Антъни Капела
С дъх на кафе (69)

Шестдесет и девет

„Остатъчен вкус“ — усещането от парите на свареното кафе, вариращо от солено до сладко, от кисело до горчиво, предизвикано от остатъчната течност в устната кухина.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

— Казват, че цената на кафето скоро ще бъде два пъти по-висока спрямо миналата година — отбеляза Артър Брюър и погледна над вестника към съпругата си. — Освен това изглежда, че в Ню Йорк хората предпочитат да се хвърлят от покривите на високи сгради, вместо да си плащат дълговете.

— Казваш го така, все едно самоубийството е някаква икономическа мярка — сряза го Емили, избута яйцата си в края на чинията и остави ножа и вилицата на масата. — Вероятно бедните хора просто си мислят, че нямат друг избор.

Артър се намръщи. Изобщо не искаше да започва разговор за новините на деня, а просто да наруши мълчанието по време на закуска със случайна забележка. Правеше го основно за да покаже, че като чете вестник, не пренебрегва жена си — всъщност, като се замислеше, той по скоро четеше и за двамата, подбирайки отделни моменти от статиите и новините, които са подходящи за нея. Мрачният поглед, който тя му хвърляше всяка сутрин, когато посегне към „Таймс“, докато се хранеха, поглед, превърнал се в нещо обичайно само след няколко месеца брак, със сигурност беше несправедлив. А начинът, по който започваше да кашля демонстративно, докато той си пали лулата…

Върна се към вестника си. Потърси нещо, за да смени бързо темата.

— Виждам, че искат да преместят останките на Оскар Уайлд в гробището на Пер Лашез. Дори планират да издигнат някакъв мемориал.

— Горкият човек. Това, че го изпратиха в затвора, беше истински позор, особено предвид факта, че единственото му престъпление…

— Скъпа моя — казва Артър меко — pas devant les domestiques^[1].

Кимна към домашната им прислужница Ани, която почистваше бюфета. Стори му се, че Емили въздъхна леко, но не каза нищо. Сипа си още чай и отгърна страницата.

На вратата се позвъни и прислужницата отиде да отвори. И двамата се заслушаха кой е дошъл.

— Доктор Матюс е в стаята за гости — обяви Ани, когато се върна. Артър веднага скочи на крака, бършейки устните си със салфетка.

— Нека първо аз да му обясня нещата — каза. Не добави „по мъжки“, но това се подразбираше достатъчно ясно. — Ако изчакаш тук, скъпа моя, ще пратя Ани да те повика, когато той е готов да те види.

Емили чакаше. По някое време чу мъжките гласове от съседната стая, но думите бяха твърде неясни, за да различи нещо. Не че имаше значение. Тя прекрасно знаеше какво обяснява Артър в момента.

Сипа си още кафе. Чашите от Уеджууд бяха сватбен подарък от баща й. Кафето обаче не беше на Пинкър. След като „Касъл“ насочи толкова усилено рекламната си кампания към средната класа, то вече не се считаше за достатъчно добро за хора като Артър. Всъщност кафето, което съпругът й купуваше — или по-скоро кафето, което икономът му купуваше за него — беше съвсем малко по-добро, евтин бразилски сорт, замаскиран като явайска смес. Емили обаче подбираше внимателно битките, които да води, и въпросът за честността на иконома все още не беше дошъл на дневен ред.

— Женени сме вече от близо шест месеца — обясни Артър. — А тя е… — той се спря. — Малко ми е трудно.

Доктор Матюс, костелив мъж в началото на петдесетте, се усмихна:

— Нека ви уверя — не можете да ми кажете нищо, което да не съм чувал много пъти досега.

— Да, разбира се. — Въпреки това Артър се поколеба отново. — След първите седмици на брака ни съпругата ми изглежда претърпя… промяна. На медения ни месец беше възхитителна, но след това стана прекалено… упорита. Някои биха използвали дори думата свадлива, но аз — Бог ми е свидетел — не се опитвам да я съдя. Лесно се натъжава. Противопоставя се на ограниченията, характерни за един брак — е, добре, това сигурно е съвсем естествено, промяната спрямо свободата, на която се е радвала преди, е голяма. Баща й я е разглезил според мен. Тя винаги е била енергичен човек — аз нямам проблем с това. Но сегашното й настроение… може да мълчи цял час, а след това изведнъж да се впусне в гръмогласна тирада, по време на която е почти невъзможно да вземеш думата. При това не говоря за женско бърборене — тя говори за радикални идеи, за политика, при това с такава безумна страст, все едно е санкюлот^[2].

Понякога няма никакъв смисъл в нещата, които приказва.

Той се спря, осъзнал, че най-вероятно смесва историята на заболяването с личното си негодувание. Но доктор Матюс кимаше мълчаливо.

— Съществува ли някаква съпружеска несъвместимост? — попита той деликатно.

— Разбира се, че не… Ооо! — Артър най-сетне осъзна какво го питаше доктор Матюс и се изчерви. — Не и по време на медения месец. Но след това — да.

— Излишество на сексуални желания у нея?

— Понякога — да.

— А в тези моменти можете ли да я определите като развратна?

— Докторе! Говорим за съпругата ми все пак.

— Разбира се, но трябва да бъда напълно запознат с фактите.

Артър неохотно кимна:

— Да, понякога е шокиращо развратна.

— А по-спокойна ли е след сношението?

— Да, в общия случай. Въпреки че точно в тези моменти може да бъде и най-трудно поносима. — Прочисти гърлото си. — Има и още нещо. Когато се оженихме, жена ми не беше… девствена.

Докторът повдигна вежди:

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Дойде ми като сериозен шок. Чудя се дали по някакъв начин това няма връзка с настоящото й състояние. Дали всичко не се дължи на някакво неприятно събитие от миналото й.

— Със сигурност е възможно. Страда ли от нервно изтощение или преумора?

— Предполагам, че да, понякога.

— Подозирате ли истерия? — попита тихо докторът.

— Никога не е губила съзнание, нито е пищяла, нито пък е тичала из улиците по нощница, ако това имате предвид.

Доктор Матюс поклати глава:

— Думата „истерия“ е медицинска диагноза, не описание на определен тип поведение. Свързана е със състояние, водещо началото си от женските органи — оттук идва и терминът, на гръцки hsytaros означава утроба. Има различни в зависимост от сериозността им форми на истерията, също както има форми на грипа, проказата или която и да е друга болест.

— И вие мислите, че в този случай проблемът е истерия?

— Според описанието ви съм почти сигурен в това. — Той спря. — Прекалява ли с кафето?

Артър го погледна с изненада.

— Ами да, прекалява. Баща й е — по-скоро беше — търговец на кафе. Свикнала е да пие наистина обилни количества.

— Аха. Ами корсети?

— Никога не е носила, поне доколкото знам.

Доктор Матюс отново поклати глава.

— Жената е много различна от мъжа — обясни той. — Репродуктивните й сили са толкова силни, че могат да засегнат всяка част от организма й. Когато нещо с тях не е наред, а това се случва прекалено често, дори нещо толкова незначително като прекаляването с кафе или липсата на корсет може да нанесе щети на всички възможни нива, включително и да наруши функционирането на разума й. Запознат ли сте с трудовете на доктор Фройд?

— Чувал съм за тях.

— Той е доказал, че тези оплаквания в общия случай са хистеро-неврастенични по произход. Щом тазовата област се напълни с кръв… Забелязвали ли сте някаква абдоминална влажност? Имам предвид — прекалена влажност в зоната на половите органи?

Артър кимна отчаяно.

— Мислех си, че тя просто… просто е такава. Доказателство за страстната й натура.

— Страстта и истерията са много близки братовчеди — каза докторът мрачно.

— Може ли да се излекува?

— О, да. Или по-скоро — може да бъде лекувано. В общия случай жените са по-малко предразположени към подобни проблеми, след като родят. Когато тялото им е изпълнило естествената си функция.

— Значи това трябва да се направи?

— Ще прегледам съпругата ви, но отсега мога да ви кажа, че ще трябва да се обърнете към специалист. Познавам много отлични лекари, занимаващи се с този тип болести. Не се притеснявайте, господин Брюър. Скоро ще видите забележително подобрение в състоянието на съпругата си.

 

 

Три дни по-късно моторната кола откара Емили до Харли Стрийт, където имаше записан час при специалист. Беше проспериращ район, само кабинетите за прегледи тук бяха по-големи от целите клиники на старите доктори, работили на Савили Роу. Впечатляваща редица от превозни средства чакаше край бордюра, за да вземе пасажерите си и да ги откара по домовете им, а тротоарите бяха претъпкани с хора, които влизаха и излизаха през внушителните врати. Повечето от тях, забеляза тя, бяха жени.

— Ще трябва да ме изчакаш — каза на шофьора Билит.

Той кимна и спусна стъпалото пред краката й, за да може да слезе.

— Няма проблем, гус’жа.

Под номер 27 се намираше най-широката и най-величествената от вратите. Тя влезе и каза името си на униформения портиер.

— Моля изчакайте — усмихна й се той и посочи към редицата от столове. — Доктор Ричардс ще ви приме след малко.

Тя седна и зачака, затворила очи. Господи, беше уморена. Тези непрестанни разправии с Артър я изтощаваха. Не можеше да се каже, че помежду им има скандали, това определено не беше правилната дума… По-скоро ставаше дума за някакъв отзвук от борбите, които всеки един от тях водеше, за да се освободи от доброволния хамут на женитбата. Сякаш бракът им беше карета, а те бяха два коня, непривикнали с идеята да теглят заедно, и затова всеки дърпаше поводите си в различна посока. В началото бе положила всички усилия, за да бъде съпругата, за която той си мечтаеше. Беше пределно наясно, че от нея се очаква да показва желанията си, да насочва вниманието му към нещата, които я правят щастлива, чрез намеци и завоалирани предложения, а не чрез заяждане или мрънкане. Но истината беше, че тя харесваше добрия спор и винаги го беше харесвала. Сблъсъкът на мнения, поне според нея, не бе нищо повече от най-прекия път за обмяна на гледни точки между хора, които са достатъчно близки и достатъчно интелигентни. Само дето за Артър съпруга със собствено мнение означаваше подронване на авторитета. Той желаеше тишина, ред, подчинение; докато тя бленуваше за… е, не беше сигурна за какво точно бленуваше, със сигурност не и за задушаващата скука в дома им на Ийтън Скуеър с непрестанната му върволица от стаи с високи тавани, изпълнени с блъскащи в такт с времето като множество механични сърца часовници. Дом, в който всички проблеми на света оставаха извън нейното „женско пространство“ — няколко ярда, заключени между четирите стени, като дори и това мъничко кралство беше просто част от феодалните владения на съпруга й.

Проблемът не беше в самия брак, а по-скоро в очакванията спрямо нея. В предишния си, необвързан живот тя раздаваше брошури и изпробваше кафета; като съпруга на депутат, функциите й изведнъж се бяха оказали чисто церемониални. От нея се очакваше да бъде край Артър на всяка социална визита, на всяко чаено парти, на всеки дебат — никога да не продумва, а просто да стои там и да го аплодира снизходително, визуалното въплъщение на женското одобрение.

Освен всичко останало, той я беше предал. Знаеше, че думата звучи твърде мелодраматично, но наистина не можеше да измисли друга, която да описва ситуацията по-добре. Либералите, за които тя и безброй други борещи се за правата си дами бяха работили неуморно в продължение на три години, изведнъж бяха изхвърлили гласоподавателните права за жените от своя манифест. Самият Кембъл-Банерман — приветливият и мил лидер, когото бе зърнала в Камарата на общините навремето — ги беше определил като „отклоняване от същинската им цел“. А Артър, за когото по това време вече беше сгодена, се бе съгласил смирено — не, по-скоро ентусиазирано — с новата линия на партията.

— Това е политика, мила моя — беше й казал той тогава. — А политиката е просто въпрос на приоритети. Наистина ли би определила гласоподавателните права за жените като по-важни от пенсиите на миньорите?

От тона му ставаше ясно, че в момента последното му звучеше като нещо далеч по-интересно, сякаш хлапе току-що бе получило нова играчка.

— Е, хайде — добави той. — Не трябва да оставяме това да промени нашите отношения. Връзките между съпруг и съпруга са достатъчно здрави, за да издържат някое и друго политическо разногласие.

Той така и не осъзнаваше факта, че чувствата й към него и политическият й идеализъм бяха родени на едно и също място. Тук не ставаше въпрос за политически стратегии, а за доверие.

Артър не беше жесток мъж, но беше традиционалист, а ако традициите бяха жестоки, значи и мъжът трябваше да бъде такъв, без дори да го осъзнава или да го прави преднамерено. Твърде късно беше разбрала, че не всички идеалисти са радикали, а някои дори не са особено пламенни в убежденията си. В Камарата Артър изразяваше политическата си същност чрез фанатична отдаденост на законите и правилата; в дома си го правеше чрез показване на неодобрение или директни забрани… А сега и това. Разбира се, тя беше наясно, че визитата при лекар няма да промени нищо, но ако беше отказала да дойде, особено след абсурдната диагноза на доктор Матюс, щеше да се окаже в още по-неприятна ситуация. Матюс можеше дори да я затвори в лудница — подходът му беше всеизвестен.

И така — тя беше тук.

Странно, но новината, че съпругата му е болна, беше върнала част от изгубилата се напоследък нежност у Артър. Той беше объркан, а поставената й диагноза му беше показала с абсолютна категоричност ролята, в която се очакваше да влезе: грижовният съпруг, отдаден изцяло на крехката си и слаба съпруга. Може би дори се чувстваше малко виновен сега, когато беше приел, че поведението й е продиктувано от болест, а не от недостатъци на характера. Беше започнал да й носи чай, караше готвача да й приготвя укрепващи организма блюда и се интересуваше от това как се чувства при всяка възможност. Подлудяваше я. А ако тя изкажеше каквото и да било мнение по някой въпрос, лицето му веднага придобиваше разтревожено изражение, в което ясно се виждаше отзвукът от думите на доктор Матюс: всякаква проява на страст в момента трябва да бъде старателно избягвана. На страст! Липсата на страст беше проблемът, не излишеството й. Господ й беше свидел, че се беше опитала да му го покаже. След като бе разкъсала оковите на различните, но не по-малко строги правила, ограничаващи поведението на неомъжената жена, тя в действителност си беше мечтала за свободата, с която ще я дари брачното ложе. От мъжа, който й беше показал обожанието си, тя очакваше това обожание да бъде пренесено и на физическо ниво. След първоначалната неловкост и неопитността, която той показа — нещо, което тя прие за нормално — до края на медения им месец вече започна да мисли за секса като за невдъхновена езда. На всичкото отгоре след този месец неговите желания за подобни удоволствия сякаш напълно секнаха. Да, сношения имаше, но те бяха вяли и механични, а удоволствието, което тя успяваше да извлече от тях — спорадично и по-скоро случайно. Всъщност дори и най-малкият намек, че тя се наслаждава на случващото се, беше способен да убие възбудата му — веднъж или два пъти, когато тя действително беше започнала да усеща нещо, ентусиазмът й до такава степен го беше притеснил, че той просто бе спрял. Очевидно желанието му за дисциплина и порядък в семейните дела се разпростираше и над спалнята им. Така тя се беше примирила с идеята, че ще си остане незадоволена в това отношение. Не беше чак такъв проблем — в крайна сметка през целия й зрял живот нещата бяха стояли именно по този начин, но все пак беше разочарована.

— Бихте ли казали на шофьора ми да докара колата пред вратата? Толкова са много, че не съм сигурна коя точно е моята.

Тя вдигна поглед. Познаваше жената, която разговаряше с портиера — Джорджина Дорсън, съпругата на един от политическите приятели на Артър. Стоеше на не повече от десет фута от стола на Емили.

— Здравей — извика тя. — Как си Джорджина? Помниш ме, нали? Емили Брюър.

Госпожа Дорсън се обърна:

— О, Емили. Не те видях. И ти ли си в списъка с пациенти на доктор Ричардс? Той е истинско чудо, нали?

— Няма как да знам. Това е първата ми консултация.

— Аха — госпожа Доусън й се усмихна някак отнесено. — Лечението при него е наистина ободряващо. Сега, след прегледа, направо се чувствам нов човек. По-жива.

— Радвам се да го чуя.

Емили си помисли, че госпожа Дорсън всъщност не изглежда особено жизнена. Жената продължаваше да я гледа с все същата странна, блажена усмивка, все едно беше дрогирана. Емили си отбеляза наум да не взема нищо от хапчетата, които доктор Ричардс евентуално щеше да й предпише.

— Както и да е. Ето я колата ми. Ето го и шофьора ми. Божичко, сигурно ще спя по целия път към дома. Доста съм изтощена. Но той е истинско чудо, скъпа моя. Чудо. Какво ли щяхме да правим без лекари като него?

Джорджина със сигурност изглеждаше уморена: трябваше да се облегне внимателно на перилата, докато слизаше вдървено надолу по стълбите. Емили започна да се чуди какво друго може да включва лечението на доктор Ричардс. Беше чувала, че някои от тези медици вкарваха пациентите си в хипнотичен транс.

— Госпожа Брюър?

Тя се обърна. Към нея се беше обърнал добре изглеждащ млад мъж, облечен в елегантен костюм с модерна кройка, със съвършено сресана коса и широка усмивка. От джоба на жилетката му сребърната верижка на часовник висеше като втора, по-широка и по-ярка усмивка. Приличаше по-скоро на преуспял млад банкер или асистент на министър, отколкото на лекар.

— Аз съм доктор Ричардс — каза той и стисна ръката й. — Ще ме последвате ли?

Обърна се и закрачи енергично по коридора. Отвори една врата:

— Ето тук.

Стаята му за прегледи беше малка. Мебелировката се състоеше от бюро, параван и няколко стола. Показа й къде да седне и след това се настани до нея.

— И така. Какъв е проблемът?

— Доколкото разбирам, аз съм проблемът.

Той повдигна вежди и леко се усмихна.

— Така ли?

Тя осъзна, че го харесва. Или по-скоро — че е симпатичен, което не беше съвсем същото.

— Изглежда, че съм разочарование за съпруга си — обясни.

Усмивката на доктор Ричардс стана по-широка.

— Е, в писмото, с което доктор Матюс ви изпраща при мен, се намеква за нещо подобно. — Кимна към книжата на бюрото си. — За момента обаче ми е по-интересно да науча дали съпругът ви не е разочарование за вас.

— Какво искате да кажете? — попита, чудейки се дали да признае истината пред този млад мъж. От друга страна, това можеше да е капан, а ако се хванеше в него, за това щеше да научи доктор Матюс, а после и Артър… — Изцяло съм лоялна към Артър.

— Естествено. Но може би просто ви се налага да сте лоялна — настоя той, спирайки честните си очи върху нейните. — Лоялността намеква за обвързване по задължение, госпожо Брюър, а не за любов.

— Любов! — повтори тя, защото не беше сигурна какво да каже.

— Може би любовта… не се е оказала точно това, на което сте се надявали.

— Да — каза Емили най-накрая. Беше абсурдно, но нуждата да се довери на някого беше толкова силна, толкова изкушаваща, че тя усети как сърцето й заби учестено. — Любовта не се оказа това, на което се надявах.

Той взе стетоскоп от бюрото си и придърпа стола си още по-близо — коленете му бяха почти между нейните.

— Искам да чуя сърдечния ви ритъм — обясни и постави металната чашка между гърдите й. При докосването му пулсът й се ускори, а осъзнаването на факта, че той може ясно да чуе това, го ускори още повече.

— Малко е бързичък — заключи той и свали слушалките от ушите си. — Спите ли добре?

— Невинаги.

— Раздразнителна ли сте?

— Понякога.

— Знаете ли каква е причината за това според доктор Матюс?

— Мисля, че спомена пред съпруга ми за някаква истерия.

— По изражението ви съдя, че не сте съгласна.

Тя се поколеба.

— Мога ли да разговарям с вас поверително?

— Разбира се.

— Доста ми е трудно да повярвам, че съм болна от нещо, след като обстоятелствата, довели до това състояние на нещата, са напълно очевидни и се коренят във факта, че се омъжих за човек, който не ме харесва особено.

Доктор Ричардс кимна.

— Това е напълно разбираема реакция.

— Благодаря ви — каза тя, признателна, че най-сетне е открила човек, който не обвинява нея.

— Така или иначе — продължи бързо доктор Ричардс, отдръпвайки се назад със стола си, — след като не можем да променим обстоятелствата, ще трябва да променим начина, по който реагирате на тях. Доктор Фройд би се съгласил с вас — той е казал, че произходът на голям брой от неврозите при жените може да бъде открит в брачното им ложе; но това, разбира се, не е основание да се откажете от брака си. Ще се погрижим за вас, госпожо Брюър, при това — и в двата смисъла на думата. Знаете ли нещо за теорията на вибриращите движения?

Тя поклати глава. Осъзнаваше, че май е разкрила прекалено много, и в момента беше бясна на себе си заради това.

— Учените са открили, че самото съществуване на живота е основано върху осцилацията, вибриращите движения — започна да обяснява той, преплитайки пръсти и дарявайки я с приветлива усмивка. — В клетките, изграждащи живата тъкан, една малка вариация в скоростта на трептене може да създаде змия или гръбначно животно, планински лъв или крава. Цялата природа буквално пулсира от жизнена сила! А конкретно сред жените, които на практика са източникът на живота, здрави са тези, чиято кръв вибрира в унисон с естествените закони на битието. Ако постигнем тази хармонична вибрация, веднага ще се почувствате по-добре. Всеки ваш нерв ще бъде освежен, всяка фибра на тялото ви ще се събуди за живот. Обогатена червена кръв ще потече във вените ви. Ще бъдете ободрена и изпълнена с енергия. Много от моите пациентки напускат това място толкова жизнерадостни, сякаш са пили шампанско.

— Тогава защо не го правят?

— Защо не правят какво?

— Защо не пият шампанско? Със сигурност ще им излиза по-евтино.

Доктор Ричардс се намръщи.

— Госпожо Брюър, не мисля, че разбирате какво ви казвам. Ние ще възстановим тонуса ви и ще укрепим целия ви организъм. Ще събудим за живот женската ви енергия.

— И как точно планирате да го сторите?

— Чрез ритмотерапия. Или за да бъда по-точен, чрез ударна интервенция върху засегнатите от болестта ви тъкани. Усещането е изключително приятно и отпускащо, уверявам ви. Зад този параван ще откриете престилка. Ще ви помоля да я облечете и да ме последвате в стаите за лечение.

Тя си облече престилката — тънка дълга риза с няколко връзки отпред. Когато излезе иззад паравана, той я очакваше.

— Оттук — посочи вратата зад бюрото си. Тя се чувстваше неловко да носи дреха, която на практика можеше да бъде определена като нощница, докато той беше напълно облечен.

В съседната стая някакъв асистент регулираше положението на облицована с кожа маса, върху която беше застлан тънък памучен чаршаф. В основата й имаше някакво устройство — топка, маховик и няколко ръчки с каучукови накрайници, приличащи на ръкохватки от въже за скачане.

— Заповядайте — каза Ричардс и посочи масата. Тя се качи върху нея, а той настрои височината и наклона, завъртайки някакви колела. Масата се наклони назад, така че Емили трябваше да се надигне, за да види какво се случва при краката й.

— Отпуснете се, моля ви — настоя Ричардс и нежно, но решително притисна главата й назад, докато в полезрението й отново не остана единствено таванът. Усети, че някой движи краката й, разтваря ги и полага глезените в жлебовете от двете страни на масата. Нечии ръце развързаха връзките в долната част на нощницата й. Усети хлад, когато дрехата се разтвори, и това я накара да настръхне. Двамата мъже си говореха тихо за нещо. Тя долови думите Керосин… Абаносовият вибратод, не каучуковият… Полярност. Някакъв мотор започна да боботи и скоро в стаята се чу свистящ звук като от въртящите се остриета, с които баща й мелеше кафе. Вратата се отвори и затвори — асистентът си беше тръгнал.

Доктор Ричардс й каза спокойно:

— Сега ще придвижа електромагнитното виброустройство към съответната зона.

Емили подскочи — докато говореше, той вече беше разтворил широко престилката и нещо твърдо и вибриращо я докосна, по бедрото. Ричардс обаче не го отмести и след миг тя осъзна, че нещото всъщност не я наранява, просто бръмчи и трепти доста силно. Това, което в началото бе взела за ръчки, се оказваха устройствата за лечението й.

— Тези мощни вибрации, госпожо Брюър, ще раздвижат тъканите ви чак до утробата. Те работят с тридесет хиляди оборота в минута. Движението им ще окисли кръвните ви клетки и ще стимулира нервните окончания. Усещате ли как трептенията се движат все по-навътре в тялото ви?

Усещаше. Вибрациите се бяха превърнали в нежна топлина, разпростираща се из слабините й. Междувременно той придвижи конвулсивно трептящото устройство — как го беше нарекъл, вибротод? — от едното й бедро към другото, нагоре и надолу, след това още по-нагоре, достигна корема, където лекичко го притисна към кожата й, преди отново да го спусне надолу и тогава…

Тя простена. Докосна я там съвсем за кратко. Усещането беше невероятно. Нещо пламна между краката й. Вибрациите сякаш я разтърсиха цялата, разтопиха вътрешностите й, превръщайки плътта й във влажна захар. Не можа да сдържи нечленоразделния си вик, съчетал в себе си ужас и примирение, докато потъваше все по-надълбоко сред топлината.

— Това изтегля истерията от тялото ви — шепнеше доктор Ричардс. — Опитайте да се отпуснете.

Започна да движи устройството в концентрични кръгове около същата зона — по-близо, след това по-далеч. Емили се носеше по вълните на непознати усещания, които я издигаха и спускаха, завихряха безпомощното й тяло. Усети как пръстите на краката й се свиват, изви гръб, разтвори устни. Най-големият й страх беше, че всичко това ще спре, че докторът внезапно ще изключи устройството и ще я остави така. Вторият й най-голям страх беше, че няма да спре. Затвори очи и се опита да диша в синхрон с туптенето, набиращо сила някъде вътре в нея. И след това съзнанието й се разпадна на стотици блестящи късове.

Облече се с треперещи пръсти и почти се свлече в стола, отпускайки глава назад, докато той си водеше записки и проверяваше някои от рефлексите й.

— Пулсът ви се е подобрил значително — отбеляза.

— Радвам се да го чуя.

— А тежестта в тазовата ви област, за която е писал доктор Матюс, изчезна ли?

— Със сигурност се чувствам по-добре.

Той я погледна с усмивка.

— Все едно сте пили шампанско?

Не можа да се сдържи и се усмихна в отговор.

— Почти.

Той продължи да пише.

— Починете си няколко минути, госпожо Брюър. Много от пациентите ми чувстват скованост и отпадналост след лечението. Това е напълно нормално — знак, че истерията е била победена, поне временно.

— Временно?

— В повечето случаи хистероклоротичните смущения не могат да бъдат излекувани напълно. Ще трябва да се връщате периодично при мен, за да повтаряме процедурите.

— Разбирам. А колко често препоръчвате да го правя?

— Повечето ми пациенти намират един път в седмицата за достатъчен.

— Един път в седмицата!

— Да — Длъжен съм да споделя, че много мои колеги прилагат различни форми на това лечение сега, когато то набира популярност. В същата сграда работи доктор Фарар, който използва директна струя с вода под налягане върху засегнатата зона, което също е много благонадежден метод. Доктор Харди е специализиран в електротерапевтиката и лекува чрез лек индукционен поток. Господин Торн е специалист в сферата на шведския масаж, а доктор Клейтън стимулира утробата с помощта на електричество. Имаме дори човек, който предлага виенското лекуване чрез диалог, доктор Айзенбаум; освен това в мазето имаме напълно функционална водна спа екипировка, допълнена с различни форми на хидравлика.

— Разбирам. А как се плаща за всичко това?

— Парите се превеждат по банков път, разбира се. Всеки месец съпругът ви ще получава сметката.

— А… скъпо ли е?

Той изглеждаше изненадан от въпроса й.

— Просто съм любопитна — обясни му тя.

Той сви рамене.

— Това е скъпа сграда в скъп квартал, госпожо Брюър. Да не говорим за оборудването. Толкова ефикасно лечение не би могло да бъде евтино.

— Бих искала да чуя някаква точна сума.

— Вземам по две гвинеи за всяка процедура. Доколкото знам, цената при повечето ми колеги е подобна.

— Толкова много. И сметката ще отива при Артър. — На лицето й изгря усмивка. — Колко подходящо. Да, доктор Ричардс, смятам, че веднъж седмично ми звучи много добре.

Когато тя си тръгна, той погледна часовника си. Петдесет минути. Все още имаше четвърт час до следващия си пациент.

Взе писалката си, прочете отново това, което вече беше написал и внесе няколко корекции. Добави:

Ефектът от проникването на осцилаторните движения в организма се наблюдава почти веднага. След няколко минути тялото започва да се тресе силно, с което показва началото на истеричния пристъп. Пациентката плаче; тялото й се извива под формата на дъга и остава в това положение за няколко секунди. Наблюдават се слаби движения в тазовата област. Скоро след това тя се надига, отпуска се отново, надава крясъци от удоволствие, смее се, прави няколко непристойни движения, а после се успокоява. След всичко това тя е коренно променена: нетърпеливостта и нервността, демонстрирани в началото на прегледа, са заменени от видимо подобрение на настроението, на мястото на мрачната гримаса се е появила усмивка, характерният за истерията потиснат гняв е изместен от спокойно и разумно поведение. Без съмнение именно принципите на вибротерапията ще променят из основи психиатричното лечение през новия век.

Той присви устни. Само преди ден беше прочел статия от някакъв индивид, наречен Майзер, който твърдеше, че тези жени с проблеми трябваше да бъдат лекувани в собствените им домове от собствените им съпрузи, защото „процедурите, които в момента наричаме лечение, не се различават с нищо от това, което всеки добър и загрижен мъж прави със съпругата си в леглото“. Беше смехотворно, разбира се. Но дори да оставим всичко друго настрана — истеричките бяха просто съвършените пациентки: състоянието им никога не се подобряваше, но не се и влошаваше, така че в повечето случаи се връщаха в продължение на години, за да бъдат лекувани.

Той отново взе писалката си и записа:

Механизацията на лечението е основната предпоставка за ефективността му. Въпреки това добрите резултати се дължат най-вече на анатомичните познания и експертната оценка на лекаря, придобити чрез дългогодишна практика.

Някой почука на вратата. Той остави писалката си: следващата му пациентка беше дошла.