкривайки тайните джобове. Магьосникът изпразни съдържанието им, след което се зае с останалите дрехи.

Докато вадеше ножовете от ботушите на Сери, Фергън доволно изсумтя, а когато намери камите му, дори подсвирна от удоволствие. Той се изправи и измъкна едното оръжие от ножницата му. Върху него се виждаше грубо издялано изображение на дребен гризач, съименник на Сери.

— Серини — каза магьосникът и погледна към Сери.

Младежът отвърна предизвикателно на погледа му. Фергън се засмя и отстъпи назад. Измъкна от мантията си квадратно парче плат, загърна внимателно в него плячката си и тръгна към вратата.

Осъзнавайки, че магьосникът ще си тръгне, без да му каже нищо, Сери се сепна.

— Чакай! Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?

Фергън не му обърна никакво внимание. Когато вратата се затвори, магическите въжета, които го придържаха към стената, изчезнаха и Сери се строполи на колене. Той ядосано изсумтя, установявайки, че всичките му инструменти да отнети. Най-силно съжаляваше за камите, но така или иначе не беше лесно да се скрият толкова големи оръжия.

Той седна на петите си и въздъхна. Все пак му оставаха няколко предмета. И те щяха да му свършат работа. Просто трябваше да измисли план.