Антъни Капела
С дъх на кафе (90)

Деветдесет

„Нова реколта“ — свеж и лек аромат, който подобрява естествените качества на кафето, особено на ниво вкус и ободряващ ефект.

Сивец, Технологията за приготвяне на кафе

Измина една година. Посещавах гроба на Емили, работех в кафенето, бях спрял да обръщам внимание на политиката и изкуството. Ако трябва да сме честни — не обръщах особено внимание и на кафенето. Вече не идваше почти никой, сега, когато активистките не се нуждаеха от място, където да се събират, а понеже предпочитах да бъда сам, не правех нищо, с което да насърча малкото ми останали клиенти да се връщат отново при мен.

Животът ми си течеше по този начин, докато един ден не бях посетен от Ейда и Филомена. Закъснях за работа и когато дойдох, ги заварих да оглеждат смутено помещението. Ейда тъкмо прокарваше облечения си в ръкавица показалец по тезгяха и изучаваше резултата с недоволно изражение.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах кисело.

Тя се извърна:

— О, Робърт, ето те и теб. Защо не ни направиш по едно кафе като за начало.

Въздъхнах:

— Ще ви приготвя явайско. Моката ми е прекалено стара.

Двете размениха погледи, но не казаха нищо, докато отивах към машината.

— Предполагам си наясно, че това кафене в момента е наше?

Кимнах.

— А от малкото сметки, които изобщо достигат до нас, си правим изводите, че то губи пари.

— Мястото му е лошо — казах рязко. — Това е жилищен район. Никой няма нужда от заведения току пред прага си.

Жените отново си размениха погледи.

— Там е работата — започна Филомена внимателно, — че би било истински срам да го затворим.

Не казах нищо. Самият аз си мислех същото, но не виждах никаква достатъчно добра причина кафенето да си остане отворено.

— Фил има някои идеи — каза Ейда. — Искаш ли да ги чуеш?

Погледнах първо едната, после другата. Свих рамене.

— Предполагам, че ще ми се наложи.

Придърпах допълнителен стол и тримата седнахме до една от масите, Филомена започна:

— Доста си прав, самата аз смятам, че това не най-доброто място за кафене. От друга страна обаче, хората не пият кафе само в кафенетата. Те го правят и в домовете си.

Изсумтях.

— В момента никой не пие кафе у дома си. Пият някакви пакетирани боклуци, които трудно могат да минат за кафе. Като „Касъл“. Евтина робуста, изпечена и смляна, натъпкана в книжни опаковки и захвърлена върху рафтовете на „Месърс Липтън“ и „Сейнсбъри“, докато и малкото останал вкус се изпари.

— Доста си прав — каза с лека усмивка Филомена. Наблюдаваше ме с тези свои сънливи очи, които намекваха, че току-що е станала от сън. Стори ми се, че проблясват развеселено.

— Какво искаш да кажеш с това „доста“? — промърморих.

— Чудехме се — взе думата Ейда — дали не можем да продаваме на хората качествено кафе.

Повдигнах вежди.

— Както знаеш, самите ние сме израснали с кафето — с хубавото кафе. С кафе, каквото днес е почти невъзможно да си набавиш — продължи тя. — А щом на нас ни е трудно да намерим такова, би трябвало да има и още хора с подобен проблем. Предполагаме, че не са особено много — тя плъзна очи по пустеещите маси на, признавам, доста запуснатото заведение, — но може би са достатъчно, за да положим началото на една успешна търговия.

— И вие предлагате…

— Някакъв малък бизнес, който със сигурност няма да има мащабите на някогашната фирма на Пинкър — обади се Филомена. — В общи линии става дума за магазин с няколко пещи, не скрити някъде в задните стаички, а гордо издигнати тук, където всички могат да ги видят. — Почти несъзнателно посочи с деликатното си пръстче към отсрещната стена, където, както забелязах, наистина имаше място, достатъчно за две малки пещи. — На хората ще им бъде приятно да виждат как кафето се пече пред очите им, точно това ще ни отличи от всички останали…

— Те не просто ще виждат, ще усещат и миризмата…

— Да, миризмата. — Филомена вдиша дъбоко, сякаш вече я подушваше. — Уханието на прясно изпечена мока! Можеш ли да си го представиш?

— Доста добре съм запознат с миризмата на изпечено кафе — промърморих сухо.

— А коминът… — продължи Ейда, без да ми обръща внимание. Посочи към ъгъла на помещението, където комин очевидно липсваше.

Филомена кимна:

— … разстилащ този аромат над цялата улица…

— … така че дори човек да няма желание да си купи един фунт богота за вкъщи…

— … може просто да реши да си поръча чаша кафе…

— … или цяла кана…

— Кана? — обадих се объркано.

Филомена извърна поглед към мен. Чак сега видях, че сънливостта беше просто илюзия. Очите й бяха ясни, проницателни и бързи.

— Хората си купуват халба бира с вечерята. Какво им пречи да си вземат кана кафе за закуска?

— В Африка всъщност наистина го правят — признах. — По зазоряване из Харар обикалят продавачи на кафе и всички отиват директно при тях, за да си купят от ободряващата напитка.

Филомена положи длан върху тази на Ейда и ми се ухили съучастнически:

— Виждаш ли? Робърт вече си представя доста ясно как ще заработи всичко това.

— Значи ще продаваме прясно изпечени зърна кафе — обобщих. — Няма ли по този начин да правим пряка конкуренция на… ами, на непакетираните кафета? Като „Касъл“, примерно.

Ейда кимна:

— Точно така ще стане. Но след като „Касъл“ вече не ни принадлежи по никакъв начин, не виждам какъв е проблемът. Пък и нека погледнем истината в очите, ако не успеем да предложим на хората по-добро кафе от това на Пинкър, значи наистина сериозно сме объркали нещо.

— Освен това ние няма да харчим пари за реклами — добави Филомена. — Ще харчим единствено за закупуването на качествени сортове. — Тя извади от чантата си няколко сгънати листа хартия, върху които забелязах някакви скици. — Което не ни пречи да се погрижим това място да изглежда наистина добре. — Тя постави скиците пред мен на масата. — Наскоро посетих няколко чайни в Единбург. Стилът е нуво, изключително модерен. Мислех си да направим нещо подобно и тук. — И обхвана с жест помещението.

— Ще можем ли отново да плащаме повече за кафе, което не е израсло на плантациите? — попитах.

— Няма проблем, стига в крайна сметка да извлечем печалба. Печалбата е първото и най-важно нещо в това начинание, така и трябва да бъде.

— Трябва да затворим кафенето — споделих, разглеждайки скиците. — Ще са ни нужни месеци, за да променим всичко по този начин.

— Три седмици — поправи ме Филомена. — Започваме вдругиден.

— Всемогъщи боже! Ъъъ… ние?

Филомена си прибра листата.

— Ние ще ръководим всичко доста изкъсо, Робърт. Сега и за в бъдеще. Надявам се, че не е проблем за теб. Имам предвид това, че ще работиш за жена.

— Подозирам, че дори ще ми бъде приятно — казах. — Но все ми се струва, че това няма да бъде особено подходящо занимание за дъщерите на Самюъл Пинкър. Нима не предпочитате да бъдете омъжени и да живеете спокоен живот в разкош?

Тя въздъхна:

— Робърт, наистина ли не си научил нищо от сестрите ми? Това, с което се захващаме, няма нищо общо с брака. Това е бизнес.

Докато си тръгваха, Филомена спря на вратата и се обърна:

— Пишеш ли историята за Емили?

— Какво те кара да мислиш, че правя нещо подобно?

— Тя те е помолила. Знам го — сама ми каза.

Намръщих се.

— Изобщо не е толкова лесно, колкото може би ти се струва.

— Но все пак се опитваш, нали? — настоя тя.

— Да, предполагам, че се опитвам. Защо?

— Защото бих искала да я прочета, Робърт — отвърна ми тя простичко. — Така че действай.

Отидох до прозореца и се загледах в двете отдалечаващи се жени. На Филомена очевидно й бяха хрумнали още идеи; тя посочи към близкия ъгъл, а после към кафенето, като обясняваше разпалено нещо на сестра си. Когато се извърна, видях лицето й в профил, зърнах мъничка част от тази нейна сънлива усмивка.

И внезапно усетих как в мен трепна нещо, нещо, което не бях очаквал да се завърне.

О, не, помислих си. Моля те, Господи, не. Не отново.