Антъни Капела
С дъх на кафе (54)

Петдесет и четири

„Стипчив“ — сух вкус в устата, нежелан при кафето.

Международна организация на производителите на кафе, Сетивна оценка на кафето

— Нека се уверя, че съм те разбрал правилно — произнесе бавно намръщеният Ибрахим Бей. — Искаш да купиш Фикре от мен?

— Да.

Той се намръщи още повече.

— Но защо?

— Влюбен съм в нея.

— Никой не може да обича робиня, Робърт. Научих това по доста горчив начин. Това е съвършено невъзможно, особено ако въпросната робиня е Фикре. Тя няма да допусне да бъде обичана.

— Въпреки всичко желая да я купя — настоях.

— Робърт, Робърт… — плесна той с ръце. — Нека пием кафе, а аз ще се постарая да ти обясня защо това, което искаш да направиш, е глупаво.

Бяхме в къщата на Бей, в стая, препълнена с килими и газови лампи с филигранна изработка. Стаите за гости на домовете в Харар бяха винаги разположени на първия етаж, за да се охлаждат от лекия вятър, подухващ откъм планините следобед. Дървените решетки на прозорците, украсени с множество орнаменти, осигуряваха някакво уединение, въпреки че не беше рядко явление да вдигнеш поглед и да срещнеш възмутения поглед на някоя бичувана от собственика си камила.

— Напълно съм сериозен, Ибрахим — казах. — И те уверявам, че няма да променя решението си в хода на този разговор. Но с удоволствие бих пил кафе с теб, ако това е желанието ти.

Мулу ни донесе мънички чаши с гъста, ароматна арабика. За момент уханието на орлови нокти ми напомни за Фикре, за опияняващия вкус на тъмното й тяло. Затворих очи. Скоро ще бъдеш моя.

Бей не откъсваше поглед от мен, докато отпиваше.

— Е — започна той, оставяйки чашата си, — има ли тази твоя странна идея нещо общо със смъртта на бедния Кранак?

Поклатих глава.

— Но ако той все още беше жив, най-вероятно щеше да ти забрани.

— Той не ми беше наставник.

— Твоята работа е да търгуваш с кафе, Робърт, не с роби.

— Това няма нищо общо с работата ми, Ибрахим. Чух, че искаш да продаваш. Аз искам да купя. Нещата всъщност са ужасно прости.

Той въздъхна.

— Истина е, че за мое съжаление съм принуден да я продам. Щеше ми се нещата да не стояха по този начин… Предполагам осъзнаваш, че самият ти няма да имаш подобна възможност. Императорът толерира закупуването на роби, но само арабите могат да ги продават.

— Това няма значение — аз не планирам да я продавам.

— А какво ще правиш с нея тогава?

— Не е твоя работа.

— Робърт… Мисля, че ти казах как бях принуден да ипотекирам всичко, което притежавам, за да я купя. Това беше миг на лудост, нещо, за което дълбоко съжалявам. Ако мога да те възпра да допуснеш подобна грешка, бих го сторил. — Той направи пауза. — А и не мисля, че имаш ясна идея колко точно е скъпо момиче като Фикре.

— Назови сумата, която искаш.

Той ме погледна неспокойно.

— Бъдещият ти тъст ще бъде бесен, когато научи, че дори сме водили подобен разговор.

— Господин Пинкър — казах внимателно — никога няма да научи.

— Цената й е хиляда паунда.

Олюлях се.

— Трябва да призная, наистина не предполагах, че ще бъде толкова скъпа.

— В общи линии това е сумата, която аз платих за нея. Казах ти, че беше същински грабеж. Можеш да бъдеш убеден, че не бих търсил печалба от сделката с теб. Моята съвест и нашето приятелство не ми позволяват да го сторя.

— Смятам, че вече би трябвало да струва по-малко.

Той ме стрелна с поглед:

— И защо?

Той не подозира. Успокой се.

— Защото е по-стара.

Той кимна тъжно.

— Истина е. Каква цена би намерил за справедлива?

Тя не струва нищичко, идеше ми да изкрещя. Тя вече не е девица.

— Осемстотин.

Той замълча. После произнесе тежко:

— Пазарих се за нея веднъж и не съм прекарал и ден, в който да не съжалявам за това. Като човек на честта, няма да се пазаря повторно. Приемам предложението ти, въпреки че е финансово неизгодно за мен. Искаш ли да бъде прегледана от акушерка?

— Разбира се, че не. Ти не си единственият човек на честта в тази стая.

— Моля те, Робърт — каза тихо той. — Не прави това. Ще я заведа в Арабия и ще я продам там на някого другиго. Обмисли за ден или два…

— Имах цялото време за размисъл, от което се нуждаех. Австро-унгарска валута ще свърши ли работа?

Той кимна отчаяно:

— Разбира се.

— Ще ти донеса парите утре.

— А аз ще се погрижа адвокатът ми да подготви необходимите документи — поклати глава. — Страхувам се, че когато осъзнаеш какво си сторил, ще обвиняваш мен за всичко това. А когато това време дойде, вече няма да бъдеш мой приятел.

Чуках я зад гърба ти, тлъст идиот.

— Мога да те уверя, че правя всичко това с напълно ясно съзнание.

Протегнах му ръка. Той се поколеба.

— Казват, че когато стиснеш ръката на англичанин, вече няма начин да се откажеш от сделката.

— Така е.

Той пое ръката ми между дланите си.

— Тогава ще стисна ръката ти, Робърт, но искам да знаеш, че го правя с болка в сърцето си.

 

 

Осемстотин паунда. Както Бей беше казал, това си бе същински грабеж, особено при положение че купувах робиня, изгубила девствеността си. Това бяха почти всички пари, с които разполагах — не само авансът ми от Пинкър, но и парите за разходи по плантацията и малката сума, която бях припечелил при няколкото си лични сделки с кафе.

Това бяха парите, които — ако нещата се бяха развили другояче — щяха да ми позволят да се оженя за госпожица Емили Паркър.

Въпреки това ми оставаха около петдесетина паунда. Не беше много, но семената вече бяха закупени и засети, а и изплащането на мизерната надница на работниците нямаше да бъде проблем. А когато посевите пораснеха, можех да взема заем срещу евентуалната им продажба. Щяхме да оцелеем някак.

Сандъчето с парите беше прекалено тежко, за да го носи сам човек, така че изпратих Кума до пазара, за да ми намери войник, който да помогне. Взех пистолета си, в случай че попаднехме на грабители, и заедно тръгнахме през лабиринта от кафяви улици.

Тъмнината се спусна, сякаш беше излята върху града от гигантската делва на боговете. Когато най-накрая стигнахме до къщата на Бен обаче, видяхме че тя е обляна от светлина. Малки свещи във филигранни абажури блещукаха като звезди. Вратата беше отворена. Качихме се горе. Адвокатът стоеше до бюрото на Бей — мълчалив млад индиец, който ми зададе няколко лаконични въпроса, за да е сигурен, че знам какво правя. Отговорих му спокойно, като непрекъснато хвърлях погледи към вратата, за да видя дали Фикре ще се присъедини към нас. Но разбира се, Бей не искаше да рискува с някоя неприятна сцена по време на сделката: доколкото я познаваше, тя щеше да посрещне това ново развитие на нещата с обичайния си изблик на гняв.

Адвокатът ми подаде документ на арабски.

— Това е гаранцията за произхода й, разписана от последния дом, който я е притежавал. Бихте ли искали ваш личен адвокат да я прегледа?

— Няма нужда.

Той сви рамене и ми подаде нов лист.

— А този документ удостоверява, че е била девствена при продажбата. Разбрах, че не желаете преглед.

— Няма нужда — повторих.

— Много добре — при тези думи върху масата се появи трети лист. — Трябва да подпишете това, потвърждавайки, че я приемате в състоянието, в което се намира.

Подписах. Този път имаше и превод на лош, но разбираем английски. Аз, долуподписаният, приемам робинята Фикре… Прегледах го и се подписах.

— И най-накрая, разписката за продажбата — адвокатът погледна към Бей. — Искате ли да преброите парите?

— Робърт не би ме измамил — усмихна се Ибрахим. — Пили сме кафе заедно.

Подписах се отново.

— Тя е ваша — обяви адвокатът. За пореден път вдигнах поглед към вратата, но там все така нямаше никого. Той ми подаде последния лист хартия, прост сертификат с няколко реда текст на арабски. — Това потвърждава правото ви на собственост над нея. Ако някога решите да я освободите, трябва да го скъсате.

— Разбирам.

Тя не идваше.

Адвокатът вдигна последната чаша кафе. Според думите на търговеца — най-доброто, което имаше. Не можех да усетя нищо, вкусът ми се бе изгубил нейде, пометен от копнежа ми по Фикре, плъзнал се като медена сладост във вените ми.

И тогава, най-накрая, адвокатът си тръгна.

— Робърт — каза Бей сериозно. — Както знаеш, убеден съм, че ще съжаляваш за това някой ден. Когато този ден дойде, искам да си спомниш, че ти беше човекът, който настоя да ти я продам, а не обратното.

— Така е.

Той плесна с ръце, Фикре влезе тихо в стаята, боса, гледаше враждебно. Мулу стоеше зад нея. Той носеше чувал за кафе. Изглеждаше пълен, но по лекотата, с която го държеше, отсъдих, че съдържаше нещо друго.

— Дал съм й някои дрехи и други дреболии — обясни Бей. — Като робиня, тя няма правото да притежава нищо, но тези неща вървят в комплект с нея.

— Благодаря ти.

Взех чувала. Видях сълзи в очите на Мулу, докато ми го подаваше, но евнухът не каза и дума.

Вдигнах ръка.

— Фикре, ще дойдеш ли с мен?

— А имам ли избор? — попита тя гневно.

— Не.

Продължихме със сценката, докато завихме зад ъгъла на къщата. Не можех да издържам повече. Придърпах я в един вход и започнах да я целувам, прокарах ръце по тялото й, хванах главата й и я притиснах по-плътно до устните си.

Накрая се отдръпнахме един от друг.

— Е, значи вече съм твоя — озъби ми се тя.

— Именно.

— И какво планираш да правиш с мен?

— Няма да навлизам в подробности, но смятам, че нещата, които планирам за теб, влючват наистина сериозно количество секс.