Антъни Капела
С дъх на кафе (75)

Седемдесет и пет

С времето направих някои промени в кафенето, увеличих броя на масите, разлепих колоритни рекламни постери като тези, които бях виждал из кафенетата в Торино, и поставих дълъг рафт зад бара, върху който подредих бутилки с абсент и други аперитиви.

Емили понесе всичко това, без да каже и дума, но когато похарчих седмичните печалби от заведението за огромна украса от паунови пера и понечих да я окача, тя ме спря.

— Робърт, какво в името Божие е това?

— Харесва ли ти? Имаше нещо подобно в Кафе Роял. Придава на заведението атмосфера, не мислиш ли?

— Атмосферата — произнесе Емили твърдо — е последното нещо, което бихме искали.

— Така ли?

— Атмосфера — под което най-вероятно разбираш декадентския вид на парижки бордей… Не, остави ме да довърша… създава впечатлението за нещо повърхностно. Разговорите и обмяната на идеи са нещата, които изграждат атмосферата тук, а не перата и дрънкулките. В представите ми това място е по-скоро нещо като методистка зала за богослужения — простичка, скромна и функционална.

— И според теб какво точно би накарало някого да влезе в подобно заведение?

— Робърт, от вниманието ти явно е убягнал фактът, че тук планираме масов бунт. Хората идват заради политиката, не заради пауновите пера. — Тя обхвана с жест помещението: — Стените трябва да бъдат голи, мебелировката — семпла. А колкото до абсента ти — някой случайно да си е поръчвал такъв?

— Засега не — признах. — Твоите приятелки суфражетки са изключително въздържателна пасмина.

— И слава Богу. Нека просто им сервираме кафе и да приключим с въпроса.

Така и правех, въпреки че според мен със същия ефект суфражетките можеха да пият чай или вода и да бъдат еквивалентно щастливи. Жалко за огромния ми опит по въпросите на заведенията, който се пропиляваше по подобен начин. Не че ми пукаше чак толкова, но често откривах, че просто нямам какво да правя.

Още от завръщането си отлагах една доста важна визита, но най-накрая реших, че и нейният час е настъпил. Отидох до Лаймхаус и връчих на портиера визитката си, за да бъде предадена на Самюъл Пинкър.

Емили ме беше снабдявала с разнообразни откъси от актуалните новини за семейството — Ейда беше останала в Оксфорд, където се бе омъжила за някакъв преподавател; Филомена беше започнала да излиза, посещаваше различни партита и се движеше в компания от хора на изкуството из Блумсбъри. Колкото до баща им — неговите успехи в бизнеса ставаха все по-забележителни. Веднъж дори го бях видял описан във вестник „Телеграф“ като „джентълмена капиталист“, каквото и да значеше това.

 

 

Той ме накара да почакам, което не бе изненада, но не може да се каже, че скучаех. Докато стоях в преддверието, наблюдавах безкрайната процесия от носачи и работници, които крачеха край мен… всъщност не, не крачеха — по-скоро подтичваха, поддържайки някакво постоянно темпо, защото ако забавеха ход, човекът зад тях щеше да ги блъсне. Всеки носеше на рамото си чувал с кафе. Изнасяха ги на улицата, където ги очакваше дълга редица от транспортни коли. Чудех се защо не оставят стоката в склада, но явно понастоящем той се използваше за други цели.

Тогава видях познато лице — Дженкс, секретарят, който вече май не беше секретар: двама асистенти крачеха бързо зад него, докато той се движеше напред-назад, давайки нареждания на носачите.

— Дженкс! — извиках.

— О, здрасти Уолис. Подстригал си се. — Беше доста странна начална реплика: бях се подстригвал поне дузина пъти, откакто го бях видял за последно. — Предполагам, че си тук, за да си искаш отново старата работа.

Той продължи надолу по коридора, без да забавя крачка, и бях принуден да стана и да го последвам, за да продължим разговора си.

— Аз всъщност си имам работа. Пък и се съмнявам, че господин Пинкър ще ме назначи отново.

— Може би си прав. — Той влезе в склада и посочи нещо на асистента си. — Ей там горе, на втория етаж. Виждаш ли? Има място за поне още петстотин.

— Изглеждаш ми доста зает — започнах, след което спрях и млъкнах при вида на гледката, разкрила се пред очите ми.

Складът беше пълен. Всъщност не просто пълен: беше претъпкан. Изглеждаше така, сякаш е построен от кафе. Покрай всяка стена чувалите се извисяваха чак до тавана. Вече нямаше прозорци — само няколко сребристи лъча бяха успели да се промъкнат там, където купчините бяха струпани пред остъклените някога места. Чувалите бяха окупирали всеки етаж, а между тях бяха оставени съвсем тесни проходи и стълби, построени от още чували. Доколкото можех да преценя — бяха над петдесет хиляди.

Видях един разтворен чувал край вратата, до която стоях. Пресегнах се, извадих няколко зърна и ги помирисах:

— Индийска робуста, ако не бъркам.

Дженкс кимна:

— Обонянието ти винаги е било чудесно.

— Трудно е да се каже, че ти трябва каквото и да е обоняние, за да го разпознаеш — погледнах към стената от чували, губещи се в сумрака. — Всичките ли са пълни с това?

— По-добре се качи горе — каза ми Дженкс.

Пинкър седеше зад бюрото си. Телеграфът потракваше тихо, а той придържаше в ръце лентата, зачетен в символите върху нея. Пусна я, след това я вдигна отново почти веднага, за да погледне новите символи. Изглеждаше ми като човек, който отпива от езеро.

— А, ето те и теб, Уолис. Най-накрая се завърна — каза той с тон, предполагащ че просто съм отскочил до Уест Енд, за да похапна нещо за обяд. — Кажи ми как беше в Африка.

— Не беше успешно начинание.

— О, не знам. Изкарвам доста пари оттам.

Все още не ме беше погледнал. Не спираше да движи между пръстите си изписаната със странни знаци лента.

— Складът долу е доста пълен.

— А, това ли? — каза той изненадано. — Това е нищо. Трябва да видиш помещенията ми на митницата. В момента притежавам четири: всичките, по-големи от този склад, и всичките — пълни. Ще трябва да наема още сгради, преди всичко това да приключи.

— Какво трябва да приключи?

Той най-накрая вдигна очи към мен и аз се изумих от това колко много физическата му промяна наподобяваше тази у Емили. Или може би е по-правилно да кажа — как тя се беше променила също като него. Изглеждаше състарен, но погледът му… в него блестеше светлина, каквато не бях виждал до този момент; някаква нервна превъзбуда, каквато определено липсваше у дъщеря му.

— Армията ми е готова, Уолис — каза. — Воините ми са почти готови за голямата атака.

Това, което бе осъзнал, както ми обясни, беше, че пазарът на кафе е цикличен. Ако цената се покачеше, собствениците на плантации ги разширяваха, но понеже на новите посеви бяха нужни пет години, за да дадат реколта, ефектът върху пазара се усещаше чак след този период от време. Следователно пет години след повишаването на цената пазарът се пренасищаше, което пък водеше до неизбежно падане на цената, така че собствениците на плантации се оказваха принудени или да излязат от бизнеса, или да се пренасочат към различен тип насаждения… След пет години това водеше до нов недостиг на стока, цените се вдигаха и плантациите отново биваха разширявани.

— Десетгодишен цикъл, Уолис. Толкова неизменен и неумолим, колкото промяната във фазите на луната. Картелът се опитва да го прикрие, но не може да промени нищо. И щом веднъж осъзнах как стоят нещата, вече знаех начина, по който мога да го победя.

— Да победите кого, сър?

— Хауъл, разбира се. — Пинкър се усмихна зловещо. — Той скоро ще вие отчаяно. — Млъкна, изненадан от неволно получилия се шеговит каламбур^[1] — Присъствието ти явно ме прави духовит, Робърт.

Той беше чакал с години цикъла да достигне до най-благоприятната за него точка — момента, в който цените са подложени на максимален натиск.

— И този момент е настъпил?

— Почти. Скоро ще получа информация за състоянието на бразилските посеви, но между нас казано, очаквам наистина огромна реколта. Подготвил съм се, Робърт, подготвил съм се за война. Вече си видял част от подготовката долу, но това са само видимите неща. — Той се изправи и прекоси стаята, заставайки пред огромната световна карта, заела цяла стена. — Това, което не виждаш, то ще ни донесе победа — промърмори той почти на себе си. — Мрежи, съюзи, договори. Арбъкъл на Западното крайбрежие. Егбертс в Холандия. Виле в Германия. Лаваца в Милано. Когато направим своя ход, ще го направим заедно.

— Създал си картел?

— Не! — Той се обърна рязко, пронизвайки ме с поглед. — Това, което съм създал, е пълната противоположност на картела — сдружение на компании, които вярват в свободата, в свободното придвижване на капитала. Имаме хора, които да ни информират какво се случва на правителствено ниво от Париж до Парагвай.

— Разбирам — казах, въпреки че не разбирах нищичко.

— Всеки знаеше, че това рано или късно ще се случи — усмихна се той хладно. — Ние сме изградили позициите си, те направиха същото в отговор. Бяха принудени да го сторят. Брокерите от трите борси вече са взели страна, залозите са обявени. Всички очакват от мен да дам знак, за да започнат да продават. Връщаш се при нас в наистина благоприятен за бизнеса момент.

Беше ясно, че и той е останал със същото погрешно впечатление, като Дженкс.

— Не съм дошъл, за да моля отново за работа във фирмата — обясних. — Просто исках да се извиня.

— Да се извиниш? — Той изглеждаше изненадан.

— Задето така се издъних в Африка.

Изгледа ме продължително, след това каза:

— Ела с мен.

Поведе ме надолу по стълбите към масивната врата на мазето. Разтвори я пред мен и ме подкани:

— Влез.

Включих осветлението. В средата на помещението стоеше голям сандък. Изглеждаше точно като сандъка, пълен със сребърни крони, който бях дал на Ибрахим Бей.

— Отвори го.

Беше пълен със сребро — с австро-унгарски крони, всяка от които голяма колкото малка чинийка.

— Бей удържа комисионата си, разбира се — чух гласа на Пинкър зад гърба си. — Но си я заслужи. Върна ми всичко останало.

— Не разбирам.

— Исках да видя от какво тесто си замесен, Робърт. Това беше изпитание. И ти се провали.

Поех си дълбоко въздух.

— Трябва да ме мислиш за пълен глупак.

За моя огромна изненада Пинкър ми се усмихна:

— Точно обратното, бях доста впечатлен. Начинът, по който си се опитал да се пазариш с Бей — това, мисля, показва, че някъде в теб се крие наистина добър търговец. Освен това цялата история завърши добре. Емили има добър брак с друг. Ти се завърна. Смъртта на Хектор, разбира се, беше истинска трагедия — непредвидена трагедия, но изглежда, че той сам е предизвикал инцидента — такива неща просто се случват, ако във вените ти гори огънят на приключенията. Той ми писа, преди да почине, за да ме информира, че според него шансовете плантацията да бъде успешна са малки, но кой знае — може би някой ден ще изградим нова. А междувременно съм убеден, че мога да намеря работа за човек с твоите умения.

— Наистина не мисля, че имам умения, които могат да са ти от полза.

— Имам предвид страхотните ти вкус и обноняние. Писателската ти дарба, фактът, че разбираш от кафе.

— Това, което си струпал горе, трудно може да мине за кафе.

Той повдигна вежди:

— Не одобряваш това, което правим.

— Купуваш възможно най-лошата стока.

— Да. Но искаш ли да знаеш нещо? Благодарение на рекламите ни, клиентите си мислят, че това, което пият, е по-добро от най-добрата арабика. Всъщност, ако им поднесеш две чаши — едната с кафе „Касъл“ и другата — с най-добрата мока от Харар, те ще предпочетат „Касъл“. Носът на една обикновена жена е по-лековерен и от твоя член.

— Ти презираш клиентите си — осъзнах изненадано.

Той поклати глава:

— Не ги презирам. Всъщност не изпитвам нищо към тях. В успешния бизнес няма място за чувства.

Известно време стояхме мълчаливо и се гледахме. После промърморих:

— Най-добре да си вървя.

По пътя си към изхода отново видях Дженкс. Останах с впечатлението, че ме е чакал.

— Е? — попита.

— Няма да се връщам във фирмата.

— О, съжалявам да го чуя, Уолис.

— Наистина ли?

— Да — въздъхна той. — Старецът… понякога си мисля, че е малко изкуфял. Мислех си, че може би, ако двамата с теб…

— Съжалявам. Пък и не мисля, че мога да променя нещо тук.

— Той си търси писател — каза ли ти го? — Дженкс тръсна глава. — Спомена, че би искал да се навърташ наоколо, за да записваш всичко. Смята, че в момента създава история.

— Всички ние го правим.

— Поне на борсата ще дойдеш, нали? Когато започне всичко. Сигурен съм, че ще ти запазят място.