Антъни Капела
С дъх на кафе (66)

Шестдесет и шест

Седя в колибата си по здрачаване. Това е най-добрата част от деня, онези моменти, в които мъката по моята изгубена Фикре е притъпена от красотата на спускащата се нощ. Вятърът танцува из сбиращите се в долината под мен облаци. Тропически птици се стрелкат сред зеленината, проблясъци от ярки цветове сред сумрака. Замирам от възхита при вида на тези същества: виждам една птица, летяща сред лианите, след която наместо опашка сякаш се лее златист водопад; друга, пременена в искрящосиньо, подскача от крак на крак; трета чурулика, издула покритата си с яркочервени пера шия, изпъчила се е гордо, като пристъпващо в лондонско кафене конте, което държи всички да видят новия му жакет.

Тахамон се появява отнякъде и тръгва бавно към мен. Облечен е в най-хубавите си дрехи, те показват статуса му на вожд: старото ми сако от вълна на лама, облечено на голо, съчетано с увито около слабините му парче кожа. Зад него крачи Кику, шаманката. Косата й е боядисана в червено, а на врата си носи огърлица от абаносови топчета. След тях върви Алайа, следвана от дълга колона хора от селото. Не виждам и следа от обичайната им разюзданост: процесията е обгърната от леко зловеща тишина.

Тахамон спира пред мен.

— Господар отиде вкъщи — произнася той почтително, след това тържествено полага две монети, сребърни талери, и прикляка наблизо, наблюдавайки останалите.

Кику казва нещо на езика на гала и също оставя две монети.

Алайа се усмихва и ми подава един талер. Човекът след нея прави същото, после и този след него… Онези, които нямат пари, ми подаряват огледало, огърлица или някаква друга дрънкулка, която Хектор или самият аз сме им дали. Един възрастен джентълмен вади от препаската си наполовина изпушена цигара и я добавя към оформящата се купчина. Тези, които не притежават нищо друго, изсипват пред мен няколко шепи кафени зърна.

Страничният наблюдател сигурно би решил, че това са поданици, които дават лепта на своя крал — стоя в сгъваемия си стол като същински владетел, разположен на трона си, а тези хора минават пред мен и даряват по нещо с тържествен жест. Само дето аз съм смиреният, аз се покланям на всеки един от тях, ръцете ми са сбрани като за молитва, а от очите ми се стичат сълзи, докато повтарям отново и отново Галатооми. Галатооми. Благодаря.

Време е да си вървя.

На следващия ден Джима, Кума и аз натоварваме малкото ми вещи на едно муле. Взимам само това, което ще мога да продам в Харар, останалото оставям на хората от селото. Най-вероятно и до ден днешен нейде из планините на Африка съществува едно селище, чиито жители притежават машина за газирана вода, дървена седалка за клозет, брой на Жълтата книга от 1897 година, пукната порцеланова чашка за кафе от Уеджууд, дузина пишещи машини „Ремингтън“ и други аксесоари на цивилизацията.

Последната вещ, която вземам в ръце, е масивна кутия от махагон, която съдържа сериозен брой стъклени шишенца с проби от различни миризми и тънка книжка, озаглавена Методът на Уолис-Пинкър за изясняване и класифициране на разнообразните аромати на кафето. С бележки, диаграми, разясняващи дегустирането и илюстрации, Лондон, 1896. Прекалено е тежка, за да я натоваря на мулето и освен това е съвършено безполезна, но въпреки това съм приятно изненадан да видя, че и пробите, и текстът са останали непокътнати въпреки мрачните прогнози на Хектор, че Наръчникът няма да оцелее заради ужасните тропически жеги.