Антъни Капела
С дъх на кафе (81)

Осемдесет и едно

Пинкър организира извънредно събрание на своя борд на директорите. Понеже въпросният борд се състои от него, Емили, Ейда и Филомена, събранието се провежда под формата на обяд. Празничен обяд, както предполага Емили, на който да вдигнат тост за бащината й победа над картела с чаши кафе „Касъл“.

Тази семейна сбирка е много приятна, защото сестрите не са се виждали от дълго време и има много новини и клюки, с които всяка от тях трябва да навакса. Чак когато сервират кафето — което, прочее, не се оказва „Касъл“, а чудесно кенийско лонгбери, поднесено в любимите чашки на Пинкър от Уеджууд — той най-накрая си позволява да отвори дума за работа, почуквайки по порцелана с малката си лъжичка, за да привлече вниманието им.

— Скъпи мои — казва той и поглежда всяка от дъщерите си. — Това е семейно събиране, но също така и събрание на борда, така че има едно-две неща, които се налага да обсъдим. Помолих Дженкс да води записки по време на импровизираното ни заседание — това е просто формалност, но сме длъжни да я спазим. Уверявам ви, няма да ни отнеме много време.

Секретарят влиза и сяда в единия край на масата, като се усмихва на сестрите. Разтваря папка с бели листа и я обляга на коляното си, след което изважда писалка и поглежда очаквателно към Пинкър.

— Ние имаме семейна фирма — започва Пинкър. — Това е и причината, поради която си позволяваме да провеждаме важни срещи в подобна неформална обстановка. В очите на хората днес това е старомоден начин да се прави бизнес. Компаниите, осъзнали, че акциите им трябва да се влеят в потока от мощ и възможности на движещите пазарните сили, са тези, които в бъдеще ще разполагат с ресурсите и гъвкавостта, за да се разширяват в световен мащаб.

— Искаш да продаваш свободно на Борсата акциите на Пинкър, така ли, татко? — пита Ейда.

— Всичко с времето си, Ейда — усмихва се баща й. — Има и още. Споменатите компании, както може би сте забелязали, също така могат да се купуват и продават взаимно. В Америка вече се създават така наречените конгломерати — компании, които притежават повече от една марка. При нас се случва същото, дори старите врагове започват да създават съюзи. Нека вземем Тейт и Лайл за пример — дългогодишните съперници, които сега — ако се вярва на слуховете — са на път да създадат обща фирма.

Той млъква за момент.

— Получих оферта — произнася тихо след малко. — Или по-скоро — предложение. От собственика на една богата плантация, който се нуждае от капитал. Изглежда комбинирането на интересите ни удовлетворява и двете страни — с кафе „Касъл“ ние разполагаме с по-силната марка и по-добрия пазарен дял, докато той има опит в произвеждането на суровите материали, какъвто след смъртта на бедния Хектор на нас сериозно ни липсва. Той е богат на стока, ние сме богати на пари. Заедно, както аз виждам нещата, бихме могли да създадем компания, способна да завладее света.

— Кой е този човек, татко? — пита Емили.

— Хауъл — казва Пинкър. — Сър Уилям Хауъл.

Над масата надвисва напрегната, шокирана тишина, която бива прекъсната от Филомена:

— Но как би могъл да работиш с него? Нали двамата се мразите?

Пинкър е съвършено спокоен, дори се усмихва.

— Както се оказа, по най-важните въпроси сме изненадващо единодушни. Съмнявам се, че някога ще бъдем приятели, но бихме могли да правим бизнес.

— Той просто ще те измами — настоява Емили.

Баща й поклаща глава:

— Хауъл се нуждае от нас много повече, отколкото ние от него. А и не забравяй, че компанията ще бъде извадена на Борсата. Ще има акционери, които ще поддържат баланса на силите — самият пазар ще попречи на когото и да е от нас да стори нещо, което би навредило на бизнеса.

Този път тишината е по-продължителна.

— Трябва да сте наясно — продължава Пинкър след малко, — че това ще означава край на семейната ни фирма. „Пинкър и Хауъл“ ще бъде управлявана по различен начин — така и трябва да бъде, Борсата го изисква. Например всички акционери ще могат да присъстват на общите събрания — той оглежда помещението, — а се съмнявам, че бихме могли да ги поберем в трапезарията си.

Никой не се усмихва.

— А ние ще бъдем ли акционери? — пита Ейда.

— Ще притежавате акции, да. Но не и контролни пакети.

— Значи на практика от нас се очаква да ги продадем? — обажда се Филомена.

— Да. Ще получите пари — доста пари — от продажбата на акциите си в „Пинкър“ на новата компания.

— Не знам… — започва Емили със съмнение. — Ще участваме ли в работата, както преди?

— Мислих по този въпрос доста време — казва твърдо Пинкър. — Ако не бъдем погълнати от някоя голяма американска фирма, самите ние ще се превърнем в голяма фирма. — Той оглежда дъщерите си. — Има и още нещо, което повлия на решението ми. Сър Уилям има син.

Емили не откъсва поглед от него.

— Джок Хауъл е чудесно запознат с всеки аспект от бизнеса на баща си. След като създадем новата компания, той ще трябва да поработи известно време под мой надзор, за да съм сигурен, че е наясно с всичко. По този начин, когато дойде моментът, в който със сър Уилям бъдем принудени да се оттеглим, той ще има знанията и уменията, за да ръководи целия ни обединен бизнес.

— Ще предадеш компанията ни в ръцете на сина на Хауъл? — пита с треперещ глас най-голямата му дъщеря.

— Какъв избор имам? — казва Пинкър тихо. — Той има син. Аз нямам.

Докато изводът от тези думи бавно си проправя път през съзнанието на дъщерите му, Пинкър вдига чашата си.

— За себе си мога да кажа, че със сигурност искам още от това кафе. Ще ми долее ли някой?

— Значи, ако една от нас беше момче… — започва Емили, обхваната от внезапен гняв.

— Не, не, не — опитва се да я успокои Пинкър. — Въобще не става въпрос за това. Но ти си омъжена за народен представител, Ейда и Ричард са в Оксфорд, а Фил е прекалено заета с купони и танци. Просто нямаше как да бъде някоя от вас.

— Аз бих могла да поема компанията, ако просто ме беше помолил — казва Емили. — Щях да се откажа напълно от идеите за брак, ако имах пред себе си подобна алтернатива…

— Стига толкова — прекъсва я той рязко. — Не желая да чувам повече критики, отправени към съпруга ти. Смятам, че ситуацията и без това е достатъчно скандална.

— В такъв случай е очевидно, че не желаеш да чуеш доста неща — просъсква тя.

— Емили, няма да позволя такова отношение към мен.

Тя прехапва език.

— Сега вече си искам кафето. — Той махва с ръка. — Дженкс, благодаря ти, можеш да си вървиш.

Дженкс затваря папката си и става на крака.

— Почакай — казва Емили.

— Какво искаш, Емили? Не виждам причина да го задържаме повече.

— Трябва да подложим въпроса на гласуване. — Тя поглежда към сестрите си. — Ако и трите притежаваме акции, трябва да имаме правото на глас по изложените въпроси.

— Не ставай смешна — скастря я баща й.

— Това е правилният начин, по който трябва да станат нещата, нали така? — обръща се тя към Дженкс. — Нали така?

Той кимва неохотно:

— Вярвам, че дори е наложително, ако следваме протокола.

— И ако гласуваме против — продължава Емили, но вече говори на сестрите си, — това не може да се случи. Защото сме мнозинство.

— Какво ти става, в името на небесата — прогърмява гласът на баща й. — Всемогъщи Боже, жено, това не ти е някаква суфражистка среща. Това е моята компания…

— Нашата компания…

— Моята компания — натъртва той.

— Няма да имаш възможност да спориш по подобен начин с акционерите си, след като регистрираш компанията на Борсата — настоява тя. — Те могат дори да не одобрят новия ти любимец Джок Хауъл. А може би самият той ще гласува, за да бъдеш отстранен — хрумвало ли ти е това?

Той се поколебава.

— Ние сме против това предложение — казва твърдо тя и вдига ръка.

— Достатъчно — отсича баща й, вземайки се отново в ръце. — Дженкс, можеш да си вървиш. Запиши, че предложението е прието без възражения.

— Да, сър — казва Дженкс и напуска стаята.

След няколко мига, изпълнени с тежка, напрегната тишина, Емили избухва в сълзи и прави същото.