Антъни Капела
С дъх на кафе (61)

Шестдесет и едно

„Горчивина“ — този вкус е считан за желан, в определени граници.

Международна организация на производителите на кафе, Сетивна оценка на кафето

Тахамон беше приклекнал край дърветата, стоеше съвършено неподвижен. Калта, с която беше намазал гърдите и раменете си, му помагаше да се слее със сенките, хвърляни от проникналите през клоните слънчеви лъчи, правеше го почти невидим. Пръстите му се сключиха малко по-силно около ръкохватката на брадвата. Острието й също беше наплескано с кал, за да не може отблясъкът му да го издаде, а дръжката бе отрязана наполовина, така че в момента оръжието беше толкова подходящо за сечене, колкото и за хвърляне от разстояние.

Чакаше вече три часа, недалеч от мястото, където господарят Кранак е бил нападнат. Възможно бе леопардът да се е уплашил и вече да не се навърта наоколо, но той не мислеше така. Насекоми кацаха по кожата му, засъхналата кал по тялото му се вкоравяваше все повече и всичко го сърбеше. Едно гонгололо, огромна оранжева стоножка, беше пролазила по клоните над него, падна оттам върху крака му, претърколи се в дебелия килим от нападали листа и изчезна.

Разсеял се за момент, Тахамон отново вдигна поглед към мястото, което наблюдаваше. В една от сенките на около двадесет фута от него изведнъж нещо проблясна в бяло и розово, когато леопардът се прозя, оголвайки зъбите си.

Тахамон потисна инстинктивното си желание да се помръдне и само ръката му стисна брадвата още по-здраво. Можеше да се закълне, че не е издал никакъв звук, но въпреки това главата на леопарда се завъртя, а ноздрите му се разшириха.

Животното беше твърде далеч, за да рискува с хвърляне. В продължение на няколко минути и двамата стояха, чакаха.

В крайна сметка животното полегна леко на една страна. След това с едно-единствено плавно движение се изправи на крака и започна бавно да пристъпва към него, като избягваше елегантно клони и храсти. Козината му блестеше в зелената омара на гората като жаравата на угасващ огън.

Леопардът замръзна на място и Тахамон отново трябваше да положи усилия, за да остане неподвижен. Разстоянието между тях беше не повече от десет фута. Само още няколко и можеше да атакува.

Животното тихо измяука. Някъде иззад него изскочиха две пухкави зверчета, всяко от тях — не по-голямо от зайче. Когато стигнаха до майка си, едното бързо се шмугна под корема й и започна да суче, а другото, по-смелото, подскочи след някаква яркосиня пеперуда в опит да я хване между големите си лапи.

Значи това бе причината леопардът да нападне господаря Кранак. Тахамон бе подозирал нещо подобно през цялото време, но чак сега се убеди, че е бил прав. Тя беше защитавала малките си, а не бе отмъщавала за своя самец.

Животното отново се претърколи на една страна, опитвайки се да отблъсне мъника, искащ да суче. Обиден, той се обърна, за да наблюдава събрата си, и в опит да имитира неговите движения, подскочи към пеперудата с отворена уста. Извади късмет: малкото леопардче изглеждаше доста изненадано, когато се приземи меко с пеперуда между челюстите си. Бързо разтвори уста и пеперудата отлетя замаяно.

Тахамон се усети, че се е отнесъл в мисли за Кику и техните деца, починали като бебета. Чудеше се кое ли дърво от гората бе приютило духовете им.

Майката издаде нов звук и малките се върнаха при нея. След това трите леопарда тръгнаха през гората. Минаха на няколко фута от Тахамон, но женската бе твърде погълната от необходимостта да наглежда отрочетата си, за да го забележи.

Ако ще нападам, помисли си той, сега е моментът.

Когато звярът отмина, Тахамон се изправи. Беше се схванал от дългото клечане: осъзна с горчивина — поредният признак, че вече не е млад като някога. Осъзна още, че това най-вероятно е бил последният му шанс да убие леопард.

Въздъхна и се отправи обратно към селото. Докато крачеше, свали от шията си връзката, на която висяха очите и тестисите на господаря Кранак, и я захвърли в джунглата. Вече нямаше нужда от тяхното джу-джу.

Докато се приближаваше към селото, чу необичайни звуци. Изглежда идваха от един особено трънлив гъсталак. Тахамон се заслуша. След това внимателно разтвори клоните с дръжката на брадвата си и надникна сред тях.

Господарят Уолис лежеше там, оплетен сред трънаците. Дрехите му бяха разкъсани и мръсни, косата му беше пълна с трева и листа. Белият мъж хлипаше.

Тахамон си проправи път напред, сечейки храстите, и помогна на господаря Уолис да се измъкне. Изглеждаше, че проблемът с него е далеч по-сериозен от ожулванията и драскотините, които бе получил. Очите му не можеха да се фокусират, не преставаше да хлипа и да си мърмори тихичко някакви неразбираеми неща.

Тахамон окачи брадвата на колана си, подхвана внимателно белия мъж и го поведе към селото.