Антъни Капела
С дъх на кафе (9)

Девет

Запазете пространството, в което наливате кафето, абсолютно изчистено от външни влияния, и по-специално от гледки, звуци и миризми. В допълнение — концентрирайте се напълно върху предстоящата задача.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Предполагам че Пинкър остана подозрителен относно моите намерения спрямо дъщеря му. Във всеки случай често бяхме навестявани от шпионин на татенцето в лицето на по-малката сестра на Емили. Ейда беше точно толкова тъмнокоса, колкото Емили беше руса, и очевидно негодуваше срещу задължението си да стои с нас. Тя демонстративно заемаше половината бюро с научните си томове — явно се изживяваше като интелектуалка. Когато научи, че съм бил в Оксфорд, интересът й към мен се възбуди за кратко и бях подложен на кръстосан разпит относно различните лаборатории, новите дамски пансиони, залите за изпити и прочее безинтересни неща. Бързо я разочаровах — можех да й разкажа в подробности как се разхождах из парка на колежа по зазоряване, залитайки прегърнат с пияните си другари, или как пътувах с лодка до Уитъм, за да хапна печена пъстърва за обяд, но относно залите за лекции и възвишеността на образованието не знаех почти нищо.

Един ден, докато се качвах по стълбите на склада, я чух да говори с Емили. Съвсем естествено спрях, за да ги подслушам.

— Този младеж е пълна загуба на пространство — споделяше Ейда гръмко. — Не мога да разбера защо ти или татко сте го взели тук.

— Самата аз не го одобрявам — това беше гласът на Емили. — Но знам, че трябва да забравим женското в себе си в името на бизнеса — не можем едновременно да се борим за правото си да работим наравно с мъжете и след като сме постигнали целта си, да се поддадем на собствената си чувствителност, която замъглява преценките ни. Освен това той вече се държи много по-добре в сравнение с началото.

Ейда изсумтя.

— Казваш го, сякаш говориш за куче, което почти се е поддало на дресировката.

— Ами нещата всъщност стоят точно по този начин. Не се ли отнася това за всички млади мъже?

Останал далеч от погледите им, аз се намусих. Когато Емили говореше за пожертване на личните чувства в името на работата, не бе ми хрумнало, че може да става дума за антипатия. Всъщност бях решил точно обратното — че ме харесва. Прозрях истината, което моментално събуди в мен перверзното желание веднага да вложа още по-сериозни усилия, за да я очаровам.

— А сега трябва да обърнем внимание — казах — на уханието.

Работех при Пинкър вече близо седмица и за този период бях изследвал цвета и формата на всеки вид кафе в склада. Бях научил дори и номера с опитването, тренирайки насаме в дома си, за да не се правя отново на идиот пред Емили. А сега най-сетне бяхме достигнали до същината на нашата работа: различните вкусове на вече свареното кафе.

Трябва да призная, че бях леко изнервен относно тази част. Пинкър ме беше избрал заради една забележка, която бях направил в Кафе Роял, и предполагаемия ми талант да си служа с думите, но какво щеше да се случи, ако бъдех подведен от способностите си да анализирам правилно вкусовете? Когато посещавах моя търговец на вина, господин Бери, той можеше да ми говори с лекота за различните видове — това било ароматно, онова — нежно, в другото се усещал дъхът на родилата гроздето плодородна земя, а това тук можело да се определи като меко, силно или слабо. Това ми говореше за дългогодишен опит, подправен с малко професионална надменност.

Имаше и друго — беше лесно да си измислиш подобни описания. Но езикът, използван, за да се опишат с точност вкусове и аромати, навлизаше в територии, където ежедневната реч рядко се осмеляваше да пристъпи. Точно по тази причина задълбочените ми познания за трудовете на Питър, Ръскин, Уистлър и другите естети беше много полезна отправна точка. Може би това беше другата причина, поради която Пинкър се беше спрял на мен — разбирането, че няма да почувствам срам от работа, която някой като Дженкс несъмнено би определил като крайно неподходяща за един истински мъж.

Като за начало, подготвихме три кафеника с три много различни едно от друго кафета — индонезийско, бразилско и ямайско. И Емили, и Ейда бяха до такава степен запознати с работата на баща си, че можеха да определят кое кое е само по аромата, но когато ги накарах да анализират разликите, и двете се объркаха.

— Защо просто не запишете „бразилски вкус“ или „ямайски вкус“ и не приключим с това — предложи Ейда.

— Защото, ако не разбием всеки вкус на съставните му части, как можем да отличим добрите от лошите сортове — обясних. — Не, трябва да определим видовете с думи, да използваме прецизността на езика, за да приковем всеки аромат на мястото му, както колекционерът на насекоми закрепва с карфици своите пеперуди.

Ейда не беше съгласна.

— Ако наистина има някакви съществени разлики между тези кафета, те могат да бъдат определени със съответната апаратура.

— И може би някой ден нещата ще стават точно по този начин, но за момента науката е далеч по-малко надеждна от човешкия език.

С Емили си подхвърляхме думи, описващи вкусове, цяла сутрин. В един момент Ейда ядосано обяви, че не може да работи при целия този шум, и си тръгна.

Извадих кутията си с цигари.

— Ще имате ли нещо против, ако запаля?

— Да, всъщност ще имам — заяви Емили.

— О? — бях изненадан.

— Няма да можем да определим с точност вкусовете на кафето, ако стаята се изпълни със зловонен цигарен дим — обясни ми тя.

— Ама тези не са зловонни — казах леко обидено. Цигарите ми бяха от магазина на Бенсън на Олд Бонд Стрийт, изящно завити и пълни с първокласен турски тютюн, който изпълваше въздуха с унасяща уханна мъгла. — Освен това пушенето е едно от страшно малкото неща, в които съм наистина добър.

— Сигурно е много удовлетворяващо — промърмори тя — да притежавате такива безценни умения.

— О, аз работих много сериозно, за да ги придобия — отвърнах. — Всеки може да развие добродетелите си, но постигането на съвършенство в пороците е далеч по-трудно.

— Добре тогава — каза тя с въздишка. — Нека и двамата изпушим по една цигара, след което ще отворим прозореца.

— Чудесно — казах, опитвайки се да прикрия изненадата си. В онези времена минаваше за доста предизвикателно жена да пуши пред мъж. Подадох й кутията и запалих клечка кибрит.

В това да запалиш цигарата на жена има несъмнен еротизъм: очите й блестят, докоснати от нежно целуващия връхчето пламък, докато твоите са се спрели на трепкащите мигли и деликатната форма на горната й устна, обвила хартиеното цилиндърче.

— Благодаря ви — отрони и от крайчето на устата й се изплъзна мъничко дим.

Кимнах, след това запалих и аз.

Тя засмука отново и погледна замислено цигарата в ръката си.

— Ако влезе баща ми, трябва да му кажете, че сте пушили само вие, не и аз.

— Не одобрява ли тези навици?

Очите ми потънаха в дълбините на нейните, докато тя си дръпваше отново.

— Той не знае — малки димни формички съпътстваха всяка дума. — Една жена трябва да има своите тайни.

— Винаги съм мразил тези думи — звучат така, все едно не сме дорасли за истината. Скоро сигурно ще заявите, че ние сме слабият пол.

— А не е ли така?

— Моля?

— О, Робърт. Вие сте толкова безнадежно демодиран.

— Напротив дори. Аз съм a la mode от край до край!

— Човек може да следва модните тенденции и въпреки това да бъде демодиран дълбоко под хубавите си дрехи. Прощавайте, да не би да се изчервихте?

— Мислех, че не се интересувате какво има под дрехите ми.

Тя задържа очите си върху мен. Това е феномен, който съм наблюдавал нееднократно — пушенето кара жената да се чувства по-уверена, сякаш едната свобода води след себе си и друга.

— Имах предвид мислите ви.

— О, не се занимавайте с тях. Установил съм, че застават на пътя на възвишените ми чувства.

— Какво точно искате да кажете с това? — попита тя намръщено.

— Идея нямам. Толкова съм умен, че самият аз не мога да разбера три четвърти от нещата, които казвам.

— Значи имате излишък от три четвърти ум, предвид възможностите ви.

— Знаете ли, ако аз бях казал това, щеше да прозвучи доста забавно.

— Но една жена, разбира се, не може да бъде остроумна, нали?

— Не и ако е красива като вас.

Тя издиша дим.

— Отново ли се опитвате да флиртувате с мен, Робърт?

— Не, правя ви комплимент, което определено не е същото. Жените са красивият пол. В това се крие тайната на успеха им.

Тя въздъхна.

— Съмнявам се, че някога ще бъда толкова красива, колкото сте вие. А и за разлика от някой изящен предмет нямам намерението да стоя над камината и да събирам прах. Сега можем ли да изгасим тези цигари и да се върнем към работата? Вкусовите ни способности са безвъзвратно увредени за момента, но поне можем да направим малко записки.

Беше истинска загуба, разсъждавах, докато изхвърлях угарките ни през прозореца, че Емили Паркър е уважавано буржоазно момиче от средната класа, а не бохемка или курва. Имаше нещо войнствено и предизвикателно в поведението й, което намирах за твърде неустоимо.