Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Flavours of Coffee, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бакалов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: С дъх на кафе
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-198-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245
История
- —Добавяне
Тридесет
„Пикантен“ — стимулиращ вкус. Приятен; тръпчив; остър или лют; синоним на „остър“.
Половин час по-късно все още стоя на същото място, когато Хектор се появява с бърза крачка.
— Призовани сме — казва рязко. — Ибрахим Бей е пристигнал и изглежда, че проклетият негърски крал най-сетне е готов да говори с нас.
— Чудесно. Време беше най-сетне да се случи нещо.
— Всичко това беше жива наглост, ако питаш мен.
Надигам се от стола си и понечвам да пристъпя на брега, но Хектор ме спира.
— Трябва да го направим показно, Робърт. Ние не сме някакви си келеши като този крадлив негодник Хамънд. Ние сме тук като представители на британската индустрия. И дори той да не покаже уважение към нас, като хора, не може да не уважи нея.
И така, ние се отправяме към палата на Абу Бекр — незначителния тиранин в тази забравена от бога и накацана от мухи купчинка лайна, скрита в мъничко ъгълче на дивашките земи — облечени във всичко представително и елегантно, което успяваме да изровим от багажа — бели костюми с вратовръзки и пояси, облекло, допълнено при Хектор от доста впечатляваща бяла шапка със стърчащи от нея папагалски пера. Африканците ни подминават с безразличние. Предполагам, че в техните очи просто най-сетне сме започнали да се обличаме нормално, подобно на племената от вътрешността на страната.
Абу Бекр се е изтегнал в ложето си и яде фурми. Ибрахим Бей стои изправен пред него. Негърът е до рамото на господаря си. Оглеждам се за момичето, но не го виждам никъде. Сребърна табличка е поставена в краката на тиранина. Върху нея има купчина листа — някакви подправки, може би наркотици, подарък от търговеца за краля.
Владетелят ни забелязва и ни махва да се приближим. Абу Бекр ни представя един на друг на език, който никой от нас не разбира, но жестовете му са достатъчно ясни. Бей, Хектор и аз си стискаме ръцете. Кралят заговаря отново: донасят му някакъв документ, той потапя кралския си печат в мастило и го притиска към хартията, накапвайки междувременно бялата си роба. След това, дори без намек за усмивка, протяга ръка към мен. Поемам я — тежка и груба като лапа на леопард — и я раздрусвам. Той ме поглежда гневно. Отпраща ни.
— Дълго ли чакахте? — пита Бей загрижено, когато излизаме от владетелското заграждение. Все едно е слязъл от закъснял с няколко минути влак, а ние сме го чакали на перона.
— Близо месец — изръмжава Хектор.
— Аха. Значи не е било чак толкова зле. — Бей се усмихва. — Радвам се да ви видя и двамата. Вие, предполагам, трябва да сте Кранак, а вие — той се обръща към мен — сигурно сте Робърт Уолис.
— Откъде знаете?
— Моят добър приятел Самюъл Пинкър ми обясни с писмо, че идвате в Африка. Помоли да ви помогна по всеки възможен начин. — Той се покланя леко. — И за мен ще бъде чест да го сторя.
— Какво все пак предизвика това забавяне? — прекъсва го Хектор безцеремонно.
— Кое забавяне?
— Защо негово кралско нищожество ни накара да чакаме толкова дълго?
Върху голямото лице на Ибрахим Бей се изписва объркване.
— Нямам представа. Но междувременно ще трябва да се оправим и със съвета на старейшините. Какво ще кажете да им направите някакъв подарък? Няма да имаме повече проблеми с Абу Бекр, но с тях…
— Подарък? — пита възмутено Хекор.
— Няколко кози ще свършат работа.
— Нямаме кози — отбелязвам.
— А дори и да имахме — включва се Хектор с властен тон, — не бихме ги разменили срещу правото да пътуваме в страна, където сме упълномощени да се движим свободно, като поданици на нейно величество, кралицата на Великобритания.
— Разбира се — съгласява се Ибрахим Бей. — Нищо не ви задължава да правите каквито и да било подаръци. — За моя изненада той ми намигва, когато погледите ни се срещат. — Но може да се окажете заседнали тук за доста дълго време, ако не го сторите.
— Освен това — продължава Хектор — съм на мнението, че когато белият човек прибягва до подкупи, той прави нещата по-трудни за всеки от своята раса, който идва след него.
— В такъв случай съм истински късметлия, задето не съм бял човек. Или поне не съвсем бял — усмихва се Бей. Осъзнавам, че този човек притежава наистина огромен чар: друг на негово място би се почувствал засегнат от тона на Хектор, да не говорим за думите му, но Ибрахим Бей се държи така, все едно всичко това е просто дружеска шега. — Между другото, ако приемем, че харура ви даде своето разрешение да тръгнете, ще се съгласите ли да платя половината от разноските за кервана? Аз също трябва да стигна до Харар, а колкото по-голяма е групата, толкова по-малък е рискът.
— Защо? Опасно ли е? — питам.
Той ме поглежда и виждам, че шеговитият блясък е изчезнал от очите му.
— Това пътуване е опасно, приятелю. Извън земите, които са под протекцията на Абу Бекр — на това място Хектор изсумтява, — всеки се бие с всекиго. Императорът Менелик се сражава с италианците и се опитва да пороби племето гала. Гала се сражават с всички останали племена. Египтяните създават неприятности навсякъде, където могат, с надеждата някой да ги помоли за въоръжена помощ, за да могат да завладеят малко африкански територии. Но ние имаме пушки и късче хартия, подписано от Абу Бекр. Както и защитата на нашите паспорти.
Определено е странно, но тази малка реч от страна на Бей, която ме уверява колко опасна ще бъде нашата експедиция, ми вдъхва нова увереност. Предполагам, че това е част от чара на този човек — нещо, с което той мъничко ми напомня за Самюъл Пинкър.
— Така или иначе, няма да подкупваме никого — повтаря Хектор настойчиво.
— Бихте дали бакшиш на носач или сервитьор — предполага Бей кротко. — Защо не искате да го сторите с крал или вожд?
— Бакшишът идва впоследствие — обяснява решително Хектор. — Подкупът — предварително.
— В такъв случай всичко е уредено. Вашият подарък от две кози ще бъде даден след срещата. Убеден съм, че старейшините ще бъдат убедени, че ще удържите на думата си: обещанието на англичанин е нещо, на което всички знаят, че може да се разчита. — Бей плесва с ръце. — А сега мога ли да ви предложа кафе? Разположил съм лагера си на върха на хълма — там е малко по-хладно — и много ще се радвам, ако се присъедините към мен.
Хектор изсумтява с отвращение:
— Първо трябва да се преоблека. А и да се подготвя за пътуването.
Бей ме поглежда.
— Благодаря ви за поканата — казвам. — За мен ще бъде чест.
— Типичен арабин — промърморва Хектор, след като Бей се е отдалечил достатъчно. — Иска да пътува с нас, защото знае, че никой не би нападнал британски керван. Не бих се изненадал, ако се окаже, че лично е платил на Абу Бекр, за да ни задържи до пристигането му.
Лагерът на Бей се състои от половин дузина шатри. Слуги носят вода, а други дерат някаква коза, докато се качвам нагоре по хълма. В центъра откривам шатра, значително по-голяма от останалите. Младият негър стои пред нея и надзирава група жени, които готвят край огнището. Когато ме забелязва, той мълчаливо повдига парчето плат на входа и ми кимва, за да вляза.
На стените са окачени пъстри парчета коприна, а подът е застлан с няколко килима. Усещам остра, пикантна миризма, напомняща за тамян — едва по-късно ще науча, че това е смирна. От двете страни на ниска масичка, в средата на помещението, са разположени две красиво оформени табуретки.
— Добре дошъл, Робърт.
Бей се измъква от съседното отделение на шатрата. Сменил е дрехите си: сега носи широки памучни панталони и риза, а също и копринена жилетка, украсена с бродерии и скъпоценни камъни. Обул е чехли със завити нагоре върхове. Отново ми прави впечатление, че движенията му са много бързи за мъж с неговото тегло, когато пристъпва напред и ме хваща за раменете.
— Добре дошъл — повтаря. — Самюъл ми писа за твоята работа, или май е по-добре да кажа — за твоето приключение. Писа ми и за Наръчника — нямам търпение да опозная тази забележителна система. Но първо — това винаги е първо! — нека пийнем кафе. Запознат ли си с абисинския начин на поднасяне?
Поклащам глава.
— Опасявам се, че не.
Той се усмихва. Повишава глас:
— Фикре! Мулу! Кафе, моля.
Негърът влиза в палатката и двамата разменят няколко думи на арабски. Бей ми посочва едната табуретка. Казва ми:
— Заповядай, седни.
Самият той присяда срещу мен. След малко влиза и момичето. За момент се чувствам замаян, видът й определено ми действа по този начин. Памучната роба, която носи сега, е по-тъмна, почти кафява, и достига до средата на бедрата й. Под нея е обула шалвари от бледа коприна, с пришити към плата перли; спираловидна медна гривна е усукана около ръката й като змия. Преди не съм видял очите й добре. Те са изненадващо светли, единственото светло нещо на тъмното й лице: може би в рода й е попаднала европейската кръв на някой моряк. Бледи, почти сиви очи, срещнали моите за момент — безкраен момент; очи, в които не мога да разчета нищо. След това тя коленичи и разпалва някакви треви в един от мангалите. Кълба от ароматен дим изпълват шатрата. Устните й са тъмни, пурпурни, почти черни — с цвета на узрял нар.
— Церемонията по поднасяне на кафе — чувам гласа на Бей — се състои от три чаши, наречени абол, тона и барака, поднесени една след друга. Целта на всяка чаша е различна. Първата се изпива за удоволствие; втората подтиква към размисъл, а третата дарява с благословия. Това са трите фази, между които — според вярванията на абисините — се осъществява трансформацията на духа.
Младият негър се връща с бакърен поднос. Върху него са поставени чаши, черен глинен чайник, платнена торбичка, кърпичка и купичка, пълна с някаква розова течност. Момичето потапя кърпичката в купичката и коленичи пред мен. Дори само погледът на тези очи предизвиква в мен желанието да стена от удоволствие.
За моя изненада тя се привежда напред и прокарва влажната ароматна кърпичка по лицето ми. Докосва челото, носа, притворените ми клепачи, прокарва я по бузите ми. Ароматът на розова вода изпълва ноздрите ми, сладък и силен. Усещам пръстите й през плата. Докосването й е нежно и леко, но издава пълното безразличие към мен. Съвършеното й лице е много близо до моето, преди да се отдръпне след миг. Тя развързва връзките на торбичката и ми я поднася с две ръце.
— Трябва да помиришеш зърната, Робърт. — Това отново е гласът на Бей.
Вземам торбичката от ръцете й и я поднасям към носа си. Веднага разбирам, че вече съм попадал на подобно кафе в Лондон — или поне на много подобно на него. Орлови нокти… женско биле… дим от изгорено дърво… ябълка. Кимвам одобрително и тя го изсипва в чайника, след което го поставя върху мангала.
— Пил съм такова кафе и преди — казвам. — Продавал си подобно на Пинкър.
Бей се усмихва.
— Добре те е обучил. Това е кафе от земите отвъд Харар — земите, където ще направиш своята плантация.
— Има ли си име?
— Много или нито едно в зависимост от това къде се намираш. Светът го нарича мока, въпреки че — както и сам си забелязал — е много по-различно от арабските видове мока. То идва от Харар по същия стар робски път, който ще следваме и ние.
Поглеждам го изненадано.
— Какво, не знаеше ли? Да, пътят, който ще следваме през пустинята, е същият, който търговците на роби използват от векове. Това, а не търговията с кафе е изворът на богатството в Харар. Както и една от причините местните понякога да избягват вниманието на чуждениците. Всъщност тези две търговии — с роби и кафе — са свързани и по други начини.
Той замлъква за момент. Зърната просъскват в чайника. Момичето ги разбърква с дървена лъжица, ритмично, внимателно, с едва ли не ритуално движение. Пръстите й са тънки и дълги, отгоре черни, а върховете им са светли почти като европейските.
— По какви други начини? — питам.
— За да останат будни, когато пътуват нощем, търговците на роби ядат зърната на храстите кафа, примесени с малко масло. В умерените климатични пояси, когато търговците изхвърлят част от зърната край пътя, те понякога покълват. Така се зараждат нови зони за производство на кафе.
— Значи е цяло щастие, че търговците спират.
— Не и за пленниците им. Именно по време на тези почивки кастрират момчетата. След това ги заравят до кръста в горещия пясък, докато раните им зараснат. Нещастниците, чиито тела се инфектират, изоставят в пустинята, за да посрещнат там мъчителната си смърт.
Въпреки жегата потрепервам.
— Но всичко това е останало в миналото, нали?
Той не ми отговаря. Зърната са достигнали до фазата на печене, наречена първо разпукване, тракат и подскачат из чайника. Момичето ги изсипва в чиния. Уханието се засилва. Обгорена смола, пепел, торфен дим — а над всичко това триумфално се разстила сладкият меден, цветен аромат. Момичето ми поднася чинията и аз вдишвам дълбоко.
— Много са добри — казвам учтиво, но лицето й си остава безизразно като маска.
— Виждам, че не ме разбира — казвам на Бей, докато му подавам чинията.
Той поклаща глава.
— Бъркате, Фикре знае седем езика, включително френски, английски, амхара[1] и арабски. Но няма да произнесе и дума без моето позволение. — Той повдига чинията към лицето си и вдишва дълбоко: — Ааах!
Поглеждам момичето в очите. За миг ми се струва, че забелязвам нещо, едва доловимо кимване и нещо в погледа й: някакво отчаяние, молба, беззвучен, но ярък зов за помощ.
Намръщвам се леко в опит да кажа: Не те разбирам.
Тя се поколебава, след което леко свива рамене. Не мога да ти обясня.
Очите ми се отклоняват към Бей. Защо? Заради него?
Ново леко, почти незабележимо кимване. Да.
Започва да се занимава с чашките — задържа ги с дъното нагоре над димящата смирна, за да бъдат докоснати от аромата й. После счуква зърната в хаван с бързи, плавни движения. Изсипва ги в сребърен кафеник и излива върху тях врящата вода. Издига се пара. А миризмата, която се носи с нея, е като фанфари: възторжена, тържествена, смес от орлови нокти и подправки, лилии и липа.
Кафеникът има дълъг, извит чучур, наподобяващ шията на колибри. Тя го повдига и кафето се проточва в тънка струя, запълвайки двете чаши. След това ми подава едната. Докато го прави, се привежда малко по-напред, за да скрие ръцете си от Бей. Усещам как бута нещо скришом в дланта ми, нещо малко и твърдо. Докато повдигам чашата към устата си, поглеждам надолу. В шепата ми лежи малко зърно кафе.
Какво означава всичко това? Опитвам се да уловя погледа й, но тя го отбягва. Отпивам кафе. Да, точно толкова добро е, колкото и последния път, когато го опитах в Лаймхаус — може би дори още по-добро: този път ноздрите ми са изпълнени със смирна и аромат на розова вода, сетивата ми пламват от досега с топлината, с уханните треви, горящи в мангала, с присъствието на момичето.
Втората чаша е по-различна — кафето е оставено да кисне по-дълго във водата: ароматите са по-наситени, вкусът — по-плътен. Наблюдавам я как се движи, как диплещата се памучна тъкан се обтяга, когато прикляка. Бедрата й са слаби и здрави като лапите на леопард, а в походката й се долавя леката грация на хищник. Очевидно е решила, че е поела достатъчно сериозен риск, и сега упорито избягва погледа ми дори когато потапя кърпичката в розовата вода и започва да мие лицето ми, подготвяйки ме за следващата чаша. Но аз долавям нещо в движенията й — ръката й, плъзгаща влажния плат, се поколебава за миг.
Тя изпуска кърпичката. И двамата се пресягаме едновременно, за да я вдигнем. Пръстите ни се докосват. Очите й се разширяват стреснато. Примигва.
Моля те, бъди внимателен.
Стисвам ръката й веднъж, успокоително. Не се плаши. Вярвай ми. Изчакай.
Междувременно Бей говори за кафе. Обсъждаме различните методи за изсушаване — сухия и влажния[2].
— Веднага щом имаш тази възможност, Робърт, те съветвам да преминеш към влажния метод: по този начин далеч по-малка част от стоката се разваля.
Той говори за Харар:
— Превозването на кафето оттам е трудно, но ще стане по-лесно. Император Менелик има идеи за построяването на железница от брега до Дире Дава, разположен на около двадесет мили от Харар, и изглежда, че французите и британците са готови да дадат пари за проекта. Дойде в наистина правилен момент: скоро тук ще може да се спечели цяло състояние.
Третата чаша — барака. Сега кафето има лек солен привкус: течността се е сгъстила, Фикре добавя към него някаква подправка, която ухае на джинджифил.
— Знаеш ли какво е това, Робърт? — пита Бей, подушвайки я.
Поклащам глава.
— Тена адам. Абисинците вярват, че тези треви са афродизиак. Кафената церемония има много значения. Между приятели тя е израз на приятелство, между търговци като нас — символ на доверие. Но между любовници тя е любовен ритуал. Когато една жена поднася на мъж кафе, това е начин да му покаже, че го желае.
Пръстите на лявата ми ръка си играят със зърното кафе — малко, твърдо и кръгло. Това ли е имала предвид?
— А това е кафена церемония. Сега знам, че никога няма да ме измамиш. Ха!
Гръмкият му смях изпълва шатрата, Фикре взема празните чаши и внимателно ги поставя върху таблата.
На изхода, когато той не може да я види, тя се спира и поглежда към мен. Проблясък на бели зъби, устни с цвета на узрял нар, черна кожа. И след миг вече я няма.
— От колко време Фикре работи за теб? — питам възможно най-небрежно.
Бей ме поглежда замислено:
— Много е красива, нали?
Свивам рамене.
— Предполагам, че е.
Той замълчва за момент, после казва рязко:
— Тя не работи за мен, Робърт. Тя е робиня. Аз я притежавам.
Донякъде съм го подозирал. Но въпреки това съм шокиран — това е отвратително!
— Казвам ти това — в очите на Бей се четат бурни емоции, — защото така или иначе сам щеше да го научиш и защото не искам да те лъжа. Но имаш думата ми, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Някой ден ще ти разкажа как стана така, че я купих. Но не днес.
— А Мулу?
Той кимва.
— И той. Той е нейната лала — нейната гувернантка, нейният пазител и слуга.
— Значи той е…?
— Евнух, да. Отвлечен е от племето си като дете и е бил кастриран точно както ти описах.
Потръпвам. Това обяснява учудилия ме от самото начало вид на Мулу: височината на мъж и голобрадото лице на момче…
Бей казва кротко:
— Нещата тук са различни. Не можеш просто да кажеш на някого: „Свободен си да си вървиш у дома“. Къде би могъл да отиде? Дори да знае кои са неговите хора, той няма да бъде приет сред тях — няма обществено положение в племето. Аз им дарявам по-добър живот, отколкото биха могли да имат, ако ги освободя.
Кимвам. Част от мен е ужасена от това, което ми казва. Но една друга част изгаря от ужасна, яростна завист.