Антъни Капела
С дъх на кафе (77)

Седемдесет и седем

— Какво си направил? — изкрещя ми тя.

— Казах му, че ще сложа край на аферата си с теб, ако те освободи.

— Току-що го видях — каза тя ужасено, — но той дори не спомена за това.

— Предполагам, че е прекалено унизен.

— Не — настоя тя. — Мисля, че подценяваме мъжете като Артър. Колко добри са в прикриването на истинските си чувства. Именно заради тях никога няма да получим някаква власт, освен ако не са принудени да ни я дадат. — Тя ме погледна. — Значи си сключил сделка и аз съм била залогът в нея?

— Не беше точно така.

— Нямал си право, Робърт. Нямал си право да го сториш, дори и да беше вярно.

— Съжалявам. Не ми хрумна нищо по-добро.

— И сега ще трябва да заставам очи в очи с Артър всеки божи ден и той няма да казва нищо, но ще си мисли, че знае… — Тя въздъхна. — Е, сгромолясах се от моралния си пиедестал, но вината си е моя. А и най-вероятно за самата мен ще е добре да бъда малко по-смирена и кротка.

— Разбира се, съществува и една потенциална компенсация…

— О? И каква точно.

— Ако съпругът ти мисли, че спим заедно, не виждам какво ни спира да оправдаем тези обвинения.

— „Не виждам какво ни спира“. Толкова си романтичен, Робърт. Никой не ми е правил толкова мило предложение.

— Но виждаш, че съм прав, нали? Какво ни спира?

— Освен незначителния факт, че си дал дума, а на мен ще се налага да гледам лицето на Артър всяка сутрин по време на закуска? А, да и леката ти склонност да се влюбваш в други жени. Съжалявам, Робърт. Колкото и неустоимо да е предложението, някак успявам да намеря достатъчно сила в себе си, за да ти откажа.