Антъни Капела
С дъх на кафе (78)

Седемдесет и осем

„Катранен“ — вкусов недостък, оставящ неприятното усещане, че кафето е прегорено.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Беше практически невъзможно някой да не знае за предстоящата конфронтация между Пинкър и Хауъл — за това се говореше във всички вестници, при това — не само на страниците, отделени за бизнес.

Пет дни преди да бъдат обявени прогнозите за новата реколта в Бразилия, пристанищна стачка спря вноса и износа на кафе от лондонското пристанище. В това нямаше нищо необичайно — стачките бяха доста често явление по онова време, а освен това професионалният съюз на пристанищните работници беше сред най-активните в страната. По-интересното бе, че в същия момент подобни стачки започнаха още в Антверпен и Ню Йорк.

Цената на кафето за обикновените търговци скочи заради последвалия недостиг на доставки. Но на световните пазари нещата стояха по различен начин. Кафето си стоеше в трюмовете на корабите и очакваше да бъде разтоварено. И те поеха обратно по Темза, Хъдзън и Шелд. Никой не можеше да купи нова стока, докато проблемите не бъдеха разрешени, и цените започнаха да се сриват, но плантаторският картел на Хауъл излезе на сцената, за да ги стабилизира.

За всеки, складирал кафето си на място, различно от Лондонското пристанище, разбира се, нямаше никакви проблеми. Спомних си безкрайната редица от носачи, които излизаха от склада на Пинкър, и се възхитих от мащабите на плана му.

Нямах никакво намерение да ходя, но моят доставчик, Фърбанк, до такава степен гореше от желание да види как монополът на пазара с кафе ще бъде разбит, че накрая склоних да го придружа.

Всички знаеха, че това ще се случи в деня, когато дойдат прогнозите за реколтата в Бразилия. Отидохме на Борсата доста рано, но въпреки това публичната зала беше препълнена. Долу, край отделенията, тълпата беше още по-многобройна, но човек можеше да различи брокерите един от друг благодарение на различните цветове на бомбетата и саката им. Мъжете край черните дъски непрестанно пишеха, изтриваха и пренаписваха: нищо не разбирах от тези символи.

Видях как Пинкър влиза, придружен от група поддръжници. Забелязах Емили и съпруга й, Ейда, Дженкс и още дузина мъже, които не познавах. Скоро се появи и друга група. По начина, по който двете групи демонстративно се избягваха, се досетих, че това са хората от картела.

— Това там, вляво, е сър Уилям Хауъл — прошепна в ухото ми Фърбанк. — Този там долу, със синята шапка, е неговият човек — Флеминг. Брокерът на Пинкър, Нейт, е облечен в червено.

Погледнах в съответната посока и видях шапките на мъжете, за които ми говореше — две малки цветни точици в морето от тъмни костюми. Брокерът на Пинкър изглеждаше спокоен, но веднъж или два пъти го видях да вдига очи към залата, откъдето Самюъл му кимваше.

Чакахме.

— Обявленията са синхронизирани с Нюйоркската борса — каза Фърбанк. — Още малко остава.

Чу се звън на камбана. Някои от мъжете се втурнаха към телеграфните апарати, други се скупчиха около черните дъски. Появиха се още цифри, надигнаха се викове и скандирания. Шумотевицата ставаше все по-гръмка, цифрите се изписваха по-бързо.

— Какво значи всичко това?

— Цените се задържат — всеки път, когато започнат да падат, картелът купува.

Тълпите се поукротиха. Останах с впечатлението, че първоначалният хаос е приключил. В момента търговските воини се подготвяха за продължителна битка, за обсада.

И тогава насред затишието чух гласа на Пинкъровия брокер да обявява някакви цени. Очевидно бяха изгодни, защото мъжете се втурнаха към него, викаха, тупаха го по раменете, размахваха някакви документи пред лицето му. Невъзмутимо, без изобщо да показва, че ги е забелязал, той продължи да произнася цифри на висок глас.

Виждах възбудата по лицата на хората в публичната галерия.

— Цените падат — монополът е разрушен — възкликна Фърбанк. — Запасите на Пинкър са били огромни — той наводнява пазара.

Сър Уилям Хауъл рязко се надигна от мястото си и се отправи към вратата, следван от придружителите си.

Погледнах към Пинкър. Очаквах да видя триумфа му, но изражението му беше съвършено безизразно. Като хипнотизиран наблюдаваше с празен поглед как цифрите върху черните дъски намаляват.

Тогава нов звук избухна в залата. Хората ръкопляскаха, аплодираха победата на Пинкър. Но той не ги чуваше: очите му, в които проблясваха хладни искрици, не се откъсваха от цифрите.

— Какво ще стане сега? — попитах Фърбанк, докато напускахме Борсата.

— Ние ще имаме по-евтино кафе.

— А какво ще се случи с плантаторите?

— По-ниските цени означават по-малки приходи. Някои ще фалират, други ще намерят начин да намалят разходите си. — Той сви рамене. — Ти си бил там. Трябва да знаеш как стоят нещата по-добре от мен.

Кимнах:

— Ще трябва да намалят надниците. Това е разходът, който могат да редуцират най-лесно. Стотици хиляди местни хора в съответните страни ще страдат.

— Пинкър несъмнено би казал, че ако кафето е по-евтино, хората ще пият повече. А ако по-слабите производители се окажат притиснати до стената, това ще помогне на по-енергичните им и силни конкуренти да заемат техните места.

— Това ще бъде доста малка утеха за обикновените работници. — Замислих се за момент. — Трябва да продължим да купуваме на старите цени. И да потърсим гаранции, че парите действително ще стигат до хората, които берат кафето.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Но — той се поколеба — никой не може да е сигурен, че някой безскрупулен посредник по веригата няма просто да прибере разликата в собствения си джоб.

— Въпреки това сме длъжни да опитаме.

Беше страхотна победа за пазара на кафе — или поне така твърдяха вестниците. Разбира се, за брокерите и клиентите им, подкрепили грешната страна, случилото се беше същинско бедствие. Борсовите спекулации ги бяха разорили точно както бяха съсипали и много други.

Два дни след разбиването на монопола стачката на пристанищата беше прекратена. Цената на кафето в момента бе толкова ниска, че на практика беше безсмислено да плащаш, за да го държиш на склад. Мъжете разтоварваха чувалите директно върху кейовете, струпваха ги на огромни купчини и ги подпалваха. Това се случваше по цялото пристанище — хората казваха, че пламъците се виждали чак от Уестминстър Бридж, а източният вятър поде дима и го разнесе над цял Лондон. Касъл Стрийт беше потънала в плътна, задушлива мъгла.

Никога няма да забравя миризмата на онези дни.

Това беше миризма на кафе — но също така и ухание на смърт. Тези зърна не се изпичаха, те изгаряха и докато се напукваха и разпадаха на пепел, оставяха след себе си нов, остър аромат на смола и катран в пушека.

Разхождах се по тесните улички край пристанището час след час, без да мога да спра. Сякаш бях попаднал в някакъв кошмар. Разкошни аромати на плодове и цветя, на опушено дърво и кожа изпълваха въздуха. Сетивата пламваха под разнообразния им досег и скоро не можеха да ги различат един от друг. И тогава вятърът се заиграваше, отнасяше ароматите далеч от мен, прочиствайки обонянието ми, само за да го залее миг по-късно с отвратителната миризма на изгарящо кафе. В онзи ден подуших испански сортове, венецуелски сортове, кенийски сортове, ямайски сортове, дори мока, всичките, поглъщани от неумолимите огньове. Милиони чаши с кафе, изгорени в някакво грандиозно жертвоприношение, което трябваше да укроти гнева на един нов, ужасяващ бог.