Антъни Капела
С дъх на кафе (31)

Тридесет и едно

— Наистина — отсича Ейда ядосано — разбирам, че ти е годеник, Емили, но искам Робърт да престане да пише подобни снизходителни неща за мен.

Емили въздъхва.

— Говориш за писмото до Фрог, в което става дума за туземците и Вагнер?

— Същото. И съм твърдо решена да му пиша в отговор.

— В момента е в Абисиния, не съм сигурна дали писмата изобщо ще стигнат до него — вече не отговаря на моите. Освен това, Ейда, предполагам, че Робърт просто се опитва да бъде забавен. Това е неговият начин да се ободрява, когато е унил.

— Да не му дойде само в повече тази бодрост!

— Виж, не му е лесно. Най-малкото, което можем да направим за него, е да проявяваме малко разбиране.

— Е, лесно ти е да го кажеш — на теб ти пише само сладки глупости и любовни писъмца.

— Всъщност — казва Емили с усмивка — Робърт не е много добър в любовните писма. Мисля, че ги смята за подронване на неговото изкуство.

Ейда изсумтява.

— Всъщност не го харесваш особено, нали? — пита Емили тихо.

— Е, не бих казала такова нещо. Предпочитам го пред Хектор. Просто не мога да го разбера напълно. Пък и — тя се поколебава, защото сестрината вероломност има своите граници — просто съм изненадана, че го харесваш толкова много.

— Кара ме да се смея.

— Говоря само за себе си — произнася Ейда превзето, — но лично аз не бих искала съпругът ми да бъде непрестанен извор на забава. Има си театри и вариетета за тази цел.

— Нямах това предвид.

Точно тогава баща им нахлува в стаята. Носи дълго два фута парче телеграфна лента.

— Скъпи мои — провиква се той, — искате ли да видите нещо удивително?

— Какво има, татко?

— Вземете палтата си — отиваме на Борсата. От „Лайл“ се опитват да разбият монопола на пазара за захар.

— И по какъв начин ни засяга това? — намръщва се Ейда.

— Пряко — по никакъв. Но ако успеят да го направят със захарта, ние ще успеем при кафето. Каквото и да се случи, ще бъде зрелище, което не бива да се пропуска.

Нито едно от момичетата не е особено въодушевено, но се оставят да бъдат повлечени към изхода. Докато се обличат, баща им махва към едно такси и тримата се отправят към центъра.

— От много години „Лайл“ са изправени пред ситуация, много подобна на нашата — обяснява Пинкър. — Нашите проблеми с Хауъл са същите като техните с „Тейт“. Но те отказват да се предадат! Пласирайки своята захар като глюкоза, са започнали да налагат марката си. Сега „Лайл“ започват да използват захар от полетата с цвекло в Източна Англия: така се надяват да разрушат монопола.

— Все още не виждам как това ще проработи — отбелязва Ейда намръщено.

— От „Лайл“ ще залеят целия пазар със захар — обяснява Емили. — Синдикатът на „Тейт“ ще бъде принуден да я изкупува, ако иска да поддържа цената изкуствено завишена. От този момент всичко е въпрос на това чии нерви ще издържат по-дълго — ако „Лайл“ спрат да продават, те губят; ако „Тейт“ спрат да купуват, те губят и цената на захарта ще се срине.

— Именно! — Баща й я награждава с усмивка. — „Тейт“ вече са под сериозен натиск, защото реколтата тази година е необичайно добра, а те са задължени да купуват повече стока, отколкото им е нужна. Да не забравяме, че запасите на „Лайл“ са много добри. Ще бъде забележителна битка.

На борсата ги въвеждат в публичната зала. Прилича малко на театър, мисли си Емили. Гледат надолу към огромна, кънтяща от хорски гласове зала, из която са разположени половин дузина осмоъгълни павилиони от махагоново дърво и месинг. Изглежда в тях се продават някакви освежителни напитки. Чак след няколко минути Емили осъзнава, че това, което се подава напред и назад през махагоновите гишета, не е кафе или чай, а ивици хартия.

— Това са отделенията на Борсата — обяснява баща й. — Отделението за кафето е ето там, вдясно; а това тук, точно под нас, е отделението за захарта.

Дузина мъже са се скупчили около павилиона, който той й сочи. Вниманието им е приковано в някаква черна дъска. Изглежда чакат нещо — напомнят на Емили за деца, нетърпеливи на малката сценка да се появят Пънч и Джуди^[1].

Единственият, който прави нещо, е мъж с яркочервено бомбе, който бързо изписва числа върху дъската. Когато стига до долния й край, я изтрива и започва отначало.

Млад мъж в делови костюм си пробива път през публичната зала към тях.

— А! Ето го и Нейт — възкликва баща й. — И Брюър също.

Емили вдига поглед при споменаването на това име: елегантният член на парламента, когото вече е срещала, също идва към тях. Дава да се разбере, че я е забелязал, като й се усмихва и след това сяда до баща й. Междувременно Пинкър трескаво говори нещо на ухото на Нейт. Потупва го по рамото и младият мъж си тръгва.

— Нашият брокер — обяснява и присяда отново. — Оставих малка сума за „Лайл“.

— Облог? — пита Емили.

— На практика — да. Купих малко ценни книжа. Ако цената падне, както очаквам, ще си прибера разликата.

Тя кимва, но за съжаление не познава пазара в тънкостите, очевидно известни на баща й. Струва й се различен, не го е виждала в подобна светлина. Навремето, когато наричаше своите чували с кафе войници и кавалерия, тя си беше представяла по-различна битка.

Чува се звънец. Около отделението за захарта веднага се надига врява. Мъже размахват ръце, правейки някакви странни, но очевидно значещи нещо знаци; други попълват документи, подавайки ги през гишетата и вземайки нови. Въпреки че няма идея как точно работи системата, тя е наясно, че долу се случва нещо наистина драматично. В центъра на всичко сякаш са двама мъже, изправени с гръб към гишетата, в двата противоположни края на осмоъгълния павилион.

— Брокерът на „Лайл“. А онзи там е на „Тейт“ — казва баща й. — Охо! А там, ако не греша, виждам и самите ръководители на компаниите.

Две отделни групи от хора влизат в публичната зала. Всяка се състои от около половин дузина облечени в черни палта мъже. Представителите на двете враждуващи компании се избягват демонстративно, съсредоточили вниманието си върху случващото се долу.

— Братята Лайл. А това, мисля, е Джоузеф Тейт, синът на сър Хенри — обяснява Пинкър, докато отново извръща поглед към цифрите върху черните дъски. — Както виждам, „Лайл“ продължават да купуват. Трупат стока.

— Въпреки че се надяват цената да падне?

— Това е жест. Искат да покажат пред Борсата колко много влагат във всичко това.

В следващите двадесетина минути не се случва нищо. Ейда среща погледа на Емили и подбелва театрално очи. Само че Емили не е отегчена, това, което се случва, я е запленило. Не може да се каже, че й харесва в обичайния смисъл на думата. В действителност намира дори за малко отблъскващ факта, че всичко, което правят в компанията на Пинкър, може да бъде сведено до това: късове хартия, плъзгащи се по махагонови маси. Има нещо зловещо и в скупчените долу мъже, нещо диво, животинско: тя може ясно да си представи как тази добре облечена глутница би се нахвърлила всеки момент върху един от двамата търговци, за да го разкъса…

— Забележително — мърмори си Пинкър.

Той наблюдава единия край на публичната зала и някакъв много възрастен джентълмен, който се е отправил с бавна крачка към групичката на „Тейт“, подпирайки се на бастуна си. До него върви млад господин, готов да го подхване, ако старецът залитне.

— Самият сър Хенри — обяснява тихо Пинкър. — В момента трябва да е на повече от седемдесет.

Глъчката долу се усилва, сякаш хората са приели появата на възрастния джентълмен като някакъв знак. Множество мъже крещят към брокера на „Лайл“, размахват ръце пред лицето му, обяснявайки нещо на странния си език от жестове, и бутат в ръцете му листове хартия. Той невъзмутимо ги събира, потупва по рамото всеки, чийто документ е взел, а междувременно разговаря, кимайки, разписва бележки и ги предава през гишето…

— Сега „Лайл“ продават. — Баща й я въвежда в обстановката — Това е!

Лудницата продължава около пет минути. Пинкър наблюдава внимателно сър Хенри, седнал до сина си и облегнал ръце върху дръжката на бастуна. Двамата гледат мълчаливо и с безстрастни изражения случващото се долу.

— Скоро ще се пречупят — мърмори Пинкър. — Вече са похарчили цяло състояние.

Шумът спонтанно затихва. Долният етаж потъва в изпълнена с напрегнато очакване тишина. Брокерът на „Лайл“ поклаща глава.

В същия момент от другата страна на павилиона брокерът на „Тейт“ казва нещо. Мъжете в тълпата като един се придвижват от брокера на „Лайл“ към него.

Баща й въздъхва:

— Свърши се — промърморва. — „Тейт“ спечелиха.

— Защо, татко?

— Кой знае? — Тонът му е груб. — Може би „Лайл“ не са преценили добре момента. Може би са имали по-малко стока на склад, отколкото са се престрували, че имат. А може би просто нервите на стареца са издържали по-дълго. — Той става на крака. — Да се прибираме.

Залата вече се изпразва. Групичката на „Лайл“ си тръгва първа. Хората на „Тейт“ си разменят няколко мълчаливи ръкостискания. Трудно е да се повярва, че цяло състояние току-що е било заложено и изгубено.

— Няма да спечелят следващия път — произнася тихо баща й, вперил поглед в земята. — Не могат. Не и в дългосрочен план. Пазарът иска да бъде свободен и достъпен за всички, а никой не е по-могъщ от пазара. — Той вдига очи към Артър Брюър. — Не забравяй за вечерята, Брюър. Трябва да запомним уроците, на които ни научи днешният ден, за да не повтаряме същите грешки.