Антъни Капела
С дъх на кафе (80)

Осемдесет

Човекът от вестника беше прав. На новинарските страници не се появи нищо, но за сметка на това в социалните дневници, политическите есета и карикатурите все по-често започна да се появява нов комичен образ: народният представител, който се противопоставя на суфражизма, докато собствената му съпруга е активистка от движението. Пънч, побързал някога да се подиграе на суфражетките, сега с не по-малка готовност вземаше на подбив върхушката. Имаше една весела карикатура, представяща семейна двойка по време на закуска:

Парламентаристът: Ще може ли още малко чай, мила, за да прокарам препечените филийки?

Жената на парламентариста: Докато сме на темата — ще прокараш ли и един законопроект?

По онова време ни се струваше доста смешно.

Съмнявам се, разбира се, на Емили да й е било особено забавно. Това, което за останалите жители на Лондон постепенно се превръщаше в изтъркан виц, за нея беше низ от кошмарни дни, изпълнени със семейни скандали, и нощи, в които се разгръщаха битки от по-различен тип. Спомнях си как преди години тя ми беше казала, че бракът е легализирано изнасилване. Най-позитивното нещо, което можех да кажа за всичко, на което тя бе подложена, беше, че не вярвах Артър да извлича някакво удоволствие от тях. Сигурен съм, че той просто считаше всичко това за изпълняване на семейния си дълг, а не за преднамерено унижаване на жената до него в името на собствената му перверзна наслада.

Тя не желаеше да говори за това. Един или два пъти се опитах да я попитам тактично дали е забелязала някакви признаци на бременност, с което директно поемах риска да ми отхапе главата в гнева си.

— Ти си като някаква противна, стара селска клюкарка, която все се интересува какво се случва в хорските спални — това беше един от най-честите й отговори.

Беше невъзможна ситуация, но в крайна сметка по онова време цялата страна се намираше в невъзможна ситуация. Либералите бяха спечелили изборите и дадоха ход на радикални реформи — за пенсиите, за болничните, за правата на трудещите се. Голяма част от народните представители твърдяха публично, че подкрепят идеята жените да получат гласоподавателни права. Но понеже кабинетът и министър-председателят в частност бяха против това, единствените законопроекти по темата, които биваха прокарвани в Парламента, идваха от депутати извън правителството и респективно биваха набързо отхвърлени.

Активистките отвърнаха на всичко това с още по-крайни действия. За всички обаче беше ясно, че правителството също е готово за открита схватка. Полицейските методи ставаха все по-брутални с всеки следващ митинг. Глобите ставаха по-сериозни, съдиите — по-малко толерантни.

Честно казано, изобщо не виждах как жените биха могли да спечелят. Във всяка битка по правило побеждаваше по-силната страна. С ескалирането на напрежението нещата рано или късно щяха да доведат до съвсем реална битка насред улиците и жените просто щяха да бъдат смазани. Не си позволявах да споделям тези си мисли с Емили, но за мен възможността за успех на тази кауза беше посечена още по време на изборите.