Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (11)

Глава 10
Да вземеш страна.

Въпреки че въздухът беше хладен, студеният вятър се засилваше и на небето бяха увиснали сиви облаци, настроението на Ротан се подобри, когато излезе навън. Беше волник. За повечето магьосници петият и последен ден от седмицата беше ден за почивка. За учениците беше ден за самоподготовка, а преподавателите имаха възможност да прегледат ученическите работи и да си подготвят лекциите.

Обикновено Ротан се разхождаше по един час в градините, после се връщаше в жилището си, за да подготви лекциите си. Но тази седмица нямаше нищо за подготвяне — след като официално беше назначен за организатор на издирването, преподавателските му задължения бяха прехвърлени на друг магьосник.

През по-голямата част от времето координираше работата на доброволците. Това беше изтощителна дейност — и за него, и за доброволците. Бяха прекарали последните три седмици, включително волниците, в издирвания. Ротан беше сигурен, че ако нещата продължават така, мнозина ще се откажат да помагат, така че беше решил да даде почивен ден на доброволците.

Когато зави зад ъгъла се озова пред Арената на Гилдията. Около нея имаше мощна защитна бариера, която предпазваше всичко от силите, освобождавани от заниманията на Воините. Сега вътре имаше четирима ученици. В този ден нямаше внушителни демонстрации на магически умения и затова учениците се бяха разделили на двойки и въртяха между различни синхронни движения. На няколко крачки от тях стоеше Фергън с меч в ръка, и внимателно ги наблюдаваше.

Ротан потисна неодобрението си. Със сигурност учениците можеха да използват свободното си време по-пълноценно, вместо да практикуват това излишно военно изкуство.

Боят с мечове не влизаше в програмата на Университета. Онези ученици, на които беше разрешено да овладяват това изкуство, го вършеха в свободното си време. Това беше хоби, и Ротан знаеше, че е здравословно за младежите да имат интереси, които не включват магия и които ги карат да излизат по-често от задушните си стаи.

Въпреки това той винаги беше смятал, че мантиите и мечовете не се спогаждат добре. И без това имаше твърде много начини магьосниците да навредят на някого. Защо да се прибавя и още един способ, който не е магьоснически?

Двама магьосници, застанали на стъпалата, ограждащи арената, наблюдаваха внимателно. Ротан разпозна лорд Керин, приятеля на Фергън, и лорд Елбен, преподавател по Алхимия. И двамата бяха от влиятелния Дом Марон, също като Фергън. Ротан се усмихна. Учениците и магьосниците би трябвало да се отказват от съюзите и враждите на Домовете си, когато се присъединяват към Гилдията, но малцина го правеха.

В този момент Фергън извика един от учениците при себе си. Ученикът и учителят се поздравиха и си размениха поклони. Ротан затаи дъх, когато ученикът нападна, уверено размахвайки проблясващия си меч. Фергън пристъпи напред, мечът му направи неуловимо движение. Ученикът застина и погледна надолу — острието на Фергън се опираше в гърдите му.

— Изкушавате се да се присъедините към класа на лорд Фергън? — попита познат глас зад гърба му.

— На моята възраст, Разпоредителю? — Ротан поклати глава. — Дори и да бях трийсет години по-млад, не бих видял полза от това.

— Изостря рефлексите — рече Лорлън. — Казвали са ми, че е полезно за тренирането на дисциплината и концентрацията. Лорд Фергън има известна подкрепа сега, и е помолил да обмислим включването на боя с мечове в учебната програма.

— Но това ще се реши от лорд Болкан, нали?

— Отчасти. Предводителят на Воините трябва да внесе въпроса за гласуване пред Висшите магове. Ако и когато прецени, че трябва. — Лорлън разпери ръце. — Чух, че сте решили да дадете на търсачите почивен ден?

Ротан кимна.

— Работят ежедневно по много часове, понякога до късно през нощта.

— Последните четири седмици бяха тежки за всички вас — съгласи се Лорлън. — Има ли някакъв напредък?

— Не много голям — призна Ротан. — Не и през последната седмица. Всеки път, когато я засечем, се оказва, че се е преместила на друго място.

— Както и предсказа лорд Денил.

— Да, но ние търсим повторения в маршрутите й. Ако реши да се върне в някое от скривалищата, може да го открием по същия начин, както го направихме първия път, въпреки продължителната пауза между посещенията й.

— А нещо за онзи човек, който й е помогнал да избяга? Мислите ли, че е един от Крадците?

Ротан сви рамене.

— Възможно е. Той е обвинил лорд Джолън в проникване на негова територия, но е трудно да се повярва, че сред Крадците има лонмарец. Може просто да е телохранител на момичето и обвиненията му да са целели печелене на време, докато примами Джолън към капана.

— Значи има вероятност тя да не се е свързала с Крадците?

— Има такава вероятност, но е много малка. Съмнявам се, че има пари да си наеме телохранител. Хората, които Джолън е срещнал в тунела, и уютните обзаведени стаи, в които се е намирала тя, предполагат, че защитата й е добре организирана.

— Да, не особено добри новини — въздъхна Лорлън и погледна към учениците на Арената. — Кралят не е никак доволен, и няма да бъде, докато не поемем контрола над нея.

— Нито пък аз.

Лорлън кимна. Стисна устни, после отново погледна към Ротан.

— Има още нещо, което искам да обсъдя с вас.

— Да?

Разпоредителят се поколеба, внимателно подбирайки думите си.

— Лорд Фергън предяви искане да й бъде наставник.

— Да, знам.

Лорлън вдигна вежди.

— Вие сте неочаквано добре информиран, лорд Ротан.

Ротан се усмихна.

— Неочаквано, да. Научих за това по случайност.

— Все още ли смятате да поискате настойничество над нея?

— Още не съм решил. Трябва ли?

Лорлън поклати глава.

— Не виждам необходимост да се повдига този въпрос преди намирането й. Но нали разбирате, че ако дотогава и двамата продължавате да искате настойничеството над нея, ще трябва да поискам Изслушване?

— Разбирам. — Ротан се поколеба. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Естествено — отвърна магьосникът.

— Фергън има ли основателни аргументи да иска настойничество над нея?

— Може би. Той твърди, че тъй като пръв е изпитал магическото й въздействие, е първият, научил за силата й. Според вас сте я забелязали, след като е използвала силата си и сте разбрали това по изражението на лицето й, което означава, че не сте я видели или почувствали да използва силата си. Не е ясно какво е становището на закона в тази ситуация, така че най-вероятно спорът ще се разреши с гласуване.

Ротан се намръщи.

— Разбирам.

Лорлън закрачи бавно и отмерено към Арената, като направи знак на Ротан да го последва.

— Фергън е изпълнен с решителност — каза Разпоредителят, — и има силна поддръжка, но и вас ще ви подкрепят мнозина.

Ротан кимна, после въздъхна.

— Това няма да е лесно решение. Може би предпочитате да не разбунвам Гилдията, като оспорвам претенциите му? Това ще ви спести част от грижите.

— Какво бих предпочел аз? — Лорлън се изкикоти и погледна Ротан право в очите. — Повярвайте ми, че това изобщо няма да намали грижите ми. — Той се усмихна накриво и наклони глава. — Приятен ден, лорд Ротан!

— Приятен ден — отговори Ротан. Двамата достигнаха до стъпалата, водещи до Арената. Учениците отново се бяха разделили на двойки и упражняваха движенията. Ротан се спря и озадачено проследи как Лорлън се спуска към застаналите на стъпалата магьосници. Начинът, по който Разпоредителя го беше погледнал, го караше да мисли, че Лорлън искаше да му подскаже нещо.

Двамата зрители се сепнаха, когато Лорлън се появи до тях.

— Здравейте, лорд Керин, лорд Елбен.

— Разпоредителю. — Двамата наведоха глави, после побързаха да погледнат отново към Арената, където един от учениците извика изненадано.

— Прекрасен учител — каза ентусиазирано лорд Елбен и посочи към Арената. — Тъкмо си говорехме, че лорд Фергън ще е подходящ настойник на момичето от копторите. След няколко месеца под строгата му опека тя би станала прецизна и дисциплинирана като най-добрите сред нас.

— Лорд Фергън е отговорен човек — отговори Лорлън. — Не виждам защо да не се заеме с обучението на нов ученик.

„Само дето засега не показва, че проявява някакъв интерес“ — помисли си Ротан. Обърна се и продължи разходката си през градините.

Настойничеството не беше нещо обичайно. По няколко ученици бяха удостоявани с тази чест всяка година, но само такива, които демонстрират изключителен талант или сила. Но момичето от копторите, независимо от силата или способностите, които щеше да покаже, щеше да има нужда от помощ и подкрепа, за да се приспособи към живота в Гилдията. Ротан беше сигурен, че ако стане наставник на момичето, тя ще получи тази помощ.

Той се съмняваше, че подбудите на Фергън да иска настойничество са същите. Ако се съдеше по думите на лорд Елбен, Фергън възнамеряваше да превърне буйното и необуздано момиче в покорна и смирена ученичка. Можеше само да бъде похвален, ако успееше. Интересно по какъв начин смяташе Фергън да постигне това, след като силата й явно беше голяма, за разлика от неговата. Той просто нямаше как да я спре, ако тя решеше да не се подчини.

Това беше една от причините, поради която магьосниците не бяха склонни да поемат опеката над новопостъпили ученици с големи сили. Слабите магьосници рядко ставаха наставници, защото когато вземеха ученици, по-слаби от тях, това само привличаше внимание към собствените им недостатъци и към липсата на напредък у учениците им.

Но с момичето от копторите беше различно. Никой не го беше грижа дали недостатъците на Фергън ще възпрепятстват обучението й. Според мнозинството тя трябваше да е доволна, че изобщо ще има някакво обучение.

И ако Фергън се провалеше, кой можеше да го упрекне в нещо? Достатъчно беше да посочи произхода й като извинение… И ако изоставеше обучението й, никой нямаше да му потърси сметка…

Ротан тръсна глава. Започваше да разсъждава като Денил. Фергън искаше да помогне на момичето — едно доста благородно намерение. Самият Ротан вече беше настойник на двама ученици, а Фергън — на никого, и се бореше да получи опека над някого, което си беше в реда на нещата. Явно и Лорлън смяташе така.

Или не? Какво беше казал Разпоредителят? „Повярвайте ми, че това изобщо няма да намали грижите ми!“.

Ротан се изсмя, когато най-после осъзна какво е имал предвид Лорлън. Ако беше разбрал правилно, Разпоредителят смяташе, че ако Фергън спечели спора за настойничеството, това ще донесе не по-малки неприятности, отколкото причинява самият спор. А този спор определено не беше незначителен проблем.

Което значеше, че Лорлън беше дал на Ротан ясен знак за подкрепата си.

 

 

Както винаги, пазачите на Сония мълчаха, докато я водеха по тунелите. Като се изключат седмиците, които беше прекарала в първото убежище, от деня на Прочистването насам тя беше в постоянно движение. Непрекъснатите промени не й оставяха време да се страхува, че ще я намерят.

Пазачът, който водеше, спря пред една врата и почука. В отвора се появи познато, тъмно лице.

— Пази пред вратата — нареди Фарин. — Влез, Сония.

Когато тя пристъпи в стаята, сърцето й трепна — зад гърба на крадеца стоеше една по-дребна фигура.

— Сери!

Приятелят й се усмихна и бързо я прегърна.

— Как си?

— Добре — отвърна тя. — А ти?

— Радвам се, че те виждам отново! — Той изучаваше лицето й. — Изглеждаш по-добре.

— Просто не съм се срещала с магьосници поне от… хм… няколко дни — каза тя, поглеждайки косо Фарин.

Крадецът се изкикоти.

— Изглежда, успяхме да ги надхитрим.

Стаята беше малка, но уютна. Имаше камина с буен огън. Фарин ги покани да седнат.

— Някакъв напредък, Сония?

Тя потрепери.

— Не, все още нищо. Опитвам отново и отново, но никога не се получава това, което искам. — Сония се намръщи. — Макар че сега почти винаги се получава нещо. А преди ми трябваха по няколко опита, преди да стане каквото и да било.

Фарин се облегна назад в креслото и се усмихна.

— Ето, виждаш ли — това вече е напредък. Книгите помогнаха ли?

Тя поклати глава.

— Не мога да ги разбера.

— Почеркът ли е неразбираем?

— Не, не е там работата. Всичко си се чете отлично. Но има твърде много странни думи и някои неща нямат никакъв смисъл.

Фарин кимна.

— Ако имаше повече време да ги изучаваш, сигурно щеше да откриеш значението им. Продължавам да търся още книги. — Той прехапа устни и изгледа двамата замислено. — Проверявам един слух. От години се говори, че някой от Крадците се е сприятелил с човек, който поназнайва някои неща за магията. Винаги ми се е струвало, че това е измислица, целяща да внуши на останалите уважение към нас. Но въпреки това реших да я проверя.

— За магьосник ли става въпрос? — попита Сери.

Фарин сви рамене.

— Не знам. Съмнявам се. Най-вероятно е човек, който прави фокуси, представяйки ги за магия. Но ако има някакви познания за истинската магия, може да ни е от полза. Когато науча повече, ще ви кажа. — Той се усмихна. — Това са всички новини, които знам, но съм сигурен, че Сери има повече.

Сери кимна.

— Херин и Дония намериха леля ти и чичо ти.

— Наистина ли? — Сония се премести напред, на ръба на стола. — Къде са те? Добре ли са? Отседнали ли са някъде, на хубаво място ли е? А Херин…

Сери размаха ръце.

— Хей! Давай въпросите един по един.

Сония се усмихна и се наведе към него нетърпеливо:

— Извинявай. Разкажи ми какво знаеш.

— Е — започна Сери, — изглежда, не са могли да отседнат там, където са живели преди, но са си намерили хубава стая на няколко пресечки оттам. Ранел те е търсил всеки ден. Чули са, че магьосниците издирват някакво момиче, но не са знаели, че си ти. — Той се ухили. — Джона се вбесила, когато Херин й признал, че си била с тях по време на Прочистването, но после той й разказал какво си направила. Отначало те не повярвали. Казал им за това как се опитвахме да те скрием, и за наградата, и че сега си под защитата на Крадците. Според Херин, когато той им обяснил всичко, те приели нещата по-спокойно, отколкото е очаквал.

— Предали ли са някакво съобщение за мен?

— Казали са да се пазиш и да внимаваш на кого се доверяваш.

— Това сигурно е била Джона — усмихна се тъжно Сония. — Колко е хубаво, че са си намерили жилище и че знаят, че не съм избягала от тях.

— Херин го беше страх, че Джона ще му съдере кожата задето те е поканил да се присъединиш към нас по време на Прочистването. Двамата ще минават през странноприемницата за новини за теб. Искаш ли да им предадеш нещо?

— Само че съм добре и в безопасност. — Тя погледна към Фарин.

— Ще можеш ли да ги доведеш да ме видят?

Крадецът се намръщи.

— Да, но само когато съм сигурен, че си в безопасност. Възможно е — макар че се съмнявам — магьосниците да знаят кои са те и да се опитват да те намерят чрез тях.

Сония рязко си пое дъх.

— А ако наистина знаят кои са те и заплашат да ги наранят, ако не се предам?

Крадецът се усмихна.

— Не мисля, че биха го направили. Поне не открито. А ако все пак се опитат да го направят тайно… — Той кимна на Сери. — Ще намерим начин да се справим, Сония. Не се измъчвай за такива неща.

Сери леко се усмихна. Изненадана от този намек за сътрудничество, Сония се вгледа внимателно в приятеля си. Раменете му бяха напрегнати и всеки път, когато погледнеше към Фарин, между веждите му се появяваше бръчка. Сония не беше и очаквала Сери да се отпусне в присъствието на крадеца, но той й изглеждаше твърде неспокоен.

Тя се обърна към Фарин:

— Може ли да поговоря малко със Сери? Насаме?

— Разбира се. — Крадецът се изправи и тръгна към вратата, после погледна назад. — Сери, имам нещо за теб, когато свършиш. Нищо спешно. Не бързай. До утре, Сония.

— До утре — отговори тя, кимайки.

Когато вратата зад крадеца се затвори, Сония се обърна към Сери.

— В безопасност ли съм тук? — попита тя тихо.

— Засега да — отвърна той.

— А после?

Той сви рамене.

— Зависи от магията ти.

Тя почувства тревога.

— А ако никога не успея?

Сери се наведе напред и хвана дланта й.

— Ще успееш. Просто трябва да се упражняваш. Ако беше толкова лесно, Гилдията нямаше да те преследва, нали? От това, което съм чувал, на учениците им трябват пет години, преди да станат достойни за званието „лорд“ еди-кой си.

— Фарин знае ли това?

Сери кимна.

— Той не те кара да бързаш.

— Тогава съм в безопасност.

Той кимна.

— Да.

Сония въздъхна.

— А какво става с теб?

— Опитвам се да съм полезен.

Тя го погледна право в очите.

— Превръщаш се в роб на Фарин?

Сери извърна поглед.

— Не е необходимо да оставаш тук — каза тя. — Аз съм в безопасност. Самият ти го каза. Върви си. Махай се, преди да те оплетат в своите паяжини.

Той поклати глава, изправи се и пусна дланта й.

— Не, Сония. Трябва да имаш някой близък край себе си. Някого, на когото се доверяваш. Не мога да те оставя сама с тях.

— Но ти не можеш да станеш роб на Фарин само за да имам приятел, с когото да си говоря. Върни се при Херин и Дония. Сигурна съм, че Фарин ще ти позволи да ме посещаваш от време на време.

Той пристъпи към вратата, после се обърна:

— Харесва ми да правя това, Сония. — Очите му искряха. — Откакто се помня, всички наоколо разправят, че работя за Крадците. Сега имам шанс наистина да бъде така.

Сония го гледаше. Наистина ли той искаше това? Как можеше някой толкова свестен като Сери да иска да стане… какъв? Безмилостен наемен убиец? Тя извърна поглед. Такова беше мнението на Джона за Крадците. Сери винаги беше казвал, че Крадците се занимават с подпомагане и защита не по-малко, отколкото с контрабанда и кражби.

Сония не можеше — не биваше — да му пречи да върши това, което винаги е искал да върши. Ако се окажеше, че работата се разминава с очакванията му, той беше достатъчно умен, че да се измъкне. Тя преглътна тежко, гърлото й изведнъж се беше свило.

— Ако това е, което искаш… — каза тя. — Само внимавай.

Той сви рамене.

— Винаги внимавам.

Тя се усмихна.

— Чудесно ще е да наминаваш от време на време.

Сери се ухили.

— Нищо не може да ми попречи да го правя.

Бардакът се намираше в най-мрачната и отблъскваща част на копторите. Както обикновено, на първия етаж имаше пивница, а вторият беше отреден за хубавките девойки. Всички останали сделки се извършваха в конюшнята зад сградата.

Докато Сери влизаше вътре, той си спомни думите на Фарин: „Той познава повечето по физиономия. Но не и теб. Направи се на новак. Плати му добре за това, което ще ти даде. И ми го донеси“.

Няколко момичета го пресрещнаха насред залата. Изглеждаха бледи и уморени. В камината гореше слаб огън. Кръчмарят, който седеше зад бара, разтоваряше с двама клиенти. Сери се усмихна на момичетата, огледа ги добре, сякаш се опитваше да направи избор, после, както беше инструктиран, се приближи към закръглена елийнка с татуирано перо на рамото.

— Ще се позабавляваме ли? — попита тя.

— Може би по-късно — отвърна Сери. — Разправят, че тук предлагате стая за срещи между хората.

Очите й се разшириха и тя бързо кимна.

— Да, вярно е. На горния етаж. Последната вдясно. Ще ти я покажа.

Тя го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. Пръстите й леко трепереха. Когато се качиха горе, Сери се обърна и видя, че много от момичетата гледаха към него със страх в очите.

Смутен, той се огледа предпазливо и тръгна по коридора. Татуираната девойка пусна ръката му и посочи към края на коридора.

— Последната врата.

Сери сложи монета в дланта й и закрачи нататък. Отвори предпазливо вратата и надзърна вътре. Стаята беше малка, в нея имаше само малка маса и два стола. Сери влезе и бързо се огледа. В стените имаше няколко шпионки. Предположи, че има капак под рогозката на пода. В малкото прозорче не се виждаше почти нищо, освен някаква стена.

Сери отвори прозорчето и огледа стената. В бардака беше необичайно тихо за подобно заведение. Наблизо се отвори врата и по коридора се разнесоха приближаващи се стъпки. Сери се върна при масата и си придаде непроницаемо изражение. В стаята влезе човек.

— Ти ли си прекупвачът на крадени неща?

Сери сви рамене.

— Да, с това се занимавам.

Мъжът го изгледа от главата до петите. Лицето му можеше да се нарече красиво, ако не беше толкова мършаво и ако в очите му нямаше нещо диво и студено.

— Имам нещо за продан — каза човекът и извади ръце от джобовете. Едната се оказа празна, другата държеше проблясващо колие. Сери затаи дъх, неспособен да скрие изненадата си. Такава вещ можеше да принадлежи само на богат мъж или жена — ако беше истинска.

Той протегна ръка, но мъжът отдръпна колието.

— Искам да проверя дали не е фалшификат — отбеляза Сери.

Мъжът се намръщи, очите му се изпълниха с недоверие. Той стисна устни, после неохотно остави колието на масата.

— Гледай — каза той. — Но не го пипай.

Сери въздъхна и се наведе да огледа скъпоценните камъни. Нямаше представа как да разбере дали са фалшиви — явно трябваше да поработи над това умение — но беше виждал как собствениците на заложни къщи проучват скъпоценностите.

— Обърни го — нареди той.

Мъжът обърна колието на другата страна. Сери се загледа внимателно и забеляза гравирано име.

— Вдигни го така, че светлината да минава през камъните.

Мъжът вдигна колието с една ръка, наблюдавайки примижалия Сери.

— Е, какво мислиш?

— Ще го взема за десет сребърни.

Мъжът свали ръката си.

— Струва поне петдесет златни!

Сери изсумтя.

— Кой ще ти даде петдесет златни в копторите?

Мъжът стисна устни.

— Двайсет златни — каза той.

— Пет — контрира Сери.

— Десет.

Сери се намръщи.

— Седем.

— Съгласен.

Сери бръкна в джоба на палтото си, отброи монетите с пръсти и после взе половината от тях. Извади монети и от другите места, където беше скрил парите на Фарин, и направи шест купчини от монети на масата, като всяка купчина имаше стойността на една златна монета. После въздъхна и извади една златна от ботуша си.

— Остави колието на масата — каза той.

Колието падна на масата до парите. Докато мъжът се протягаше за монетите, Сери взе колието и го плъзна в джоба си. Мъжът огледа малкото богатство в ръцете си и се усмихна ликуващо.

— Добра сделка, момче. Добре се справяш.

Той отстъпи назад към вратата, отвори я и бързо се отдалечи.

Сери моментално се озова до вратата и видя как мъжът влиза през една от другите врати в коридора. Младежът тръгна към вратата и чу отвътре как някакъв женски глас възкликна изненадано.

— Сега вече никога няма да се разделим — отвърна дрезгав мъжки глас.

Когато преминаваше покрай вратата, Сери надникна в стаята. Момичето с татуировката седеше на ръба на леглото. Тя погледна към Сери, очите й бяха изпълнени със страх. Мъжът стоеше зад нея и разглеждаше монетите в ръцете си. Сери продължи нататък и слезе на долния етаж.

Докато прекосяваше пивницата, си придаде навъсено, разочаровано изражение. Когато видяха физиономията му, момичетата го оставиха на мира. Мъжете-клиенти го изгледаха, но нито казаха нещо, нито някой се приближи.

Навън беше малко по-студено, отколкото в сградата. Размишлявайки за малкия брой клиенти в бардака, Сери почувства жалост към момичетата. Пресече улицата и навлезе в тъмнината на пресечката.

— Изглеждаш отегчен, млади Серини.

Сири се обърна рязко. Отне му доста време да забележи тъмнокожия мъж в мрака. Но дори когато видя Фарин, не успя да различи нищо, освен жълтите очи и проблясващите от време на време зъби.

— Донесе ли онова, за което те изпратих?

— Да. — Сери извади колието и го поднесе в посоката на Фарин. Напипа пръсти, облечени в ръкавица, и постави в тях бижуто.

— Да, точно това е. — Фарин въздъхна и погледна назад към бардака. — Работата ти за тази вечер още не е свършила, Сери. Искам да направиш още нещо.

— Да?

— Върни се и го убий.

Сери почувства хлад в корема си — сякаш го прободе някакво хлъзгаво острие. За момент не беше способен да мисли, после мозъкът му трескаво заработи.

Това беше още една проверка. Фарин искаше да разбере колко далеч може да стигне новият му човек.

Как трябваше да постъпи? Сери нямаше представа какво ще стане, ако откаже. А той искаше да откаже. Страшно много. Внезапно разбра защо — и това му донесе и облекчение, и тревога. Нежеланието му да убие не беше защото не може да го направи… Но когато вече се канеше да пресече улицата и да забие ножа си във вътрешностите на мъжа, той осъзна, че не може да се застави да помръдне.

— Защо? — Задавайки въпроса, той знаеше, че вече се е провалил на една от проверките.

— Защото ми е нужно да бъде убит — отговори Фарин.

— А защо го искаш мъртъв?

— Трябва ли да ти давам обяснения?

Сери събра целия си кураж. „Да видим колко далеч мога да стигна“.

— Да.

Фарин възкликна развеселено.

— Много добре. Мъжът, с който направи сделката, се казва Веран. От време на време го наема за работа друг крадец, но Веран постепенно се науми да скрива част от печалбата. До скоро Крадците търпяха това, но преди няколко дни Веран решил да посети едно жилище по своя собствена инициатива. Това жилище е на богат търговец, който има договорка с Крадците. Когато Веран проникнал вътре, там била само дъщерята на търговеца и няколко слуги. — Фарин направи кратка пауза и гневно изсъска: — Крадецът ми отстъпи правото си за наказание над Веран. Дори и момичето да беше оживяло, той щеше да е мъртвец.

Жълтите очи се обърнаха към Сери.

— Разбира се, ти имаш правото да се съмняваш дали не съм си измислил всичко това. Трябва да решиш дали ми се доверяваш.

Сери кимна и погледна към бардака. Винаги, когато трябваше да вземе решение, без да разполага с достатъчно информация, се доверяваше на инстинктите си. Какво му казваха те сега?

Спомни си за студения див блясък в погледа на мъжа и за страха в очите на момичето. Да, този човек беше способен на чудовищни деяния. След това Сери помисли и за останалите момичета, за напрежението във въздуха, за липсата на клиенти. Онези двамата на бара си говореха с кръчмаря. Бяха ли приятели на Баран? Нещо тук не беше наред.

А Фарин? Сери си спомни всичко, което знаеше за крадеца. Разбира се, когато се наложеше, Ферин можеше да бъде безмилостен, но иначе беше честен и държеше на думата си. И по време на разказа му за Веран в гласа му имаше ярост.

— Никога досега не съм убивал — призна си Сери.

— Знам.

— Не съм сигурен дали ще мога.

— Ако нещо заплашва Сония, ще можеш. Прав ли съм?

— Да, но това е различно.

— Нима?

Сери присви очи и погледна крадеца.

Фарин въздъхна.

— Не, нямах предвид това. Аз не действам по този начин. Просто те проверявам, и ти много добре знаеш това. Не е задължително да убиваш този човек. По-важно е да се научиш да ми се доверяваш и да знам докъде можеш да стигнеш.

Сърцето на Сери пропусна един удар. Беше очаквал, че това е проверка. Но Фарин му беше дал толкова много различни задачи, че младежът беше започнал да се чуди какво ли искаше от него крадецът. Може би Фарин имаше нещо предвид? Нещо необичайно?

Вероятно това беше проверка, с която Сери щеше да се сблъска отново, когато стане по-възрастен. Защото ако се окажеше неспособен да убие или проявяваше колебание, можеше при реална опасност да подложи на риск себе си или останалите. А ако тези „останали“ беше Сония…

Внезапно всичките му съмнения и колебания изчезнаха.

Фарин погледна към бардака от другата страна на улицата и въздъхна.

— Наистина искам този човек мъртъв. Бих го направил и сам, обаче… Няма значение. Пак ще се срещнем с него.

Той се обърна и направи няколко крачки по алеята, но се спря, след като осъзна, че Сери не идва подире му.

— Сери?

Младежът бръкна в джоба си и извади камите си. Погледът на Фарин се плъзна по остриетата, които отразяваха светлините, идващи от прозорците на бардака. Крадецът направи крачка в обратна посока. Сери се усмихна.

— Ей сега се връщам.