Антъни Капела
С дъх на кафе (73)

Седемдесет и три

Беше неизбежно пътищата ни все някога да се пресекат. На съдбата й трябваха точно шест месеца, за да го уреди. По това време публикациите и поканите бяха секнали почти напълно, точно както беше предвидил Хънт. Въпреки това имаше един прием в Пимлико, на който отидох по-скоро за да похапна сандвичи и да пийна вино, отколкото поради някакво непреодолимо желание за пореден път да разказвам историята за Теруда.

И тя беше там. Стоеше с гръб към мен, но я познах веднага. Когато се извърна леко от човека, с когото разговаряше, я видях в профил и осъзнах, че се е променила. Изглеждаше изморена, а косата й, подстригана по-късо според новата мода, вече не беше толкова блестяща. Стори ми се, че се е изгърбила леко, че част от жизнеността й я е напуснала. Тя не беше сред групичката, която слушаше внимателно историите ми, но съпругът й беше там и идиотът я повика.

— Мога ли да ви представя съпругата си? — попита. — Емили много се интересува от Африка, господин Уолис.

Ръкостискането й беше кратко, изражението — непроницаемо.

— Знам, че е така — казах. — С госпожица Пинкър се познаваме отдавна. Някога, също като нея, и аз работех за баща й.

При тези думи мъжът се изчерви.

— Тя вече не е госпожица Пинкър.

— Разбира се. Моите извинения, госпожо…?

— Брюър — отвърна тя. — Госпожа Артър Брюър.

— А и не може да се каже, че Емили е била на работа при баща си, нека изясним това — продължи нервно Брюър, оглеждайки се наоколо, за да види кой може да е чул думите ми. — Тя му е помагала, изпълнявайки дълга към семейството си, като една почтена дъщеря.

— Точно така — потвърдих. — Не че има нещо нередно в това човек да работи.

Тя повдигна вежди съвсем леко:

— А вие имате ли работа, господин Уолис?

— Не толкова, колкото би трябвало.

— Значи отново сте boulevardier^[1]? — попита тя с намек за прежната си жлъчност.

— Имах предвид, че не получавам толкова работа, от колкото имам нужда. Със съжаление откривам, че съм прекалено неквалифициран за повечето от нещата, които би ми се искало да правя.

— О, но нали сте писател — каза Брюър. — Четох няколко ваши статии за Теруда — всички те са изключително живи и емоционални; човек направо може да подуши прахоляка…

И той продължи да ми говори нещо, докато моите очи оставаха приковани върху съпругата му.

Да, беше се променила. Страните й не бяха толкова румени, а чертите й бяха по-остри. Очите й бяха леко подпухнали, сякаш не спеше достатъчно. Имаше и някаква войнствена искрица в погледа й, която не бях виждал преди. Е, май не трябваше да се учудвам на последното — бясна ми беше.

Брюър си приказваше. Беше очевидно, че няма никаква идея за някогашния ни годеж. Зачудих се защо не му е казала. Може би, помислих си, всяка жена на нейно място би искала да запази в тайна от съпруга си подобна безцеремонна раздяла.

Беше безнадеждно. Не можех да й кажа нищо, докато той стоеше там, а и освен това вече привличахме внимание — мъжът й може и да не знаеше нищо за някогашната ни връзка, но някои хора в стаята със сигурност бяха наясно с нея. С крайчица на окото си забелязах две добре облечени жени, които ни гледаха, шушукайки си нещо.

Казах на Брюър:

— Сър, съгласен съм с всичко, което казахте дотук, и това ме кара да вярвам, че със сигурност ще се съглася с всичко, което ви предстои да кажете, така че не виждам особен смисъл да продължаваме с този разговор. — Кимнах на съпругата му. — Госпожо Брюър. За мен беше удоволствие да ви видя отново.

След което се придвижих към другия край на стаята. Чух как зад мен Брюър отрони обидено „Е!“. Не ми пукаше, че съм го засегнал: всичко, което ме интересуваше, беше дали жена му ще тръгне след мен.

Тя не го стори, не и директно — всъщност не можеше, с толкова много очи край нас, и аз бях подготвен за това. Обикалях преднамерено бавно и внимателно помещението, разговарях с този или онзи… движех се така, че във всеки един момент, сякаш случайно, да мога да попадна в някой тих ъгъл или на друго дискретно местенце.

И въпреки това тя не дойде. До момента в самия край на приема, когато стаята вече се изпразваше — аз се обърнах и я видях да стои зад мен, поставяйки празната си чаша на една табла.

— Кажи ми едно-единствено нещо — прошепнах. — Щастливо ли си омъжена?

Тя се вцепени.

— Доста си директен.

— Нямаме време за дипломация. Щастлива ли си с този мъж?

Тя погледна към ъгъла, в който Артър беше увлечен в разговор с трима от гостите.

— Щастието ли е основната цел на един брак?

— Приемам това за не. Мога ли да те видя?

Тя замълча за момент.

— Къде?

— Ти ми кажи.

— Ела на Касъл Стрийт утре в четири. — Тя си взе пълна чаша. — Знаеш ли, Робърт, станал си доста припрян — каза и се отдалечи.

 

 

На следващия ден бях там в четири. Нея я нямаше. Кафенето не работеше, прозорците му бяха затворени с капаци, а по миризмата на застояло отсъдих, че нещата стоят по този начин от доста време. Забелязах, че баща й беше сменил оригиналната табела, която гласеше „Заведение на Пинкър за безалкохолни напитки“, но въпреки това не бе устоял да не остави ясен знак за своята човеколюбива мисия. Под прозорците, върху черното дърво, беше изписано: Защото той ще бъде праведен в господните очи и няма да вкуси нито вино, нито по-силно питие, докато самите стъкла носеха мотото на заведението: Мир и благоденствие: възнаграждението за трезвеността. Нищо чудно, че това място не беше просперирало.

Разхождах се изнервено напред-назад, чаках. Вече минаваше пет, когато тя най-сетне се появи, крачейки решително по улицата към мен.

— Да влезем — каза и извади ключ.

Последвах я вътре. Прашни чаршафи покриваха столовете и мраморните маси, машината за кафе зад тезгяха беше наполовина разглобена. Емили отиде до един шкаф и извади стъклен буркан, пълен със зърна кафе.

— Пресни са — отбеляза, докато палеше газово котлонче.

— Откъде си сигурна?

— Сама ги донесох миналата седмица.

— Защо? — попитах неразбиращо.

— Понякога идвам сама тук, за да пийна хубаво кафе. Това, което имаме вкъщи, е ужасно. Пък и от време на време имам нужда от тихо местенце, където да се срещам с… някои хора. Местенце, за което съпругът ми не знае.

— Аха. Разбирам.

Тя ме изгледа остро:

— Сериозно?

Промърморих:

— Няма да те съдя, задето си имаш любовници, Емили. Господ ми е свидетел, самият аз съм имал предостатъчно подобни авантюри.

Тя смля кафето и ароматът му изпълни помещението.

— Имаш ли си някого в момента? — попитах.

Тя се усмихна:

— Любовник?

— И какво е толкова смешно?

— Нищо. Просто наистина си станал изключително безцеремонен. Не, в момента си нямам любовник. Напоследък съм прекалено заета, за да намеря време за подобни неща.

— Разбирам. — Наблюдавах я известно време. — Какво кафе е това?

— Мисля, че можеш да познаеш и без да ти казвам.

Приближих се към нея и подуших смлените зърна. Бяха много ароматни, но в тях не се долавяше нищо от леката миризма на цветя, характерна за кафетата, на които бях попадал в Африка: в уханието се долавяше почти осезаемо усещане за нещо светло и ободряващо, лека лимонена острота…

— Ямайско — заключих.

— Всъщност е кенийско, едрозърнесто. Съвсем наскоро се появи на пазара. Взех го от един търговец от Спитафийлдс, истински специалист.

— Е, явно това е поредното ми погрешно заключение, а?

Замълчах и я наблюдавах как приготвя кафето. След малко тя наруши тишината:

— За какво си мислиш?

— Просто ми е приятно да те гледам.

Когато кафето беше готово, тя дръпна чаршафа от една маса и ме покани с жест да седна. После донесе чашите. Вдигнах своята и я подуших, сега долових и наситен аромат на касис. Кимнах. Тя също взе чашата си, двамата отпихме и почти едновременно затворихме очи, за да се насладим на кафето, на мига, на спомена.

— Мина наистина много време — промълвих след малко, — откакто за последно съм пил толкова добро кафе. Изненадан съм, че все още притежавате тези кафенета.

— Не ги притежаваме. Те губеха пари и трябваше да бъдат продадени. Но когато осъзнах, че новите собственици възнамеряват да ги превърнат в кръчми, настоях да си запазим поне това. Не мисля, че Артър дори подозира за съществуването му — всичко, от което се интересува, са акциите на фирмата и печалбата от продажбите. — Тя въздъхна. — Това е законът на джунглата — оцеляват само най-силните.

— Всъщност — отбелязах, — като човек, прекарал известно време в джунглата, трябва да ти кажа, че законите й са далеч по-сложни и мистериозни, отколкото предполага тази реплика.

Тя остави чашата си:

— Робърт?

— Да?

— Ще ми кажеш ли как умря Хектор?

Разказах цялата история, без да й спестявам нещо освен онази подробност за очите и тестисите. Тя се разплака, докато говорех, сълзите се стичаха по бледите й бузи. Не вдигна ръка, за да ги изтрие, а аз — въпреки че жадувах да ги пресуша с целувки, не направих нищо.

— Благодаря ти — каза тя, когато приключих. — Благодаря ти, че ми каза, благодаря ти и за това, което си направил. Знам, че не харесваше особено Хектор, но се радвам, че си бил край него в последните му мигове. Това трябва да му е донесло някаква утеха.

— Ти си го обичала.

Тя въздъхна:

— Да, някога. Тогава бях много млада.

— Но ти си го обичала… — сега беше мой ред да се поколебая. — Обичала си го с цялото си същество. Не по начина, по който обичаше мен.

Тя извърна очи:

— Какво искаш да кажеш?

— Отдала си му се напълно. Докато аз… — думите ми ме предаваха. — Както каза на баща си онази сутрин в офиса му, ние с теб сме предопределени за приятели, не за любовници.

Дълго време тя не каза нищо. Някъде отвън внезапно се надигна глъчка, когато шумна група деца притича по улицата с пръчки в ръце и заблъска с тях по парапетите на стълбищата. Разнесоха се крясъци и писъци и след това тишината ни обгърна отново.

— Това, което казах на баща си — произнесе тя внимателно, — беше, че искам да се омъжа за теб. Това със сигурност означаваше достатъчно.

— Но ти си била влюбена в Хектор.

По бузите и шията й се появи руменина.

— Всичко това вече беше приключило. Както най-вероятно си разбрал и сам, след като си чел писмата. Той предпочете ергенската си свобода. А ти — тя най-сетне ме погледна отново, в очите й се четеше укор, — ти си се влюбил в друга.

Кимнах:

— Да. И съжалявам за това.

— Коя беше тя?

— Една негърка. Името й беше Фикре.

— Разбирам. А ти — тя повдигна иронично вежди — обичаше ли я с цялото си същество?

— Да. Предполагам, че да.

— Разбирам.

— Емили… Поисках да се срещнем, защото исках да ти се извиня.

— Да се извиниш!

— Да. Начинът, по който се разделихме, беше неподходящ. Писмото ми. Бях груб.

— Груб!

— За мен ще означава наистина много, ако си способна да ми простиш.

— Нека си изясним нещо, Робърт — започна тя, поставяйки чашата си в чинийката й с доста решителен жест. — Молиш ме да ти простя за начина, по който разтрогна годежа ни, и за нищо друго?

— Наясно съм, че сигурно има и друго…

— Е, нека помислим заедно какво би могло да бъде това друго. Поиска ръката ми от моя баща, без дори да си направиш труда първо да споделиш с мен, че имаш подобни намерения. Докато бяхме заедно, прекарваше всяка вечер в публичните домове на Ковънт Гардън. Какво, мислеше си, че не знам за това? Дженкс те е виждал там повече от веднъж и повярвай ми, беше наистина щастлив да сподели тази информация с мен. Замина нацупен към Африка, откъдето ми пишеше тези ужасни писма, в които ясно даваше да се разбере, че се чувстваш хванат в капан далеч преди изобщо да се влюбиш в друга.

Забих поглед в чашата си.

— Не бях много добър в изразяването на чувствата си.

Тя изсумтя презрително.

— Прекалено късно ли е вече? — попитах.

— Прекалено късно за какво?

— Да започнем отначало.

— Имаш предвид да бъда твоя… да бъда това, което онова момиче е било за теб?

Вдигнах очи към нея. Беше се изчервила. Казах бавно:

— Разбира се, аз ще те обичам дори и да не го искаш, дори и да не отвръщаш на чувствата ми — в крайна сметка, това зависи изцяло от теб. Но просто няма да бъде същото. Докато не го сторим — докато телата ни не бъдат заедно — ще се чувстваме така, сякаш само подушваме, но не вкусваме. Със същия успех можем да си говорим и по телефона. Аз искам да те държа в прегръдките си, да бъда в теб, да споделим усещането за… е, не мога да го изразя с думи, но може би вече знаеш за какво говоря. Всичко, което мога да ти кажа, е, че досегът с тази наслада, насладата на любовта, е като появата на ново сетиво — осезанията ти се променят по същия начин, както когато се учиш да опознаваш кафето.

Тя поклати глава:

— Невъзможно е — промълви тихо.

— Заради Артър?

— Не и поради причините, които вероятно предполагаш.

— Може би с времето…

— Не — прекъсна ме тя. — Не ме разбираш. Първо, аз не съм такава жена. Не се опитвай да спориш с мен, Робърт, няма нищо, което някой от нас може да направи по този въпрос. И второ, защото не мога да поема риска да се забъркам в подобен скандал.

— Ами другите? Мъжете, с които се срещаш тук?

— Тези, с които се срещам тук, са жени.

— О… — промърморих смутено. — Но защо?

Тя ме погледна.

— Трябва ни достатъчно уединено място, където да планираме действията си.

Най-накрая всичко ми се изясни:

— Ти си суфражетка!

— Да, въпреки че ненавиждаме да ни наричат по този начин. Това е дума, измислена от вестникарите, които се опитват да ни изкарат глупави, безполезни представителки на нежния пол.

Няколко факта бързо изплуваха в съзнанието ми.

— Напоследък ставаме свидетели на доста криминални прояви — надписи по стените, жени, които се опитват да протестират в Камарата на общините.

— Да, това сме ние. Или поне част от това е наше дело.

— А какво ще стане, ако ви арестуват?

— Ще отидем в затвора. И правилната дума не е „ако“, а „когато“.

— Може и да извадиш късмет…

— Не. Ще дойде време, когато движението ще има нужда от хора, които да дадат пример — мъченици, ако щеш. Ако дотогава не са ни заловили, ще се постараем да бъдем заловени. Можеш ли да си представиш отзвука от всичко това, Робърт — как тези „глупави момичета“, тези „суфражетки“, действително са готови да влязат в затвора заради своята кауза? Тогава вече ще са неспособни да ни наричат нежен пол.

— Затова няма да напуснеш съпруга си — промълвих. — Не желаеш да излагаш на риск каузата.

Тя кимна:

— Най-голямата ни сила е нашата порядъчност. Трябва да им покажем, че зад този така наречен бунт стоят уважавани дами.

— Артър знае ли?

— В някаква степен. Въпреки че надали може дори да си представи, че съм преминала от идеологическите убеждения към конкретни действия. Ще имам проблеми, когато разбере. Някои жени са заключвани от съпрузите си в килери и дрешници, за да не идват на срещите.

— Може би ще се разведе с теб.

Тя поклати глава.

— Не и той. Би изглеждало зле в очите на околните.

— А защо е толкова важно? Имам предвид — струва ли си всичките тези усилия възможността да изберете някой политик, да изпратите някакъв надут простак като Артър в Парламента?

Тя въздъхна:

— Най-вероятно не. Но трябва да имаме правото да го сторим. Те са ни го обещавали толкова много пъти и винаги досега са ни лъгали. — Тя ме погледна в очите. — Ще ни помогнеш ли?

— Аз! — изненадах се. — Да ви помогна? И как по-точно?

— Това кафене… От известно време си мисля, че ако групата ни се разрасне, ще имаме нужда от подобно място. То е в центъра, тук могат да се оставят съобщения и да се провеждат срещи, а и хората, които се инересуват от тези въпроси, могат да дойдат, за да научат повече. Търся някой, който би могъл да управлява това място от мое име. Мисля, че ще се справиш много добре.

— Разбирам.

— Няма какво да се лъжем, Робърт, работата ще бъде неблагодарна. Щом веднъж хората научат, че това е мястото, където се събираме… Нека го кажа по този начин — може да ти се наложи да сменяш доста често счупени прозорци и ще бъде добра идея да имаш някоя достатъчно тежка тояга под бара.

— Но, Емили — разперих ръце. — Със сигурност осъзнаваш, че това, което искаш от мен, е невъзможно. Сега съм писател. Имам няколко публикувани статии, нещата най-сетне започват да се развиват така, както искам. Не мога да се откажа от свободата си.

Тя рязко се изправи:

— Свободата да правиш какво? Да правиш каквото си искаш? — Очите й горяха. — Предлагаш ми с готовност сексуални наслади, но не си способен да приемеш нито една от отговорностите на любовта. Казваш, че ме обичаш, но не си готов да ми помогнеш в единственото нещо на този свят, което има значение за мен. Не и ако това ще те ограничи по някакъв начин. Искаш от мен да бъда просто поредната в твоята „безкрайна поредица от изумителни усещания“. Помниш ли тези думи, Робърт? Някога описа целувките ни по този начин. Това беше много преди да осъзная колко отвратително звучи подобно определение, колко е показателно за начина, по който гледаш на мен. Искрено се радвам, че не се омъжих за теб.

— Да — казах.

— Да, какво?

— Да, доста си права. Всичко, което казваш, е истина. И да — ще ти помогна. Ще стана управител на това кафене.

— Наистина ли? — Изглеждаше искрено изненадана. — Заради това, което казах?

— Отчасти.

Очите й се присвиха.

— Нали осъзнаваш, че никога няма да спя с теб?

— Да, Емили. Осъзнавам го прекрасно.

— А и заплатата ще бъде доста малка. Няма да можеш да си позволиш обичайните си кохорти от курви и компаньонки. Защо се усмихваш, Робърт?

— Просто си припомних едни малко по-отдалечени във времето преговори с друг представител на семейство Пинкър относно назначението ми на работа. Сигурен съм, че каквото и да ми плащаш, то ще бъде достатъчно, за да покрива скромните ми нужди.

— Скромен е последната дума, която бих употребила за теб.

— В такъв случай мога само да се надявам, че ще те изненадам. Така или иначе, имам няколко условия.

— И те са?

— Първо, да разкарам тези смехотворни лозунги в защита на трезвеността.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Става. Друго?

— Това може и да ти прозвучи странно… Искам да говоря с вашия вносител и да го помоля да плаща по-висока цена от обичайната за кафето, което идва от африканските ферми.

— Защо? — изглеждаше объркана.

— Защото по този начин африканците ще имат различна алтернатива от тази да работят за белите хора. Не говоря за някакви сериозни суми — най-много за няколко пенита — вероятно изобщо няма да повлияят върху цената, на която ние ще продаваме кафето, но за тях разликата ще бъде огромна.

— Робърт — каза ми тя раздразнено. — Наистина нямаш и най-бегла идея за това как се прави бизнес, нали?

— Точно обратното — отвърнах. — Съдейки по личния си опит, бизнесмените са тези, които нямат идея как да го правят.

Тя примирено вдигна ръце.

— Ако наистина искаш да продаваш по-скъпо кафе, действай. Има ли нещо друго?

— Само още едно. Никакви смеси. Проклет да бъда, ако получавам сортове от всички краища на света само за да ги разбърквам в някакви безименни буламачи.

— И мислиш, че можеш да спечелиш нещо по този начин?

— Нямам представа. Но се надявам, че няма да бъда на загуба, пък и наистина знам как да приготвя чаша хубаво кафе.

Емили ми протегна ръката си:

— В такъв случай, господин Уолис, мисля че с вас имаме сделка.