Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Flavours of Coffee, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бакалов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: С дъх на кафе
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-198-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245
История
- —Добавяне
Двадесет и едно
— Искам да те помоля за една услуга — каза ми Емили.
Вдигнах поглед. Почти беше станало време за обяд и бях нетърпелив да сложа нещо в стомаха си.
— Каквото пожелаеш.
— Обещах на Обществото на суфражетките, че ще разпространявам копия от брошурите им днес по обяд.
— Имаш предвид — на публично място?
— Да. Защо изглеждаш толкова изненадан? Все някой трябва да го направи.
— Преспокойно бихме могли да се впуснем в бурен спор относно последното ти изказване — казах с въздишка. — Но подозирам, че ако се стигне дотам, ще пропусна шанса си да хапна нещичко. Каква точно е услугата?
— Мислех си дали не би могъл да дойдеш с мен. Да раздаваш някакви неща по улицата… е, знаеш как е. Хората подмятат разни неприлични неща… Ще се чувствам по-спокойна, ако си до мен.
— Става. Стига да ми позволиш да те почерпя един обяд след това. Или в подобни дни на политическа активност принципите ти се бунтуват срещу идеята мъж да плаща за храната ти?
— Със сигурност не го правят. Въпреки че бих се радвала не по-малко, ако ми дадеш възможността аз да те почерпя.
Взехме такси до Кинг Уилям Стрийт и застанахме до изхода на подземната станция. Емили беше взела със себе си впечатляваща купчина от брошури — всяка една от по десет страници — и сега размахваше един екземпляр над главата си и подвикваше тихо и притеснено: „Гласоподавателни права за жените! Цялата истина, само срещу едно пени!“.
Някои от минувачите ни изгледаха с любопитство, но не се спряха.
— О, Боже — промълви тя с нарастващо притеснение. — Не изглеждат особено заинтересовани от идеята. Гласоподавателни права за жените!
Възрастен мъж с огромни и рунтави бакенбарди забави крачка и спря пред нас.
— За какво става въпрос? — попита учтиво, взе една от брошурките в ръце и започна да я прелиства.
— Цялата истина, само срещу едно пени — каза Емили бързо. — Въпросите, свързани с правото на жените да гласуват, публикувани от НСГПЖ[1].
— А колко ще ми струва, ако искам да те изчукам? — попита господинът с все същия учтив тон.
За момент никой от нас не реагира в смайването си. След това Емили си пое дълбоко дъх, а аз изръмжах яростно:
— Как се осмеляваш, бе?
— Ама и ти ли си с това изчадие? — попита мъжът, обръщайки се към мен.
— Аз съм с тази дама. А ти току-що я обиди.
— Тя седи на улицата и говори с хората за пари. Доколкото ми е известно, само един тип жени го правят — ухили се той.
След което просто си тръгна, без дори да върне брошурата.
— Ще го убия! — казах разпалено, пристъпвайки напред.
— Робърт, недей. — Емили ме хвана за ръката. — Не трябва да предизвикваме неприятности.
— Може, но нямам намерение да си стоя спокойно, докато…
— Моля те, Робърт. Чувала съм и по-лоши неща от хамалите на баща ми. — След което отново вдигна ръка и извиси глас: — Гласоподавателни права за жените! Цялата истина, само срещу едно пени!
Някакво хлапе притича към нас.
— Ще гласувам за теб по всеки възможен повод, красавице!
Думите му бяха придружени с няколко доста недвусмислени изтласквания на таза напред и нагла усмивка. Избегна на косъм крака ми, засилил се към кльощавия му задник.
— Припомни ми — произнесох мрачно — защо правим това.
— Защото мъжете и жените трябва да имат равни права, преди да започнат наистина да комуникират едни с други като равни.
— А колко дълго ще висим тук?
— Докато свършим листовките, предполагам.
Протегнах ръка.
— В такъв случай — най-добре ми дай половината.
— Наистина ли? Ще го направиш?
— Ако това означава да съкратя времето, което ме дели от обяда ми — със сигурност. А така или иначе ти го правиш погрешно. Да продаваш неща на улицата е изкуство, което ти определено не владееш.
— Правя го точно както ме инструктираха от Обществото.
— Аз ще поема другата страна на улицата, става ли? И ще видим кой ще се справи по-добре.
Пресякох. Почти веднага забелязах възрастна дама, крачеща към мен, и направих крачка към нея. Тонът ми звучеше поверително.
— Извинете ме, госпожо, смятате ли, че е възможно да ви продам една брошура? В нея можете да прочетете всичко, което бихте искали да знаете относно суфражизма, борбата на жените за гласоподавателни права.
— О! — Тя се спря и заоглежда брошурката, която вече бях набутал в ръцете й. — Колко струва?
— Едно пени. Но бихте могли да дадете и повече, ако желаете.
— Ето ви един шилинг — жадувам за промяна! — отсече тя и пусна монетата в дланта ми.
— Сърдечни благодарности — казах, пускайки я в джоба си. — Приятен ден.
— Гласоподавателни права за жените! — крещеше Емили от другия тротоар, размахвайки високо брошурките си. Беше се намръщила. Разсмях се: познавах това изражение, дразнеше се, че се бях оказал прав.
Две млади жени, които топлеха ръце в шаловете си, почти успяха да ме подминат.
— Извинете — казах, пресичайки пътя им с широка усмивка на лицето. — Убеден съм, че бихте искали да научите подробности за възможността жените да получат гласоподавателни права. — Бутнах две брошури в ръцете им. — Два пенса моля.
Усмихвайки ми се в отговор, по-младата от жените намери два пенса и ми ги подаде.
— А за какво точно… — започна тя, но веднъж прибрал парите, нямах време за излишни диалози.
Вече се бях обърнал към млад мъж с вид на чиновник.
— Друже, искаш ли да разбереш какво наистина си мислят жените за мъжете? Всичко е ей тук.
След секунди отчетох поредната си успешна продажба.
Погледнах през улицата. Емили беше осъзнала, че моят метод с директното заговаряне на минувачите работи по-добре от нейното размахване и крещене, така че в момента следваше моята схема. Видях я как продаде брошурка на две възрастни дами, а после и на още една, излязла на пазар с дъщеря си.
Към мен се беше запътил мъж на средна възраст. Приличаше доста на джентълмена, нагрубил Емили. Спрях го.
— В тази брошура — показах му — можете да прочетете всички мръснишки аргументчета, които жените излагат, за да се домогват до гласоподавателни права. Сексуално равенство, свободна любов — всичко е ей тук. Според мен всеки мъж трябва да го прочете, за да знае с кого си имаме работа.
— Ще взема две — отсече той, хвърляйки нетърпелив поглед към листовката в ръката ми.
— Похвално. Два шилинга.
Когато се отдалечи, забелязах, че Емили пак ме гледа лошо. Вече бях продал почти половината от моята пачка, докато тя се бе освободила максимум от една-две.
— Този, който продаде последната от своите, плаща обяда — провикнах се.
Тя ми се намръщи, но видимо удвои усилията си.
— Добър ден, дами — спрях четири продавачки с наи-очарователната си усмивка. — Абсолютна сензация! Всички само това четат в момента.
Още четири продажби. Насочих вниманието си към домакиня на средна възраст, която се бореше с огромните си, претъпкани с покупки торби.
— Необходимостта да мъкнете хартиени пликове като някаква робиня ще отпадне, щом жените получат гласоподавателни права! Всичко е тук. Освен това ще ви помогна да занесете картофите до автобуса.
Щом се върнах от спирката, се ухилих щастливо и разперих ръце:
— Готов съм! — тонът ми определено беше доста самодоволен. — И какво излезе в крайна сметка? Жените и мъжете все пак не са равни. Не и когато нещата опрат до продажба на листовки.
— Хората си ги купуваха от теб просто защото си мъж — отсече тя сърдито. — Все същият стар като света проблем.
— Когато става въпрос за бизнес, всичко е забележително просто — обясних. — Просто трябва да убедиш хората, че купуват точно това, което искат.
— Това не е бизнес! Това е политика.
— Е, във всеки случай печалбата беше добра.
Тя ме хвана под ръка.
— Предполагам, че трябва да бъда благодарна за подобна загуба. Кажи ми, Робърт, не се ли позабавлява доста повече, отколкото ако се беше затворил в стаята си да пишеш поезия?
— Ако трябва да съм честен — да, забавлявах се — казах весело, въпреки че точно тогава в съзнанието ми бе изникнал образът на лорд Алфред Дъглас и гримасата, която би разкривила деликатното му лице, ако разбереше с какво се бях занимавал. Не бих споделил с Емили и друга интересна подробност — всичко, което знаех за уличната търговия, бях научил благодарение на офертите, които ми бяха отправяли курвите.
Следобеда, когато отново бяхме в офиса, Фрог ми каза с надежда:
— Робърт, ще ми изрецитираш ли стихотворение?
— Защо не — казах. Обядът беше страхотен и все още бях в много добро настроение. — Какво стихотворение искаш?
— Онова от миналия път, за гъсеницата.
— О, не можеш да получиш едно и също два пъти. Като човек на изкуството, призванието ми изисква от мен да бъда оригинален.
— Ама ти не го довърши! — възмути се тя. — Заряза бедния човечец с гъсеницата в него и аз не съм спряла да мисля за това оттогава. Не мога да се съсредоточа върху аритметиката заради теб.
— Виждаш ли, Робърт? — измърмори Емили зад гърба ми. — Дори и човекът на изкуството трябва да носи някаква отговорност. Въпреки това съм длъжна да ти кажа, че Фрог никога не се е концентрирала върху аритметиката, така че можеш да не се чувстваш особено гузен.
— В никакъв случай не бих искал нечии погрешни сметки да ми тежат на съвестта — уверих Фрог. — Да видим…
Малко размисъл, две-три неща, надраскани върху един лист, и нещо започна да се оформя…
— Засичам ти време, Робърт — Емили гледаше часовника си. — Трябва да се справиш за по-малко от минута.
— Това не е много честно.
— А беше ли честно да продадеш повече листовки от мен само защото си мъж? Остава ти половин минута.
— Трябва ми малко повече…
— На твое място бих спряла да протестирам и бих се съсредоточила върху писането.
— Ох, добре.
— Закъс…
— Готов съм! — подскочих, вдигайки високо ръце и задекламирах:
Тази работа ме дразни,
мисионерът продължи,
този многокрак поразник
все тъй в главата ми пълзи.
Не съм го канил да гостува,
но си живее ден след ден.
Щом тъй уютно му се струва,
завинаги ли ще е в мен?
Тъй питаше се мисионерът,
отчаян до полуда.
С уста отворена въздъхна
и от там литна пеперуда.
Беше пълна глупост, разбира се, но следваше идеята и се римуваше доста точно. Фрог заръкопляска, а Емили ми се усмихна нежно и в онзи миг ме обхвана чувство на триумф, с каквото и най-съвършеният ми сонет не ме беше възнаграждавал. Майната ти, лорд Алфред Дъглас, помислих си, майната ти, Джордж Хънт — натъпчете това в естетските си гърла и се задавете с него.