Антъни Капела
С дъх на кафе (74)

Седемдесет и четири

Опитът е важен при изграждането на пълноценно разбиране за ароматите и обхващанието на невероятния брой нюанси във вкуса, прикрити зад класическата миризма и специфичния вкус на напитката, известна като кафе. Придобиването на този опит изисква време. Не съществуват преки пътища за постигането му.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

През следващите няколко месеца бях доста зает. Трябваше да надзиравам майстори, да наемам персонал и да се разправям с адвокати — имаше лек правен проблем, свързан с факта, че заведението вече не може да се нарича кафене „Касъл“. В крайна сметка го преименувахме на Кафенето на Касъл Стрийт и всички бяха доволни. Срещнах се с Фредерик Фърбанк, вносителят, снабдяващ Емили с кенийските сортове, за да го запозная с намерението си да плащам повече за кафета, които не се отглеждат в плантации. Очаквах този разговор да бъде доста труден, но за моя голяма изненада човекът наистина се вслуша в думите ми. Нещо повече — беше много щастлив да се запознае с мен.

— Робърт Уолис? — извика, раздрусвайки силно ръката ми. — Същият Уолис, който е създал Метода на Уолис-Пинкър. Трябва да ви кажа, сър, че модифицирана версия на вашата система в момента се използва от всички по-малки търговци. Почакайте само докато другите научат, че купувам кафе за самия Уолис!

След като го поразпитах, научих, че сравнително малка част от оригиналния Наръчник е останала в употреба: описанията бяха еволюирали, но принципите и начинът на организация се бяха запазили напълно. Беше странно да осъзная, че нещо, което съм създал, в момента живее свой собствен живот. Но не изпитах особена гордост на автор — истината беше, че основната движеща сила зад този проект беше Пинкър, не Уолис.

Фърбанк и аз опитахме заедно няколко кафета и направихме първоначалната селекция за заведението. Беше забележително колко бързо африканците вземаха предимство пред южноамериканците, що се отнася до качеството, както и това, че в момента всички предпочитаха кафетата, преминали през влажния процес на обработка. Разговаряхме на специфичния за търговците на кафе жаргон в продължение на няколко часа и когато си тръгнах, знаех че имам доставчик, който няма да ме измами.

Когато кафенето най-сетне отвори врати, бях зает, но по различен начин: надзиравах сервитьорите, приемах поръчки, обслужвах машината на Тосели и дори при нужда миех чинии и чаши. Още от първия ден се заформи почти непрестанен поток от жени, които идваха, сами или по двойки, търсейки информация. Винаги можех да ги разпозная — израженията им бяха едновременно решителни и притеснени, пристъпваха колебливо през прага, сякаш все още събираха смелост, за да направят тази последна крачка, отвъд която нямаше връщане назад.

Суфражисткото движение — или Каузата, както те самите го наричаха — се разрастваше, подхранвано от вестникарската информация за това, което се случваше в Манчестър и Ливърпул. Но в новата си роля на човека зад тезгяха, явяващ се по съвместителство и адютант в лагера им, виждах съвсем ясно, че шансът Лондон да последва примера на онези градове не беше особено сериозен. Емили и съконспираторките й се събираха в задната стаичка и обсъждаха всичко — устройството на организацията, етичните принципи, това кое е допустимо и кое — не, как по най-добър начин могат да покажат на правителството, че са сериозни, как най-добре да докажат правотата си. За движение, издигнало мотото „дела, не думи“, със сигурност доста прекаляваха с второто. Говореха за това как ще вдигнат на бунт цял Лондон, но не им достигаха дори пощенски марки.

Понякога си мислех, че всичко, което имаха тези жени, е ентусиазъм, че са се впуснали в някакво наивно момичешко приключение. Но тогава, в края на безкрайните си срещи, те си слагаха шапките, завързваха си обувките и вместо да се качат на омнибуса, за да се отправят към домовете си, тръгваха, сами или по двойки, носейки кофи бяла боя, с която да пишат лозунги на правителствените сгради. В тези моменти Моли, Мери, Емили, Едуина, Джерълдин и останалите от „ангели на домашното огнище“ се превръщаха в ангели на отмъщението, насочили гнева си срещу най-високия дом в страната — Камарата на общините. Тези среднощни лудории винаги ме изпълваха с тревога — признавам, старите навици умират трудно, а още от най-крехка възраст бях научен, че жените са нежни, крехки и беззащитни създания.

— Няма нужда да ме гледаш толкова намусено — каза ми Емили една мъглива нощ, докато се приготвяше за вечерната си задача — разлепване на плакати на Челси Бридж. — Ако си чак толкова притеснен, ела с мен.

— И какво те кара да мислиш, че съм притеснен? — попитах рязко.

— Ами не знам, може би нещо в начина, по който от известно време лъскаш тази чашка с такова усърдие, че скоро сигурно ще пробиеш дупка в нея — каза тя развеселено. — Сериозно, Робърт, нищо няма да ми се случи, но ела, ако искаш — всъщност дори ще ми бъдеш полезен, можеш да държиш кофата, докато аз мажа с лепило.

— Добре. Щом имаш нужда от мен, ще дойда.

— Не съм казвала, че имам нужда от теб, Робърт. Казах, че ще ми бъдеш полезен.

— Има ли разлика?

— Както би казал баща ми — съществена разлика.

Хванахме си три двуколесни таксита, с които да се придвижим до мястото. Освен моя милост групичката ни се състоеше от пет дами в тъмни дрехи, стиснали под мишница ролки с агитационни плакати, които носеха по една малка кофичка с лепило и четка. Честно казано се замислих, че ако правителството по някое време реши да смаже този мъничък бунт, това нямаше да му коства особено много усилия.

Двамата с Емили слязохме на крайбрежната улица. Тя веднага започна да развива плакатите, но въпреки мъглата се беше извил силен вятър и залепването им се оказа по-трудно от очакваното.

— Никога нямаше да се справиш без мен — отбелязах, когато четвърти пореден плакат се зави на руло и се търколи по моста. Изтичах да го взема.

— Така е. Хубаво е най-сетне да опознаеш задоволството от факта, че действително те бива за нещо — отвърна ми тя сърдито, вкопчила се с една ръка в шапката си, опитвайки се да я задържи на мястото й.

Разсмях се:

— Изнервена си!

— Разбира се, че съм изнервена. Не мога да накарам проклетите неща да се задържат върху стените. — Бутна няколко плаката в ръцете ми. — Като се чувстваш толкова полезен — действай.

— С удоволствие.

Залепих няколко в бърза последователност, докато тя наблюдаваше района.

— К. В. — каза Емили внезапно.

— Какво?

— К. В. Не казват ли хората това, когато забележат полицаи?

— О, имаш предвид каве^[1]. Идва от латински и… — погледнах към другия край на моста. Двама полицаи идваха към нас откъм страната на Ламбет. — Всъщност думата, която търсиш, е „Бягай!“.

Забързахме по крайбрежната улица. Чу се режещият звук на полицейска свирка, последван от тежки стъпки, трополящи по моста.

— По-бързо! — извиках и я хванах за лакътя.

Хукнахме към Слоун Скуеър и потънахме в лабиринта от улички зад Милбанк.

— Мисля, че ни изгубиха следите — отбелязах задъхано.

— Само дето междувременно май си изгубихме и лепилото — скастри ме тя. — Къде го остави?

— Мислех, че е у теб.

— Трябва да се върнем.

— Това е лудост. Емили, почакай. Ако се върнем, те може да ни чакат…

Но Емили вече крачеше уверено обратно към моста.

— Е, кой се оказа прав? — попита самодоволно тя, вдигна кофичката и я окачи я на ръката си. — Хайде, не е добра идея да стоим тук. Ще продължим на изток, надолу по Крайбрежната.

Така и направихме, придвижвайки се по обвитите в мъгла улици към площада на Парламента, лепяхме плакати на всяка обществена сграда, която попаднеше пред погледите ни. По някое време, когато бяхме стигнали до Уестминстър Бридж, забелягахме моторна кола. Беше паркирана край тротоара, а шофьорът явно беше отишъл да хапне в близката кръчма. Колата очевидно беше на някой политик — на капака й се вееше мъничко правителствено флагче.

— Това е колата на министъра на вътрешните работи — посочи я Емили.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Артър го познава. Хайде, давай да й залепим един плакат.

— Какво?!

— Това е страхотна възможност — каза тя нетърпеливо. — Доста по-вероятно е някой да прочете плаката, залепен върху собствената му кола, отколкото да обърне внимание на някакъв лист хартия на стената, докато минава по моста. За да сме съвсем сигурни, ще сложим и един вътре в купето.

— Ама, Емили… не можеш да го направиш.

— И поради каква причина? — поинтересува се тя, докато размотаваше трескаво няколко плаката.

— Ами защото това… ами това е кола. Красива машина. Произведение на изкуството.

— О, в такъв случай — процеди тя със сарказъм — може би трябва да се поразходим наоколо, докато си намерим нещо грозно, на което да залепим плакат, какво ще кажеш? Робърт, не съм виновна, че министърът на вътрешните работи си е избрал красива машина, в която да го возят. Всичко, което има някакво значение, е посланието.

— Помисли поне за бедния шофьор. По този начин ще създадеш проблеми и на него.

— Неприятно е, но такъв е животът — заяви тя, мажейки едновременно с лепило гърбовете на четири или пет плаката. — Оглеждай се за полиция, става ли?

— Не е честно — запротестирах аз, въпреки че правех точно това, което ми каза.

— Трябва да разбереш нещо за жените, Робърт — каза Емили, докато притискаше плаката към лъскавата и неопетнена стомана на купето — ние не сме джентълмени^[2]. Освен това не си играем игрички — водим битка.

— Хей! — чух вик зад гърба си. Обърнах се. Нашите верни приятели, полицаите, тичаха към нас по улицата.

— И този път — подвикна ми тя, докато хукваше — не забравяй кофата!

Преминахме през няколко тесни странични улички, докато не забелязах мрачния вход на някаква голяма къща. Бързо дръпнах Емили в него и двамата се притаихме в сенките.

Бяхме прекалено задъхани, за да разговаряме, така че просто стояхме неподвижно и се ослушвахме. Мина известно време, докато събера достатъчно дъх, за да кажа нещо:

— Мисля, че се измъкнахме.

Тя кимна.

— Нека да изчакаме пет минути. За по-сигурно.

— Не е ли страхотно?

— Страхотно? — промърморих със съмнение.

Очите й горяха от възбуда.

— Винаги си искал да бъдеш бунтар, Робърт. И сега си точно такъв!

— А ти си моята вярна помощничка.

— Само дето нещата стоят точно по обратния начин — ухили ми се тя. — Ти си моят помощник. Но пък си доста добър, трябва да ти го призная.

Не можех да се сдържа — тези блестящи очи, полуотворени устни, повдигащите се бързо гърди, докато се опитваше да си поеме дъх… изглеждаше точно като някой, който желае да бъде целунат. И аз я целунах.

Тя ми отвърна, бях сигурен в това: дълбоко, бавно и придружено с тих, възбуден стон. Спря ме едва когато понечих да я целуна повторно. Сложи ръка върху гърдите ми.

— Трябва да ти намерим съпруга, Робърт — промълви тихо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти и аз в момента сме приятели, нали така? Отхвърлили сме тривиалностите на романтиката в името на далеч по-силните връзки на другарството.

— Не ми се подигравай, Емили.

Тя въздъхна:

— Съжалявам. Предполагам, че просто се опитах да кажа нещо весело, за да разсея напрежението. Което не значи, че думите ми са били шега. Ти и аз наистина сме приятели. Но това е всичко. Ако искаш нещо повече, ще трябва да потърсиш някоя друга.

— Но аз не искам никоя друга — казах и пуснах раменете й.

Стигнахме чак до правителствените сгради на Уайтхол. Крачехме в мълчание — целувката бе издигнала някаква преграда между нас, а и късният час ни изпълваше с умора.

— Още един — обади се тя внезапно. — Ей тук, на Даунинг Стрийт.

— Разлепихме достатъчно — казах притеснено. — Мисля, че е крайно време да се прибираме.

— Само пет минути. Отиди до края на улицата и виж дали можеш да ни намериш такси, докато залепя плаката.

Подчиних се неохотно. И точно когато излизах на площада, лошото ми предчувствие се оправда — чух силно изсвирване.

— Емили — извиках, — ела тук.

До слуха ми достигнаха крясъци и звукът от тичащи крака. Няма проблем, казах си, тя вече ги надбяга два пъти, без усилия ще го стори отново.

Тогава чух писъка. Беше гласът на Емили. Хукнах обратно през Уайтхол към мястото, където я бях оставил. Плътните завеси на мъглата се разтваряха и затваряха пред мен. Зърнах я, огряна от блясъка на някаква улична лампа. Четирима мъже — полицаи — бяха застанали край нея. Единият просто се пресегна, сграбчи я за дрехата и я повдигна с лекота, както човек би вдигнал стол или кофа. Краката й увиснаха във въздуха.

— Емили! — изкрещях.

— Бягай, Робърт! — изкрещя тя в отговор.

И аз го сторих — затичах се към нея. Развиках се на полицаите, но те не ми обръщаха особено внимание, докато най-накрая единият не се обърна уморено към мен с думите, че е добре да се разкарам, защото иначе ще бъда арестуван. Исках да знам къде ще я отведат. В полицейското управление на Виктория Ембанкмънт, каза ми той: ще остане в някоя от килиите за през нощта, а сутринта ще бъде изправена пред съдията.

И така, Емили се изправи пред съда в седем часа на следващата сутрин и бе осъдена за нарушаване на обществения ред, преднамерено повреждане на обществена собственост и нападение над полицай. Глобата за всичко това беше два паунда.

Имах точно толкова в касата от кафенето на Касъл Стрийт, така че успях да платя почти веднага. Скоро Емили беше изведена от килията, но докато крачеше към мен, с лек ужас забелязах, че над крехката й фигурка е надвиснала бурята на едно от типичните й гневни настроения.

— Робърт — изкрещя тя, — какво си мислиш, че правиш тук?

— Плащам ти глобата. Съжалявам, че се забавих.

— Какво искаш да кажеш с това „плащам ти глобата“?! Нищо ли не си разбрал? Ако ни арестуват, ние трябва да останем в затвора, за да протестираме, а не да си излезем щастливо в мига, когато някой наш приятел ни плати глобата.

— Мислех, че ще ми бъдеш благодарна.

— А случайно хрумна ли ти да ме попиташ дали ще бъда благодарна?

— Не. Съжалявам. Моля те, Емили, внимавай. Ако тропнеш с крак съвсем малко по-силно, ще счупиш плочките и ще бъдеш арестувана повторно за повреждане на обществена собственост.

— Никога не премисляш нещата, Робърт — изръмжа тя сърдито. — В това е основният ти проблем.

— Е, хрумна ми, че може да се получи неловка ситуация, ако съпругът ти установи, че са те тикнали в затвора.

— Вече помислих за това — сряза ме тя.

— И?

— И реших, че ще е много по-лесно, ако той научи за моите среднощни занимания от полицията, а не от мен. В крайна сметка, докато се намирам в добре укрепена килия, ще бъда в сравнителна безопасност дори и от гнева на мъжа си.