Антъни Капела
С дъх на кафе (50)

Петдесет

Хектор ме помоли да купя дузина европейски брадви в Харар. С известни усилия успях да намеря човек, който продава такива сечива, и заради тяхната тежест и новите семена на връщане керванът се придвижваше забележително по-бавно.

Хектор така и не ми беше обяснил за какво точно са му брадвите, но беше наистина възбуден, когато ги видя.

— Сега ще станеш свидетел на нещо забележително — беше всичко, което каза.

Той накара Джима да събере хората от селото, след като приключат работа. Когато всички дойдоха, Джима привлече вниманието им, удряйки по тенекиена чаша с лъжица.

— Чуйте ме — започна Хектор. — Както знаете, всички вие работите за пари. Но някои от вас сигурно си казват: „За какво са ни парите на белите хора? Какво можем да си купим с парите на белите хора тук, насред джунглата, толкова далеч от най-близкия пазар?“.

Много от мъжете закимаха, след като Джима преведе.

— Ето защо — продължи Хектор — купихме тези брадви. Робърт, ще им покажеш ли стоката?

Отидох до сандъка с брадвите и извадих една. Когато видяха колко са много, от тълпата се надигна възбуден шепот, а туземците се приближиха, за да погледнат отблизо.

— Тишина! — извика Хектор. — Тези брадви са скъпи. По принцип не бихте могли да си позволите такава.

Джима преведе и това. Този път нямаше кимане.

— Но за нашите работници нещата ще бъдат различни. След два месеца работа, когато вече сме се убедили, че сте усърдни и почтени, всеки от вас ще получи своя собствена брадва. На жените ще дадем мотики.

Джима отново преведе. Хората от селото ни гледаха с недоумение.

— Ще ги изплатите, като ни връщате от надниците си само по две рупии седмично — обясни Хектор.

Джима преведе. Сега вече настана пълен хаос, въпроси валяха отвсякъде. Тези, които бяха схванали идеята, я обясняваха на по-загубените си съседи. Други бързо се приближиха, за да разгледат брадвите, прокарваха ръце по гладките, извити дръжки, докосваха огледалната, проблясваща и намазнена повърхност на остриетата и си шепнеха възхитено.

— Вижаш ли? — каза Хектор, обръщайки се към мен с доволна усмивка. Всички ще се съгласят. И как биха могли да откажат. В техните очи това е най-доброто предложение, което някога са получавали.

— Това наистина е много щедро от твоя страна — казах, впечатлен от изненадващо проявилата се у него филантропия.

Хектор се изсмя гръмко:

— Все забравям, Робърт, колко много имаш да учиш. Т’ва е бизнес, не благотворителност.

— О!

— За тези хора договорът е парче хартия с кръстче върху него. Но видят ли нещо материално, като примерно брадва…

— Не е ли това нож с две остриета? Щом веднъж изплатят всичко, което ни дължат, те могат да решат да обработват собствените си земи с инструментите, които сме им дали, нали така?

— На теория — да. Но мисля, ще установиш, че размерът на лихвата би позволил на пренебрежимо малко от тях да постъпят по този начин.

— Ама ти не спомена никаква лихва, докато им говореше преди малко.

— Просто малко допълнително уточнение, Робърт. Не можеш да очакваш от тях да схванат всичко наведнъж — те не са интелигентни като нас. Но нека съвестта не те измъчва — със сигурност ще им кажа колко точно ни дължат, преди да им дам брадвите. — Той потри ръце със задоволство. — А най-прекрасното във всичко това е, че допълнителните инструменти така или иначе ни трябваха. Туземците пък ще започнат да работят по-ефективно, защото сега са по-мотивирани. Изобщо — всички печелят.