Антъни Капела
С дъх на кафе (85)

Осемдесет и пет

Бях в кафенето, когато дойде съпругът й. Беше ранният предиобед — време, по което рядко имаше клиенти. Предполагам, че го беше избрал точно поради тази причина. Почиствах машината за кафе — бяхме получили по-нов модел от устройството на Тосели, но той беше неприятно склонен да се поврежда, ако не се поддържа добре.

— Значи това е мястото, където разпръскваш отровата си, Уолис?

Вдигнах глава.

— Ако имаш предвид кафето, което правя, трябва да ти кажа, че е сред най-добрите в града.

— Нямам предвид кафето. — Той остави шапката си върху тезгяха. — Дойдох да поговорим за жена ми.

Продължих да почиствам машината.

— Така ли?

— Докторите ми казаха, че ако продължава в същия дух, това ще я убие.

— Да не би да става дума за същите доктори, които обявиха, че страда от истерия?

— Това е различно. — Той направи пауза. — Проблемът е сериозен. Нещо се е объркало при опит за насилствено хранене. Изглежда са увредили дробовете й.

Зяпнах го ужасен.

— Трябва да я измъкнем от затвора — натърти той. — Или най-малкото, да я спасим от непосредствената опасност.

Гласните ми струни най-сетне склониха да проработят отново.

— В такъв случай просто убеди правителството да даде на жените правото на глас.

— Прекрасно знаеш, че това няма да стане. — Той прокара облечена в ръкавица ръка през косата си. Чак сега забелязах колко уморен изглежда. — Това правителство никога няма да се предаде. Дори да оставим всичко друго настрана, това би оставило погрешно впечатление у враговете ни зад граница. Империята може да изглежда неуязвима, но има много нации в Европа, които веднага биха се възползвали от подобна вътрешна криза… Това, което Емили прави, е опасно както за страната ни, така и за самата нея.

— И защо ми казваш всичко това?

— Мислех, че тя може би ще те послуша, дори да отказва да чуе мен.

Той ме погледна твърдо. Признавам, че се изискваше доста смелост или поне нерви от стомана, за да се изправиш по този начин пред потенциалния любовник на жена си.

— Съмнявам се — казах, поклащайки глава.

— И въпреки това трябва да опиташ.

— Доколкото разбирам, тя няма никакво желание да бъде разубеждавана.

Погледна ме в очите:

— Обичаш ли я?

Беше странно да обсъждам подобно нещо точно с него. Но в крайна сметка живеехме в странни времена. Кимнах.

— Да, обичам я.

— В такъв случай, помогни ми да я спася.

Не казах нищо.

— Пиши й — настоя той. — Кажи й, че е направила достатъчно, че другите ще поемат битката оттук. Кажи й, че не искаш да захвърля живота си по този начин.

Произнесох бавно:

— Ако й напиша писмо и успея да я размекна достатъчно, за да се откаже от това, което прави, тя най-вероятно никога няма да ми прости.

— И въпреки това трябва да го направиш. — Той взе шапката си. — Има и още нещо, което трябва да знаеш, въпреки че не си го чул от мен. Правителството обмисля да гласува нов закон, който позволява обявилите гладна стачка да бъдат освобождавани от затвора със съответното разрешително.

— И защо ще правят това? — попитах объркано.

— За да не умрат в затвора, разбира се.

— Но ако ги освободят, те просто ще се върнат към бунтовните си действия.

— Само ако са в достатъчно добро физическо състояние. Ако са, ще бъдат арестувани отново и върнати зад решетките. Но ако умрат, няма да умрат в затвора като мъченици, а в някоя болница, като инвалиди. Както виждаш, с тази гладна стачка тя няма да постигне нищо за обичната си кауза. Трябва да й напишеш това писмо. Ще го направиш ли?

— Не обещавам нищо. Ще помисля довечера…

— И едно последно нещо — прекъсна ме той. Пое си дъх. — Ако успееш да я накараш да спре с всичко това, ще й дам развод.

— Не смятам, че тя иска развод — отбелязах.

— Така е, не го иска. Но аз не говоря с нея в момента. Говоря с теб. — Не откъсваше очи от мен — Ако я убедиш да остане жива, Уолис, тя е твоя. Отказвам се от нея.

 

 

Когато си тръгна, се замислих над думите му. Не си правех илюзии относно мотивите, които го бяха довели при мен — въпреки че без съмнение бе загрижен за Емили по свой начин, той беше от типа мъже, за които любовта е неотличима от личните интереси. Ако всичко, което сподели, беше вярно и Емили починеше, това щеше да се отрази много лошо на репутацията му. Хората щяха да говорят същото, което бях казал и самият аз — че е оставил своето правителство да убие собствената му съпруга, докато той просто е стоял отстрани и не е направил нищо по въпроса. От тази гледна точка за него беше далеч по-добре да се разведе с нея.

Брюър беше политик и много добре знаеше как да ми представи нещата в най-добрата възможна светлина. Но това не променяше факта, че беше прав — написано от мен писмо, в което да й кажа, че е направила достатъчно, можеше да накара Емили да размисли.

Не можех дори да си представя как би изглеждал светът, ако нея я няма. Обичах я и исках да живее. Колкото до това дали щеше да склони да се омъжи за мен — познавах я прекалено добре, за да приема каквото и да било за даденост, но това не ми пречеше да запазя надеждата в себе си. Най-накрая, след толкова много време, ни се даваше шанс да бъдем заедно, да бъдем щастливи.

Тази вечер останах буден до късно, като пиех кафе след кафе. Най-накрая взех писалка и лист хартия. Когато зората докосна стъклата на прозореца ми, бях завършил писмото си.