Антъни Капела
С дъх на кафе (55)

Петдесет и пет

„Карамелен“ — този чудесен аромат включва в себе си миризмите на карамел, кафе, изпечен ананас и ягоди, което не е изненадващо, при положение че и четирите съдържат фуранеол. Този аромат обогатява силно вкуса и е важна част от уханието на кафето.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Сега осъзнавам, че не мога да напиша почти нищо за последвалите дни. Мога да опиша неуловимия аромат на индийския малабар; мога да открия думите, с които да разгранича кафето от Танзания с това от Танганайка; мога да определя леките вкусови вариации при различните сортове от Ява. Въпреки това от десетките — рекорд, признавам — пъти, в които ежедневно се любихме с Фикре, след като я купих от Бей, от най-екстатичния секс, който съм правил в живота си, не мога да си спомня ясно повече от два или три акта, още по-малко — да ви ги опиша. А всички те бяха различни, както са различни кафетата, може би дори повече, защото преминахме през всичко, което две тела могат да направят едно с друго.

Това, което си спомням, но уви — не ми е лесно да опиша, — е чувството за наслада, опиянението от един свят за двама, състоящ се само от стая и импровизирано легло от чували. Свят, който напускахме единствено в малобройните случаи, когато отивахме до пазара за храна. Но дори това ставаше изключително рядко — повечето пъти, когато огладнявахме, просто сдъвквахме по няколко шепи сухи кафени зърна от чувалите, изградили любовното ни ложе, и после отново се отпускахме в него, освежени и готови за нови наслади. Понякога пък, когато решавахме, че сме наистина прегладнели, излизахме навън, но се връщахме единствено с няколко огромни букета цветя, сякаш всичко, което ни трябваше, за да живеем, беше тежкият им аромат, малко кафени зърна и досегът един с друг.

Слабините й бяха олтарът, пред който се прекланях; чашата, от която получавах своето причастие. Аз бях Али Баба, прошепващ Сезам, отвори се пред пещерата, чийто вход докосвах с езика си. Аз бях колибрите, плъзващо клюна си в покрития с роса цвят. А тя на свой ред коленичеше пред мен и показваше обожанието си с очи, приковани в моите, докато изхвърлях семето си върху устните й, върху бузите й, върху раменете й, украсявайки черната й кожа с перлите на спермата си. Тя също имала вкус на кафе, споделяше Фикре, докато облизваше пръстите си, винаги ухаещи на кафе, благодарение на странната ни диета.

Беше изгубила всякакъв срам и в любовта си към нея аз също бях изгубил моя. Нямаше нещо, което не би опитала, нямаше точка, отвъд която да каже „достатъчно“. Понякога, когато беше мрачна, ме изпращаше да купя опиум от пазара: пушехме го по арабския начин, в бълбукащо наргиле. Дните ни се размиваха в буря от усещания, от кхат, от кафе, от опиум, от секс. „Да изгорим в този плътен, ярък като рубин пламък, да поддържаме този екстаз, това е истинската победа в този живот“. Това бе написал естетът Уолтър Патер. И аз вече знаех, че е прав: между четирите стени на тази стая живях по-истински, отколкото когато и да било преди това. Или когато и да било после.

Понякога, докато заспивах, я усещах в просъница как си играе с топките ми, върти ги между пръстите си, наблюдава ги очарована. И те се движеха под досега на пръстите й… Веднъж я попитах какво в тях й допада толкова много. И тя ми отвърна почти хипнотизирано:

— Те са в основата на всичко. Без тях няма да имаме нищо.

Не разбрах какво имаше предвид, а не се и опитах да разбера. Понякога имаше навика да се отнася в мистични разсъждения. Във всеки случай винаги се оказваше, че докосването й ме беше възбудило, и скоро прониквах в нея отново.

Докато един ден този пир за сетивата ни не достигна до последния си стадий. Бяхме преситени и въпреки това се любехме при всяка възможност, сякаш доливахме чашите си с вино, преди да сме ги изпили докрай; нямахме нужда да пресушим жадно всяка капка. И мислите ни най-накрая се насочиха към бъдещето.

— Какво ще правим?

— Трябва да се върна на плантацията. Младите стръкчета трябва да бъдат пресадени. Не е честно да оставя Джима да се оправя сам с всичко, а прекалено дълго пренебрегвах задълженията си към онова място.

— Да дойда ли с теб?

— Предупреждавам те, условията са доста тежки. Нямаме никакви дамски удобства.

Тя се засмя.

— Някак ще се оправя.

— Тогава ела. Ще се върнем в Харар веднага щом можем.

— Робърт?

— Да?

— Имаш ли някакви планове за мен?

Посочих с жест леглото:

— В общи линии всичките ми планове стигат до там.

— Имах предвид… за статуса ми.

Засмях се:

— Да не би да ми предлагаш да се оженим? Бялата рокля, църквата и останалите буржоазни церемонии?

Тя разтърси нетърпеливо глава:

— Не искам да се женя. Искам да бъда свободна.

— Ние сме свободни.

Тя ме погледна съсредоточено.

— Робърт, аз ти се отдадох. Направих го по своя воля, не заради някакъв си къс хартия, а защото така исках. Но не желая да бъда притежавана от никого.

Гледаше ме. Чакаше. Чакаше да й кажа, че ще скъсам сертификата за собственост.

А защо не? Бях доказал любовта си. И въпреки това нещо ме възпираше. В крайна сметка това щеше да бъде необратимо действие. А дълбоко в себе си имах нуждата да знам, че имам власт над нея — че тази любов и правата ми над живота й са някак неразривно свързани.

Пошегувах се:

— Ама аз имам съвсем сериозното намерение да те продам веднага щом си намеря някоя по-добра.

Казах нещо подобно, може би дори и по-грубо, не мога да си спомня точно. Помня обаче, че само за миг видях как нещо отвъд очите й се втвърдява. После тя кимна покорно с глава и темата бе изоставена.

Спомена го само още веднъж. Бяхме в леглото, телата ни се движеха в бавния, лек танц на любовниците, които не бързат за никъде. Пеперуда, размахала крилете си в топъл, слънчев ден.

Тя прошепна „Да“ и „Сега“ и след това сграбчи главата ми с ръце и каза пламенно:

— Ако дариш свободата ми, ще бъда твоя. Всяка частица от мен. Ще бъда изцяло твоя.

Простенах:

— Обичам те.

Както виждате, май не си говорехме за едно и също.

Когато един ден се върнахме от пазара, открихме Мулу да чака пред прага.

Фикре го прегърна толкова щастливо, че мина известно време преди той да се измъкне от обятията й и да ми подаде писмо от Бей.

Скъпи Робърт,

Мулу гасне без Фикре, а и аз нямам работа за него тук, така че си позволих свободата да ти го изпратя. Няма нужда да му плащаш, просто го подслони и храни. Ще видиш, че е добър слуга, стига да му позволяваш да се грижи и за нуждите на Фикре, наред с твоите. Ако не го искаш, прати ми го обратно. А ако решиш да го задържиш, не искам да ми плащаш за него. За разлика от тази на Фикре, неговата цена е незначително малка, въпреки че присъствието му ще ми липсва.

Твоят приятел:

Ибрахим

Изобщо не можеше да става въпрос да го връщам — Фикре буквално грееше от щастие, че го вижда, както и той — нея. Предполагам, че тя се чувстваше самотна понякога, лишена от женска компания. Въпреки това не бях свикнал да имам евнух наоколо, ако трябва да съм честен, се чувствах неуютно да ги гледам заедно, сякаш са две момичета, бъбрещи си на език, който не разбирах. Понякога той й помагаше да се облече или изкъпе и това също ми изглеждаше странно, интимност, присъща по-скоро на дама и нейната гувернантка, отколкото на мъж и жена.

Веднъж станах посред нощ, за да се изпикая, и го заварих да прави същото. Видях ужасните белези от осакатяването му, блестящ зигзаг от сбръчкана плът, розова на фона на черната му кожа. Имаше гениталиите на хлапе, почти изцяло скрити от голямата му ръка на възрастен.

Той се разплака от притеснение и избяга, за да се скрие. Не казах нищо, а и какво можех да кажа? Беше наистина ужасно, но не можех да сторя нищо, за да направя живота на горкото същество по-добър.