Антъни Капела
С дъх на кафе (68)

Шестдесет и осем

Ще кажа малко за пътуването си към дома, защото съм го описвал обширно на други места. Достатъчно е да спомена, че не беше така праволинейно като придвижването ми към Африка.

След като беше победил италианците при Адоуа, император Менелик сега преследваше собствените си владетелски амбиции. Скоро британската „сфера на влияние“ в Абисиния стана част от Етиопия. Великобритания не се опита да предотврати с нищо това развитие на нещата въпреки ужасяващия брой жертви, които дадоха местните племена, отказали да приемат господството на Менелик.

Всичко това ставаше ясно единствено от разстояние — както във времето, така и в пространството. Това, което веднага се забелязваше, бе, че из крайбрежните региони цареше пълен хаос, а пътуването на европейците бе силно ограничено. Да се върна обратно по пътя, по който бях дошъл, през Зейла, беше невъзможно: единствената ми надежда беше да навляза по-навътре в Африка и да пътувам по Нил до Хартум и оттам — до намиращия се под британска власт Судан. За съжаление опитът ми да го сторя съвпадна с малък конфликт, наречен от вестникарите Инцидентът „Теруда“, когато Франция и Великобритания предявиха едновременно претенции към едно и също парче от Централна Африка. Бяха бурни времена, а за кратко аз се намирах в самото сърце на бурята.

Сред другите неща, които ми се случиха, може би трябва да се отбележи времето, в което бях принуден да кисна в Гондар, столицата на Менелик, заедно с всички останали европейци, имали неблагоразумието да попаднат там. Британците му бяха съюзници, така че технически не бях точно арестуван, просто не ми беше позволено да си тръгна. Едно от нещата, които чух тогава, беше, че основната съпротива срещу експанзията на Менелик на юг са бойци, водени от група избягали роби. Ще ми се да вярвам, че Фикре и Мулу, а може би и тяхното светлокожо детенце, са били сред тях.

Открих нещо важно по време на дългото си завръщане. Бях обичал Фикре, може би не по начина, по който тя заслужаваше да бъде обичана, но с абсолютна физическа страст, отвъд която май имаше и още нещо. Въпреки всичко, което се бе случило, установих, че искам тя да е щастлива. Е, може и да не звучи като някакво грандиозно откритие, сравнено с кръщаването на езерото Виктория или езерото Албърт или пък с определянето на точното място, откъдето извира Нил… Но за мен това си бяха неизследвани територии, които в атласа на сърцето ми бяха останали снежнобели дотогава.

Две години живях като безпаричен скитник, обикаляйки из Средиземноморието. В Рим се превърнах в част от бившите патриоти бохеми и спонсорирах изгнанието си, преподавайки уроци по английски. За кратко развеждах туристи из художествените галерии във Флоренция. Бях домашен възпитател на дъщеричката на някави богати американци в Цюрих. Прекарах дори едно лято, работейки за търговец на кафе в Торино — същото лято, през което завърших един роман, а след това унищожих ръкописа.

Бях обсебен от мислите за Фикре — лудият, главозамайващ екстаз на неизживяната любов поглъщаше душата ми като огън. Но когато пламъците угаснаха, а димът най-сетне се разсея, осъзнах с ужас, че това, което беше останало в сърцето ми, всъщност винаги си е било там — през цялото това време бях обичал единствено и само Емили.