Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (15)

Глава 14
Неволен съюзник

Ротан се спря, за да си поеме дъх. Той затвори очи и призова малко сила, за да прогони умората си. След като отвори очи, магьосникът огледа високата снежна пряспа, натрупана край къщите. Мекото време от предишните седмици беше вече само спомен — в Имардин се вихреха истински зимни бури. За всеки случай Ротан провери дали плащът му покрива добре мантията и се приготви да излезе на улицата. Изведнъж той почувства познатото жужене в главата си. Затвори отново очи, но после тихичко изруга, осъзнавайки колко далеч се намира от източника. Той поклати глава и излезе на улицата.

— Денил?

— Чух я. В момента се намира на няколко пресечки от мен.

— Движили се?

— Да.

Ротан се намръщи. Ако беше избягала, защо продължаваше да използва силите си?

— Има ли други наблизо?

— Ние — отвърна лорд Керин. — Едва ли е по-далеч от стотина крачки от нас.

— Сарл и аз сме горе-долу на същото разстояние — обади се лорд Киано.

— Скъсете разстоянието — каза им Ротан. — Не се приближавайте до нея сами.

Ротан прекоси улицата и забърза по една тясна пътечка, подминавайки свилия се в снега сляп просяк.

— Ротан? — повика го Денил. — Виж това!

В съзнанието на Ротан се появи образ на къща, обхваната от оранжеви пламъци, бълваща дим към небето. Заедно с образа го връхлетя и усещане за подозрение и ужас.

— Как мислиш, дали е тя?

— Можеше да се очаква нещо подобно — отвърна Ротан.

Той стигна до края на пътечката и излезе на улицата. При вида на горящата сграда, магьосникът ускори крачка. Около пожара вече бяха започнали да се събират зяпачи, а обитателите на съседните домове сновяха напред-назад, натоварени с най-различни вещи, опитващи се за всеки случай да спасят имуществото си.

От мрака на съседната уличка са появи висока фигура и се приближи до него.

— Тя е някъде наблизо — каза Денил. — Ако ние…

Изведнъж приятелите се напрегнаха, връхлетени от нова помощна вълна на силата.

— Зад тази сграда — каза Ротан и посочи с пръст.

Денил тръгна напред.

— Познавам този район. Зад тези къщи има уличка, която по-нататък се среща с други две.

Двамата приятели се затичаха към прохода между двете сгради. Ротан улови поредния прилив на сила на около сто крачки от предишното място и закрачи по-бързо.

— Бързо се движи — промърмори Денил и се затича.

Ротан забърза след него.

— Нещо не е както трябва — рече задъхано той. — Първо няколко седмици пълно мълчание, а след това всеки ден — и защо продължава да използва силата си?

— Може би просто не може да я удържи.

— В такъв случай Акарин се оказа прав.

Ротан изпрати ментален призив.

— Киано?

— Тя се движи към нас.

— Керин?

— Току-що притича някъде отпред. Отправя се на юг.

— Обкръжена е — обърна се към тях Ротан. — Бъдете внимателни. Важно е да губи контрол над силата си. Киано и Сарл — приближете бавно към нея. Керин и Фергън — минете отдясно. Ние ще…

— Намерих я — прекъсна го Фергън.

Ротан се намръщи.

— Къде се намираш, Фергън?

Последва кратка пауза.

— Тя се намира в тунела, който минала под краката ми. Мога да я видя през решетката на стената.

— Остани на мястото си — нареди му Ротан. — Не я приближавай сам.

Миг по-късно Ротан усети нова вибрация, последвана от още няколко. Той почувства тревогата на останалите магьосници и ускоря крачка.

— Фергън, какво става?

— Тя ме видя.

— Не се приближавай до нея! — предупреди го Ротан.

Изведнъж жуженето в главата му секна. Денил и Ротан се спогледаха и забързаха напред. Когато стигнаха до кръстовището, видяха Фергън в една от уличките да наднича през решетката на близката стена.

— Изчезна — заяви той.

Денил клекна до решетката, отвори я и погледна към коридора.

Какво се случи? — попита Ротан.

— Стоях и чаках Керин да дойде, когато изведнъж чух шумове през решетката — отвърна Фергън.

Денил се изправи.

— Значи си влязъл сам и си я подплашил.

Фергън погледна високия магьосник с присвити очи.

— Не, останах тук, както ми беше наредено.

— Значи те е видяла как я наблюдаваш и се е уплашила? — попита Ротан. — Затова ли е започнала да използва силата си?

— Сигурно — присви рамене Фергън. — А после приятелят й я приспа с един удар и я отнесе нанякъде.

— И ти не ги последва? — попита Денил.

Фергън повдигна вежда.

— Не. Останах тук, както ми беше наредено — повтори той. Денил промърмори нещо под носа си и тръгна обратно по уличката. Пристигнаха и останалите магьосници. Ротан им обясни ситуацията и ги изпрати обратно в Гилдията.

Той се огледа и забеляза Денил да седи на стъпалата пред една къща и да си прави снежна топка.

— Тя започва да губи контрол.

— Да — съгласи се Ротан. — Ще трябва да прекратим издирването. Ако се стигне до залавянето й или до сблъсък, тя може да изгуби и последните остатъци от контрол върху силата си.

— Какво да правим тогава?

Ротан погледна многозначително младия човек.

— Ще преговаряме.

 

 

Дробовете на Сери се задъхваха от тежката миризма на дим. Той вървеше бързо през прохода, избягвайки неясните сенки на другите, които вървяха по Пътя. Достигна до някаква врата и спря да си поеме дъх.

Пазачът, който отвори вратата, разпозна Сери и го пропусна да мине. Момчето изтича нагоре по дървените стълби, надигна капака над главата си и се изкатери в една слабо осветена стая. То огледа бързо тримата яки пазачи, които се бяха спотаили в сенките, тъмнокожия мъж, който стоеше до прозореца и фигурата, която лежеше отпусната в един стол.

— Какво се случи?

Фарин се обърна и го погледна.

— Упоихме я, за да заспи. Тя се притесняваше да не нанесе нови щети.

Сери се приближи до стола и се вгледа в лицето на Сония. Началото й се забелязваше лилавеещ оток. Кожата й беше необичайно бледа, а косата се беше слепила от потта. След това забеляза, че маншетът й е овъглен, а ръката — бинтована.

— Пожарът се разпростира — отбеляза Фарин.

Сери се надигна и отиде при Крадеца до прозореца. Три къщи от другата страна на улицата вече горяха. Прозорците им приличаха на искрящи от възбуда очи, а пламъците се вихреха на мястото на покривите като буйна оранжева коса. От прозорците на съседната къща също започваше да излиза пушек.

— Тя каза, че е сънувала кошмар — каза му Фарин. — Когато се събудила, стаята вече горяла. Пожарът се разрасна бързо, нямаше как да го угасим. С нарастването на страха й избухваха нови пожари. — Фарин въздъхна. Настъпи продължително мълчание. Сери въздъхна дълбоко и се обърна към крадеца.

— Какво ще правиш сега?

За негова изненада Фарин се усмихна.

— Ще я запозная с приятеля на един стар наш познат. — Той се обърна и посочи един от мъжете, които се забелязваха в сенките. — Джарин, вдигни я.

Един едър мускулест мъж излезе напред и заревото на пожара го освети. Той се наведе да вдигне Сония, но щом докосна раменете й, тя отвори очи. Джарин дръпна бързо ръцете си и отстъпи назад.

— Сери? — промърмори тя.

Той бързо се приближи до нея. Тя мигаше бавно, опитвайки се да фокусира погледа си върху него.

— Здравей — каза той и се усмихна.

Момичето отново затвори очи.

— Те не ни последваха, Сери. Просто ни оставиха да си отидем. Не е ли странно това?

Тя отвори отново очи и погледна над рамото му.

— Фарин?

— Будна си — отбеляза крадецът. — Би трябвало да спиш поне още два часа.

Тя се прозя.

— Не мисля, че наистина съм се събудила.

Сери се засмя.

— И не изглеждаш много будна. Поспи още малко. Трябва да си починеш. Ние ще те отнесем на сигурно място.

Тя кимна и затвори очи, а дишането й стана равномерно и спокойно. Фарин погледна Джарин и кимна към спящото момиче.

Едрият мъж неохотно я вдигна на ръце. Миглите на Сония изпърхаха, но тя продължи да спи. Фарин взе един фенер, отиде до капака на пода, отвори го с крак и започна да слиза по стълбите.

Те вървяха мълчаливо по коридора. Сърцето на Сери се свиваше всеки път, когато виждаше изтерзаното лице на Сония. Старото, добре познато смущение беше отстъпило място на някакво много по-силно чувство, каквото не беше изпитвал досега. То не му позволяваше да заспи през нощта и не спираше да го измъчва през деня. Сери дори не можеше да си спомни времето, когато то не беше терзало душата му.

Обикновено се страхуваше за Сония, но напоследък започна да се страхува да стои близо до нея. Тя вече не можеше да контролира магията си. Всеки ден, понякога всеки час, нещо край нея избухваше в пламъци или се пръсваше на парчета. Сутринта се беше смяла на това, шегувайки се, че е натрупала доста опит в гасенето на пожари и избягването на летящи предмети.

Всеки път, когато магията взимаше връх, из целия град плъзваха магьосници. Тя беше непрекъснато в движение и прекарваше повече време в проходите, отколкото в убежищата на Фарин. Сония беше изтощена и нещастна.

Потънал в мисли, Сери не обръщаше внимание на пътя. В един момент се спуснаха по стръмна стълба, след това минаха под огромна каменна плоча. Сери разпозна основата на Външната стена и разбра, че са навлезли в Северния квартал. Зачуди се кой ли е загадъчният приятел на Фарин.

Скоро след това Крадецът спря и заповяда на пазача да остави Сония на земята. Тя се събуди и този път като че ли дойде на себе си. Фарин свали палтото си и с помощта на Джарин пъхна ръцете на Сония в ръкавите му, след която захлупи качулката на главата й.

— Мислиш ли, че ще можеш да ходиш? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Ще се опитам.

— Ако срещнем някой по пътя, опитай се да не му се навираш в очите — каза й той.

В началото тя имаше нужда от помощ, но след няколко минути започна да върви уверено сама. Мина още половин час. Постепенно хората, които срещаха в прохода, ставаха все повече. Фарин спря пред една врата и почука. Отвори му някакъв пазач и ги пропусна в малка стая, преди да почука по втора врата. На прага се появи дребен мургав мъж с остър нос.

— Фарин — каза той. — Какво те води насам?

— Работа — отвърна Фарин.

Сери се намръщи. Гласът му прозвуча познато. Мъжът присви малките си очички.

— Влизай тогава.

Фарин мина през вратата, после се спря и посочи пазачите си.

— Вие останете тук — каза той. После посочи Сери и Сония. — Вие елате с мен.

Мъжът се намръщи.

— Аз не… — Той се поколеба, взря се в Сери и се усмихна. — А, това е малкият Серини. Значи си задържал момчето на Торин, Фарин. Чудех се дали ще го направиш.

Сери се усмихна, когато разбра кой стои пред него.

— Здравей, Рави.

— Влизайте.

Те влязоха в стаята. Юношата се огледа и забеляза седящия в удобно кресло в ъгъла старец с дълга бяла брада. Сери му кимна учтиво, но мъжът не отговори на приветствието му.

— А кой е това? — попита Рави и кимна към Сония.

Фарин свали качулката й. Сония погледна Рави с разширените си от действието на наркотика зеници.

— Това е Сония — представи я Фарин. — Сония, това е Рави.

— Привет — рече тихо момичето. Рави отстъпи назад и лицето му пребледня.

— Това… тя ли е? Но аз…

— Как се осмеляваш да я водиш тук!

Всички се извърнаха в посока към гласа. Старецът се беше изправил и гледаше втренчено Фарин. Сония тихо изохка и отстъпи назад.

Фарин успокоително постави ръка на рамото й.

— Не се тревожи, Сония — каза той. — Той няма да посмее да те нарани. Ако го направи, че трябва да разкажем на Гилдията за него, а той въобще не желае да разбират, че е още жив.

Сери погледна към възрастния мъж и изведнъж осъзна защо човекът не си беше направил труда да го поздрави.

— Виждаш ли, Сония — продължи Фарин със самодоволен тон, — вие двамата имате много общо. И двамата се криете при Крадците, и двамата имате магия, и двамата не искате Гилдията да ви намери. И тъй като вече си видяла тук Сенфъл, той няма друг избор, освен да те научи да контролираш магията си — защото ако не го направи, магьосниците може да те открият и ти може да им разкажеш за него.

— Той е магьосник? — ахна момичето и впери поглед в стареца.

— Бивш магьосник — поправи я Фарин.

За голямо облекчение на Сери очите й се изпълниха с надежда, а не със страх.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита тя.

Сенфъл скръсти ръце.

— Не.

— Не? — повтори тихо тя.

Старецът се намръщи и сви презрително устни.

— Това, че си я натъпкал с наркотици, само ще влоши нещата, крадецо.

Сония си пое рязко дъх. Сери видя страха в очите й и силно стисна ръцете й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна й той. — Това е просто сънотворно.

— Не, няма да бъде наред — каза Сенфъл и погледна Фарин с присвити очи. — Не мога да й помогна.

— Нямаш друг избор — отвърна му Фарин.

Сенфъл се усмихна.

— Нима? Тогава върви в Гилдията. Кажи им, че съм тук. По-добре да ме намерят те, отколкото да умра при някой изблик на неконтролируемата й сила.

Сери усети напрежението у Сония и се обърна към стареца.

— Стига сте я плашили — изсъска той.

Сенфъл погледна първо него, после Сония. Тя отвърна предизвикателно на погледа му. Изражението му леко омекна.

— Върви при тях — каза й той. — Те няма да те убият. В най-лошия случай ще блокират силите ти, за да не можеш да ги използваш. Но това е по-добре от смъртта, нали?

Тя не отместваше поглед от него. Сенфъл сви рамене, след това се изпъна и погледна Фарин със стоманени очи.

— Наблизо има поне трима магьосници. Няма да ми представлява никаква трудност да ги призова тук и да ви задържа до пристигането им. Все още ли искаш да съобщиш на Гилдията, че съм жив?

Фарин стисна гневно челюсти.

— Не.

— Вървете — и когато тя отрезвее, повторете й думите ми. Ако не потърси помощта на Гилдията, тя ще умре.

— Помогни й тогава — каза Сери.

Старецът поклати глава.

— Не мога. Моята сила е твърде слаба, а нейната вече е твърде развита. Само Гилдията може да й помогне.

 

 

Собственикът на пивницата измъкна едно буренце изпод масата и с пъшкане го стовари върху пейката. Той погледна многозначително Денил и започна да пълни халби и да ги оставя на масата. Протегна се напред, тръсна една пълна халба пред магьосника, скръсти ръце и зачака.

Денил се намръщи разсеяно и му подаде една монета. Мъжът не помръдна от мястото си. Денил погледна чашата и разбра, че повече не може да отлага и трябва да пие.

Той въздъхна тежко, поднесе халбата към устните си, отпи една колеблива глътка и примигна от изненада. Устата му се изпълни със сладък, богат аромат. Вкусът му беше познат и след миг се досети какво е. Чеболов сос^[1], но без подправките.

След още няколко глътки усети приятно затопляне в стомаха. Вдигна халбата към собственика и в отговор получи одобрително кимване. Но мъжът не сваляше поглед от него и Денил изпита облекчение, когато в пивницата влезе някакъв младеж и подхвана разговор със собственика.

— Как върви търговията, Кол?

Мъжът помръдна рамене.

— Както обикновено.

— Колко бурета искаш този път?

Денил заслуша как двамата уговарят размяната. Когато се договориха за цената, новодошлият се настани на един стол и въздъхна.

— Къде отиде онзи мъж с лъскавия пръстен?

— Сачаканецът ли? — Кръчмарят вдигна рамене. — Изчезна още преди няколко седмици. Намериха го в алеята.

— Наистина ли?

— Че как.

Денил тихо изсумтя. „Заслужен край“ — помисли си той.

— Чу ли за пожара снощи? — смени темата кръчмарят.

— Да, аз живея наблизо. Изгоря цялата улица. Добре, че не се случи през лятото. Щяха да отидат целите коптори.

— Не че не гражданчетата им пука — обади се кръчмарят. — Пожарите никога не прехвърлят Стената.

Нечия ръка полегна на рамото на Денил. Той вдигна глава и разпозна слабия мъж, когото Крадците бяха изпратили за негов водач. Мъжът му посочи с глава вратата.

Денил довърши бола си и остави халбата на масата. Когато се изправи, собственикът му кина приятелски. Денил му върна жеста с усмивка и тръгна след водача си.