Антъни Капела
С дъх на кафе (8)

Осем

„Стипчив“ — остро и кисело усещане върху езика.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

На следващата сутрин беше ред на Дженкс, старшия секретар, да ме разведе наоколо. Ако предната вечер складът ми се беше видял като катедрала или църква, то в компанията на Дженкс бързо ми стана ясно, че всъщност се намирам в машина — мащабен, но много прост механизъм за генериране на печалба. „Материалът“, както наричаха кафето, пристигаше по време на прилива; биваше разнасян от една точка до друга в рамките на огромната кутия, която представляваше складът: биваше почистен, смлян, изпечен, а в някои случаи и допълнително ситно стрит, преди отново да бъде отнесен при следващия прилив, с умножена четворно цена. Дженкс ми показа счетоводните книги, които обаче никога не изпускаше от ръцете си: огромни тефтери, в които се записваше движението на всеки чувал, на всяко зрънце при неумолимото му напредване от една колона в друга.

По-голямата част от кафето, което пристигаше в този склад, беше предназначено за една от едва четирите смеси: Мока сместа на Пинкър, Класическото яванско кафе на Пинкър, Цейлонското кафе на Пинкър и Първокачественото на Пинкър. Тези смески обаче не бяха точно това, за което намекваха. Класическото яванско кафе на Пинкър например беше наречено така, защото в датските колонии по традиция кафето отлежаваше, преди да бъде пуснато за продажба, което му придаваше мекия вкус, популярен на континента. Заради митото на датското кафе обаче реалното количество на сортовете от Ява в тази смеска беше не повече от една трета, като останалите идваха от Индия и Бразилия. Дженкс ми обясни, че Цейлонската смес първоначално е била приготвяна от продукцията на Пинкъровите плантации в страната, но след като болест по растенията почти беше унищожила реколтата, сега името се явяваше по-скоро описание за стила на приготвяне, отколкото индикация за произход, защото над осемдесет процента от сместа беше съставена от по-евтино бразилско кафе.

Трябва да съм изглеждал изненадан, защото Дженкс обясни строго:

— Това е стандартна практика в бизнеса — не говорим за нищо непочтено.

— Разбира се.

— Други търговци често добавят към своите смеси и съвсем различни съставки. Цикория, овес, изпечена царевица, хмел, дори сорго, подправено с малко сажди, дървесна пепел и меласа. Господин Пинкър никога не прибягва до подобни неща.

— Дори и да го правят, както отбелязахте, това е стандартна практика в бизнеса, нали? — попитах невинно.

Той се втренчи в мен.

— Казах, че се случва често. При търговците от по-ниска класа, имам предвид. Като Кокс и Сиймор или Ламбърт. Дори и Хауъл, въпреки че стоката му носи печата на Кралското разрешително.

Той произнесе имената — и особено последното — със сериозна доза презрение.

— Разбирам — време беше да сменя темата — бях го изнервил достатъчно. — Проблемът с имотите ви в Цейлон трябва да е бил сериозен удар за вас.

— Не особено. Земите бяха евтини, а работниците лесно пренасочихме към други посеви, като например в чаените ни плантации. Имахме малка загуба по документи, която анулирахме чрез авоарите си.

Това бяха термини, разбира се — загуба по документи, авоари, анулиране — които не ми говореха нищо. Затова кимнах и продължихме.

В офиса Дженкс ми показа пробите за дегустация — той ги нарече „чашките“. Определено количество смлени зърна бяха поставени директно в класическа по размери чаша за кафе. След като се добавеше вода, трябваше да се изчака точно две минути, след което утайката се притискаше с лъжичка към дъното на чашата.

— Ето така — показа ми Дженкс.

Той натопи лъжичката си в чашата с отработено изящно движение, след което я вдигна към устните си и започна шумно да сърба. Това ми се стори доста неприлично действие за подобен индивид, докато не осъзнах, че той съвсем преднамерено всмуква и въздух заедно с течността — по начин, подобен на това, което Пинкър беше направил в Кафе Роял.

— Как е на вкус? — попитах.

Той повдигна рамене.

— Не знам. Нямам усет за тези неща.

Имаше намек за презрителност в гласа му, сякаш ми намекваше, че вкусовият анализ на стоката трябваше да бъде оставен на хора като мен.

— Това сигурно е сериозен недостатък за човек на вашата длъжност.

— Моите задължения са свързани с търговската страна на нещата.

— Търговията сигурно би била доста неуспешна, ако кафето няма вкус на нищо.

— В такъв случай е истинско щастие за всички нас, че и вие сте тук — каза той с пренебрежение.

Погледнах го, изненадан от тона му. Досега не ми беше хрумнало, че някои от по-старите служители на Пинкър може да са се поразстроили от назначението ми.

В този момент самият Пинкър се присъедини към нас.

— А, виждам, че нашият ученик се труди усърдно — изкоментира той. — Радвам се да установя, че сте толкова прилежен, господин Уолис. Трябва да призная, миналата вечер имах опасения, че нещата няма да стоят точно по този начин. От тази фирма, в крайна сметка, не мога просто да ви „изключа временно“, какъвто е случаят с вашия университет.

Той взе чашата, от която секретарят беше отпил, доближи носа си до нея и подуши.

— Ще забележите — отбеляза замислено, — че миризмата се различава в чашата и — той отдалечи носа си — на разстояние от няколко инча. Освен това накланянето на носа на една страна — ето така — изглежда изостря възприятието. Докато завъртането на течността с леко движение — той завъртя чашата — води до отделянето на различен тип аромати. Това ще бъдат все неща, които ще вземем предвид, когато му дойде времето.

— Показвах на господин Уолис нашата работа, както предложихте — обади се Дженкс.

— И? Какво мислите за нас? — попита ме Пинкър нетърпеливо — Изградили сме нещо голямо, нали?

— Определено. Впечатлен съм.

— Господин Уолис сподели с мен резервите си относно приготвянето на смесите.

Пинкър ме погледна намръщено.

— Така ли?

— Просто отбелязах — казах кротко; проклет да е този подлец Дженкс, — че сигурно е сериозен проблем да купувате толкова разнообразни видове кафе и въпреки това да продавате толкова малко смеси.

— Така е, така е. Един истински почитател би намерил нещо, което да го възхити в кафето от всеки край на света, по същия начин, както любител на виното се наслаждава на сравнението между червеното вино от Бордо и испанските сортове от Риоха например. Но ние сме принудени преди всичко да извличаме печалба, а и кафето, за разлика от виното, не става по-добро с времето.

Той отиде до прозореца с изглед към склада и за момент погледна надолу към голямото, гъмжащо от хора помещение.

— Мислете за тях като за армия — промълви тихо, почти на себе си. Бях принуден да застана до него, за да го чувам. — Всеки полк има родно място, своя репутация, и все пак всеки от тях е съставен от отделни хора, бойци, отказали се от собствената си идентичност, превръщайки се в част от масата. Там долу са моите шотландски планинци, моите разюздани ирландци, моите непалски гурки^[1]. И точно както армията разгръща кавалерията или изпраща напред инженерите си в зависимост от задачите си, в машината за смесване нашата бойна мисия е да намерим баланса между убития вкус на бразилското кафе и малко количество зърна от Суматра^[2]. Недостатъците на един сорт трябва да бъдат замаскирани от най-добрите качества на друг.

— В такъв случай, ако те са армия, вие би трябвало да сте техният главнокомандващ, готов да ги изпрати на война — казах.

Шегувах се, но когато Пинкър се обърна към мен, изражението му не издаде дори намек за усмивка, нещо повече — очите му горяха от мисълта на какво са способни неговите батальони.

— Точно така — каза.

Пинкър и аз започнахме работа веднага. Донесоха ни газов котлон. Разполагахме с изобилно количество чаши, чайници с вода и с някакъв неучтив субект на име Саут, чиято работа беше да ни носи мостри от кафетата, когато ги поискаме. Имахме си и две метални кофи, чието приложение ми беше неясно.

— За кафето — обясни Пинкър. — Ако наистина изпиете всичкото, направо ще изскочите от кожата си.

Разполагахме и с Емили, заела своето място на ръба на масата с бележника и писалката си. Усмихнах й се и въпреки че получих кимване в отговор, това беше професионален поздрав, нищо повече. Разбира се, тя нямаше как да знае, че предишната нощ двамата сме правили доста продължителен секс на един покрит с кадифе диван на Уелингтън Стрийт № 18. (Момичето, което си бях избрал, беше доста хубаво, но извънредно апатично и очевидно добре овлажнено с щедро количество от Крема на Клейтън — доста по-късно, след като се прибрах в собствената си стая, открих спадналия си член покрит с дебел слой от това чудо. Интересното при курвите е, че човек плаща най-скъпо за липсата на опит и вещина у момичето, което е характерно единствено за тази професия. Но да не се отплесвам.)

— Предлагам да започнем с коментарите на Лино относно различните категории на аромата — каза Пинкър и се консултира с малка, подвързана с кожа книжка. — Ето ги и тях. Той групира миризмите в седем класа в зависимост от хедонистичните им качества — с други думи, в зависимост от това доколко са приятни. И така, имаме Fragrantes — нежните миризми, като тези на минзухара или дивата липа; Aramaticos — сладките миризми, като тези на цитрусов плод, анасон, канела или карамфил; Ambrosiacos — благоуханията или мускусните миризми; Alliaceous — миризмите на лук или чесън; Hircinos — неприятните миризми, като сиренето, месото или урината; Tetros — противните миризми, като изпражненията или орехите кори, и Nauseosos — миризмите, причиняващи гадене, като тази от смолата на растението asafoetida. Съгласен ли сте с тази класификация?

— Не — отговорих след моментен размисъл.

Пинкър се намръщи.

— Системата на Лино може и да е била подходяща за неговите цели — обясних, — но е прекалено логична за това, което планираме ние. То е по-близо до поезията или рисуването с думи, отколкото до таксономията. Принципите на естетиката ни подтикват към по-различен подход. Първо трябва да се спрем на това, което виждаме — цвета и вида — и едва след това да продължим към миризмата, вкуса, консистенцията, остатъчния вкус и така нататък.

Пинкър се замисли над думите ми.

— Много добре — отстъпи той.

След като постигнахме съгласие, че ще действаме по моя начин, изпратих Саут да донесе по шепа кафе от всеки чувал в склада, за да можем да сравним цветовете. Накрая зърната бяха подредени на малки купчинки върху масата, започвайки от най-тъмночерните и стигайки до бледозелените и дори златните, преминавайки през множество нюанси на кафявото.

— Е — казах аз доста по-уверено, отколкото се чувствах, — тези тук са черни като отчаянието, докато тези са златни като добродетел…

— Не, не, не — прекъсна ме Пинкър. — Това е прекалено поетично. Отчаянието на един човек е просто меланхолията на друг, а кой може да каже дали отчаянието и меланхолията имат един и същи цвят?

Имаше смисъл.

— В такъв случай трябва да се спрем на думи за няколко нюанса на черното.

— Именно, господине — точно това е моето намерение.

— Хмм — съсредоточих се. Веднъж като се замислеше по въпроса, човек осъзнаваше, че нещата са доста спорни.

— Ще започнем — обявих — с уточняване на думата за най-черния вид черно.

— Много добре.

Настана тишина. Всъщност беше доста трудно да се сетя за дума, която да описва съвършената чернота на най-тъмните зърна.

— Чернотата на кравешко око — казах най-накрая. Пинкър се намръщи. — Или пък блестящата чернота на плужек при изгрев слънце…

— Прекалено превзето.

— Чернотата на библията.

— Прекалено тенденциозно.

— Чернотата на безлунна нощ.

Пинкър изсумтя.

— Идва ви прекалено поетично? Какво ще кажете за въглищата тогава?

— Но въглищата всъщност не са съвсем черни. Те по-скоро са сивкави. Нещо средно между сивото на корнуолските каменни плочи и сивото на мишата козина. — Това беше Емили. Погледнах я. — Извинете ме — добави, — вероятно не ви трябва мнението на друг човек, когато вашето собствено е толкова компетентно.

— Не, забележката беше добра — казах. — И освен това, колкото повече… си сътрудничим, толкова по-добри са шансовете ни за евентуален успех.

Вътрешно, разбира се, жестоко съжалявах, че така и не настоях този Наръчник да бъде нещо, което ще изготвя съвсем сам. Обсъждахме черния цвят вече десет минути, а все още не бях изкарал дори шест шилинга.

— Самур — предложих.

— Гарван — контрира Пинкър.

— Антрацит.

— Катран.

— Черен кехлибар — казах.

Пинкър кимна неохотно. Никой не можеше да отрече, че черният кехлибар наистина си беше много черен.

— Вече имаме първата си дума — обяви Емили и си я записа. — Между другото, предполагам сте наясно, че тези зърна са черни само защото са вече изпечени. В естественото си състояние всъщност са светлокафяви.

— Естествено, че съм наясно — кимнах аз. Предполагам, не е нужно да отбелязвам, че подобна възможност така и не ми беше хрумнала. — Изпичането, естествено, е едно от нещата, които задължително трябва да вземем предвид. Междувременно остава въпросът, ако онези са черен кехлибар, то какво са тези?

Побутнах с пръст други от тъмните зърна.

— Тези са… стомана? — предположи Емили.

— Абсолютно — съгласих се. — Точно стомана са си.

— Вече става по-лесно — отбеляза тя, докато си записваше.

— А тези? — включи се Пинкър, посочвайки трета купчинка.

— Тези са перли.

— Перлите са бели — възрази той. — Всеки глупак го знае.

Вдигнах едно от зърната и го разгледах отблизо. Притежаваше мек опалов блясък, напомнящ за лъскавината на нова монета. — Пютър^[3] в такъв случай?

— Съгласна съм. — Емили записа и това.

— А сега преминаваме към кафявите.

— Съществуват толкова много нюанси на кафявото, но всички те са наричани просто „кафяво“ — отбеляза Пинкър. — Няма да намерим думи, с които да опишем подобни отсенки.

— Не е точно така. Вземете например кафявото на различните видове дървета — погледнах към зърната. — Някои от тях можем да наречем махагон, други ясен, трети дъб.

— На прав път сме — съгласи се Емили.

Пинкър се изправи рязко.

— Имам си достатъчно друга работа, която изисква вниманието ми. Вие двамата продължавайте.

С времето ми предстоеше да се убедя, че това е типично за него — не беше способен да задържи вниманието си върху каквато и да е задача за повече от час. Това бе логичен резултат от прекалено многото му задължения, но преди всичко — от неудържимото му привличане към всичко ново. Сега той пристъпи към вратата и рязко я отвори.

— Дженкс — извика. — Дженкс, къде си?

И след това вече го нямаше.

Бяхме сами.

Погледнах към Емили. Нейните очи си оставаха сведени към бележника.

— Дълго се опитвах — казах меко — да открия думата, която би могла да опише цвета на очите ви.

Тя не отговори, но се стегна и забелязах бледата руменина, разцъфнала върху приведеното й над записките лице.

— Тук също говорим за нюанс на сивото — продължих, — но по-светъл от този на корнуолските каменни плочи или въглищата.

Тишина. После гласът й:

— Трябва да продължим. Имаме много работа.

— Разбира се. Така или иначе това е твърде важен въпрос, за да прибързваме с отговора. Ще имам нужда от повече време за наблюдения и размисъл.

— Не бих искала да се преуморявате заради мен — каза тя сухо. — Спестете си усилията.

— О, за мен ще бъде удоволствие да ги положа.

— В такъв случай междувременно можем да се върнем към цветовете на тези зърна.

— Вие сте строга ръководителка, госпожице Пинкър.

— Просто съм наясно, че ни предстои важна задача.

— Важна, може би, но в никакъв случай неприятна — казах галантно. — Правенето на каквото и да било във вашата компания просто не би могло да бъде досадно или скучно.

Бях пределно наясно, че този флирт няма да ме отведе до никъде, но пък да предизвикаш руменина върху красиво женско лице — това е удоволствие, на което е трудно да се устои. За моя изненада обаче в този момент красивото лице се обърна към мен с присвити очи.

— Страхувам се, че ви разсейвам прекалено много — каза Емили с леден глас. — Може би трябва да проверя дали господин Дженкс или господин Симънс нямат възможност да заемат моето място.

— Няма нужда от такива крайни мерки — казах бързо. — Ще се отдам на задълженията си с още по-голямо усърдие, щом такива са вашите заповеди.

Тя отвори уста, за да каже нещо, после очевидно размисли и вместо това въздъхна.

Започнахме с купчинката със сиво-зелените неопечени зърна. Нито един от нас, бях убеден в това, не мислеше за кафе. Хвърлих й бърз поглед.

— Що се отнася до цвета на бузите ви, той ми навява мисли за докосната от летните лъчи ябълка.

— Господин Уолис — тя стовари бележника си върху масата. — Ако бузите ми имат някакъв цвят, той е предизвикан от гнева ми, защото ме вбесявате.

— В такъв случай ме извинете. Всъщност се опитвах да предизвикам усмивката ви.

— Вижте — гласът й беше тих и напрегнат, — поставяте ме в много неприятна ситуация. Ако сега напусна тази стая, баща ми ще иска да узнае причината и щом я научи, незабавно ще ви уволни. Наръчникът няма да бъде написан, а това е отговорност, чиято тежест не желая да поема. От друга страна, ако остана, аз на практика съм във ваша власт, а от поведението ви досега няма как да не предположа, че ще се възползвате от това и ще продължите да ме дразните дори повече.

— Кълна се в честта си, че няма да направя нищо подобно — казах отнесено, защото думите „във ваша власт“ ме бяха дарили със спонтанна ерекция.

— Трябва да ми обещаете, че ще прогоните всяка мисъл за мен в леглото ви — настоя.

Думите „мен в леглото ви“ подтикнаха малкия палавник да продължи да се удебелява, подобно на змия, поглъщаща непослушно мишле.

— Смятах, че сте прекалено модерна, за да се свиете като теменужка от напълно естественото ми привличане към красивата ви особа — отбелязах. — Но ако предпочитате, ще се опитам за в бъдеще да мисля за вас като за момче.

Тя ми отправи подозрителен поглед, но вдигна отново писалката си над листа.

— Тези зърна — взех цяла шепа и ги затворих в дланта си, раздрусвайки ги — можем да сравним с цвета на листата.

— Кои по-точно?

— Пролетните листа са бледозелени. Летните, разбира се, са по-тъмни. През есента листата са като по-бледите, по-жълти зърна.

— Много добре. — Тя си записа думите ми.

— Така стигаме и до аромата. За тази цел смятам, че трябва да приготвим няколко проби.

— Ще запаля котлона.

Тя се зае да кипне вода, а аз я наблюдавах. Бях сгрешил в разсъждението си, че консервативните дрехи лишават мъжките очи от досега с тялото й. Напротив дори, корсетът би нарушил съвършенството на силуета й, а стегнатото й облекло ми даваше чудесната възможност да си я представя в естествения й вид. С други думи — гола. Тя беше много слаба, някои сигурно биха казали дори кльощава, а тесният й ханш правеше сравнението с момче отпреди малко не съвсем неоснователно. Притворих очи, сравнявайки я в мислите си с различните курви, минали през обятията ми, което ми помагаше по-лесно да изградя образа на разсъблеченото й тяло. Доста приятна фантазия, която Емили спокойно би могла да вземе за съсредоточаване над работата ми.

Точно тогава Пинкър влезе в стаята и ме завари как зяпам дъщеря му. Трябва да се е досетил какви точно мисли минават през главата ми — и той беше мъж в крайна сметка.

— Напредва ли работата? — попита рязко. — Усърден ли е господин Уолис, Емили? Или — погледна ме подозрително — се разсейва прекалено лесно?

Точно това, разбира се, беше моментът, в който най-малкият намек от нейна страна би довел до незабавното ми изхвърляне. Проклинах се за безразсъдството си — имах нужда от този аванс, особено след набезите ми от предишната вечер.

За миг тя ме погледна хладно.

— Господин Уолис напредва доста добре, татко. Въпреки че това става по-бавно, отколкото той несъмнено би желал. Но се страхувам, че самата аз затруднявам безпристрастността му.

— Напротив! Госпожица Пинкър бе моето вдъхновение — казах спокойно. — Като Беатрис за Данте или Мод за Тенисън; Емили Паркър е музата за Наръчника на Уолис-Пинкър.

Пинкър присви очи.

— Много добре. Уолис, може би ще е по-добре да ви помогна с дегустацията на първата проба.

— Дженкс вече ми обясни как става.

— Ще ви наблюдавам в такъв случай.

Той застана до вратата, кръстосал ръце, и ме загледа как отмервам точното количество зърна, смилам ги с ръчната машинка и ги изсипвам в горещата вода. Изчаках точно две минути по моя часовник, след което избутах пенливата утайка на дъното с лъжичка. Движенията ми не бяха толкова добре отработени като тези на секретаря обаче и когато повдигнах лъжичката, течността все още беше прекалено гъста заради малките частици кафе. Вдигнах чашата към устните си и се опитах да сърбам по начина, по който бях видял да го правят Пинкър и Дженкс, всмуквайки въздух заедно с горещата течност. Неизбежният и незабавен резултат беше, че се задавих, разпръсквайки кафе по цялата маса.

Пинкър избухна в смях.

— Скъпи ми Уолис — каза той, когато се поуспокои, — трябваше да го опитате, не да пръскате като излизащ на повърхността кит.

— Нещо ми заседна в гърлото — казах или по-скоро изграчих, защото говоренето не беше по силите ми. — Моите извинения, ще опитам пак.

Бях много смутен. Опитах се отново да сръбна, както бях виждал да го правят другите, но тази работа очевидно беше по-трудна, отколкото изглеждаше. Този път поне успях с усилие да задържа течността в устата си, докато кашлях и се давех.

— Емили, скъпа, опасявам се, че новият ти колега ще бъде неспособен да говори до края на следобеда — продължаваше да се хили Пинкър.

— Няма да е голяма загуба — устните на Емили трепнаха в наченки на усмивка, — въпреки че за господин Уолис това несъмнено ще е проблем.

— Може би… може би. — Пинкър избърса очите си с пръст. — Няма как да не си забелязала, че жилетката му говори достатъчно за него.

Сега беше ред на Емили да се задави.

Гледах тези двамата с удивление. Разбирах, че по някакъв начин аз бях причината за веселието им, но дори и животът ми да зависеше от това, не можех да разбера причината. Беше факт, че по онова време жилетката, подобно на обувките ми, грееше в ярък нюанс на жълтото, но дори и един търговец на кафе от Лаймхаус нямаше как да не схване, че това си е a la mode^[4].

Пинкър изтри очите си.

— Простете ни, скъпи Уолис. Не искахме да ви засегнем. Ето, нека ви покажа. Има си специален метод, който хората като нас, свикнали с процедурата, приемат за даденост. Наблюдавайте.

Той поднесе лъжичка с кафе към устата си и сръбна шумно със звук, все едно че правеше гаргара.

— Номерът е да вдишате течността с устни и език. Вдишвате, отваряте уста и в крайна сметка — плюете.

Последвах инструкциите му и този път успях да постигна малко по-добър контрол над течността. Или най-малкото публиката ми беше по-сдържана в реакциите си. Веселбата обаче настана отново, когато се опитах да овладея изкуството на изплюването в кофата. Пинкър ми демонстрира ефектно изстрелване на тънка струйка, която иззвънтя при удара си в метала, но още докато вдигаше глава, ми беше ясно, че тази част ще е трудна.

— Представете си, че свирите с уста — обясни. — И каквото и да се случва, бъдете решителен.

Погледнах към Емили. Лицето й изразяваше добре заучена незаинтересованост.

— Може би дъщеря ви би предпочела… — предположих.

— Да предпочете какво?

— Да предпочете да не присъства на нещо, което — опасявам се — може да се определи като твърде неприлично за очите на една дама.

Пинкър се обърна към дъщеря си, която пък се обърна към мен:

— О, хайде, господин Уолис. Нека бъдем модерни докрай и да не се свиваме като теменужки при вида на нещо напълно естествено.

— Да — отроних. — Разбира се.

Обърнах се неохотно към масата.

— Да го направим заедно? — предложи Пинкър.

Доближи лъжичка с кафе до устните си. Последвах примера. Той всмука, отвори уста и изстреля тънка струйка кафява течност право в кофата. Приведох се напред към целта, спрях, за да събера мислите си, и се изплюх с цялата деликатност, на която бях способен. За нещастие деликатността не се оказа особено ползотворна, защото разпръснах сериозно количество слюнки. Включително и извън целта.

— Извинете ме — промърморих. Бях се изчервил като домат.

Пинкър не ме чу. Раменете на татенцето се тресяха. Очите му бяха затворени, а под клепачите се промъкваха издайнически сълзи. Емили бе обвила тялото си с ръце и се люлееше напред-назад в стола си, клатейки енергично приведената си глава в явно усилие да потисне смеха си.

— Виждам, че ви забавлявам — промърморих кисело.

Пинкър постави ръка на рамото ми.

— Ако някога се откажете от писането на поезия — каза задъхано, — можете да имате страхотно бъдеще във вариететата. Това беше първокласна поза, сър. Удивителна поза. Изглеждахте така, сякаш се каните да рецитирате, а не да точите лиги.

— Не смятам, че съм точил лиги.

— А изражението на лицето ви — продължи той възхитено. — Тази тържественост. Комичната изненада, която показахте.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите. — Все още бях доста червен.

— Скъпи мой млад приятелю — продължи той с внезапна сериозност, — изтормозихме ви достатъчно. Простете ни. Ще ви оставя да продължите работата си.

Той тръгна към вратата. Когато излезе, с Емили останахме в мълчание.

— Сигурно ме намирате за смешен — в гласа ми имаше горчивина.

Емили отвърна тихо:

— Не, Робърт. Но може би сега вие мислите, че сте смешен. Смятам, че точно това целеше баща ми.

— Разбирам.

— Ако ще работим заедно, трябва да се чувстваме комфортно един с друг. А това не може да се случи, докато единият от нас се опитва да вземе надмощие.

— Разбирам — повторих.

— Ще обещая да не ви се смея повече, ако вие обещаете да не флиртувате с мен.

— Много добре. Имате думата ми.

Приседнах тежко.

— Повярвайте — добави тя с лека усмивка, — аз губя много повече от тази сделка.