Антъни Капела
С дъх на кафе (32)

Тридесет и две

„Опушен“ — същинският символ на разпаления в сетивата огън, това е ароматът, предаван на кафето от някои видове дърво и смола, докато изгарят.

Льо НоаНоа, Le Nez du Café

Напускаме Зейла четири дни по-късно — керван от тридесет камили. Към нас и Ибрахим Бей са се присъединили още Хамънд и Татс със закономерното желание да стигнат максимално далеч в сравнителната безопасност, която предлага по-голямата група. За мен и Хектор има камили, но от непрестанното им клатушкане ни се повдига, така че в голяма част от времето крачим наред с останалите, Фикре и Мула се движат зад нас заедно с другите слуги. Понякога, към края на прехода за съответния ден, забелязвам как тъмнокожото момиче, залитащо от умора, се обляга на евнуха. Той нежно я прегръща през кръста, помагайки й да стои изправена.

Спираме за вода в Токоча. Пълним гербеите — мехове от козя кожа, които висят, привързани към камилите, по един от всяка страна, подобно на гигантски футболни топки. Водата има неприятен вкус и смърди на животни — hircinos, според класификациите на Лино — а качествата й окончателно се влошават след цял ден под слънчевия пек. След още десет мили преход, при Уарумбот, тръгваме към вътрешността на континента. Това е началото на пустинята; селището е издигнато на самия ръб на пясъците — самотно пристанище, в чиито основи се разбиват сухите вълни на това огромно горещо море. Асоциация, разрушена донякъде от Хамънд, който обяснява, че в момента се намираме по-ниско от океана. Омагьосан от лунната светлина — пътуваме от късния следобед до зазоряване — пясъкът прилича на сол — ярък, блестящ и красив, простиращо се до хоризонта поле от кварц; ако оближеш устните си, ще усетиш соления прах. По черните лица искрят малки кристалчета. Понякога преминаваме покрай димящи пукнатини насред скалистия пущинак; понякога се движим дълго сред безкрайните, неподвижни дюни; понякога вървим през разпилени по земята камъчета, сякаш тук са се разбивали огромни скали. Виждаме само един признак на живот за цялата нощ — изкривено трънливо дръвче. Всъщност то може би също е мъртво, защото не забелязвам почти никакви листа.

Усещам се, че мисля за Емили, припомняйки си различни сцени от времето, в което се ухажвахме — начина, по който тропаше с краче, когато спорехме насред улицата; обядите в кръчмата на Нароу Стрийт… Ритъмът на камилата, когато най-сетне успееш да свикнеш с него, е хипнотизиращ, почти чувствен.

Когато слънцето изгрява — издигайки се над пясъците като балона на Монпелие — продължаваме да се намираме насред все същата безлична пустиня. Усещам тревогата на водачите: напредвали сме твърде бавно. А да останеш, тук, насред адските дневни горещини, е равносилно на смърт. Гербеите са почти празни, а кратък, но бурен диалог показва, че май никой не е наясно къде точно се намираме. В крайна сметка продължаваме в същата посока.

След известно време виждаме малко селце в далечината — безформените къщи са почти невидими сред безформените скали, разпръснати сред пясъците. Илюзиите на перспективата — тук един камък може да ти изглежда огромен като кораб или малък като прашинка. Това е Енса, мястото, където трябва да спрем. Усещам облекчението на спътниците си. Достигаме до няколко разнебитени колиби, няколко кози, търсещи трева сред камъните, и негърка, която храни бебето си от сивкавата си и набръчкана като изстискан портокал цица. Големи и наперени лешояди пристъпват сред колибите. Гълъби се боричкат сред смрадливите останки от сламата, оставена за камилите. Най-важното обаче е, че тук има кладенец, от който да напълним вода. Пропътували сме четиридесет мили за две нощи. Остават ни още около двеста.

На следващата нощ яздя, обзет от леко неудобство — не ми се струва правилно да седя върху камилата си, когато зад мен жена ходи пеш. Въпреки това етикетът е повече от ясен: да предложа животното си на робинята на Бей би било точно толкова шокиращо за околните, колкото да отстъпя място в омнибуса на слугата си.

Ибрахим Бей забелязва, че гледам към Фикре, и пришпорва камилата си, за да се изравни с мен.

— Обещах да ти кажа как съм я открил.

— Да.

— Искаш ли да чуеш историята сега?

Замислям се: яздя камила през пустинята. Огромната луна се извисява над мен — толкова голяма и ясна, че мога просто да се протегна и да докосна петнистата й повърхност. Почти не съм спал от дни. Отивам на място, където няма абсолютно никакви наченки на цивилизация. Камилата ми смърди. Арабски търговец иска да ми разкаже историята на робинята си. Или съм се превърнал в шибания Дейвид Ливингстън, или това е някакъв ужасен кошмар.

— Да, искам — чувам да произнася собственият ми глас.