Антъни Капела
С дъх на кафе (86)

Осемдесет и шест

Емили почина в болницата „Падингтън“ четири седмици по-късно. Точно както беше предвидил Брюър, правителството я освободи въз основа на лекарските препоръки, за да не я остави да умре в затвора. Всички се надявахме, че благодарение на реалните медицински грижи, които вече получаваше, състоянието й може да се подобри. Но беше твърде късно.

По времето на нейната смърт суфражисткото движение постигна немислимото въпреки всички правителствени усилия — в Камарата на общините беше внесен съотвеният законопроект, подкрепен от повечето народни представители. Активистките обявиха временно примирие. Победата на суфражетките вече изглеждаше съвсем близка и реална, но дори и това не успя да вдъхне нов живот в измъченото тяло на Емили и тя продължаваше да линее.

Успях да я посетя няколко пъти в болницата и се убедих с очите си, че състоянието й е много лошо. Така и не възвърна теглото, което бе изгубила в затвора, красивото й лице, изълчвало някога бодрост и страст, сега беше съвсем изпито и някак ъгловато, сякаш грубовато изсечено с нож. Косата й беше загубила блясъка си, а кожата й бе потъмняла — когато я погледнех отблизо, виждах, че в нея прозира мрежата на капилярите, което ми напомняше за старо парче муселин. Дори светлите й очи се бяха замъглили, а гласът й звучеше като нисък, дрезгав шепот; тя се бореше с произнасянето на всяка дума, все едно нещо бе заседнало в гърлото й.

Въпреки всичко умът й беше остър, както винаги.

Бях й донесъл цветя.

— Благодаря ти — промълви тя дрезгаво, докато приближавах букета към лицето й, за да може да усети аромата. — Прекрасни са, Робърт, но трябва да обещаеш, че следващия път ще ми донесеш нещо друго. Откъснатите цветя умират толкова бързо. Карат ме да мисля за смъртта.

— Какво искаш да ти донеса? — попитах.

— Донеси ми зърна кафе и мелничка, с която да ги смелиш.

— Ще ти позволят ли лекарите?

— Няма да пия. Но мога да усетя аромата им, а ти би могъл да изпиеш чаша кафе заради мен.

Засмях се:

— Това е най-странната поръчка, която съм получавал.

— Винаги съм те свързвала с уханието на кафе — прошепна тя. — Веднага усетих, че нещо не е наред, когато те срещнах на Касъл Стрийт, след като се беше завърнал, и това ухание го нямаше. Но сега отново миришеш на кафе и всичко си е както трябва.

— Наистина ли? — бях изненадан. Тази миризма беше нещо толкова обичайно за Касъл Стрийт, че отдавна бях спрял да я забелязвам.

— Как се движат нещата с кафенето? — попита.

— Много добре. Кенийското, което поръчахме, е наистина страхотно, точно както предвиди.

Тя затвори очи. Когато заговори отново, гласът й беше мъничко по-силен.

— Получих писмото ти. Благодаря.

— Нима то промени нещо?

Тя кимна.

— Бях на самия ръб, готова да го прекрача, да се предам, да захвърля всичко. И после дойдоха твоите думи и си помислих, че не мога да те предам по подобен начин.

— Това ме прави много щастлив.

Протегна ръка и докосна моята.

— Трябва да ти е било наистина трудно да напишеш всичко това.

— Беше най-лесното нещо на този свят.

— Лъжец — въздъхна тя. — И аз ти написах писмо в отговор. Ще го получиш, когато умра.

— Дори не говори за това. Ти ще се…

— Моля те, Робърт. Не ме обиждай, като се правиш, че всичко е наред. Докторите бяха доста откровени с мен. От дробовете ми не е останало почти нищо. Дават ми лауданум, за да облекчава болката, но от него ми се размътва главата. Така че не го вземам, когато очаквам посетители. Тогава пък започва да ме боли много и губя всякакво желание да виждам когото и да било.

— В момента боли ли те?

— Мъничко. Ще си получа капките, след като си тръгнеш.

— В такъв случай може би е най-добре да си вървя.

— Да, така ще е най-добре. Чувствам се уморена.

— Но ще се върна. И другия път ще ти донеса кафе.

Тя почина в съня си на следващата вечер.