Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (21)

Глава 20
Затворник на Гилдията

Сери се прозя. Откакто магьосниците бяха отвели Сония, сънят му се беше разстроил: когато имаше нужда от него, той се криеше вдън земя, а се появяваше точно когато не трябваше. А точно в момента Сери се нуждаеше от пълна концентрация.

Вледеняващият вятър се мушеше между дърветата и храстите, изпълвайки въздуха с шумолене и някое и друго клонче или листо. Студът сковаваше тялото му и парализираше мускулите. Той се размърда внимателно, протегна първо единия си крак, разтри го, след което направи същото и с другия.

След като отново погледна към прозореца, той реши, че ако продължи все така усилено да си повтаря мислено „Погледни навън!“ главата му просто ще се пръсне от напрежение. По всяка вероятност талантът на Сония да усеща чуждите умове не обхващаше и нечаканите гости под прозореца.

Той погледна към снежната топка в ръката си и съмнението отново се промъкна в гърдите му. Ако я хвърлеше по прозореца, ударът трябваше да е достатъчно силен, за да разбуди Сония, но да не привлече вниманието на останалите. Той нямаше представа дали тя все още е в стаята си, нито дали е сама.

Когато успя да се добере дотук, в стаята й беше светло, но скоро след това светлината угасна. Прозорците вляво от нейните бяха тъмни, но онези вдясно все още светеха. Той погледна разтревожено към сградата на Университета от лявата му страна. Прозорците й бяха тъмни. След онази първа нощ, когато бе успял да види Сония, повече не беше забелязвал загадъчния наблюдател.

С крайчеца на окото си мерна примигваща светлина. Погледна към жилищната сграда на магьосниците. Светлината в съседната на Сония стая беше угаснала. Сери мрачно се усмихна и отново разтърка изтръпналите си крака. Само още малко…

Когато бледото лице се появи на прозореца, той за миг си помисли, че наистина е заспал и сънува. С разтуптяно сърце видя как Сония надниква в градината, после поглежда към Университета.

След което се изгуби от погледа му.

Умората му изведнъж изчезна. Той стисна здраво снежната топка. Краката му запротестираха, когато тръгна да се измъква от храсталака. Сери се прицели и още докато топката летеше във въздуха, побърза да се скрие в живия плет. До ушите му достигна глух удар в стъкло. Сърцето му ликуващо запя, когато лицето на Сония отново се появи на прозореца. Тя се взря в полепналия по стъклото сняг и отново погледна към градината.

Сери огледа останалите прозорци, но не видя никого. Подаде се леко от храсталака и видя как очите на Сония се разширяват от изненада, а после на лицето й грейва широка усмивка.

Той махна с ръка и й зададе въпрос с жестове. Тя отговори с „да“. Не е била наранена. Той въздъхна облекчено.

Жестовият език на Крадците беше ограничен до елементарни изрази като „готов?“, „сега“, „чакай“, „махай се оттук“ и обичайните „да“ и „не“. Нямаше знаци за: „Идвам да те спася. Заключен ли е прозорецът?“ Той посочи към себе си, след това изобрази катерене по стената и отваряне на прозорец. После посочи Сония, отново себе си и завърши представлението със знака „махай се оттук“.

Тя му показа „чакай“, после посочи себе си, направи знака „махай се оттук“ и поклати отрицателно глава.

Той се намръщи. Макар Сония да познаваше жестовия език на Крадците по-добре от повечето обитатели, тя изобщо не можеше да се мери с познанията на Сери. Напълно възможно бе да му казва, че не й позволяват да излиза или че не иска да излезе точно сега, или че иска от него да се върне по-късно същата нощ. Той се почеса озадачено по тила и й сигнализира „махай се оттук“ и „сега“.

Сония поклати глава, после вниманието й беше привлечено от нещо вляво от него и очите й се разшириха. Тя се отдръпна леко назад и започна трескаво да повтаря сигнала „махай се оттук“. Сери се наведе и се шмугна в храсталака, надявайки се, че воят на вятъра ще заглуши шумоленето на клоните.

Не се чуваха никакви стъпки и той започна да се чуди какво ли я е уплашило, но в този миг по кожата му се плъзна топъл въздух и косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Излез — дочу се от неприятна близост нечий вежлив глас. — Знам, че си там.

Сери се вгледа между клонките на храсталака и на една ръка разстояние забеляза меките гънки на магьосническа мантия. Между клоните се промуши нечия ръка. С разтуптяно сърце младежът се провря между клонаците и се притисна до стената. Магьосникът веднага се изправи. Осъзнавайки, че ще бъде видим за всички, Сери се стрелна покрай сградата и хукна към гората.

Нещо го удари в гърба и той падна по лице в снега. Някаква тежест го притискаше към земята толкова силно, че той едва дишаше и студеният сняг изгаряше лицето му. Чу приближаващи се стъпки и почувства нарастваща паника.

„Спокойно. Стой спокойно — каза си той. — Никога не си чувал, че убиват нарушителите… От друга страна пък никога не си чувал, че са намирали нарушители…“

Натискът леко отслабна. Сери се надигна на колене и усети как някой го хваща здраво за ръката. Човекът го изправи на крака и го повлече през храстите към пътеката.

Сери вдигна глава и се вцепени, разпознавайки магьосника.

Мъжът присви очи.

— Изглеждаш ми познат… Ах, да, спомням си. Мърлявият обитател, който се опита да ме удари. — Той погледна към прозореца на Сония и се ухили. — Значи Сония си има обожател. Колко мило.

Той изгледа замислено Сери и очите му проблеснаха.

— Какво да те правя сега? Предполагам, че нарушителите първо ги разпитват, а след това ги извеждат от Гилдията. По-добре да започваме веднага.

Сери се опитваше да се измъкне, докато магьосникът го водеше по пътеката към Университета. Слабите му ръце се оказаха изненадващо силни.

— Пусни ме! — извика Сери.

Магьосникът въздъхна.

— Ако продължаваш така да извиваш ръката ми, ще бъда принуден да използвам не само физическа сила, за да те удържа. Моля те да проявиш благоразумие. И аз като теб с нетърпение очаквам това да приключи.

— Къде ме водиш?

— Като за начало по-далеч от този шумен вятър. — Те стигнаха до края на жилищната сграда на магьосниците и продължиха към Университета.

— Лорд Фергън.

Магьосникът спря и погледна през рамо. Приближаваха го две фигури, облечени с мантии. Сери усети как мъжът се напрегна, но не беше сигурен дали трябва да благодари или да се тревожи от появата на новодошлите. Очевидно Фергън въобще не беше във възторг от намесата им.

— Разпоредителю — каза Фергън. — Какъв късмет! Тъкмо възнамерявах да ви се обадя. Открих един нарушител. Изглежда, се опитваше да се добере до момичето от копторите.

— И аз така разбрах — обърна се към спътника си по-високият от двамата новодошли.

— Ще го разпитате ли? — В гласа на Фергън прозвуча надежда, но той стисна ръката на Сери още по-силно.

— Да — отвърна по-високият магьосник. Той направи някакво небрежно движение с ръка и над главите им грейна кълбо от светлина.

Сери усети как го обгръща топлина и вятърът изчезва. Той се огледа и видя, че дърветата продължават да се поклащат, но мантиите на тримата магьосници не помръдваха.

Силната светлина разкри ярките им цветове. Мантията на високия магьосник беше синя, спътникът му, по-възрастен мъж, носеше лилаво, а онзи, когото наричаха Фергън, беше облечен в червено. Високият магьосник погледна надолу към Сери и леко се усмихна.

— Искаш ли да говориш със Сония, Сери?

Сери примигна изненадано и се намръщи. Откъде този магьосник знаеше името му?

Сония сигурно му го беше казала. Ако искаше да предупреди Сери, тя щеше да им каже друго име… освен ако не го бяха измъкнали с измама от нея или го бяха прочели в ума й, или…

Имаше ли някакво значение? Нали го бяха хванали. Ако възнамеряваха да го наранят, той така или иначе беше обречен. Поне можеше да се види със Сония.

Сери кимна. Високият магьосник погледна Фергън.

— Пусни го.

Фергън стисна силно ръката му, но после неохотно го пусна. Магьосникът със синята мантия махна с ръка на Сери да го последва и тръгна към жилищната сграда на магьосниците.

Вратата се отвори пред тях. Усещайки двамата магьосници, които вървяха като пазачи след него, Сери последва високия магьосник по стълбището към втория етаж. Те продължиха да крачат по широкия коридор, докато не спряха пред една от многото обикновени врати. По-възрастният магьосник пристъпи напред и докосна дръжката. Вратата се отвори широко.

Вътре имаше луксозно обзаведена стая с меки кресла и скъпа мебелировка. В едно от креслата седеше Сония. При вида на Сери тя се усмихна.

— Влизай — каза облеченият в синьо магьосник. Със силно разтуптяно сърце Сери пристъпи в стаята. Щом вратата се затвори зад гърба му, той се обърна рязко назад, чудейки се дали не е попаднал в капан.

— Сери — рече тихо Сония. — Толкова се радвам да те видя.

Той се обърна и я погледна. Тя отново му се усмихна, но лицето й бързо стана сериозно.

— Седни, Сери. Помолих Ротан да ми позволи да поговоря с теб. Казах му, ме няма да се откажеш от опитите си да ме спасиш, докато не ти обясня защо искам да остана. — Тя му посочи едно от креслата.

Той неохотно се настани в него.

— Защо не можеш да си тръгнеш?

Тя въздъхна.

— Не знам дали ще успея да ти го обясня така, че да го разбереш. — Тя се облегна назад. — Магьосниците трябва да се научат да контролират магията, но могат да бъдат обучени само от друг магьосник. Ако не се научат, магията ще започне да се проявява всеки път, когато магьосникът почувства нещо. Тя приема проста и опасна форма и енергията й непрекъснато нараства. Докато накрая… — Лицето й се изкриви. — Аз… аз едва не загинах в деня, когато ме намериха, Сери. Те ме спасиха.

Сери потрепери.

— Аз го видях, Сония. Къщите — тях вече ги няма.

— Ако не ме бяха намерили щеше да стане още по-страшно. Щяха да загинат хора. Много хора.

Той погледна надолу към ръцете си.

— Значи не можеш да се прибереш у дома…

Тя се засмя — неочаквано весел звук — и той изненадано я погледна.

— Всичко ще бъде наред — каза му тя. — Щом се науча да контролирам силата си, вече няма да представлявам опасност. Започвам да разбирам как стоят нещата тук. — Тя му намигна. — А ти къде си сега?

Той се ухили.

— Все на същото място. В най-добрата пивница в копторите.

Тя кимна.

— Ами твоят… приятел? Дава ли ти още работа?

— Да. — Сери поклати глава. — Но може и да спре, като разбере какви съм ги свършил тази вечер.

Сония се замисли и между веждите й се появиха познатите тревожни бръчици. Той усети как сърцето му свива от мъка. Стисна здраво юмруци и отмести поглед от нея. Толкова му се искаше да й разкаже за вината и страха, които го бяха завладели след залавянето й, но при мисълта, че останалите може би ги слушат, думите му заседнаха в гърлото.

Сери огледа луксозната стая и се утеши с мисълта, че поне с нея се отнасят добре. Тя се прозя. Той си спомни, че вече е доста късно.

— Май трябва да тръгвам. — Той стана от креслото, но не помръдна от мястото си. Не искаше да се разделя с нея.

Сония се усмихна тъжно.

— Кажи на всички, че съм добре.

— Ще им кажа.

Той не можеше да се насили да помръдне. Усмивката й постепенно избледня под погледа му, след което момичето махна с ръка към вратата.

— Всичко ще бъде наред, Сери. Повярвай ми. А сега тръгвай.

Той успя да се добере до вратата и да почука. Тя се отвори и младежът се озова в коридора, където стояха тримата магьосници.

— Да ескортирам ли посетителя до вратата? — предложи Фергън.

— Да, благодаря ти — отвърна магьосникът със синята мантия.

Над главата на Фергън се появи светеща сфера. Той погледна очаквателно към Сери. Момчето стрелна с поглед магьосника със синята мантия и се поколеба.

— Благодаря.

Магьосникът му кимна в отговор. Сери се обърна и тръгна към стълбището, следван от русокосия.

Докато слизаше надолу, той се замисли над думите на Сония. Сега вече разбираше сигналите й. Тя искаше да изчака, докато се научи как да контролира магията си, но веднага след това щеше да се опита да избяга. Той не можеше да й помогне по друг начин, освен да й подсигури надеждно, безопасно място, където да се върне.

— Ти ли си съпругът на Сония?

Сери погледна изненадано магьосника.

— Не.

— Тогава нейният, ъъъ… любовник?

Сери усети как бузите му пламват. Той извърна поглед.

— Не, просто приятел.

— Разбирам. Много смело от твоя страна да дойдеш тук.

Сери реши, че няма нужда да отговаря на това, излезе мълчаливо навън и тръгна към градината. Фергън се спря.

— Почакай. Ще те преведа през Университета. Този път е значително по-топъл.

Сърцето на Сери прескочи. Университетът!

Винаги бе искал да види как изглежда отвътре величествената сграда. Когато Сония избяга, подобна възможност може никога повече да не се появи. Той повдигна равнодушно рамене и тръгна към задния вход на огромната сграда.

Когато тръгнаха нагоре по стъпалата, сърцето му заби ускорено. От коридора нагоре водеха изящно украсени стълбища. Вълшебната светеща сфера изчезна и магьосникът преведе Сери през една странична врата към широк коридор, който като че ли нямаше край.

По стените се редуваха врати и странични коридори. Сери се огледа, но не можа да открие източник на светлина. Като че ли сияеха самите стени.

— Сония се оказа голяма изненада за нас — каза внезапно Фергън и ехото от гласа му се понесе в коридора. — Досега никога не сме се сблъсквали с такъв талант в нисшите съсловия. Това винаги е било привилегия на Домовете.

Фергън погледна към Сери, очевидно очаквайки от него да поддържа разговора.

— Тя също беше изненадана — отвърна младежът.

— Оттук. — Магьосникът поведе Сери по един от страничните коридори. — Чувал ли си за други обитатели, които да притежават магия?

— Не.

Те завиха зад ъгъла, влязоха през една врата в малка стая, през чиято задна врата се озоваха в друг, малко по-широк коридор. За разлика от предишните коридори, тук стените бяха облицовани с дърво. На равни интервали една от друга висяха картини.

— Тук е истински лабиринт — леко въздъхна Фергън. — Ела, ще те преведа през един пряк път.

Той се приближи до една картина и натисна нещо зад нея. Част от стената се плъзна встрани, откривайки тъмен правоъгълник с размера на тясна врата. Сери погледна въпросително водача си.

— Винаги съм обожавал тайните — каза Фергън с грейнали очи. — Изненадан ли си, че ние също имаме подземни проходи? Този стига до Вътрешния кръг — сух, безветрен път. Ще тръгваме ли?

Погледът на Сери прескочи от входа към магьосника и обратно. Тунели под Гилдията? Много странно. Той отстъпи назад и поклати глава.

— И преди съм виждал проходи — каза той, — и нямам нищо против студа. Красивите неща в тази сграда са по-интересни.

Магьосникът затвори очи и кимна.

— Разбирам. — Той се изпъна и се усмихна. — Добре, че нямаш нищо против студа.

Нещо блъсна Сери в гърба и го тласна към тъмния правоъгълник. Той изкрещя и се вкопчи в ръбовете на дупката, но тласъкът беше твърде силен и пръстите му се плъзнаха по полираното дърво. Той пропадна напред, едва успявайки да защити лицето си от удара в отсрещната стена. Силата продължаваше да го притиска към тухлите. Той не можеше да помръдне дори пръста си. Сърцето му препускаше лудо, той не спираше да се проклина за това, че е повярвал на магьосниците. Зад него се чу изщракване. Тайната врата се беше затворила.

— Сега можеш да викаш колкото си искаш — изсмя се Фергън с нисък, гаден смях. — Тук не идва никой, така че няма кого да притесняваш.

Върху очите на Сери се озова парче плат, което беше завързано здраво. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Натискът върху гърба му отслабна, една ръка го сграбчи за яката и го блъсна.

Сери залитна напред. След няколко крачки достигна до стръмно стълбище и започна да слиза надолу.

Температурата бързо се понижаваше. След още неколкостотин стъпки Фергън се спря. Коремът на Сери се сви, когато чу превъртането на ключ в ключалка.

Магьосникът свали превръзката от очите му. Младежът се озова на прага на голяма, празна стая. Ръцете му също бяха освободени.

— Влизай вътре.

Сери погледна към Фергън. Ръцете му го сърбяха да измъкне камите си, но навреме се усети, че ако нападне магьосника, просто ще изгуби оръжията си. Ако сам не влезеше в стаята, Фергън щеше да го блъсне вътре. Той пристъпи бавно напред. Вратата се затръшна зад гърба му, оставяйки го сам в тъмното. Чу как ключът се превърта в ключалката, а после се разнесе приглушеният звук на отдалечаващи се стъпки.

Сери въздъхна и седна на земята. Фарин щеше да побеснее.