Антъни Капела
С дъх на кафе (71)

Седемдесет и едно

Чудеше се дали ефектът от осцилатора на доктор Ричардс ще бъде по-различен сега, при втората й визита. Може би силата на реакцията предния път се дължеше на дългите години тазови натрупвания, както той ги наричаше, и тя никога повече нямаше да изпита подобен съкрушителен изблик на усещания.

Всъщност се случи точно обратното. Дали защото беше поотпусната или защото знаеше какво да очаква, но този път й бяха нужни само няколко минути преди да дойде пристъпът. Величествени вълни от удоволствие се разбиваха в тялото й, повличайки я със себе си, сякаш бе пясък, чак до момента, в който всеки неин мускул се стегна.

След това отново седеше на стола в кабинета му и го наблюдаваше, докато си водеше записки. Харесваше й начинът, по който пишеше — бърз и сръчен, писалката му подскачаше нагоре и след това леко се спускаше и завърташе, оформяйки букви и думи. Так… так… имаше нещо ужасно хипнотично във всичко това.

— Какво си записвате за мен?

Той не вдигна поглед.

— Не всичко е за вас. Някои от нещата засягат техническите аспекти на процеса.

Стори й се, че забеляза диактритичен знак.

— А записките ви на френски ли са?

— Някои от тях, да — призна той неохотно. — Това лечение е било открито в института „Салпетриер“, в Париж. И затова е прието да се използват френските медицински термини. Пък и — той се поколеба за момент — по този начин данните са по-добре защитени.

— Предполагам имате предвид личните данни на пациента? — попита тя, макар веднага да беше разбрала, че той няма предвид това. Имаше предвид неговите данни, подсигуряваше се срещу възможността някой да види записките му и да разбере, че това, което прави, е нередно.

Тя се приведе напред La muqueuse… trop humide… La crise vénérienne… Той я видя, че наднича, и бързо прикри листа с ръка. Емили се разсмя:

— Ама нали там пише за мен!

— Въпреки това. Записките на лекаря са поверителни.

— Дори и за пациента му?

Той не отговори.

— Мислех си — каза тя внимателно, — че това, което правим тук, самата същност на лечението, прави подобни скрупули излишни.

— Точно обратното, госпожо Брюър. Прави ги още по-нужни. Единствено чрез безукорност в работата си можем да сме сигурни, че никой няма да намери повод да ни укори за нещо.

Тя се разсмя отново, преди да осъзнае, че той говори сериозно. За момент беше решила да спре дотук, но нещо все пак я накара да продължи:

— Вижте, със сигурност разбирате, че цялата тази история с истерията е просто прах в очите. Така че спокойно можем да продължим с всичко това, без да си играем на лекар и пациент.

Той се намръщи:

— Не ви разбирам.

— Аз не съм по-истерична от вас, доктор Ричардс.

Той остави писалката си и вдигна поглед към нея. В очите му — сиво-сини, без съмнение доста красиви — се четеше загриженост:

— Един от характерните признаци на това заболяване е, че пациентът не е наясно със съществуването му.

— Тогава как вие можете да докажете, че изобщо съществува?

— Чрез ефикасността на лечението.

Тя го наблюдаваше, без да разбира дали най-накрая се беше пошегувал. Не, определено беше сериозен. След малко се върна отново към записките си.

— Имате ли много пациентки?

— Над петдесет.

— Петдесет! Толкова много!

— Механизацията на процедурите ни го позволява.

— Но все пак сигурно ви е трудно.

Той се намръщи.

— Поради каква причина?

— Сигурно харесвате някои пациентки повече от други.

Той я изгледа безизразно:

— И каква точно е разликата?

Добре де — признаваше, че си проси комплименти, но въпреки това беше неспособна да се спре.

— Трябва да ви е по-лесно с тези, които са ваш тип. Или с тези, които са привлекателни. Имам предвид — с тези, които вие намирате за привлекателни.

На челото му се бяха появили няколко дълбоки бръчки.

— Какво общо има всичко това с лечението?

Вече напълно отчаяна, тя попита:

— Женен ли сте, доктор Ричардс?

— Сериозно, госпожо Брюър. Трябва да ви помоля да спрете с тези въпроси. Ако желаете да поговорите с някого, ще трябва да си запишете час при доктор Айзенбаум за неговото лекуване чрез диалог.

— Разбира се — промълви тя, облягайки се назад в стола си. Усети в себе си спонтанен, нелогичен порив да се разплаче. Може би всички те в крайна сметка са прави: може би аз съм просто една истерична, глупава жена.

Колата я чакаше отвън, но тя нареди на Билит да се прибира вкъщи без нея.

— Искам да се разходя до „Джон Люис“^[1] — беше обяснението й.

Докато крачеше надолу по Харли Стрийт за пореден път беше изумена от впечатляващия брой жени, които влизаха и излизаха от сградите. Колко от тях бяха тук поради същата причина като нея? Струваше й се немислимо всички да са вкарвани в тези големи стаи с високи тавани, където да ги довеждат до истерични пристъпи, както се изразяваше доктор Ричардс. Но когато започна да ги наблюдава по-внимателно, нямаше как да не забележи зле прикриваното нетърпение на тези, които влизаха, и блажената леност и усмивките на тези, които излизаха. Така че явно ставаше дума именно за това. Толкова много жени… толкова много гвинеи. И толкова много съпрузи, които покорно плащаха месечните сметки.

Тя пресече Манчестър Скуеър и зави наляво към Риджънт Стрийт. Това беше и границата на благопристойния Лондон: от тук на изток започваха бедняшките квартали на Фицровия, а на юг беше Сохо. Хвърли един поглед надолу по Мортимър Стрийт и видя редиците от проститутки, облегнати на перилата. Беше невъзможно човек да ги сбърка, с техните мърляви, старомодни рокли, с лицата им, оцветени като вариететни карикатури. Имаше времена, когато тя би пристъпила напред, за да поговори с тях, безстрашна в ентусиазма си да ги спаси от съдбата им, но днес вече не беше толкова сигурна кое е редно и кое не.

Така и не влезе в „Джон Люис“ — всъщност не искаше да купува нищо, просто да се поразходи с надеждата да се разсее, да забрави тежестта, останала в душата й след лечението при доктор Ричардс. Пък и ако трябваше да бъде честна пред себе си, част от срама, който беше изпитала, осъзнавайки, че той не влага повече емоции в нейните процедури, отколкото в слагането на компрес или наместването на счупена кост. Колко лесно бе да объркаш проявата на внимание с привличане! При Артър се беше получило същото. Не можеше да се каже, че тези мъже не обичаха представителките на нежния пол, просто имаха някакъв заложен шаблон в главите си, който налагаха върху всяка жена, и срещнеха ли някакви разминавания спрямо този модел, изпитваха нуждата да ги поправят веднага, все едно просто настройваха неточен часовник.

Съдбата сякаш искаше да й се подиграе, защото точно в този момент Емили мина под гигантска рекламна табела на кафето „Касъл“. Булка и младоженец, и двамата облечени в сватбените си дрехи, вдигаха тост с чашки за кафе. Надписът гласеше: Давам обет… винаги да му поднасям „Касъл“! Кафето, което всеки съпруг желае! Ех, ако бракът наистина беше нещо толкова просто.

Либърти остана вляво от нея и тя се запъти надолу по Риджънт Стрийт. На една от витрините видя тюрбан от зелена коприна. Това я накара да си спомни за Робърт Уолис… Беше наистина шокирана, когато преди ден чу Артър да произнася името му. След онова писмо от Африка, с което разтрогваше годежа им, не бе чувала нищичко за него. Значи сега беше журналист. Да, можеше да си го представи: той винаги беше искал да пише, въпреки че младежът, когото бе познавала някога, гледаше с пренебрежение на глупавите весели стихчета и най-вероятно бе гледал със същото пренебрежение и на журналистиката. Значи може би се беше променил. За момент мъка — агонизираща, всепроникваща мъка — прониза като с нож сърцето й. Тя беше имала два шанса в живота си да бъде щастлива и бе позволила и на двата да я подминат… Но, помисли си бързо, стягайки се отново, всичко, което има значение, е настоящето. Нещата, които вършим, ни правят щастливи, не хората, за които се омъжваме. И въпреки това не можеше да спре да се чуди как ли изглежда сега животът на Робърт.

Някакъв шум, идващ от отсрещната страна на улицата, привлече вниманието й. Малка групичка жени се събираше на тротоара. Една държеше плакат с надпис: „Дела, не думи!“ Това отразяваше толкова точно настоящите й мисли, че тя се сепна. После видя, че това бяха суфражетки: две от тях развиваха флаг, на който с бяла боя беше изписано „Гласове за жените“. Когато вятърът поде плата и го развя, групичката нададе одобрителен вик, който накара някои от минувачите да спрат на място и да се огледат изненадано. Емили се усети, че ги е зяпнала доста глупаво, и бързо се обърна към близката витрина, където можеше да наблюдава достатъчно ясно и далеч по-дискретно отраженията на активистките.

— Тук ли пазаруваш, сестро? — чу глас зад гърба си.

Емили се обърна. Жената беше приблизително на нейните години и носеше безлична сива рокля. Тонът й беше доста остър.

— Не, не. Просто се прибирам към къщи.

— Тогава сигурно няма да имаш нищо против. Само ще те помоля да се отдръпнеш.

Жената внезапно вдигна ръка и замахна към витрината, сякаш искаше да разбие стъклото. Емили подскочи, но бързо видя, че тя просто е започнала да рисува нещо с четката, която държеше: вертикалната черта на огромно Г. Съвсем скоро думите от знамето се появиха изписани върху витрината, кървавочервени и високи към три фута.

От двете стани на улицата се надигнаха възмутени възгласи, когато и други витрини последваха същата съдба. Чу се полицейска свирка и шум от тичащи крака. Наблизо някой извика:

— Господине, ето тук!

Някакъв мъж сочеше в тяхната посока. В бунтарската групичка настъпи паника.

— Бързо, хвани ръката ми! — произнесе припряно Емили.

Жената не помръдваше. Емили я хвана здраво и я обърна с лице към улицата.

— Гледай натам, все едно наблюдаваш нещо — нареди тя. — И каквото и да става, не мърдай от мястото си.

Съвсем скоро група мъже се втурна покрай тях и се затичаха, трополейки по паважа в посоката, в която гледаха двете жени. Усети как тялото до нея се напряга при вида на мъжете.

— Мисля, че си отидоха — съобщи очевидното Емили.

— Благодаря ти! — очите на жената горяха от триумф и възбуда. — Направихме важна крачка по пътя си към свободата.

— Но какво общо имат витрините с гласовете?

— Някои от нас се умориха от приказки. Сега имаме нов подход. Искаме хората да разберат, че наистина ще си имат проблеми с нас, че сме същинска напаст! — Жената вдигна гордо брадичка. — Ако не го сторим сега, никога няма да постигнем нищичко.

— Но ако ви възприемат като напаст, ще раздразните мъжете до такава степен, че те никога няма да ви дадат нищо.

— Да ни дадат. Да ни дадат? — жената извърна глава към нея и я изгледа неодобрително. Емили я беше повела към площад Пикадили, двете крачеха уверено, сякаш знаят накъде отиват. И въпреки това нито една от тях не пускаше ръката на другата. — Говориш така, сякаш става дума за букет от рози или нова шапка, скъпа. Само дето не става дума за това. Тук говорим за нашите права и ако продължаваме да се молим за тях учтиво, мъжете ще останат с погрешното впечатление, че очакваме някакво подаяние. Имаш ли пари?

Изненадана от внезапната смяна на темата, Емили заекна:

— Омъжена съм, така че…

— Но преди си имала собствени пари, нали?

Емили кимна.

— Значи си плащаш данъците. Всеки политик на този свят знае, че не могат да съществуват данъци, без срещу тях да се даде право на глас — освен когато става въпрос за жените. Защо трябва да им позволяваме да взимат пари от теб и мен, след като нямаме правото да им кажем как да ги харчат?

— Повярвай ми — каза Емили кисело, — самата аз безусловно вярвам в това, което казваш. Била съм активна членка на Обществото за гласоподавателни права за жените дълги години. Не съм убедена единствено в идеите ти, че трябва да се превърнем в напаст.

— В такъв случай ела на някоя от нашите сбирки и ни позволи да те убедим. Тази вечер ще ти бъде ли удобно?

Емили се поколеба. Другата жена каза нетърпеливо:

— Ето, нека ти запиша адреса. — Тя надраска нещо на едно листче и й го подаде. — А ако познаваш някого, който може да помогне, доведи и него. Ще събудим урагана на женската сила!

Емили осъзна, че това бяха почти същите думи, които беше използвал доктор Ричардс. Тази жена изглеждаше по-изпълнена с енергия от вандалския си акт, отколкото самата нея след днешната процедура.

— Добре — каза. — Ще дойда.