Антъни Капела
С дъх на кафе (79)

Седемдесет и девет

Процесията на суфражетките беше политически провал, но доведе до едно важно последствие — убеди ЖСПС, активистката организация, основана в Манчестър от Панкхърст^[1] да премести седалището си в Лондон. Те се погрижиха да стане ясно, че всички малки независими групички като тази на Емили вече са под тяхното крило. Или поне приеха за даденост, че нещата стоят точно по този начин. В Парламента бяха представени още петиции, всяка една от които биваше отхвърлена, въпреки свежата тактика на активистките да се крият във фургоните за доставки и да изскачат от тях пред смаяния поглед на народните представители.

Друга тяхна стратегия беше да прекъсват публичните речи на политиците с въпроса дали подкрепят идеята жените да получат гласоподавателни права. Дори и това обаче не бе лишено от съответните опасности. На политическите срещи винаги имаше някаква охрана, чиято задача беше да изхвърля досадниците: неизбежно методите на тези индивиди бяха по-брутални дори и от полицейските.

Придружих Емили на няколко подобни събития. Винаги се следваше една и съща схема: суфражетките криеха плакат с надпис „Гласове за жените“ под палтата си. Винаги носеха по два или дори по три такива, защото бързо бяха научили, че плакатите неизменно първи ставаха жертва на охраната. Освен това винаги сядаха на различни места из залата, никога заедно. Една ставаше в единия край и задаваше въпроса си, като изваждаше своя плакат, а докато охраната я изхвърляше, следващата се надигаше от мястото си в другия край и повтаряше същата процедура.

Веднъж отидохме, за да се намесим в дебат, на който щеше да присъства министър от правителството. Може би някой му беше подшушнал, че може да се появят неприятности. След като бяхме чакали около половин час, на трибуната излезе говорител, който обяви, че важната клечка е била забавена поради важни парламентарни проблеми и нейното място ще бъде заето от народния представител господин Артър Брюър.

Погледнах към Емили. Беше пребледняла.

— Не е нужно да правиш нищо — прошепнах й. — В залата има достатъчно други жени, които да разиграят представлението.

Тя поклати глава.

— Едно правило трудно може да мине за такова, ако го изоставяме при първия намек за проблем. Останалите ще очакват от мен да изпълня ролята си.

Дебатът започна. Артър говореше добре — писателят в мен кимна одобрително, когато чу добре подредените изречения, начина, по който задаваше въпроси и веднага сам им отговаряше, стегнатия ритъм на изказванията му и доброто подчертаване на най-важните пасажи — едно, две, три — всички номера на занаята. Темата беше за свободата и сигурността и за баланса, който трябваше да се поддържа между двете; как извоюваните свободи във Великобритания не бива да бъдат отхвърляни и как неговият основен дълг на либерал всъщност е да защитава…

Вдясно от мен дребничка фигура в елегантна зелена рокля се надигна от мястото си. Моли Алън, безстрашна както винаги.

— Ако сте толкова загрижени за свободата — извика тя гръмко, — не я дръжте единствено за мъжете. — Тя извади плаката си и го развя във въздуха. — Гласове за жените!

Надигна се врява. Трима охранители веднага се насочиха към нея, но тя съвсем целенасочено беше седнала в средата на реда и на тях им беше доста трудно да се доберат до нея.

Някакъв разгневен свещеник, който стоеше точно зад нея, се пресегна и изтръгна плаката от ръцете й. Тя делово извади нов.

— Предайте този нататък — каза, — имам още, ако някой иска.

По това време охранителите бяха успели да достигнат мястото й, по един от всяка страна, като всеки се опитваше да я издърпа в неговата посока, сякаш беше на панаирджийско състезание по дърпане на въже.

От трибуната Артър наблюдаваше всичко това с изражение на развеселена толерантност.

— Виждам, че дамите са ни оказали честта да присъстват на този дебат — каза той с усмивка. — Но както се опитвах да кажа…

Точно в този момент Джерълдин Менърс стана на крака. Тя беше близо петдесетгодишна, хилава и избухлива — именно тя бе вербувала Емили за бунтовната кауза след случката на Риджънт Стрийт.

— Отговори на въпроса! — извика тя. — Ще даде ли едно либерално правителство на жените правото да гласуват?

Охраната се засили към тази безобидна мъничка дама с такова настървение, сякаш тя тичаше към тях с топка за ръгби и всеки момент щеше да отбележи точка. Джерълдин дори не успя да развие докрай плаката си, когато беше сграбчена през кръста и извлечена от залата.

На трибуната Артър все така запазваше непоклатимото си спокойствие — възхитих се на този човек, който изглеждаше доста безобиден, но беше целеустремен и адски настойчив в тази си безобидност. Веднага щом глъчката утихна достатъчно, за да може гласът му да бъде чут, той вдигна ръка и каза:

— Виждам, че на дамата й се наложи да излезе — смях, — но въпреки това ще отговоря на въпроса й в нейно отсъствие. И отговорът е не.

Аплодисменти.

— Сега нека се върнем към същинския въпрос на деня. Този, който е близо до сърцата на множеството, събрало се тук: трудовите взаимоотношения…

Някъде от дъното на залата се чу гласът на Едуина Коул:

— Защо вземате данъци от жените, след като не им позволявате да гласуват?

Всички присъстващи извърнаха глави към нея. Когато се убеди, че множеството е насочило очи в правилната посока, тя скочи на крака с плакат в ръка и извика:

— Гласове за жените!

В опита си да стигнат до нея максимално бързо, охранителите прескачаха през столовете.

— Покажи малко уважение към твоя член на парламента — изкрещя мъжки глас.

— Той не е мой член на парламента — отвърна тя дръзко. — Аз съм жена, нямам си член.

Един или двама се засмяха, някои ахнаха възмутени от циничността на шегата. След това и тя беше изведена навън. Чу се ужасяващ писък: звучеше така, все едно някой я беше ударил наистина силно.

Погледнах към Емили. Беше смъртнобледа.

— Няма нужда — казах й тихо.

Тя не ме погледна, мисля, че дори не ме чу. Стана на крака, трепереща като лист. Извади плаката си. За един дълъг мъчителен миг си помислих, че ще се разплаче.

— А какво стана по въпроса с жените? — извика тя с изненадващо твърд глас. — Защо не искате те да гласуват?

Брюър погледна към нея. И лицето му замръзна. Още охранители — тези, които не се бяха класирали в надпреварата за Едуина Коул — се насочиха към нас.

— Много добре — произнесе Артър бавно. — Аз съм защитник на свободното слово. И ще отговоря.

Чуха се аплодисменти, примесени с няколко неодобрителни възгласа. Охраната продължаваше да си проправя път през хората.

Артър мушна палец в джобчето на жилетката си.

— Мадам, вашите приятелки всъщност ни направиха страхотна услуга — просъска той с презрение. — Те ни демонстрираха на практика, много по-добре, отколкото аз бих могъл да го сторя с прости думи, колко опасно би било да се дадат гласоподавателни права на жени като вас — жени, които ще осквернят демократичния процес, без дори да се замислят. — Публиката избухна в овации. Артър продължи. — Те ни напомниха, че жени, които прибягват до подобни методи, търсейки правото си на глас, ще използват същите методи за постигане и на други политически цели. Тези, които не се държат като разумни граждани на тази велика страна, не могат да очакват правата на гражданите.

Нови аплодисменти почти заглушиха вика на Емили:

— Другите методи не постигнаха успех! Точно заради това нямаме…

Но Брюър беше в стихията си, а цялото внимание на тълпата беше насочено към него.

— Те не просто искат да постигнат целите си с истерични методи — те искат да превърнат истерията в неизменна част от политическия живот на нацията. Те настояват жените да получат гласоподавателни права, но са готови да предадат всичко женско в себе си, всички добродетели на слабия пол, за да се доберат до това, което искат. Какво ви говори това за тях? Какво послание изпращат те към нашите деца? Какво послание изпращат към враговете ни зад граница?

И така той елегантно насочи всичко натам, накъдето искаше. Залата се изправи на крака, за да го аплодира точно когато охраната впиваше хищни ръце в плътта на съпругата му.

— Пуснете ме! — крещеше тя, докато мъжете я дърпаха и блъскаха по пътеката между редовете, но никой от тях не си и мислеше да я пуска.

Тя беше изпуснала един плакат върху стола си. Не се замислих повторно. Скочих на крака. Никой не ми обърна внимание, защото така или иначе всички бяха прави и приветстваха славния защитник на нашите свободи, а още един мъж насред всичките тези мъже трудно можеше да мине за нещо забележително. Въпреки това вдигнах плаката и креснах:

— Гласове за жените.

Веднага щом привлякох вниманието им и долових пролука насред шумотевицата, се провикнах:

— Жена ти е бунтовничка, Брюър, как говори това за брака ти, а?

Настана тишина. Хората гледаха ту мене, ту него. За миг той изглежда не знаеше какво да каже. Най-накрая просто произнесе уморено:

— Мисля, че отделихме на тези въпроси повече време, отколкото заслужават. За какво предпочитате да говорим — за жени или за работа?

Отвърна му дружен вик. „За работа“. По това време вече самият аз бях влачен от охраната, която не пропусна възможността да ми вкара няколко бързи удара в бъбреците.

 

 

Същата вечер, разбира се, щеше да й се наложи да се изправи лице в лице с него — изживяване, което в онези дни често наричахме mauvais quart d’heure^[2].

Той се беше разположил в гостната, насред своите книги и документи, като владетел в тронната си зала и очакваше завръщането й.

Емили преднамерено се забави, за да прибере писмата си от етажерката. Хвърли му само един бърз поглед, изглеждаше доста спокоен, но тя много добре знаеше, че при Артър отвъд маската на изражението и стойката често се криеше съвсем различно настроение.

Най-накрая той се обади:

— Изненадах се да те видя на срещата днес следобед.

Тя си пое дълбоко въздух. Значи все пак щяха да разговарят за това. И тя щеше да му каже защо е сторила това, което е сторила, и защо няма намерение да спре. Това беше трудно — много по-трудно от случилото се на публичния дебат. Да скочиш на крака и да изкрещиш лозунга си в тълпата беше едно, но жена да се противопостави на съпруга си в собствения му дом — това вече беше нещо немислимо. Тя се улови, че си мисли: всичко ще се промени, нищо вече няма да бъде същото след тази вечер.

Опита се да наподоби безизразността на неговия тон:

— Доколкото знам, ти си пределно наясно с политическите ми възгледи.

— Това, с което не бях наясно, е, че си се забъркала в прояви на екстремизъм. И че се опитваш да рушиш демократичните процеси.

— Това не е демократичен процес. Демокрацията изисква на цялото население да бъдат дадени политически права, а не само на мъжката част от него…

— Моля те — прекъсна я той язвително. — Смятам, че и двамата изнесохме достатъчно политически речи днес.

Тя прехапа устната си.

Той продължи:

— Това, което забравяш, е, че когато се държиш по този начин, опетняваш моето име.

— Не мисля, че…

— Първо, защото сега ти самата носиш моето име и като член на семейство Брюър, репутацията на рода е в твои ръце. Второ, защото ти си моя съпруга и действията ти имат пряко отражение върху мен. Ако ме нападаш публично, хората ще си помислят, че се държа зле с теб, когато сме насаме.

— Това са глупости!

— Така ли? Доколкото ми е известно, вече не беше в залата, когато твоят приятел Уолис каза точно това пред няколко хиляди души от моя електорат.

— Не е имал това право — промърмори тя. — Не съм го молила да казва нищо.

— Може би имаш далеч по-малко контрол над тази особа, отколкото си мислиш. Хора като него използват вашето движение за собствените си цели. По същия начин, по който използва и теб.

— Артър, разбрал си всичко погрешно. Между нас няма нищо.

— В момента това няма никакво значение. Емили, взех няколко решения по този въпрос. — Той въздъхна. — Не ми е лесно да го кажа, но ще трябва да прекратиш всякакви взаимоотношения с Уолис. Както и да се откажеш от тези твои гласове за жените.

— Какво искаш да кажеш с това да се откажа?

— Ами точно това. Повече не трябва да бъдеш замесена с това движение. Под каквато и да е било форма.

— Артър, не съм съгласна.

Той се изсмя безрадостно:

— В момента не търся твоето съгласие. Аз ти заповядвам. Това е моето решение и очаквам от теб да се подчиниш.

— А ако не го сторя?

— Ти си моя съпруга…

— Но ти не се отнасяш с мен като с такава. Третираш ме, все едно съм по-низша и от слугиня…

— Нека да напомня за брачните ти клетви…

— Така ли гледаш на нещата? — изкрещя тя. — Аз съм нарушила някакъв търговски договор и сега ще ме съдиш за неустойките?

— Що се отнася до мен — каза той тихо, без да й обръща внимание, — всяка дума от тези клетви, която съм произнесъл, е била искрена. Аз ги направих пред Господ и смятам да им остана верен до последния си ден на тази земя.

Той беше толкова очевидно искрен, че за момент я свари неподготвена.

— Нещата не изглеждаха такива, докато ми говореше всички онези ужасни неща, при това пред толкова много хора — промърмори тя.

— Не аз избрах времето и мястото на онази дискусия — каза той сухо. — Освен това се опитвах да те защитя.

— Да ме защитиш?!

— Да. Ако просто бях игнорирал думите ти и не бях подел разговор с теб, охраната щеше да се отнесе много по-грубо. А така бяха принудени да изчакат, докато свърша.

Тя не беше сигурна дали да му вярва, или това бе просто поредната му политическа маневра, преразказване на събитята от по-изгодна за него гледна точка.

— Във всеки случай — добави той, — имаше и още нещо, което исках да ти кажа тогава.

— И какво е то, Артър?

— Това, което Уолис изкрещя… Той ме попита как според мен говори за брака ми фактът, че жена ми е бунтовничка. Това беше злобна лична нападка, нещо типично за този човек. Но въпреки това допускам, че в думите му може да има истина. Нашата връзка… Може би не съм бил достатъчно загрижен за нашето семейство.

Тя замълча, несигурна за посоката, в която съпругът й се опитва да насочи разговора.

— Доктор Матюс смята, че истерията, от чиито пристъпи страдаш, може да бъде облекчена, ако изпълниш целта, за която природата те е създала. Не беше трудно да забележа, че прекалено малко от тези бунтовнички приличат на млади майки.

— Просто защото младите майки не могат да изоставят децата си!

— Дори и така да е. — Той замълча за момент. — Реших, че е крайно време да създадем истинско семейство.

— Какво?!

— Доктор Матюс е напълно съгласен с мен. Въпреки че физиката ти е доста деликатна, той смята, че това често е просто предпоставка природата да направи женското тяло по-здраво по време на бременността, като същевременно с това укрепи и психиката. Освен това самият аз вече не съм в разцвета на младостта си. А едно момче има нужда от силен и енергичен баща, който да изгради у него основите на мъжествеността.

— Да не би това да е част от политическата ви линия на поведение? — попита тя ужасено. — Някой е решил, че партията ви е защитник на семейните устои?

— Всички партии защитават семейните устои. Семействата са основата на стабилността — без съмнение ти сама ще го разбереш, когато положиш началото на нашето.

— Артър, в момента съм прекалено заета, за да имам деца.

— Именно. Но вече няма да бъдеш заета, защото ще се откажеш от всичко, с което се занимаваш в момента — обясни й той спокойно. — Всъщност мисля, че трябва да започнем веднага.

— Какво? Тук? Сега? — попита тя отчаяно.

В очите му проблесна отвращение.

— Не е нужно да падаме до нивото на простолюдието. — Той замълча. — Ще ми откажеш ли?

— Разбира се, че не — произнесе тя тъжно. — Ще помоля Ани да приготви банята.

— Аз ще остана тук. — Той махна с ръка към документите. — Трябва да довърша работата си, но няма да се бавя.

— Благодаря ти, Артър.

 

 

Отказвам дори да мисля за подробностите на последвалите събития. Пък и тя, така или иначе, не би разговаряла с мен за подобни неща. Малкото, което изобщо ми каза, й се изплъзна, защото я подложих на кръстосан разпит за реакцията на Артрър след сблъсъка им на политическата среща. Беше очевидно, че нещата не са минали добре — виждах я бледа и мълчалива.

Когато най-сетне заговори, го направи с дълбока въздишка, която май трябваше да представлява опит за смях:

— В момента полагаме усилия, за да забременея.

Това със сигурност не го бях очаквал:

— Шегуваш се!

— Напротив. Артър поне е много сериозен в тези си намерения. Не можеш да си представиш колко е сериозен всъщност. Както и да е, това няма значение. Не съм съвсем сигурна дали с тази бременност иска да ме накаже, или искрено вярва, че тя ще ме излекува от истеричното ми желание да се боря за правата на жените.

— И ти ще го оставиш?

— Нямам избор. Както той беше така добър да ми напомни — изрекла съм определени клетви…

— Нямала си избор, когато си ги изричала. В крайна сметка човек не може да се обади на своя адвокат, за да му пренапише брачния договор клауза по клауза.

— Не. Сигурно би било хубаво да съществува подобна възможност. Въпреки това подозирам, че дори и при това положение, човек пак ще се забърка в подобни каши. Всъщност нещата не са толкова лесни и прости, колкото се опитваш да ги изкараш.

— И защо не? — попитах, въпреки че май вече схващах накъде бие. — Ти самата искаш ли дете?

— Искам семейство. Да. Защо изглеждаш толкова изненадан? В крайна сметка това е, което искат повечето жени. А Артър, като мой съпруг, е единственият човек, който може да ми го даде, така че най-малкото по отношение на децата имам нужда от сътрудничеството му.

— Но ти не можеш да бъдеш едновременно майка и бунтовничка.

Две червени петна се появиха на бузите й. Трябваше да разпозная сигналите — в онзи момент вече я познавах достатъчно добре. Но просто не успях да ги забележа навреме.

— Поради каква причина по-точно? — попита тя остро.

— Ами — невъзможно е. Вчера например — начинът, по който охранителите се отнесоха с теб. Представи си, че беше бременна.

— Може би ако бях бременна, щяха да осъзнаят грубостта на действията си.

— Ами ако не бяха забелязали? Или просто не им пукаше?

Очите й проблеснаха:

— Ако на мъжете не може да се има никакво доверие, значи изобщо нямат право да ни изхвърлят от тези срещи.

— Теоретично си напълно права, Емили, но с какво точно ще ти помогне тази теория, докато лежиш в някоя болница?

— Искаш да кажеш, че дългът към децата ми е по-важен от нещата, в които вярвам?

— Ами да, предполагам, че точно това искам да кажа.

— Кога точно съпругът ми влезе в тази стая? — изкрещя тя. — И кога точно ще си набиеш в празната, себична глава, че принципите не са нещо, което можеш да обличаш и събличаш, все едно са някои от глупавите ти жилетчици.

— Ако трябва да сме точни — отбелязах, — в момента притежавам точно две жилетки, като резултат от скромната ми заплата. Работодателят ми…

— Така или иначе, вината е изцяло твоя — отсече тя.

— Моя? — попитах учудено.

— Всичко това се случи заради обидата, която си хвърлил в лицето на Артър.

— Аха.

— Аха, я! Мисля, че бих оценила по-добре едно малко по-виновно произнесено „Аха“, предвид цената, която трябва да платя.

— Емили, съжалявам.

— Съжаляваш! И каква ми е ползата от това, че съжаляваш?

Можеше да бъде доста вбесяваща, когато се ядосаше.

— Не трябваше да казвам това, което казах. Бях разгневен. Исках да го нараня заради грубия начин, по който се отнесе към теб. Той — собственият ти съпруг.

Тя въздъхна. Когато заговори отново, тонът й беше много по-различен:

— Сега ще трябва да прекъсна всякакви взаимоотношения с теб. Да се откажа от теб и от Каузата. Той настоя.

— Разбирам. Е, това вече е сериозно — може да се каже, че е дори по-сериозно от другото. Какво ще правим?

— Не мога да се откажа от Каузата — отсече тя. — Предполагам, че бих могла да се откажа от теб, но след като с Каузата сте обвързани заради работата ти, пък и след като така или иначе съм решила да не се подчиня на политическата забрана, предполагам, че и ти можеш да останеш.

— Това означава ли, че…

— Не, Робърт, не означава.

— Откъде знаеш какво щях да те попитам?

— Може би защото винаги питаш едно и също. Отговорът ми си остава не.

Случилото се по време на дебата доведе след себе си и още едно последствие. Работех в кафенето една сутрин, когато вратата се отвори и вътре пристъпи доста мърляв на вид индивид, който носеше голям бележник в ръка.

— Робърт Уолис? — поинтересува се той.

— Да?

— Хенри Харис, „Дейли Телеграф“. Ще ми отделите ли пет минути?

Поговорихме за Каузата и — както ставаше обикновено — той беше любопитен как един мъж се е забъркал в нещо подобно. После каза:

— Разбрах, че сте били замесен в размириците в зала „Уигмор“ отпреди няколко седмици?

— Бях.

Той погледна към бележника си:

— Истина ли е, че сте попитали Артър Брюър за брака му?

— Да, истина е.

— А вярно ли е, че малко преди това от залата е била изхвърлена собствената му съпруга?

Поколебах се. Знаех, че на Емили няма да й хареса фактът, че говоря по тези въпроси, но просто нямаше как да излъжа.

— Да — казах най-накрая.

Харис си записа отговора ми.

— Ще отпечатате ли това? — попитах.

— Най-вероятно не — призна той. — Нали знаете, той е народен представител. Мога да си позволя единствено да намекна за всичко това, да го поднеса в много завоалирана форма. Но имам приятели в други вестници, чиято политика е далеч по-освободена. Има си начини тези неща да се разчуят.