Антъни Капела
С дъх на кафе (51)

Петдесет и едно

Имаше много неща, за които хората от селото трябваше да поговорят. Това беше техният начин: чужденците сигурно виждаха просто безцелно бъбрещи си туземци, но в действителност ставаше въпрос за бавно постигане на единодушие, за оглед на проблема от всички възможни страни и търсенето на най-подходящата за ситуацията поговорка, защото именно в поговорките се криеше приемната мъдрост на тези хора. Така в крайна сметка се стигаше и до колективното съгласие. Това беше начин, много по-различен от този, по който белите хора вземаха решения, който се основаваше на идеята, че във всяка ситуация бързината на действието е по-важна от общото съгласие. Това пък водеше до даването на заповеди в името на дисциплината, с които често един или повече души не бяха съгласни.

Кику, ветеранка в тези дебати, знаеше, че най-добрата стратегия е да не излага собствената си гледна точка прекалено бързо, а да изслуша и обмисли това, което другите имат да кажат, преди най-накрая да се възползва от старшинството си, помагайки на останалите жени да вземат окончателното решение. Сега обаче това беше доста трудно, защото за първи път откакто се помнеше, установи че никой не споделя начина, по който тя вижда нещата.

— Какво ще се случи с гората, когато всички се сдобием с брадви? — попита тя. — Какво ще се случи с дърветата?

— Дърветата са толкова много, а ние — толкова малко. Изглежда ми справедливо да ни се даде възможност да ги сечем. По този начин постигаме по-добро саафу, а не по-лошо, защото бройките могат да се изравнят — отбеляза една от тях. Кику погледна към говорещата и с раздразнение видя, че това е Алайа, жената на Тахамон. Още по-раздразнена беше от факта, че останалите изглеждаха впечатлени от логиката на младата жена.

— Саафу не опира до цифрите — отвърна рязко Кику. — Винаги е имало повече дървета, отколкото хора: по този начин всеки от духовете на предците ни може да намери корона, в която да спи.

— Но да казваш, че не трябва да използваме брадви, за да сечем дървета, ми звучи като предложение да спрем да използваме делви, за да носим вода — вметна друга жена. — Имаме си достатъчно работа и без да си усложняваме преднамерено живота.

— Имаме толкова много за правене, понеже по цял ден работим за белите хора — каза твърдо Кику.

— Именно — значи е съвсем честно те да ни дадат инструменти, които да направят работата ни по-лесна — обади се отново Алайа.

Искаше й се да изтъкне, че тя е старшата жена тук, но позоваването на статуса само би подкопало допълнително нейните аргументи.

— Пък и нямам нищо против да копая с мотика — добави Алайа — ако мотиката е добра. Въпреки че, разбира се, най-вероятно ще спра, когато забременея.

Другите жени закимаха. Беше разумно Алайа да не работи, докато носи детето на Тахамон. Но те бяха впечатлени от готовността й да се труди упорито преди това. Не всички жени на вождове бяха толкова работливи.

Кику почти можеше да чуе мислите, като преминаваха през главите на останалите, сякаш ги бяха произнесли на глас, а когато я погледнаха в очакване на отговор, можеше да прочете ясно въпроса, оформил се в очите им: Ами Кику? Тя не носи детето на Тахамон, но няма никакво желание да копае с мотика. Това е истинската причина да е против брадвите и мотиките — може да й се наложи, за първи път в живота си, да свърши малко тежка работа!

— Тази твоя мотика — започна Кику.

— Да? — Алайа се усмихна.

— Как ще плащаш за нея, когато забременееш?

Усмивката угасна, когато Алайа се замисли над това. Подобен въпрос със сигурност не й беше хрумвал. После лицето й отново грейна:

— Ако Тахамон има брадва — обяви тя, — той може да плаща и за моята мотика, и за своята брадва, като сече дървета за белите хора.

Последва колективна въздишка, когато жените наоколо шумно си поеха въздух. Самият вожд да сече дърва? Сякаш не беше по-различен с нищо от останалите мъже? А после Кику отново можеше да види и чуе оформящите се мисли — а защо не, в крайна сметка? Защо един вожд трябва да бъде освободен от физически труд. Нека да работи рамо до рамо с яловата си жена!

Осъзнавайки, че колкото и да е глупава, Алайа всъщност беше достатъчно хитра, когато ставаше въпрос до манипулиране на другите хора, Кику произнесе преднамерено сърдито:

— Е, аз не съм съгласна.

— Но теб никой не те кара да се съгласяваш, нали? — попита Алайа. — Нека тези, които искат брадви и са готови да работят за това, да ги получат. Същото важи и за мотиките. Ако някой не иска тези инструменти, не е принуден да прави каквото и да било. Нека всеки от нас реши сам за себе си.

Последва ново напрегнато мълчание. Идеята да решава отделният индивид, а не цялото племе беше напълно новаторска. Кику виждаше как жените се споглеждат, претеглят мисълта за нещо подобно в главите си и после кимат: Алайа беше права, мислеха си те, защо трябва да бъдем ограничавани от желанията на другите. Нека здравите им, млади съпрузи да се трудят упорито и да заслужат брадвите си! Някои биха могли да преуспеят — не всички, очевидно, не и твърде старите, прекалено младите или пък недъгавите, но тях никой не ги принуждаваше да вършат тежка физическа работа.

И в този момент Кику вече беше наясно, че всичко е свършило. Да спреш тези промени беше все едно да се опитваш да забраниш на водата да тече надолу. Но тя беше неспокойна: не знаеше какво предстои и как ще приключи всичко това.